Публикувано в „Украинско-Български преглед“, бр. 1, 4 и 5, София, 1919 година
Три статии от големия български историк, общественик и председател на Пловдивското дружество на Върховния Македоно-одрински комитет Димитър Страшимиров, публикувани в „Украинско-Български преглед“; 1919 г.
„Въпросът за нашите връзки с Украина е въпрос за съвест за българина…
Политиците – не само нашите – са изобщо интересен народ. След Брест-Литовск, дето независимостта на Украина доби, тъй да се каже международен образ, откак дома си беше я извоювала още по-рано с мишците на своите синове, та след Брест-Литовск, ние взехме ревниво да ухажваме за Украйна като кавалер по салонна красавица. Разбира се, ний бехме насърдчени за това и от своите тогавашни съюзници.
Много води изтекоха, макар много време да не е минало оттогава. Паметта е тъй къса в Ориента!
Та за политиците. Те се смълчаха: наденаха си отеднаж мъртвешката дипломатическа маска. С нас се случи нещо като тъмния антракт в театра…Ний спрехме кокетиранията с Украина също моментално. Забележете добре. Бехме назначили – съвсем церемониално и тържествено! – посланик в Киев (цел един наш бивш министър!) и приехме видни водители от там за посланичество в София. Приехме и отдадохме разменихме си сърдечности. И как още!
И в един миг всичко туй щукна и се скри в пропастта…Както казах, политиците – по даден знак от некъде – наденаха мъртва маска. И събеседниците, приятелите от преди една минута – Украина и България – стоят днес един срещу друг, гледат се в очи като преди, но не се познават повече…
А крива ли е Украйна, дето я стискахме преди до сърдцето си?
Грешни ли са украинци, ако некому днес около нас не отърва техната свобода, техното добро?
Аз си позволявам да припомня тук една аналогия, една невинна, съвсем невинна аналогия. Думата е за Македония, за македонския роб. Че не го ли призна цел свет преди балканската война достоен за свобода? И целия този свет не го ли обрича днес презрително на чуждо робство?
Но това е стара, непоправима Европа…
Е добре, това е Европа. Ами ний?
България, тоя млад, нов народ, тепърва и едва люшкащ душата си на вси страни за живот, че как може той да измени на себе си, как може да забрави сродника, съседа, който пред очите му и години вече се къпе в кръвта си, в борба за съществование? И политиците ще ми говорят още за обстоятелства и нови условия. Нека говорят каквото щат.А аз ви казвам: въпросът за нашите отношения днес към украинското дело е въпрос на съвест за българина. Правете каквото щете, но питанията никнат, питанията се налагат от само себе си в съвестта ни. Можем ли ний, които тръпнем този час пред ужаса на разпокъсването и робската завеса, да немаме сърдце открито за един народ, който се бори на живот и смърт за целостта и свободата си? И ако накрай този народ, помимо всички адски противодействия, възтържествува с правото си, къде ще бъде нашата съвест, да му отричаме сега правото за борба?…
И сепак аз съм оптимист. Ние сме млад, добър народ. Ние не можем да не обичаме всички нации в света, да не бъдем приятели на приятелите на свобода и право у дома си.“
https://www.strumski.com/biblioteka/?id=3594 – Димитър Страшимиров – „Украина и България; Украинската проблема; Черноморското съседство“, публикувано в „Украинско-Български преглед“, бр. 1, 4 и 5, София, 1919 година
