СИМЕОН РАДЕВ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ИЗЛАЗ НА БЯЛО МОРЕ

След приемането на личния архив на Симеон Радев в Централния държавен архив в София може да се проследи неговата всестранна дейност за защита на българските национални интереси. Роденият в Македония български историк, публицист, вестникар и дипломат с право може да бъде определен като един от най-добрите специалисти по българския национален въпрос, които са работили в Министерство на външните работи в продължение на три десетилетия. С. Радев освен, че познава развитието на Източния въпрос в детайли е запознат и с цялостната документация за правата на малцинствата, определени в Международното право.

Той е изпълнявал и ролята на докладчик по въпросите на малцинствата и бежанците в асамблеите на Обществото на народите. Той участва в подписването на Букурещкия мирен договор (1913 г.), Солунската военна конвенция (1918 г.), Ангорския договор (1925 г.) и др., както и подготвя редица от изложенията и докладите на българските държавници пред международни конференции и конгреси. Той е съставител и на единствената българска цветна книга по външната политика на България през Първата световна война, както е и автор на мемоари и меморандуми по външнополитически въпроси на българското правителство и на легалните и нелегални македонски организации. Той изготвя и експозето на цар Борис ІІІ, което той изнася пред Адолф Хитлер за правата на България върху новоосвободените земи след 1941 г.

 

Неговия личен архив и за в бъдеще ще бъде сериозна база за изследвания на цялостната му дейност в тази насока.

Тук ви предлагам да се запознаете с една малко позната дейност на С. Радев в защита на българския излаз на Бяло море. Оригиналите на документите са запазени в неговия архив и представляват негова кореспонденция с министър-председателя и министър на външните работи Александър Стамболийски (1920), с регента академик Тодор Павлов (1945), с временния министър-председател и ръководител на българската делегация на Парижката мирна конференция Васил Коларов (1947), с министъра на външните работи Георги Кулишев (1946) и до белгийските министри Спаак и Ван Клефенс, подсекретаря на Форин Офис Орм Саржант, сенатор Артър Х. Валенберг и американския помощник-министър на външните работи Джеймс Дън (1946). От документите от 1945, 1946 и 1947 г. се вижда, че С. Радев е неофициален съветник на българското правителство и на делегацията ни, участваща на мирната конференция през 1946 и 1947 г. От бележките върху писмата до акад. Т. Павлов се вижда, че писмата на С. Радев са четени и от Георги Димитров. Може би тези документи на С. Радев да са брънка към търсенето на истината защо срещу видният дипломат и историк не са предприети репресивни мерки и преследвания след 9 септември 1944 г. Вероятно неговите знания като историк и дипломат и старите му контакти сред видни чуждестранни държавници са били необходими и новата власт, когато прави опити да защити националните интереси на България. Копия от тези документи ми бяха предадени след откритието им от моя покоен приятел проф. Ангел Веков сред документите от бившия Партиен архив на ЦК на БКП. Убеден съм, че архивът на С. Радев крие още много тайни от неговата дейност в защита на истината и интересите на страната ни.

За съществуването на докладната записка на С. Радев до Ал. Стамболийски  се знаеше още преди години, тъй като тя за първи път е била публикувана на френски език. За това съобщава в своя книга историкът Румен Караганев. Записката е написана по повод на направения дипломатически гаф от проф. Венелин Ганев след неговата несъгласувана с правителството нота по Тракийския въпрос до Конференцията в Сан Ремо. Докладната записка на С. Радев и бързата реакция на Ал. Стамболийски принуждава В. Ганев да оттегли нотата си преди да му поиска оставката като пълномощен министър във френската столица. Но направеното от В. Ганев се оказва една удобна възможност да се подпише в Севър на 10 август 1920 г. Договор за Тракия, с който „Като се споразумяха да признаят суверенитета на Гърция върху тери¬ториите в Тракия, от които по силата на чл. 48 от Договора за мир, склю¬чен в Ньой на 27 ноември 1919 г., България се отказва, като преотстъпва всички свои права на Главните съюзни и сдружени сили“. С този договор на думи се осигурява излаза на страната ни на Егейско море, нещо което практически никога не беше изпълнено. Този договор, включен тук ката приложение, беше едно допълнение към грабежа, който се извърши с Ньойския мирен договор. Този договор доскоро беше неизвестен за историческата ни наука. Той беше открит, преведен и публикуван от историка Димитър Митев.

Тук прилагам и други два документа, свързани с тази тема, излезли изпод ръката на С. Радев. Това е негов Доклад пред ІV Асамблея на Обществото на народите за руските бежанци и експулсирането на българското население от Западна Тракия (1923) и Промеморията му за подписаната Спогодба „Моллов-Кафандарис“ между Гърция и България.

Искам да припомня, че тази дейност на С. Радев, отнасяща се до Българското Беломорие и до гарантирания излаз на страната ни на беломорските пристанища, не започва от 1920 г., а много по-рано, когато той е член на българската делегация за подписването на Букурещкия мирен договор през 1913 г. Там той участва в диспут с члена на гръцката делегация, бъдещият виден гръцки политик и държавник Политис, когато се решава въпроса за Кавала. Макар, че още тогава Букурещкия мирен договор узаконява първата национална катастрофа, все пак на България беше върната Западна Тракия с още две пристанища – Дедеагач и Порто Лагос, а през 1920 г. парижките сатрапи я отнеха завинаги от страната ни.

Писмата на С. Радев до чуждите държавници досега бяха известни по тяхната публикация от Вълкан Вълканов, по техните преписи, съхранявани в Архива на Министерството на външните работи. Тук ви ги предлагам по запазените екземпляри от личния архив на С. Радев, където са съхранени в техния оригинален език на френски и английски и в българския им превод.

Цочо В. Билярски

 

ДОКУМЕНТИ:

№ 1.

 

ДОКЛАДНА ЗАПИСКА ОТ С. РАДЕВ ДО АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ, МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ И УПРАВЛЯВАЩ МВНР

София, 1 май 1920 г.

 

Препис.

До Господина А. СТАМБОЛИЙСКИ,

Министър-председател, управляющ Министерството на външ[ните] работи

 

ДОКЛАДНА ЗАПИСКА

от

пълномощния министър С. Радев.

Господине Министър-председателю,

По повод нотата, която г. В. Ганев е подал по свое усмо¬трение на Конференцията по Тракийския въпрос, вземам свободата да представя на Вашето внимание следните размишления:

I. Конференцията ни обеща един не илюзорен икономически изход на Егейско море. Вашето правителство, както и тия правителства, които го предшествуваха, са поддържали неизменно, че всеки ико¬номически изход за България ще бъде илюзорен, ако той минава през територия под гръцки суверенитет. Това Вие заявихте в най-енергична форма на Представителите на Съглашението, когато ги посетихте заедно с г-на Маджарова.

Със своята нота г. Ганев отмества България от това стано¬вище. С условията, които той предлага относително железницата и при¬станищата в Дедеагач, той признава, че ако тия условия са удовлетворени, икономическият изход на България, през една Тракия, да¬дена на гърците, ще бъде обезпечен. По тоя начин, като затваря един въпрос, който ние, при всеки случай, трябва да държим отворен, той несъзнателно иде в помощ на г. Венизелос.

Като излага България на този риск, г. Ганев не ще донесе за нея никаква облага, даже ако условията му бъдат приети: защото няма да се намери българско правителство, което да насочи нашия износ през гръцка Тракия. То би значило да убием Бургас, български град, за да процъфти Дедеагач, гръцко владение.

II. В своята позната нота по турския въпрос, г. Уйлсон поиска, щото Лозенград, Одрин и територията им да бъдат присъе¬динени към България. Не знаем дали Съветът в Сан Ремо е взел пред вид това предложение, но от самите гръцки вестници се научаваме тия дни, че между Конференцията и Американското правителство ще почне нова размяна на мисли върху Тракия, а добре осведоменият вестник „Ню-Йорк Хералд“ съобщава, че г. Уйлсон ще настоява на своето мнение. Тъкмо в туй време г. Ганев формулира едни претен¬ции, които приключват Лозенград, а изключват Одрин. Какъв може да бъде резултатът от тая постъпка? Следният: ако г. Уйлсон на¬стои да се даде нам Одрин, Конференцията ще може да му възрази, че самата България се е отказала от тоя град.

Аз считам, че Българското правителство не може да се изложи пред народа и историята на подобна отговорност.

III. Един от силните аргументи на българската теза е, че турците и българите в Тракия са единодушни в искането да се образува от двете Тракии една автономна област. Като предлага, със своята нота г. Ганев катурва и тази директива на България и ни поставя в много деликатно положение спрямо Турция.

Аз мисля, че от така създаденото положение може да из¬лезе правителството с една бърза нота до Представителите на Съгла¬шението и на Съединените Щати в София, в която да заяви:

1. Че г. Ганев не е съобразил с възгледите на своето правителство.

