Отново и отново по пътеките на приятелството , историята и България . За времето ,което сме на този свят се случиха толкова необичайни приятелства и запознанства . От всичко едно ме е удивлявало кое кара тези хора да обичат България , кое ги кара въпреки всичко да не ни мразят . Както се досещате отново ще имаме среща с необичайни събеседници . Необичайни с това , че по силата на обстоятелствата те трябва ни мразят нас българите , а с мен като човек ,който изразява малко по- крайни виждания никога . Въпреки всичко моят сегашен събеседник е един от най- добрите сътрудници и от него идват материали ,които никога няма да прочетем в популярен формат . Красивата истанбулска роза Денис Хакарар е идол на всички нас ,които желаем да научим всичко за българската история . Тя се оказа нашият прозорец към историята на българската общност в Истанбул и затова въпрос на чест е за всички нас да бъдеш неин приятел .
По силата на обстоятелствата Денис може би трябва да изпитва омраза , заради някой действия на тогавашната комунистическа власт и прословутия Възродителен процес , от нейните действия , от това което прави струи само едно – любов към всичко българско , към родното Дулово , към всичко което касае България .
Още по– впечатляващо е факта , че благодарение на нея всички ние от България научихме за одринските и цариградски българи , за селата които са населявали и за днешното състояние на това което са оставили Без някой да и поръчва ,без държавна подкрепа ,без съдействието на научната общност у нас Денис пътешествува на собствени разноски и ни разказва историята и нашето минало по тези краища . Това е една от причините , аз който се числя в кръга на неините приятели в социалните мрежи да напиша няколко реда за тази неуморима мравка , която реди , реди историята ни и ни дава възможност да видим за мнозина потомци местата , откъдето техни прадеди са емигрирали в България . Неизбежно бих си задал въпроса защо и къде е пак нашето посолство ?
Къде все пак е българската държава ? За мен лично тази жена е по- голям патриот от много други , защото не чака никаква признателност , а така както Хусеин Изци доброволно и водена от чисто човешко любопитсво пише българската история на Балканите .
Искренно съм се удивлявал кое я караше да ни разкаже за българските следи в историята на Турция , за животът на нашите българи в миналото и сега . Когато разбереш , че един от популярните турски клубове “ Галатасарай “ е основан от българи и това е видно от музея на клуба неволно се питаш пак къде са нашите историци , къде е нашата наука ?
Последната екскурзия на Денис в Мала Азия , където ни показа бившите български села мога само да кажа , че съм удивен и впечатлен . Това момиче направи това , което се прави от екипи , финансирани от фондации , от държавни органи . И пак идваме на въпроса ?
Етносът ли е определящ за да обичаш своето родно място , да обичаш държава в която си се родил , да обичаш хората в нея независимо , че те не са от твоя етнос ?
Денис успя да ни разкаже за приносът на турският етнос в историята на двете съседки Турция и България и нагледно да ни покаже , че не етносът е определящ за нормалните човешки взаимоотношения , а самите хора . Иначе историческите обстоятелства би трябвало както македонците да ни разделят и да ни карат да се гледаме подозрително . Денис се оказа един от мостовете , които свързват двата етноса и ни показа , че можем да бъдем хора и можем да бъдем съседи . Затова нека си го напиша откровенно – това момиче е моят пример , че историята трябва да се знае , но ние живеем в настоящето . Ние живеем сега на размирният Балкански полуостров и ако причината ние да се радваме въпреки политическите събития в двете държави да сме добри съседи , са такива хора като Денис . Тези които заминаха за Турция след трагичните за тях събития в комунистическа България в мнозинството запазиха любовта си към България и всички нас . Миналото никога няма да се заличи , но благодарение на такива като Денис сега живеем като добри съседи в настоящето . Аз лично изпитвам благодарност , че ми показа такива неща от историята , които никога нямаше и откъде да науча .
Трудно ми е да опиша , какво изпитвам когато пиша за това момиче . Удивлението , възхищението се смесват с радостта , че има такива като нея и затова искренно се надявам това да продължи и в бъдещето. Аз искренно се надявам , че тя ще продължи със своите екскурзии за да продължи да разказва за следите на българското в съседна Турция.
