Цар Константин II Асен (1396-1422 г.) – последният владетел на средновековната българска държава
Събитията от 1396-1397 г. През есента на 1396 г. армията на османския султан Баязид I завзема Видин и пленява около 70-годишния цар Йоан Срацимир. В официалната историография се приема, че след пленяването на Йоан Срацимир българската държава окончателно пада под османско владичество. Всъщност синът на Йоан Срацимир – Константин успява да избяга от Видин или вероятно въобще не е бил там когато османците са пленили баща му. Предполага се, че през зимата на 1396/1397 г. Константин се връща във Видин и поема властта, но по тази теория няма категорични исторически доказателства. Друга теория, която е по-често застъпвана твърди, че Видинското царство продължава да съществува и след 1396 г. като васално на османците под управлението на Константин II Асен. Трета теория гласи, че Константин прави опити да възстанови независимостта на българската държава. Той се приютява при своя родственик влашкия войвода Мирчо I Стари и заедно започват подготовка за създаването на антиосманска коалиция. В писмо на унгарския крал Сигизмунд I Люксембургски откриваме следния текст: „…и сам известният Константин, прославен император на България и Мирчо, войвода на трансалпийска Влахия, спечелиха триумф и победа над нашите противници и славни подвизи над същите…“. Този текст ни казва две неща – първо, че юридически българската държава все още съществува, а може би и фактически съществува, тъй като Константин е наречен „прославен император на България“ и второ – Мирчо Стари и Константин са провели поход срещу османците, който е бил успешен. Второ доказателство, потвърждаващо съществуването на свободна българска държава в периода между 1396 г. и 1404 г. се намира в едно решение от 1398 г. на Големят съвет на Дубровншиката република, според което се увеличава с още пет години мандатите на консулите си в страните Славония, Босна, Срем и България. Антиосманската коалиция от 1403 г. и войната от 1404 г. Годината 1402 се явява повратна за развитието на османската експанзия. на 20.VII.1402 г. в околностите на Анкара армията на султан Баязид I Йълдъръм (Светкавицата) е разгромена от армията на Тимур хан, владетел на Тимуридската империя. Османският султан е пленен, а между синовете му започва борба за трона. За християнските държави това е лъч надежда за скорошно избавяне от османската заплаха. През следващата 1403 г. под егидата на унгарския крал Сигизмунд I Люксембургски започва организирането на антиосманска коалиция. Към нея се присъединяват босненския крал Остоя, сръбския княз Стефан Лазаревич, българският цар Константин II Асен и влашкия войвода Мирчо I Стари. Силите на коалицията нападат владенията на османците в днешна Северна България през 1404 г. Войските на Константин II Асен и Мирчо Стари обсаждат Силистра и я превземат. Не е известно обаче дали са задържали крепостта или османците са си я върнали след изтеглянето на християнските сили. Някои историци приемат че през 1404 г., под въздействието на антиосманската коалиция на крал Сигизмунд, българските князе Константин и Фружин (синът на цар Йоан Шишман) вдигат въстание срещу османската власт. Подобно твърдение може да бъде оспорено само от факта, че армията на Константин действа като част от коалицията като воюва с османците в Северна България и участва в обсадата на Силистра. Успешните военни действия срещу османците от страна на Мирчо и Константин успяват да спечелят време на последния да доукрепи и възстанови Видинското царство. По това време османските владения в Европа се управляват от един от синовете на Баязид I – Сюлейман Челеби. В периода 1406-1408 г. Сюлейман води войни срещу своите християнски съседи. Той обаче не успява да постигне окончателна победа тъй като в тила му се отваря втори фронт. Участието на българите и останалите балкански християнски държави в Османското междуцарствие (1409-1413 г.) През 1409 г. Муса Челеби се прехвърля в Румелия и започва война със Сюлейман. Според хрониката на Константин Костенечки, през 1409-1410 г. Сюлейман се обръща срещу християните и започва нападения срещу тях. Той атакува българските войски в околностите на крепостта Темско и им нанася поражение, след което превзема крепостта. Ако приемем тази хипотеза за достоверна, то лесно бихме си обяснили защо Константин II Асен, както и други християнския владетели заемат страната на Муса. С помощта на Константин, влашкия войвода Мирчо Стари и Стефан Лазаревич Муса успява да надделее над Сюлейман. В битката при Комсидион (05.VII.1410 г.), близо до стените на Константинопол, армиите на Муса и Стефан Лазаревич разбиват силите на Сюлейман и Вук Бранкович. Сюлейман Челеби е убит. След като побеждава Сюлейман, Муса се обявява за султан и веднага скъсва всички споразумения с християнските си съседи. Той започва поредица от походи срещу всички тях и по време на тези походи избива огромно множество християни и това му спечелва прозвището „Кеседжия“ (превод: Касапинът). Традиционната българска историография приема, че Муса потушава окончателно въстанието на Константин и Фружин, а Константин е бил прогонен в Унгария. Последвалите