2. Че България стои неизменно на становището, какво все¬ки икономически изход през гръцка територия ще бъде илюзорен и че тоя изход ще бъде действителен само ако минава през една ав¬тономна Тракия под контрола на Обществото на Народите или някоя Велика сила, посочена от Конференцията. Колкото се отнася до Източна Тракия, ако тя не влезе в състава на автономна Тракия, да искаме линията Енос – Мидия, или поне това, което предложи г. Уйлсон.

Такава една постъпка на Българското правителство няма да бъде новост в историята на дипломацията. Без да отивам по-далече, ще напомня, че преди няколко месеци Германското правителство заяви, какво не одобрява една важна нота на своя представител пред Конференцията, фон Лерснер, който бе действувал на своя глава.

Благоволете да приемете, Господине Министре-председателю, уверенията в най-отличната ми към Вас почит.

София, 1 Май 1920.

 

№ 2.

 

ДОКЛАД НА С. РАДЕВ ПРЕД ІV АСАМБЛЕЯ НА ОБЩЕСТВОТО НА НАРОДИТЕ ЗА РУСКИТЕ БЕЖАНЦИ И ЕКСПУЛСИРАНЕТО НА БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ ОТ ЗАПАДНА ТРАКИЯ

Женева, 27 септември 1923 г.

 

Документи на Висшия комисариат за бежанците

а) Руски бежанци

б) Българско население, експулсирано от Западна Тракия

Доклад представен на Асамблеята от Петата комисия, докладчик: г-н Симеон Радев, делегиран от България

I. Руски бежанци

На 27 юни 1921 година Съветът одобри, по принцип, назначава¬нето на Висш комисариат натоварен да координира мерките, взети от различните правителства и частни организации, с оглед да се разрешат проблемите създадени от присъствието на повече от мили¬он и половина руски бежанци разпръснати из цяла Европа и Далечния Изток.

Благодарение на сътрудничеството на различни заинтересовани помощни доброволни организации стана възможно да се подобри зна-чително положението на бежанците. Още от началото, беше признато че въпросът има два етапа, твърде различни по съдържанието си, единият е преходен – гостоприемство дадено от различни страни, а вторият, окончателен – репатриране в Русия, когато положението в тази страна стане по-благоприятно.

Бяха осъществени значителни успехи, що се касае до преходния етап, тридесет и две правителства приеха модела с документи за са¬моличност на руските бежанци, препоръчан от Висшия комисариат. Проблемът с бежанците от Константинопол, който по времето на съз¬даването на Висшия комисариат, прие обезпокояващи размери, беше така да се каже, разрешен чрез евакуация в други страни на повече от 20000 бежанци, а те в по-голямата си част вместо да зависят само от разнообразните прояви на милосърдие се отдадоха на продуктивни действия.

Благодарение на фондове, подпомагани от различни източници и на сътрудничеството на правителства и организации за подпомагане заинтересовани от работата на Висшия комисариат, той можа да се притече на помощ на голяма маса бежанци, настанени в страните от Централна Европа и Балканите. България, Кралството на сърби, хървати, и словенци, Румъния, Чехословакия, Полша и Германия са страните, които заслужават най-искрена симпатия за действително щедрото гос¬топриемство, което оказват на стотиците хиляди руски бежанци.

Някои слоеве от бежанците, които не скриват силното си жела¬ние да се завърнат в родната си страна предизвикаха преговори, кои¬то бяха започнати със Съветското правителство и те целят да се осигури завръщането им в Русия при задоволителни условия. В рам¬ките на взетите мерки, около 6000 бежанци обитаващи България и Гърция бяха репатрирани. Представители на Висшия комисариат в Ру¬сия сигнализираха, че условията приети от Съветското правителство са били пряко наблюдавани. И така Висшият комисариат репатрира само бежанци, които са искали да се върнат в отечеството си и не е била предприета никаква стъпка, която да може да се тълкува като обезкуражителна за репатрирането. От всички, които се занимават с проблема за руските бежанци е приет един принцип, че този проб¬лем може да се реши само с репатриране. Всички други решения са временни. Поради това, обаче, те не са по-малко важни, първосте¬пенното решение – репатрирането – като единствено решение, можещо да разреши въпроса, ще бъде осъществено едва когато това е въз¬можно. В наши дни изглежда, че репатрирането на руските бежанци, приемано като най-важно разрешение, представлява опасност за заинтересованите.

Още е много рано за тях да се връщат в родните си краища. От друга страна външнополитическото положение на Русия изглежда се стабили-зира, макар и бавно, може да се очаква, че в скоро време общото репатриране ще стане възможно и желано от самите бежанци. В този важен момент задачата на Висшия комисариат ще бъде да организира цялостното репатриране, така както сега организира частичното.

В резюме, практическите действия извършени по въпроса за рус¬ките бежанци навеждат на мисълта, че сегашната задача на Висшия комисариат е да преследва организирането на охраната – в най-дъл¬бокия смисъл на това понятие – на руските бежанци в очакване на момента когато тоталното репатриране като единствено решение на проблема бъде възможно.

II. Българско население експулсирано от Западна Тракия

По време на заседанието от 21 април 1923, Съветът по искане на българското правителство проучи въпроса за трансфер в различни райони на Гърция на българско население от Западна Тракия и покани Висшия комисариат да вземе всички необходими мерки, с оглед да подобри положението им.

Съобразно това искане Висшият комисариат даде инструкции на своите организации, разположени в Гърция, с оглед да проучи въз-можностите за подобряване на положението на това население и с тяс¬ното сътрудничество на гръцките власти успя да принуди гръцкото правителство да отпусне хранителни дажби и парични помощи. Освен това Висшият комисариат в сътрудничество с гръцкото правителство проучи възможността за осигуряване завръщането на тези депортирани по родните им места.

Гръцкото правителство прие това предложение и премина към изпълнението му. Висшият комисариат бе уведомен, че 2000 депортирани вече са били репатрирани и че завръщането на 4000 от тях, съсредоточени в Тесалия и на остров Сериго е следено от Висшия комиса¬риат, който изисква гаранция, че репатрирането ще се извършва прогресивно, докато бъдат евакуирани българските села, в които гръцките власти са настанили временно гръцки бежанци, както те самите са декларирали. Висшият комисариат поздравява гръцкото правителство за приемането на най-благоприятно решение на проблем, който независимо от хуманната си страна, заплашва да разклати доб¬рите отношения между България и Гърция.

Делото започнато от Висшия комисариат е огромно, а средства¬та за изпълнението му – минимални. Без предаността, енергията и такта на д-р Нансен, който съумя да групира около себе си толкова идеи, толкова доброжелателност, толкова помощи, Висшият комисариат никога не би могъл да достигне сегашните възхитителни резултати.

Комисията държи да декларира, че в изпълнение на своя мандат д-р Нансен е направил изключително много за човечеството.

* * *

Комисията предлага приемането на следната резолюция:

„Асамблеята, след като се запозна с рапорта на Висшия комисариат на Обществото на народите за бежанците прие отчета за работата извършена – през изтеклата година.

Приема този доклад и се провъзгласява пълното й удовлетворение от начина, по който Висшият комисариат се е справил с функциите си и желае да оповести колко много цени услугите, които с напра¬вил за бежанците и за Обществото на народите.

Като се има предвид, че задачите с които Висшият комисариат беше натоварен още не са напълно завършени, още повече и това че се съблюдават интересите и на бежанците и на заинтересованите прави-телства, Висшият комисариат ще продължи своята дейност.

Приканва се Висшият комисариат да продължи изпълнението на задачи¬те си, прилагайки същите методи, които са използувани до този момент и преди всичко се държи на помощта и сътрудничеството.

Като се отчита, че сегашното положение на руските бежанци, макар и чувствително подобрено, остава много несигурно и че прекратява¬нето на дейността на Висшия комисариат ще разруши постигнатите успехи в полза на тези бежанци, се дава съгласие Висшият комиса¬риат да бъде финансиран с достатъчно средства, което да му позво¬ли продължаване на дейността в размери, отговарящи на нуждите.

Асамблеята поставя на разположение на Висшия комисариат кредит от 300 000 швейцарски франка за продължаване на дейността му през 1924 година.

Асамблеята приканва Съвета да призове правителствата на членките на Общността да продължат да разчитат на Висшия комисариат по отно-шение на помощта и подкрепата и в бъдеще да му предоставят всичко онова, което е било и до този момент, по-специално  за тона, което засяга развитието на средствата за основното и професионалното образование, също и за осигуряване на работа за бежанците.“

 

№ 3.

 

ПРОМЕМОРИЯ ОТ С. РАДЕВ ЗА ПОДПИСАНАТА СПОГОДБА „МОЛЛОВ-КАФАНДАРИС“ МЕЖДУ ГЪРЦИЯ И БЪЛГАРИЯ

Б. м., Б. д.

 

ПРОМЕМОРИЯ.

България е една от земеделските страни, която е била най-много засегната от стопанската депресия. Положението на държавното съкровище е крайно сериозно. Страната не разполага вече със средства, за да посрещне тия мъчнотии. Облаганията с данъци е стигнало до краен предел. Поради това, България посрещна благородното предложение на председателя на Съединените щати с едно чувство на дълбока признателност. Преустановяването в продължение на една година на всички репарационни и междуправителствени дългове ще даде на България дълго очакваната възможност за възстановяване.

