Днес аз съм единственият член–наследник от прочутата копривщенска фамилия на Вълко Чалъков, Пловдивски родоначалник, един от най-главните дейци и виновници за възраждането на българите в Пловдив, ликът на когото и тоя на съпругата му красят Рилския монастир из между ликовете на другите заслужили на отечеството дейци.
Своето възпитание и образование получих в Цариград, изпърво в Метеби Султание (Лицея), а след това в Роберт Колежа. През време на Сръбско-българската война от 1885 год. бях доброволец в Русенската доброволческа чета (червените ризи) на поручик Дворянова. През Балканската и Междусъюзническата война участвувах като фелдфебел от 5 п[ехотен] Дунавски полк. След примирието станах адвокат в Дедеагач, от където бях интерниран на два пъти. Първият път бе на 8 март 1921 год., когато като опасен български пропагандист, бях грабнат и изпратен като разбойник при усилен конвой с маршрут Дедеагач-Солун-Атина-Пирея, в затворите на които градове излежавах по няколко дни или седмици, без да ми се отпуща някаква храна. Най-после, с трима българи от Дедеагач и един турчин от Ипсала, бах изпратен в гр. Ханя-Канса на остров Кандия, където ме оставиха на свобода, но без всякакви средства. След безбройни оплаквания през м. октомври с. г. се получи разрешение да ми се дават по 5 драхми дневно. В края на м. октомври бях освободен по настояване на българското правителство, но не ми се позволи да замина със семейството си в България. Не след дълго бях повторно интерниран в същия остров и град, като съмнителен българин, а семейството ми бе екстернирано в България на 3 април 1923 год. Най-после, след дълги мъчения, успях да се завърна при семейството си в България на 19 декември 1923 год. Това дължа най-вече на предвидливостта на жена ми, която по това време беше лехуса. Не изтекли и 24 часа от освобождението й, тя писала на сестра ми Олга в Цариград за моята участ. Сестра ми, вдовица на покойния Машков, руски генерален консул в Цариград, а сега писателка се отнесла до едно от тамошните посолства и благодарение на неговото застъпничество се запази живота ми, понеже от достоверно място знаех, че съм фигурирал в черния списък за храна на рибите. Това се потвърдява и от пострадавшата г-жа Мария Александрова (вж. 15 стр.), която ми каза: „В гр. Софлу ненадейно се срещнах с тамошния полицейски пристав Андониос Касидакис от Белопокис, който, като ме видя, до толкова се смая, щото някоя и друга секунда не можа да се съвземе и след малко каза: „кой е бил тоя влиятелен, който те е спасил, та сега да си между живите, защото самият аз, като писар – стражар при Дедеагачкото градоначалство, бях те вписал в списъка на лицата, предназначени за храна на рибите в Егейското море, заедно с Чалъкова и други още 5–6 българи и 3–4 турци“.
