Както показва по-нататъшната история, те са постъпили правилно“, казва Вячеслав Кушнир, декан на Историко-философския факултет на ОНУ, за решението на казаците да се прехвърлят през Дунав. „Преди повече от 200 години, след унищожаването на Сич, част от казаците не искат да имат нищо общо с Русия и се заселват в Северна Добруджа, която е принадлежала на Османската империя. Така на тази територия се появяват първите украински селища. Информационна статия за тези исторически събития е подготвена от журналисти на РФИ, според изданието „Пивден Сегодня“.
Украинското национално малцинство е второто по големина в Румъния след унгарското. Повечето от тях живеят в 13 окръга по румънско-украинската граница, която се простира от Карпатите до делтата на Дунав.
„Именно тази част от запорожките казаци става основа за развитието на украинската традиционна култура отвъд Дунав. На тази основа се формира украинската диаспора в Северна Добруджа“, казва Вячеслав Кушнир.
Един паметник в Добруджа ни напомня за казашките времена. Той е издигнат по инициатива на Съюза на украинците в Румъния още през 1997 г. в село Верхний Дунавец, което е било последната столица на Дунавската сич. Намирането на този малък паметник не е лесно. Няма никакви указателни табели към него, а боята на плочата до него е почти избледняла от слънцето. Един одески историк разказва, че тук са планирали да направят музей в небето, но докато течали преговорите, земята на мястото на Дунавската сич била купена. Въпреки това плановете за увековечаване на паметта за дунавските казаци не са изоставени.
„Това е интересна страница, свързана с украинците, които все още са оставили забележима следа в историята на Северна Добруджа, в историята на Южна Румъния (…) Украинците тук са създали специална версия на традиционната култура на украинците. Тази традиционна култура като комплекс вече е част от националната култура на Румъния“, отбелязва историкът.
Казаците се преместват отвъд Дунав и създават тук сич, по образец на Запорожския сич. Те са последвани от украински селяни. Най-активно след 1812 г., когато територията между Дунав и Днепър е отстъпена на Руската империя. Украинци, предимно от Подолието, Надднепровщината и дори от западните райони на Украйна, се опитват да се заселят отвъд Дунав в Северна Добруджа, която тогава е част от Османската империя.
„Там те можеха да получат земя и имаше облекчени данъци. В началните етапи изобщо не е имало данъчна система. Никой не ги е принуждавал да променят религията си, така че всичко, което е било характерно за украинците в историческата им родина, е било възможно там. Беше възможно да се спазват същите обреди и обичаи, да се използва украинският език, да се изповядва православието – всичко това беше позволено. Главното е, че можеше да се получат достатъчно големи парцели земя, да се обработва тази земя и да се получи реколта“, отбелязва Кушнир.
Една от най-известните творби, посветени на преселването на казаците в земите на Османската империя, е операта „Запорожец отвъд Дунава“ на Семен Хулак-Артемовски от 1863 г., която се смята за перла на украинската класика.
Дунавската сич продължава до 1829 г., но повечето от казаците остават в тези земи. Казаците и селяните успяват да се адаптират към новите условия на земеделие тук. Историкът подчертава, че само 13% от делтата на Дунав е подходяща за земеделие. „Останалата част са езера и заливни равнини, затова хората тук се изхранват с риболов и добитък, но добитъкът се самоизпасва на необитаеми речни острови.
И благодарение на това, че украинците са се заселили компактно, те са успели да запазят своите традиции, обичаи и език. Най-големите центрове са се оформили в селата Стара Килия, Муругил, Телица, Летия, Нижни Дунавец, Верхний Дунавец, Караорман, както и в градовете Тулча и Сулина.
Бурният XX век обаче е истинско предизвикателство и за украинците отвъд Дунав. След 1878 г. Северна Добруджа става част от Румъния. Освен украинци, румънци, българи, гърци, турци, татари, германци и липовани (етнически руснаци, които са преследвани през 60-те години на XIX в., защото не са съгласни с реформата на Московската църква и се заселват по долното течение на Дунав, в днешните Украйна и Румъния – бел. ред.) Политиката на романизация, провеждана от Букурещ след Първата световна война, засяга живота на националните малцинства в Добруджа. Тя става особено жестока по време на управлението на Николае Чаушеску. Украинските училища започват да се закриват, а младите хора започват да напускат градовете в търсене на по-добър живот. По този начин устното предаване на езика се прекратява. Случаят с украинската диаспора в Румъния обаче не е уникален. Двадесетият век е повратна точка за националните малцинства в цяла Европа и сега техните права са защитени в ЕС.
„Този процес (на национализация – бел. ред.) е присъщ на всички държави (…) От друга страна, възниква въпросът, какво става с тези национални малцинства? Или държавата задава курс към пълната им асимилация, или се опитва да изгради политика за развитие на тези национални малцинства по такъв начин, че процесът на интеграция в националното пространство да не пречи на развитието на етническите групи от тези национални малцинства. Това не е лесно, но е възможно“, казва Вячеслав Кушнир.
Деканът на Историческия факултет отбелязва, че в украинския Дунавски регион националните малцинства (най-големите сред тях са българи, молдовци и гагаузи – бел. ред.) са успели да запазят пълния спектър на своята култура, включително и езика си. От другата страна на Дунав ситуацията е различна.
„Там няма образование, няма ритуали, които съществуват тук, на наша територия (в Одеска област – бел. ред.)“, казва историкът.
Според последното преброяване от 2021 г. украинското национално малцинство в Румъния е над 45 000 души. Повечето от тях живеят в северната част на Румъния, в областите Марамуреш и Буковина, близо до границата с Украйна. Според официалната статистика в окръг Тулча, който се е превърнал в последния аванпост на украинските казаци, има 900 граждани от украински произход. Възможно е обаче те да са повече.
„Съществува ситуация с идентичност, която наричам или двойна, или несигурна. Какво означава това? Означава, че, от една страна, украинците, които са наясно, че живеят в Румъния, се идентифицират като румънци, а от друга страна, те все още се смятат за украинци. И се оказва, че по време на преброяването те, като спазващи закона граждани, казват, че са румънци. От друга страна, в своята среда те са украинци, защото са наясно с произхода си“, казва Вячеслав Кушнир.