Мнението на българското правителство е, че плащанията които Гърция трябва да извършва по силата на Спогодбата „Моллов-Кафандарис“ не са включени в мораториума, тъй като не подпадат в нито една от категориите на задължения, споменати в предложението на председателя на Съединените Щати. Плащанията, които Гърция дължи по силата на горепоменатата спогодба, са в полза на българските бежанци които са оставили своите имоти в Гърция. В този случай, българското правителство действува като посредник. То има да получава сумите от Гърция и да ги предава на бежанците, съгласно постановленията на конвенцията. Следователно, плащанията от Гърция на България са плащания до частни лица. Тяхното преустановяване, по мнението на българското правителство, би било противно на буквата и на духа на предложението на председателя на Съединените щати.

* * *

Подписаната на 27 ноември 1919 г. в Ньой между България и Гърция конвенция за размяна на населенията между двете страни съдържа (чл. 10) следното постановление с оглед на обезщетенията за ликвидацията на имотите притежавани от емигрантите:

„Правителството на страната, където става ликвидацията, ще плати на Смесената комисия според условията определени от последната и за предаване на правоимащите страни стойността на ликвидирания имот, който остава в притежание на въпросното правителство“.

След многократни опити да се намери един метод за прилагане това постановление на конвенцията от 1919 г., въпросът бе отнесен пред Съвета на ОН и „на 3 септември 1927 година Съветът на ОН, по предложение на представителя на Великобритания, помоли Финансовия комитет да даде препоръки на председателя на Смесената комисия, в случай че го пожелае по всякакви технически страни на въпроса, как¬то и за начина по който да се уредят финансовите задължения на българското и гръцкото правителства произтичащи от гръцко-българската емиграция“. (Доклад на Главния секретар на ОН до Събранието на ОН, 1928). През декември същата година, Комитетът приготви една спогодба, която бе одобрена от Съвета и подписана от двете правителства. Това бе Спогодбата „Моллов-Кафандарис“ от 9 декември 1927 година.

Спогодбата бе ратифицирана от България на 1 април 1928 г., обаче нейната ратификация от страна на Гърция бе забавена, като по¬следствията на това отлагане са изтъкнати по следния начин в Док¬лада на Финансовия комитет от 5 септември 1928 г. до Съвета на ОН:

„Продължителното отлагане от страна на една от подписващите страни на ратификацията на това международно споразумение, подписа¬но под покровителството на ОН, спъва твърде сериозно работата на Гръцко-българската смесена комисия, от която зависи обезщетението на емигрантите, така че една тежка отговорност се пое от въпросна¬та страна“.

От това, което накратко изложихме, следва че:

1) Плащанията, като компенсация на емигрантите, са били гледани от самото начало като задължения на правителства спрямо частни лица;

2) Плащанията трябваше да бъдат извършени посредством органи¬те на Смесената комисия и по условия определени от последната;

3) Уреждане на изплащанията, според Спогодбата „Кафандарис-Моллов“, възприето от Съвета на ОН по молба на председателя на Смесена¬та комисия и с неговото одобрение, има за цел едно опростяване на самия процес на плащанията, като всяко правителство ще обезщети своите собствени поданици само с баланса на задълженията уредени меж¬ду едната и другата страни;

4) От като тази разлика е в полза на България, българското правителство се постави на мястото на Смесената комисия в качеството на посредник в предаването на плащанията на „правоимащите притежатели“, и

5) Плащанията по Спогодбата „Моллов-Кафандарис“ явно принадлежат към оная категория правителствени плащания спрямо частни лица, която е специално изключена от мораториума предвиден в предложението на председателя Хувър.

 

№ 4.

 

ПИСМО ОТ С. РАДЕВ ДО РЕГЕНТА АКАД. ТОДОР ПАВЛОВ

София, 14 май 1945 г.

 

Уважаеми господин Регенте,

Във връзка с неразрешената още съдба на Западните покрайнини взимам свободата да Ви посоча едно обстоятелство, което може би Ви е останало непознато.

Още когато бях във Вашингтон, държавният подсекретар в Министерството на външните работи г. Уилиям Кясъл (William Castle) ми каза, че крал Александър, в един разговор с него, му заявил, че когато се постигне едно сърдечно споразумение с България, той ще й върне територията, която бе присъединена към Сърбия по Ньойския договор. След смъртта на крал Александър, г. Кясъл напомни това му заявление в едно неделно приложение на „Ню Йорк Таймс“.

Мисля, че изнасянето на бял свят на тия думи на покойния крал би било от естество да улесни задачата на маршал Тито пред сръбското общество.

Позволете ми да се спра и на друг един въпрос.

При сключването на мира ще стане дума по всяка вероятност за неизпълненото обещание в Ньойския договор за един наш стопански излаз на Егейското море. Тоя въпрос е минал през няколко фази. Най-напред Гърция поиска да се уреди направо с нас. В 1920 г. г. Венелин Ганев, български представител в Париж, отиде на своя глава на Конференцията в Сан Ремо, и, без да се допита до своето правителство, подписа с Венизелос една спогодба, в която заявяваше, срещу не важни отстъпки на Гърция, че България е получила, от нея обещания й излаз на Егейското море.

Когато се получи телеграмата на г. Ганев, аз подадох на г. Стамболийски, тогава министър на външните работи, една докладна записка, в която поддържах, че гръцките отстъпки са без значение, че ние трябва да държим тоя въпрос отворен, че удовлетворителен излаз за нас на Егейско море може да има само през наша територия или през територия поставена под международен мандат. Въз основа на тая моя докладна записка, Министерският съвет реши: 1. Да се съобщи на Великите сили, подписали Ньойския договор, че г. Ганев е действувал без инструкции от своето правителство, а лично на г. Ганев да се заповяда да оттегли подписа си от спогодбата му с Венизелос.

През 1923 г. на Лозанската конференция Великите сили Англия, Франция, Италия, ни предложиха улеснения по-важни от тия на Венизелос. Българското правителство и тях отхвърли.

На мене се падна да редактирам заключителната нота, която Българската делегация изпрати до конференцията. Доколкото помня в нея се изтъкваше: 1. Че с Ньойския договор ние отстъпихме Западна Тракия не на Гърция, а на Англия, Франция, Италия и Америка. 2. Че ние очаквахме с пълно основание, че тая наша област ще остане в тяхните ръце. 3. Че следователно, нашият излаз на Егейското море ще минава през една международна територия. 4. Че ние очакваме сега изпълнението на даденото ни от Ньойския договор обещание за излаз на Егейското море от Великите сили, на които предадохме Западна Тракия, а не от Гърция.

Това становище аз съм поддържал и в едно издание на Американската академия на социалните науки, на която бях член.

Днес – освен ако дойде съвсем друга международна обстановка – пак ще се говори за наш излаз на Егейското море през гръцка територия. Каквото становище и да заеме българското правителство, добре е да се изучат всички проекти, представяни при разни случаи, за стопански излаз през чужда територия.

В това отношение особено ценен е проекта, който приготви Посланическата конференция в Лондон през 1913 г. за излаз на Сърбия на Адриатическо море, през Албания. Той гласи.

…

Ето и превода:

„Един търговски излаз ще бъде даден на Сърбия чрез едно албанско пристанище, свободно и неутрално, обслужвано от една международна войска при свобода на транзита и без облагане с мито за всички стоки, включително военните муниции.“

Румъния е била много заинтересувана в българския стопански излаз на Егейското море, защото най-късия път от Букурещ за това преминава през България. Добре е да сключим още сега един договор с нея за мост на Дунава, за да се яви тя заедно с нас при преговорите, които евентуално ще се водят по нашия излаз на Егея. Интересувала се е иначе по тоя въпрос и Полша.

Моля приемете уверение в най-високата ми към Вас почит.

(п.) С. Радев.

[Писмото е четено от Георги Димитров на 20 май 1945 г., което е отбелязано на ръка на л. 1.]

 

 

№ 5.

 

ПИСМО ОТ С. РАДЕВ ДО РЕГЕНТА АКАД. Т. ПАВЛОВ

София, ул. Гладстон № 58, 16 юли 1945 г.

 

Уважаеми г. Регенте,

Някои от българските вестници обнародваха една телеграма, според която в срещата на голямите трима щял да се разисква и въпроса за нашия излаз на Егейско море. Това не ми се вижда много вероятно. Но мисля, че във всеки случай няма да бъде безболезно да съобщите на русите двата текста, които имах честта да Ви изпратя: Инструкциите на президента Уйлсън до Американската делегация в Париж (1919) досежно България, формулата за сръбския излаз на Адриатическо море, изработена от Посланическата конференция в Лондон в 1913 г. Съветската дипломация е днес, без никакво съмнение, най-осведомената, но може случайно да няма тия данни под ръка.