събития ни убеждават в обратното. През 1413 г., с помощта на корабите на ромейския василевс Мануил II Палеолог, на Балканите се прехвърля братът на Муса Челеби – Мехмед Челеби, който се е наложил като едноличен владетел в Анадола. Мехмед веднага бърза да потърси съюз с християнските владетели на Балканите, за да може да се справи с Муса. В предходните 2 години Муса е разорил Балканите и е обърнал срещу себе си всички балкански християнски държави. Те създават коалиция, за да се справят с него. Основни действащи лица са цар Константин II Асен и сръбския деспот Стефан Лазаревич, както и османският управител на Македония Игит паша и валията на земите по границата с Видинското царство Хамза бей. Известно е, че военните действия през 1413 г. са започнати от Муса срещу владенията на Константин II. Според бележка към една сръбска хроника от периода Муса е нападна българите и ги е разорил, след което ги е преселил. В бележката е посочена датата 23 април. Това насочва към заключението че може би войските на Муса са нанесли поражение на армията на цар Константин и той е бил принуден да отстъпи в Унгария, а след това се е върнал, за да се присъедини към коалицията срещу Муса. Краят на османското междуцарствие: На 05.VII.1413 г. при с. Чамурлий, близо до днешния Самоков, обединените войски на Мехмед Челеби, Стефан Лазаревич и части на цар Константин II Асен разгромяват напълно войската на Муса Кеседжия, а той самият е убит. По този начин Мехмед става султан под името Мехмед I. Той сключва мирни договори с всичките си балкански християнски съседи – България, Сърбия, Източната Римска империя, Влашко и Морейското деспотство. С тези мирни договори османците признават съществуването на гореизложените балкански християнски държави и на практика не предприемат военни действия срещу тях до смъртта на султан Мехмед I през 1421 г. Изключение прави единствено походът на Мехмед срещу влашкия войвода Мирчо Стари през 1416 г. поради подкрепата на последния за избухналия в балканските владения на Османската държава бунт на шейх Бедреддин Симави, който се ползва с влашката подкрепа. Последните години на Видинското царство: След събитията от 1413 г. нямаме сведения за дейността на цар Константин II Асен. Единствената податка, че Видинското царство е продължило своето съществуване и Константин е начело, откриваме в хрониката на Констанцкия събор от 1414-1417 г. По отношение на България в текстовете на хрониката четем следното: „…императорът на България, при когото трябва да има също един представител на Ордата и владее също кралство Халдея…“ Предполага се, че през 1416-1417 г. Константин II Асен е пътувал до Унгария и Сърбия и е пребивавал там през различни периоди от време, но не е известно с каква цел. Това дава основание на някои историци да приемат, че царят е бил прогонен от владенията си от страна на османците и тогава е бил сложен краят на Втората българска държава окончателно. Не е известно какво точно се случва с Видинското царство през тези години и дали то е продължило да съществува след 1417 г. Различните мнения в българската историография поставят различна година за горна граница на съществуването на Видинското царство, а оттам и на средновековната българска държава. Едната теория приема, че през 1419 г., в следствие на един от походите на Мехмед I срещу Влашко и Видин е бил превзет от османците и превърнат в тяхна военна база. Доказателства за такова нещо откриваме в хрониката на Лаоник Халкокондил, който пише че начело на османската администрация във Видин е поставен Турхан паша (1419 г.) Другата теория приема, че Видинското царство е продължило да същствува още три години – до 1422 г., когато цар Константин II Асен умира (той умира на 17.IX.1422 г. в Белград). Можем само да гадаем поради каква причина българският царе отишъл в Белград. Възможно е отговорът на този въпрос да е даден от Лаоник Халкокондил (т.е. османците за превзели Видин през 1419 г. и царят се е оттеглил в Белград с част от приближените си). Възможно е да се приеме и друго твърдение, според което Видинското царство е устоявало със сетни сили на османския натиск до пролетта на 1422 г., когато е ликвидирано от армията на султан Мурад II. Тогава султанът се бори срещу бунтовника Дюзме Мустафа и успява да го залови в околностите на Одрин, след като го е преследвал из цяла Румелия. Заключение: От изложеното в настоящата статия може да се заключи, че Видинското царство е продължило да съществува като самостоятелна държава до началото на управлението на султан Мурад II. Заслугата за съхраняването на българската държавност за още близо 30 години принадлежи главно на синът на цар Йоан Срацимир – Константин II Асен, който нежели сили непрестанно води военни действия срещу османците. Подобно на други владетели преди него се намесва във вътрешните отношения на съседа си, за да извлече ползи за своята държава. Поради тази причина Константин може спокойно да бъде нареден до българските владетели, които са се намесвали във вътрешните работи на съседите си, за да извлекат ползи за България – Кубрат, Тервел, цар Симеон Велики, цар Йоан Асен II и дядо си цар Йоан Александър. |