Позволете ми да се върна отново върху важността за нас, щото Румъния и Полша, на които най-прекия път за  съобщение със Средиземното море минава през София, да образуват общ фронт с България по излаза ни на Егея. Интересът на Румъния в това отношение се показа много живо при сключването на Букурещкия мир (1913), когато крал Карол направи всичко възможно да получим Кавала и отстъпи само след една телеграма на германския император в полза на Гърция. Колкото за интересът на Полша той бе също проявен много често, особено след като се заговори за моста на Дунава и се кроеха планове за един канал Висла – Дунав.

Има и друг един въпрос, който, успоредно с моста на Дунава, е занимавал непрестанно българските правителства от освобождението насам; то е въпроса на прякото железопътно съобщение на София със Скопие. Още в 1880 г., когато се поиска от България да изпълни познатото й задължение по Берлинския договор за свързването на бъдащите български железници със сръбските и австро-унгарските, желанието изказано от българското правителство беше, това свързване да стане през София – Кюстендил – Куманово. След пълномощията, обаче, България трябваше да се съгласи на линията Вакарел – София – Цариброд, това под натиска на Австрия, към която се присъединиха и сърбите.

От тогава българските правителства не престанаха никога да искат съгласието на Турция за една линия Кюстендил – Куманово. Във времето на Стамболова, във времето на Стоилова и други до самата Балканска война, във времето на Гешова тия български постъпки се повтаряха редовно в Цариград, и все безуспешно. Когато в 1934 год. цар Борис трябваше да посети Белград, аз подадох една докладна записка на г. Мушанова, с което го съветвах да повдигне въпроса за линията Гюешево – Куманово като първа стъпка към едно, не само сантиментално, но и реално сближение между двете страни.

Тогава разрешението на тоя въпрос беше, разбира се, мъчно. Днес, обаче, при искрените чувства на маршал Тито към българския народ, в атмосферата, която се създава между България и Югославия при влиянието, което Съветския съюз има в Белград, тая мъчнотия няма защо да съществува. Един договор може да се сключи още сега.

Ще ме извините, вярвам, че взимам свободата да се отправям към Вас. Не правя това от някаква амбиция да се бъркам – незван в държавните работи (моите амбиции са днес далеч от политиката, чисто литературни), но от желанието да видя делото на България да върви напред с конкретни постижения.

Благоволете да приемете, г. Регенте, израза на моето най-високо почитание.

С. Радев

П. П. Забелязва се едно стремление у гърците да ни насочат за излаза на Егейско море към Солун и ни отклоняват от Кавала. По тоя въпрос най-добре осведомения българин е бившия директор на железниците, г. Богдан Морфов.

[Писмото е четено от Г. Димитров, което е отбелязано на ръка на л. 3. Почерненият текст в оригинала е подчертан от Г. Димитров с молив.]

 

 

№ 6.

 

ПИСМО ОТ С. РАДЕВ ДО РЕГЕНТА АКАД. Т. ПАВЛОВ

София, ул. Гладстон № 58, 29 юли 1945 г.

 

Уважаеми господин Регенте,

В сръзка с нашия излаз на Егейско море – ако той бъде въобще повдигнат – искам да изтъкна едно обстоятелство, което е останало, доколкото зная, почти напълно неизвестно.

Когато ние сме предявявали пред Великите сили нашето искане за териториален достъп до Кавала, Гърция е отговаряла, между другото, с аргумента, че е немислимо щото тя да допусне един коридор, който да дели нейната територия на две. В действителност тя бе обещала в 1913 год. такъв един коридор на сърбите през територията, която очакваше да вземе в Западна Тракия.

Както Ви е известно сърбите и гърците сключиха на 19 май (стар стил) 1913 год., значи един месец преди нашето нападение, един съюз и една военна конвенция против България. В договора за съюза, който бе разбира се таен, се казваше, че двете държави се задължават да се поддържат взаимно с всичките си сили, за да запазят териториите от Македония, които бяха окупирали, когато ние се биехме в Тракия. Военната конвенция предвиждаше, обаче, в случай на въоръжен конфликт с България едно увеличение на техните претенции отвъд предвидената от договора им линия. Така Гърция си запазваше правото да присъедини както иска територии на изток от Струма. При преговорите за тая конвенция сърбите поискаха, обаче, един коридор към Егейското море, който да минава през горното течение на Места, т. е. през Неврокоп, а да слиза на изток от тая река до Бялото море. Гърците приеха това искане. Така чл. 7 от Военната конвенция гласи: …

Ето българския превод:

„Гърция се съгласява щото Сърбия да окупира една териториална зона широка 10 километра, разположена на левия бряг на Нестос (Места, Карасу), на север от Ксанти, а на изток от Буру Гьол. Сърбия, от друга страна, се задължава да остави свободен прохода на Гърция през тази зона и заявява, че признава влиянието на Гърция върху цялата територия разположена на изток от тази зона и признава, че няма никакви претенции върху нея“.

В тоя текст се казва че Гърция се съгласява щото Сърбия да окупира въпросната зона; но от самото съдържание се вижда че се касае за присъединение. Това се установява от самите гръцки дипломатически документи (Documents diplomatique, 1913–1917.) Така министърът на външните работи на Гърция Карамилас телеграфира по тоя повод на гръцкия крал: „Привличам вниманието на Ваше Височество върху новото искане на Сърбия за излаз на Егея. Смятам, че можем да го приемем с условие да си обезпечим свободен проход и разрешение за нашите железници да минават през него. Във всеки случай този коридор трябва да бъде определен по начин да минава между Ксанти, Енидже и Гюмурджина и да остави тия три града вън от сръбската част“. (14 май).

Мисля, че ще бъде добре да съобщите този документ на русите, защото твърде възможно е да го не знаят. Буру Гьол, който са даваше на сърбите, е най-доброто пристанище на Егейско море, на изток от Струма.

Благоволете да приемете, Господине Регенте, израза на моето най-високо почитание.

(п.) С. Радев

П. П. Каквото намеря по въпроса за нашия излаз на Егейско море съобщавам го и при един мой приятел от Министерството на външните работи, за да се използува при възможност.

[Писмото е четено от Г. Димитров на 7 август 1945 г., което е отбелязано на ръка на л. 5.]

 

№ 7.

 

ПИСМО ОТ С. РАДЕВ ДО МИНИСТЪРА НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ НА БЕЛГИЯ СПААК И МИНИСТЪРА НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ НА ХОЛАНДИЯ ВАН КЛЕФЕНС

София, преди 2 юли 1946 г.

 

До Господин Спаак,

Министър на външните работи на Белгия

и

До Господин Ван Клефенс,

Министър на външните работи на Холандия

 

Господин Министре,

В навечерието на близкото събиране на Конференция¬та за мира, на която Вашият личен авторитет и голямото положение придобито от Белгия всред Обединените народи Ви осигуряват такава важна роля, смятам, че изпълняван граждански дълг, като Ви отправям това писмо, в което ще говоря за моята страна, чиято съдба ще бъде решена с мирните договори. Аз сигурно не бих сто¬рил това, ако не намирах насърчение в доказателствата за благосклонното разположение, които имах по време на моята мисия в Белгия, както и в така ценния за нея спомен за личните връзки, които имах честта да поддържам с Вас.

Българското правителство е връчило вече на конференцията на четиримата министри на външните работи в Париж два мемоара пълни с една убедителност към която аз не бих могъл да прибавя нищо. Конференцията ще се запознае с тях и те сигурно не ще отбягнат от Вашето внимание. Но бих желал да поставя на Ваша преценка, на Вашето чувство за справедливост и на Вашата загриженост за добър европейски ред няколко мои размишления, засягащи две специални точка поменатите мемоари.

Едната от тези точки се отнася до Западна Тракия. Българското правителство иска връщането на тази провинция, която й бе отнета от Ньойския договор противно на всяко право и е изложило в двата си мемоара доказателните мотиви за това искане. Нямам намерението да ги изброявам тук. Достатъчно ще е да из¬тъкна при какви обстоятелства тази територия стана притежание на Гърция.

Западна Тракия бе освободена през Балканската вой¬на (1912 г.) от българската войска; Букурещкият договор (1913 г.) я даде на България. Аз съм един от подписалите този договор и мога да свидетелствувам, че в никой момент по време на прегово¬рите гръцката делегация не постави искане за изключване на Бъл¬гария от крайбрежието на Егейско море, дотолкова бе очевидно в очите на всички, че Западна Тракия бе така необходима за Бъл¬гария, на която тя е единствения прозорец към свободно море, колкото бе излишна на Гърция, снабдена е толкова много пристанища. Тази амбиция обхвана Гърция едва след Първата световна война и бе подхранвана от атмосферата царяща на конференцията за мира в Париж, атмосфера господствувана от тия увлечения на гнева, за които прочут държавник каза еднаж, при подобни обстоятелства, че те не са „политическо състояние на ума“.

Американското правителство се противопостави решително ва гръцката претенция. След като въпросът е бил проучен от неговите експерти, то доде до заключението, че поради народностни, географски, стопански и морални съображения, Западна Тракия трябваше да бъде оставена на България. Наставленията дадени по този повод на американската делегация в Париж бяха категорични. Те гласят:

„Препоръчва се да се потвърди притежаването от България на частта от Егейското крайбрежие, която й бе дадена в Букурещ в 1913 г.“

Американската делегация поддържаше с твърдост свое¬то гледище. Но тя се сблъска с буйните настоявалия на Лойд Джордж и Клемансо, които държаха да накажат българския народ на всяка цена. Накрай се постигна едно средно разрешение. Чрез Ньойския договор България отстъпваше Западна Тракия на великите съюзени и сдружени сили, като последните се задължаваха да й осигурят стопански излаз на Егейско море. Българското правителство имаше всички законни основания да вярва, че обещаният излаз ще минава през една Западна Тракия поставена под международен режим. Иначе то не би подписало договора. Наскоро, обаче, то трябваше да констатира, че е станало жертва на една измамлива маневра. И на-истина, след като Съединените Щати се бяха оттеглили от изпълнението на договорите, Лойд Джордж и Клемансо, върху които ко¬варният гений на Венизелос продължаваше да упражнява своето нещастно влияние, дадоха Западна Тракия на Гърция. Българският нapoд не е никога преставал от тогава да протестира срещу това несправедливо решение, което обезсилва Ньойския договор поради очевидна измама, и да иска възвръщането на своята загубена област, без която неговият излаз на Егейското море не е възможен.

Даването на Западна Тракия на Гърция причини дълбока рана на стопанския живот на България. То създаде една сериозна пречка за нашата търговия със Запада, с който ние вече нямаме пряка връзка чрез свободното море. То ни направи зависими от германския пазар. То тежи днес с цялата си сила върху въпросите на нашето стопанство.

Даването на Западна Тракия на Гърция, което нанася такава голяма щета на България, е вредно също така и за търго¬вията на западните страни, които граничат с морето. Има ли нужда да изтъквам, що се отнася до Белгия, неблагоприятното положение, което съществува за нейната търговия с България, тъй като тя трябва да прави голямото обикаляне през Дарданелите, вместо да достига България по Егейско море чрез Западна Тракия.

Втората точка, която желая да помена, се отнася до репарациите. На нея ще се спра само за момент. Българското пра¬вителство е разгледало този въпрос, в двата си мемоара, от всич¬ките му страни и прави по този повод много ясни декларации, чието лоялно естество е невъзможно да не се оцени. От друга страна, баснословния характер на гръцките искания изпъква по такъв начин пред очи, че те не могат освен да се провалят пред здравия разум на конференцията. Освен това, очевидно е, че индустриалните страни-участници на тази конференция, за които България бе отли¬чен пазар, не биха я осъдили на разоряване, за да дадат удовлетворение на искания толкова безмерни, колкото и несправедливи.

Като Ви изпращам тези няколко размишления относно моята страна, смея да се надявам, че ще намерите за естествено и обновено чувството, което ме е подбудило към тях и моля Ваше Превъзходителство да благоволите да приемете израза на най-високото ми уважение.

П.П. Получил от Буенoc Айрес изрезка от Ваша статия излязла в един голям аржентински вестник, в която разказвате, че сте узнали за настъплението на германската войска към белгийската граница, в Българската легация, коя¬то даваше на този ден вечеря във Ваша чест. Жена ми и аз останахме много трогнати от любезните Ви думи по отношение нa нас.

(п) С. Радев

 

№ 8.

 

ПИСМО ОТ С. РАДЕВ ДО СЪР ОРМ САРЖАНТ, ПОСТОЯНЕН ПОДСЕКРЕТАР ВЪВ ФОРИН ОФИС, ЛОНДОН

София, преди 2 юли 1946 г.

 

Превод от френски

До Сър Орм Саржънт,

постоянен подсекретар във Форин Офис

Лондон.

 

Драги Сър Орм Саржънт,

Скорошното свикване на мирната конференция в Париж, на която ще бъде разисквано върху съдбата на моята страна, ми дава случай да Ви пиша. Не бих си позволил тази свобода, ако не се чуветвувах насърчен от спомена за връзките, които имах чест¬та да поддържам с Вас при моята тригодишна мисия в Лондон. Тога¬ва Ви говорех с искреността, е каквато Ви пиша сега.

Напуснал дипломатическата служба и нямайки досег с чуждите дипломати в София, аз следя събитията в чужбина само от това, което чета във вестниците. А впечатлението, което се добива от някои съобщения на печата, получени досега, дава да се вярва, че Великобритания, която в миналото се е показвала не един път враждебна към България в моменти решителни за българския народ, и сега не проявява достатъчно справедливост към нея по въпросите засягащи постановленията на бъдещия мирен договор. Смея да кажа, че с това Великобритания би извършила грешка.

Вие ще си помислите, може би, че е претенциозно от страна на един балкански дипломат да преценява политиката на една голяма държава. Но аз не говоря като дипломат, а като исто¬рик, който от 40 години изучава историята на европейската ди¬пломация.

Британският народ е надарен е несъмнен политически гений; иначе той не би могъл да създаде тази огромна империя. Но може да се каже също – защото фактите са неоспорими и са налице – че Великобритания в продължение на близо един век е извършила няколко пъти големи грешки, които, с преките си последици, са ставали скоро очевидни за самата нея. Аз ще припомня някои от тях.

Великобритания води Кримската война, а в 1897 г. лорд Солсбъри изказа съжалението си за това с известната фраза: „Ние заложихме на непечелившия кон.“ Още в 1848 г. Кавур бе предсказал в една от речите си, че ако Германия постигне обединението си (под Прусия), тя ще има амбицията да стане голяма морска сила, което всеки англичанин би сметнал за заплаха. Но Великобритания не видя опасността. В 1870 г. симпатиите на английския кабинет бяха на страната на Прусия и в. „Таймс“ поддържаше Бисмарк, Трябва ли да напомням за Берлинския конгрес? Великобритания бе си¬лата, която разкъса България, създадена чрез победите на Русия в 1878 г. на етнографски основи. Едва бяха минали 7 години от то¬гава и лорд Солсбъри заяви на българските делегати, дошли в Лондон след присъединението на Източна Румелия към България:

„Ние направихме голяма грешка в Берлин, но Дизраели и аз не познавахме българския народ.“

След Първата световна война предимно Лойд Джордж лиши България от крайбрежието на Егейско море, като даде Западна Тракия на Гърция, на която тя не е никак необходима. При посе¬щенията ми във Форин Офис често съм Ви говорил за последиците от тези постъпки на Великобритания, катастрофални за България, но вредни и за британските интереси. Един ден, когато ще могат да се преценят хладнокръвно събитията от епохата започнала след 1918 г. английските историци ще се учудват, че Великобритания е отстрани¬ла от морето една малка страна, в която тя също така иска да има свое влияние. Причината за това беше обайването на Лойд Джордж от коварния гений на Венизелос. Венизелос не е вече между живите, но изглежда, че влиятелни британски кръгове продължават да имат изключителна благосклонност към Гърция, във вреда на законните права на известни нейни съседи, особено на тези на България. Ако това е вярно, позволете ми да Ви кажа, че тези среди са лоши съветници за своята страна. След толкова сътресения в миналото, балканските народи имат нужда да бъдат организирани върху солидни основи, чрез справедлив мир. Да се насърчават безмерните амби¬ции на Гърция, да се поддържат прекомерните й искания, това значи да се увековечат враждата и безредието на Балканите. От това Великобритания не ще спечели нищо, а още по-малко Гърция.

Счетох за свой дълг да Ви изложа тези раз¬мишления и се надявам, че Вие ще оцените искреността им.

Моля приемете уверението в моето дълбоко ува¬жение.

(П) С. Радев

 

№ 9.

 

ПИСМО ОТ С. РАДЕВ ДО СЕНАТОРА АРТЪР X. ВАНДЕНБЕРГ В ПАРИЖ

София, 22 юли 1946 г.

 

Господин

Артър X. Ванденберг,

Сенатор,

Париж.

 

Драги г-н сенаторе,

Предстоящето събиране в Париж на конференцията за мира, където ще се решава окончателно съдбата на моето оте¬чество ми създава една сгода за да Ви пиша. Нямаше сигурно да взема тая свобода, ако не намирах насърчение в спомена от моята дълга мисия в Съединените щати и от личните отноше¬ния, които съм имал честта да поддържам с Вас, и които се надявам, че не сте забравили, въпреки многото време минало след моето заминаване от Америка.

Българското правителство изпрати до конференцията на четиримата в Париж два мемоара, в които е изложено из¬черпателно и ясно становището на България досежно условията на мира. Моето намерение не е да ги допълвам или да ги ко¬ментирам. Аз бих желал само да ми позволите да обясня защо, когато българското правителство повдига пред конференцията въпроса за Западна Тракия, българският народ очаква от Съе¬динените Щати една благосклонни оценка на неговото искане за излаз на Егейското море.

Трябва преди всичко да изтъкна грамадното впечатле¬ние, което произведоха върху българския народ, през време на Първата световна война, паметните послания на председателя Уилсън, с които той обещаваше мир основан на правото на самоопределение на всеки народ. На историята принадлежи да установи какво влияние тия послания имаха върху духа на бъл¬гарската войска и колко те допринесоха за провалата на бъл¬гарския фронт. Ще напомня само, че когато ние членовете на делегацията за сключването на примирието тръгвахме от Со¬фия, представителят на Съединените Щати в България ни при¬дружи по наша молба, в свидетелство на това, че ние се по¬лагаме на принципите прогласени от американското правител¬ство. Наистина френските военни власти не позволиха на аме-риканския дипломат да дойде с нас в Солун, гдето трябваше да стават преговорите и когото ние се позовахме в течението но тия преговори на председателя Уилсън, главнокомандуващият на съюзническите войски, френският генерал Франше д`Епере се произнесе небрежно за него, наричайки го „селски учител“, обаче ние останахме в нашата твърда вяра, че обещанието, тъй тържествено дадено от Америка на европейските народи, не може да не бъде изпълнено. Всичко показваше впрочем, че тая наша надежда е оправдана. Действително, експертите, които председателя Уилсън назначи да определят приложението на про¬гласените от него принципи върху териториалното разпределе¬ние в Балканския полуостров, дадоха заключения, които напъл¬но удовлетворяваха законните искания на България. Тия за¬ключения бидоха възприети от американското правителство, което ги изпрати като инструкции до американската делегация в конференцията за мира. Що се отнася до Западна Тракия тия инструкции гласяха:

„Препоръчва се да се потвърди притежаването от България на ивицата територия на Егейско море, предоставена й в Букурещ в 1913 година.“

Отначало американската делегация поддържа с голяма твърдост своето становище; но тя се сблъска с буйната съпро¬тива на Лойд Джордж и Клемансо, които мислеха не толкова да изковат траен и справедлив мир в Балканите, колкото да нака¬жат българите. Накрай реши се, щото България да отстъпи За¬падна Тракия на главните съюзени и сдружени сили (principal allied and associated powers), които от своя страна й обещаха един икономически излаз на Егейското море. Българското пра¬вителство имаше всичките законни основания да вярва, че тоя изход ще минава през една Западна Тракия поставена под меж¬дународен режим. С това убеждение тя подписа договора. Убеж¬дение оправдано тъй като в текста на тоя договор нито една дума не предвещаваше, че отстъпената територия ще се даде на Гърция. Това, което затвърдяваше особено у българския народ, у българското правителство в очакването, че Западна Тракия ще бъде под международен режим, то бе по-специално фактът, че между силите в ръцете на които тя бе предадена, се намираха Съединените Щати. Това очакване обаче не биде изпълнено. В 1920 г. българският народ се научи с голяма скръб и с жестоко разочарование, че съюзените велики сили (Съединените Щати не участвуваха вече в техните съвещания) решили да дадат Запад¬на Тракия на Гърция. За българския народ стана тогава явно, че по тоя начин се извърви не само едно нарушение на неговите доказани права, но и една измама, която засягаше основите на самия Ньойски договор и му отнемаше всяка морална сила във всяко условие за трайност.

Когато аз през 1926 г. пристигнах във Вашингтон, за да поема моята мисия, пет години се бяха минели от тая флагрантна измяна извършена спрямо България, но у много американски кръгове, които, бяха били участници в конференцията за мира или близки до нейното дело, намерих още живи съжаления за гдето правителството на Съединените щати не поддържа докрай своето първоначално становище по мира с България. Такива съжаления чух особено от покойния г. Роберт Лансинг (Robert Lansing), който, в качеството си на държавен секретар, бе изпратил инструкциите до американската делегация. Той с тъга обясняваше отстъпките, направени от Съединените Щати в Париж с някои нещастни влияния, които са упражнили във френската столица върху председателя Уилсън и в които най-много участвувал Венизелос с известния негов хитър гений (astucions или astute). Ще спомена също и за трогателните думи на професор Archibald Coolidge от Harvard University, един от експертите, назначени от председателя Уилсън по балканските въпроси. Раз¬правяха ми, че той казал пред колегите си: „Когато умра, ако ми разтворят сърцето ще намерят България и Западна Тракия.“ Професор Кулидж се бори наистина в конференцията до последната минута за запазването на териториалния излаз на България на Егейското море като нейно законно право и като необходимост за нейния стопански живот.

Аз съм убеден, че и днес при едно безпристрастно разглеждане на въпроса за Западна Тракия американските експерти би дошли до същото заключение. Това заключение стоя написано на картата. То се хвърля на очи при пръв поглед. Мога ли да преведа тук в един мой спомен от Съединените Щати? През 1929 г. аз ходих в Ню Йорк за да говора с някои от най-важните тютю¬неви фирми. Всичките те ми направиха една забележка: „Българ¬ските тютюни са първокласни. Тяхното качество е известно. Но за да се изнасят за Америка, те трябва да обикалят през Дарданелите, наместо да идат направо от Егейското море. Това по¬ставя българския износ в явна несгода.“ Очевидно е, че същата несгода се създаде и за американския износ за България.

Това са, г-н сенаторе, съображенията, които аз смятам за свой дълг да Ви представя. Надявайки се, че те ще могат да задържат Вашето внимание, моля Ви да приемете израза на моята висока почит.

[На полето в началото на това писмо, съхранявано в АМВнР с почерка на Симеон Радев е добавено „Същият текст и до г. Джеймс Дън, Пом[ощник]-министър на външните работи на Съед[инените] Щати.“]

 

№ 10.

 

ПИСМО ОТ С. РАДЕВ ДО МИНИСТЪРА НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ И ИЗПОВЕДАНИЯТА ГЕОРГИ КУЛИШЕВ

София, 23 юли 1946 г.

 

До Господин Георги Кулишев,

Министър на външните работи и на изповеданията,

Тук.

 

Господин Министре,

Имам чест да Ви изпратя тук приключените писма, които съм писал до видни лица в чужбина, в под¬крепа на българското становище по договора за мира, изложено в двата мемоара на българското правителство до конференцията в Париж, които вярвам, че Вие ще сметнете за добре да ги препратите на техните адреси чрез орга¬ните на Министерството. В случай, че намерите тия писма за безполезни или неудобни в каквото и да е отношение, моля Ви да се разпоредите да ми се върнат.

Приемете, моля, израза на моите отлични чувства.

Приложение: 5 писма

 

№ 11.

 

ПИСМО ОТ ДЖЕЙМС ДЪН, ПОМОЩНИК-МИНИСТЪР НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ НА САЩ ДО С. РАДЕВ

Париж, 13 август 1946 г.

 

Превод от английски

Д-р Симеон Радев, ул. Гладстон, 58, София, България.

 

ДЕЛЕГАЦИЯ НА АМЕРИКАНСКИТЕ СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ

ПАРИЖКА КОНФЕРЕНЦИЯ

Париж, Франция.

13 август 1946 г.

Драги Д-р Радев,

Благодаря Ви за Вашето писмо от 22 юли, което ми припомни за общуването ни преди няколко години. Аз, разбира се, не съм забравил разговорите с Вас върху българските въпроси, водени през годините на Вашата мисия във Вашингтон като български мини¬стър в Съединените Щати.

Въпросите, които засягате, ще бъдат разгледани, разбира се, с внимание от сегашната конференция. Проектодоговорът фактически предвижда, че правителствата на Гърция и България ще имат възмож¬ност да изложат гледищата си по въпроса за границата, и е вече ре¬шено да се даде на българската делегация сгода да се яви пред пленарното заседание на конференцията, вероятно утре.

Искрено Ваш:

(П) Джеймс Клемент Дън

 

№ 12.

 

ПИСМО ОТ С. РАДЕВ ДО МИНИСТЪРА НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ И ИЗПОВЕДАНИЯТА Г. КУЛИШЕВ

София, след 13 август 1946 г.

 

Господин Георги Кулишев,

Министър на външните работи и на изповеданията,

Тук.

 

Уважаеми Господин Министре,

Имах честта да Ви изпратя своевременно препис от писмото на главния, секретар на холандската делегация в конференцията за мира в Париж, с което ми съобщаваше, че холандският министър на външните работи прочел с внимание писмото ми до неговия предшес¬твеник г. Ван Клефенс.

Днес имам чест да Ви изпратя в превод писмото на г. Джеймс Дън, помощник-министър на външните работи на Съединените Щати.

Моля приемете. Господин Министре, израза на отличното ми към Вае почитание.

Приложение: 1 писмо.

 

№ 13.

 

ПИСМО ОТ МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ ДО С. РАДЕВ

София, след 13 август 1946 г.

 

[Пощенски плик]

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ И НА ИЗПОВЕДАНИЯТА

Господин Симеон Радев

Бивш пълномощен министър

Тук.

Ул. „Рачо Димчев“

 

До г. Симеон Радев бивш пълномощен министър

Тук.

 

Господин Министре,

Натоварен, съм от Министъра на външните работи и на изповеданията г. Георги Кулишев, да Ви изкажа неговата благо¬дарност за писмата, които сте изпратили. Г-н Министърът също ме натовари да Ви съобща, че писмата са получени и препратени до местоназначението им.

Моля приемете, Господин министре, уверенията в отличната ми към Вас почит.

Началник кабинета на министъра

І легационен секретар Драганов

[Печат на МНВРИ]

 

№ 14.

 

ПИСМО ОТ С. РАДЕВ ДО ВАСИЛ КОЛАРОВ, МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ И РЪКОВОДИТЕЛ НА БЪЛГАРСКАТА ДЕЛЕГАЦИЯ НА ПАРИЖКАТА МИРНА КОНФЕРЕНЦИЯ

София, 27 януари 1947 год.

 

Господин

Васил Коларов

временен председател на Република България.

София.

 

Уважаеми г. председателю,

Отхвърлянето от страна на конференцията на мира на нашето искане за Западна Тракия може да даде повод на гърците да поддържат, че целия този въпрос е бил погребан заедно с обещания нам в Ньойския договор излаз на Егейското море. За жалост в такава смисъл се чуват и някои български гласове.

Аз смятам, че при подписването на предстоящия договор за мир ще е нужно, щото българското правителство да направи една декларация, която да пресече пътя на всякакви тълкувания в тая смисъл. Позволете ми да Ви изпратя един проект за такава декларация.

Аз нямам никакво качество, което да ми дава право да давам съвети на българското правителство; отправям се до Вас като стар познайник от студентските години. Убеден съм, че Вий няма да видите в тази моя постъпка никаква нескромна амбиция да се бъркам в държавните работи, а само желанието на един българин да допринесе, както може, за защи¬тата на българското дело в едно съдбоносно време за България.

Моля Ви да приемете уверение в дълбоката ми почит.

София, 27 януари 1947 год.

П.П. Една декларация в същия дух подадохме в 1923 година до конферен¬цията в Лозана.

Като поиска възвръщането на Западна Тракия, откъсната от България чрез един несправедлив договор с насилие върху ясно проявената и добре известната воля на мнозинството на жителите в тая област, българското правителство представи на конференцията на мира съображенията от вся-какво естество, които обясняват и обосновават неговата постъпка. Пови-кано да подпише един договор, който не дава удовлетворение на това му законно искане, българското правителство заявява още веднъж, че възвръща¬нето на Западна Тракия към България съставлява за българския народ едно етническо право и едновременно съществена географичeска необходимост на неговия стопански живот; че то е съобразно с изискванията на един ред в Югоизточна Европа, основан върху сговора и солидарността; че то отго¬варя на очевидните интереси на международната търговия; и че най-сетне, то се диктува от тия закони на здравия разум и на справедливостта, без които нищо крепко и трайно не се създава в историята.

Въпреки разочарованието, което изпитва в тоя момент, българският народ се надява, че в едно бъдеще, което той вярва, че не ще бъде твърде далечно, този жизнен за него въпрос, ще намери справедливо разрешение в духа, който въодушевява Организацията на Обединените народи.

Българското правителство трябва да забележи от друга страна, че сто-панският излаз на Егейското море, обещан на България в Ньойския договор от великите сили, на които тя отстъпи Западна Тракия, остана мъртва буква. Това фактическо положение не може обаче да засегне по никой начин юридическата стойност или задължителния характер на отнасящето се договорно постановление. Обещанието, съдържаще се в чл. 48 от Ньойския договор, остава за България, която го получи, едно право неподлежащо на давност, а за великите сили, които й го дадоха, едно тържествено задължение, чието изпълнение, тъй дълго време отлагано, не може да се отлага още повече, без да увеличи толкова голямата вреда причинена досега на интересите, които им са били поверени.

 

ПРИЛОЖЕНИЕ:

 

 

ОБЩЕСТВО НА НАРОДИТЕ СЕРИЯ ДОГОВОРИ – 1924 г.

 

БРИТАНСКА ИМПЕРИЯ, ФРАНЦИЯ, ИТАЛИЯ, ЯПОНИЯ И ГЪРЦИЯ.

 

ДОГОВОР ЗА ТРАКИЯ, СКЛЮЧЕН В СЕВЪР НА 10 АВГУСТ 1920 г.

Главните съюзни и сдружени сили или, Британската империя, Фран-ция, Италия и Япония, от една страна,

и Гърция от друга;

Като се споразумяха да признаят суверенитета на Гърция върху тери¬ториите в Тракия, от които по силата на чл. 48 от Договора за мир, склю¬чен в Ньой на 27 ноември 1919 г., България се отказва, като преотстъпва всички свои права на Главните съюзни и сдружени сили, и;

Желаещи да осигурят на България икономически Излази на Бяло море;

За тази цел, договарящите се страни назначиха в качеството им на свои пълномощници както следва:

Негово Величество кралят на Обединеното кралство на Великобрита-ния и Ирландия и на презморските Британски доминиони и Император на Индия:

Многоуважаваният Едуард Джордж Вилиър, граф Дерби, Кавалер на ордена на жартиерата, член на Кралския таен съвет, Кавалер на ордена на кралица Виктория II степен, почетен гражданин на Бат, Извънреден и пъл¬номощен посланик на Негово британско Величество в Париж;

и,

За Доминион Канада:

Многоуважаваният сър Джордж Хелзи Пърли, Държавен съветник, генерал-майор, Главен комисар за Канада в Обединеното кралство;

За Австралия като член на британската Общност на нациите;

Многоуважаваният Андрю Фишер, Главен комисар за Австралия в Обединеното кралство;

За Доминион Нова Зеландия:

Многоуважаваният Сър Джеймс Алън, Кавалер на ордена на Бат II степен, Главен комисар за Нова Зеландия в Обединеното кралство;

За Южноафриканския съюз:

Мистър Реджиналд Андрю Бланкенберг, Кавалер на ордена на бри-танската империя IV степен, и.д. Главен комисар за Южноафриканския съюз в Обединеното кралство;

За Индия:

Сър Артър Хиртцел, Кавалер на ордена на Бат II степен, помощник държавен подсекретар на външните работи за Индия;

Президентът на Френската Република:

Мосю Александър Милеран, Председател на Министерския съвет, ми¬нистър на външните работи;

Мосю Фредерик Франсоа-Маршал, министър на финансите,

Мосю Огюст Пол Луи Исак, министър на търговията и индустрията;

Мосю Жул Камбон, посланик на Франция;

Мосю Жорж Морис Палеолог, посланик на Франция, Генерален сек-ретар на Министерството на външните работи;

Негово Величество Кралят на Италия:

Граф Лелио Бонин Лонгаре, Сенатор, Извънреден и пълномощен посланик на Негово Величество Краля на Италия в Париж;

Мосю Карло Гали, съветник;

Негово Величество Императорът на Япония:

Виконт Шинда, Извънреден и пълномощен посланик на Негово Вели-чество Императора на Япония в Лондон;

Мистър К. Мацуи, Извънреден и пълномощен посланик на Негово Ве¬личество Императора на Япония в Париж;

Негово Величество Кралят на гърците:

Мосю Елефтериос К. Венизелос, Председател на Министерския съ¬вет;

Мосю Атос Романос, Извънреден и пълномощен посланик на Негово Величество Кралят на гърците в Париж;

Които, като се увериха взаимно в редовността на своите пълномо-щия, се споразумяха както следва:

Член 1

Главните съюзни и сдружени сили предават на Гърция, която от своя страна приема, всички свои права и титри, които те притежават по силата на чл. 48 от Мирния договор с България сключен в Ньой на 27 ноември 1919 г., върху териториите в Тракия, които са принадлежали на Българска¬та монархия и които са предмет на споменатия по-горе член на договора.

Член 2

Цялата гранична линия, описана в чл. 27(3) от Мирния договор с Бъл¬гария ще бъде прокарана на място от комисия, както е предвидено в чл. 43 от въпросния договор.

Член 3

Условията предвидени в чл. 44 и 45 на мирния договор е България, отнасящи се до националността на местните жители, ще се прилагат и за териториите предмет на чл. 1 от настоящия договор.

Условията предвидени в чл. 46, отнасящи се до покровителството на малцинствата, свободата на придвижване и свободната търговия, които са предмет на споменатия мирен договор, както и тези залегнали в чл. 47, отнасящи се специално за размера и вида на финансовите задължения на България, които Гърция трябва да приеме, тъй като тези територии попа-дат под неин суверенитет, ще се прилагат и за териториите, упоменати в чл. 1 от настоящия договор.

Условията залегнали в Конвенцията,

Сключена на 27 ноември между Гърция и България за взаимна размя¬на на населения, ще важи също така, ipso facto и за териториите, предмет на чл. 1 от настоящия договор.

Член 4

С оглед предоставянето на излаз на Егейско море за България, следва да се осигури свободен транзит през териториите и пристанищата преда¬дени на Гърция по силата на настоящия договор. Свободният превоз е дефиниран в чл. 212 от мирния договор с България и той е валиден, докато не влезе в сила специална спогодба, уреждаща тези въпроси.

Специални спогодби между Гърция и България или съответните ад-министрации, ще определят условията за ползване на посоченото по-горе право и ще уредят конкретно начина на използване на пристанищата, пред¬мет на чл. 5 на настоящия договор, установяването на международни ус¬луги и цени на тарифите, включително цени на билети, пътни и приста-нищни такси, както и приложението на Бернската конвенция от 14 октом-ври 1890 г., както и нейните допълнителни разпоредби, докато не влезе в сила нова конвенция третираща тази материя.

Свободата на транзита се отнася и за пощенските, телеграфните и те-лефонни услуги.

Член 5

В пристанището на Дедеагач, на България се дава правото да ползва под наем за вечни времена свободна зона, чийто режим е определен от чл. 11 до чл. 14 на настоящия договор. Свободната зона ще се използва за директен транзит на стоки внос или износ от България, като условията за това ще бъдат определени от Обществото на народите. Определянето на границите на въпросната свободна зона, нейното свързване със съществува¬щите жп линии, нейното оборудване и експлоатация, както и най-общо каза¬но, нейното използване, включително стойността на дължимия наем, ще бъде решаван от Комисия, състояща се от по един представител на Бълга¬рия, на Гърция и на Обществото на народите. Посочените условия ще могат да бъдат ревизирани от въпросната комисия на всеки 10 години.

Член 6

Дедеагач се обявява за пристанище с международен статут. Всички граждани на страните членки на Обществото на народите, както и техните стоки и плавателни съдове ще могат напълно свободно да използват приста¬нище Дедеагач. В тази връзка, всички посочени по-горе лица, стоки и пла¬вателни съдове ще бъдат напълно равноправно третирани, специално що се отнася до пристанищните и кейови услуги и такси, включително и кот¬вените места до кейовете, товаро-разтоварителните работи, дължимите ми¬та и такси за корабните товари, таксите за използване на кей, лоцмански услуги, издръжката на пристанищния фар, мероприятията по осъществя-ването на карантина и всички останали такси и плащания, налагани в пол¬за на държавата, обществени служби, частни лица, фирми или организа¬ции от какъвто и да е било вид; няма да се допуска никаква разлика в третирането между гражданите, стоките и плавателните съдове, принадле¬жащи на различни държави и тези на Гърция.

Няма да се допуска ограничаване в движението на хора или плавател¬ни съдове, освен тези предвидени в правилниците за работа на митницата, полицията, ветеринарните и медицински служби, миграционните служби и правилата свързани с внос и износ на забранени от закона стоки. Спомена¬тите правилници и наредби трябва да не се различават от общоприетите норми и не трябва да създават излишни пречки на свободното движение на стоки и хора.

Член 7

Всички мита и такси за използване на пристанище Дедеагач или за подходите към него, или за услугите предлагани в него, ще бъдат налагани при условията за еднакво третиране, описани в чл. 6 на настоящия договор и ще бъдат приемливи както по отношение на тяхната стойност, така и по отношение на тяхното прилагане като се вземат предвид разходите за администрацията, поддържането и усъвършенстването на пристанището и подходите към него, както и на пристанищната навигация.

Забранено е налагането на каквито и да е било други мита и такси, освен описаните в настоящия член, както и чл. 8, 12 и 13 на настоящия договор.

Член 8

Всички мита, местни входни или други такси дължими за стоки внася¬ни или изнасяни през пристанище Дедеагач от съдове плаващи, под който и да е държавен флаг, няма да се различават от тези, налагани за съдовете плаващи под гръцки флаг. При отсъствие на особени обстоятелства оправ¬даващи допускането на изключения по икономически причини, посочени¬те по-горе мита и такси трябва да бъдат определени на същата база и при същите тарифи, които са в сила и на останалите митници по границите на Гърция. Всички услуги и улеснения, които предлага Гърция на другите свои пристанища или сухопътни граници при внос или износ на стоки, трябва да бъдат предоставени и в пристанище Дедеагач.

Член 9

При отсъствието на потребност от някакви специални мерки свърза¬ни с поддръжката на функционирането и подобряването на дейността на пристанище Дедеагач, задължение на Гърция е да предприема подходя-щите мерки за предотвратяването на каквито и да било пречки или опас-ности за навигацията и да осигури нормални условия за движението на съдовете в пристанището.

Член 10

Гърция се задължава да не предприема каквито и да е било дейности, които биха могли да затруднят използването на пристанище Дедеагач, или на подходите към него.

Член 11

Улесненията за изграждането или експлоатирането на складове и съ-оръжения за опаковане (амбалиране) или разопаковане на стоки, в зоната, описана в чл. 5 на настоящия Договор, се предоставят според валидните за момента търговски разпоредби. Всички стоки допуснати в тази зона ще бъдат освободени от мита, налози или всякакви други такси, освен от нормално прилаганите мита и такси, описани в чл. 12 на настоящия договор. Освен в случаите предвидени в настоящия договор, гръцките власти по свое усмотрение имат право да разрешат или забранят извършването на производствена дейност в тази зона. Забранява се всякаква дискриминация по отношение на случаите предвидени в настоящия член, било то за хора от различна националност, или за стоки от различен произход и с различна дестинация.

Член 12

Никакви други мита или такси, освен предвидените в чл. 6 от настоя-щия договор, не могат да бъдат събирани за стоки влизащи или излизащи от зоната, описана в чл. 5 от настоящия договор, независимо от коя държа-ва пристигат въпросните стоки или за коя дестинация са предназначени, освен обичайните в такива случаи мита или такси, които не могат да пре-вишават 1 на хиляда ad valorem. Постъпленията от въпросните мита или такси ще се използват за издръжката на персонала, който е натоварен да следи за трафика на стоки във въпросната зона.

Член 13

Съгласно условията, изложени в чл. 14 от настоящия договор, митата упоменати в чл. 8 могат да бъдат налагани според изискванията, изложени в същия член, върху стоките идващи или влизащи в зоната, упомената в чл. 5, когато преминават границата и попадат в гръцка територия или съот-ветно когато напускат гръцка територия.

Член 14

Хора, стоки, пощенски пратки, плавателни съдове, каруци, вагони и всякакъв друг вид транспорт, влизащ или излизащ от зоната, упомената в чл. 5 от настоящия договор, ще се считат за транзитни в гръцка територия, в случай че идват от или отиват към някоя друга държава.

Член 15

Съгласно условията, изложени в чл. 16 от настоящия договор, при евен¬туално възникване на различия в тълкуването или прилагането на съдържанието на разпоредбите, съдържащи се в членовете от 4 до 15 на настоя¬щия договор, споровете ще се уреждат от Обществото на народите.

Спорове, свързани с обезпечаването на безпрепятственото използване на пристанище Дедеагач или подходите към него, ще бъдат уреждани по ускорена процедура. По въпросните спорове могат да бъдат изисквани ек¬спертни оценки или към тях могат да бъдат прилагани извънредни реше¬ния с предписания за преустановяване или незабавно спиране на дейности¬те, затрудняващи посоченото по-горе обезпечаване, без това да се отразява на крайното решение по случая.

Член 16

В случай, че България подаде искане до Съвета на Обществото на на-родите, следва да бъде сформирана международна комисия, състояща се от пет члена, назначени съответно от Франция, Великобритания, Италия, Гърция и България. Тази комисия ще бъде натоварена със задачата да осигу¬ри изпълнението на условията предвидени в членове от 4 до 14 на настоящия Договор, специално що се отнася до достъпа до пристанище Дедеагач и подходите към него. При възникване на евентуални спорове свързани с въпросния режим за достъп, те ще бъдат уреждани от споменатата между¬народна комисия, като нейните решения ще се вземат с обикновено мно¬зинство. В случай, че някоя от посочените по-горе заинтересовани страни, обяви своето несъгласие с решение на комисията, въпросът ще бъде поста¬вен за решаване пред компетентните органи на Обществото на народите. Докато се изчаква решението на ОН, решението на Комисията ще се счита за валидно.

Настоящият договор на френски, английски и италиански език предс-тои да бъде ратифициран. В случай на езикови различия, за меродавен ще се счита френският текст.

Представянето на ратификациите в Париж ще бъде осъществено в най-скоро време. На държавите, чиито столици се намират извън Европа се дава право само да уведомят правителството на Френската република, чрез съответния дипломатически представител в Париж, че ратификация¬та е извършена; в такъв случай страната се задължава да представи рати-фикацията във възможно най-кратък срок.

Ще бъде съставен протокол за приемане на ратификациите.

Настоящият договор ще влезе в сила, след като Мирния договор с Бъл¬гария влезе в сила и веднага щом като бъде ратифициран от Главните съ¬юзни и сдружени сили, които вече са ратифицирали от своя страна догово¬ра с България и от Гърция.

Френското правителство ще изпрати на всички държави, подписали настоящия договор, заверено копие от протокола за приемането на рати-фикациите.

В удостоверение на горното, посочените по-горе упълномощени лица подписаха настоящия договор.

Подписано в Севър, на десетия ден от август 1920 г., в един единствен екземпляр, който ще се съхранява в архива на Френската република. Заве¬рени копия от него ще бъдат изпратени до всяка една от подписалите го държави.

Следват подписите