ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА НА ТАНЯ МАНГАЛАКОВА НАШИТЕ В ГЪРЦИЯ –ЗА ПОМАЦИТЕ В ЗАПАДНА ТРАКИЯ

ЗАЩО ТОЧНО ПОМАЦИТЕ В ГЪРЦИЯ

Книгата е пътешествие в Родопите, сред помаците в Гръцка Тракия и техните роднини в България. Тя е документална, писана е между Гърция и България и се основава на пътни бележки, интер-вюта и срещи по време на пет експедиции в Западна Тракия през 2010-2011.

„Нашите в Гърция“ е пътуване в една друга Гърция, различна от популярните туристически маршрути, по места, където българ-ският турист няма нужда от преводач, защото местните говорят ста-ринен български диалект.

Книгата разказва как родопчани от двете страни на българо-гръцката граница се преоткриват след края на „Студената война“ и падането на комунизма през 1989. Едни други се наричат „наши“, общуват помежду си на родопски диалект – „нашите“ в Гърция го наричат „помацки“. Още патриарх Кирил пише, че това население говори „помацки“1 . Говорът на гръцките помаци е рупски диалект от Централните Родопи и Беломорска Македония. Според българис-тите това е един от най-старинните български диалекти. Вплетох в текста на книгата автентичния говор на „нашите“ в Гърция, който записах по време на пътешествията.

Изследването ми очертава географията на българския говор сред гръцките помаци. В днешна Гърция са обособени три големи групи българоезични мюсюлмани. В Западна Тракия българският език започва да звучи още от границата на Гърция с България и след-ва контурите на Родопите на територията на три области – Ксанти, Родопи и Еврос. Първата група българоезични помаци е в областта Ксанти (център град Ксанти или Скеча, както го наричат нашенци), където техният майчин език е най-добре запазен. Помаците в райо-на на Ксанти са активни в съхранението на своя фолклор, а също и в неправителствения сектор.

Втората група българоезични помаци е в областта Родопи (център град Комотини, наричан и сега от „нашите“ Гюмюрджина). В гюмюрджинските села „нашите“ са подложени на силна турциза-ция. Третата група българоезични помаци е в областта Еврос (цен-тър град Александруполи, наричан и сега Дедеагач), където живеят нашенци къзълбаши, бекташи селяни, изповядващи народен ислям. Крайната точка на българския говор в Гръцка Тракия са селата Руса и Гонико, намиращи се на около 80 км от гръцко-турската граница. Турцизацията на гръцките помаци е най-силна в родопските села в Еврос.

Западна Тракия обхваща територия от 8 575 км2 в североиз-точната част на Гърция, на север граничи с България, на юг – с Егейско море, на изток – с Турция, на запад – с гръцката област Македония.

Помаците наричат селищата си с имена, които липсват на табе-лите и географските карти на съвременна Гърция. В днешна Гърция „нашите“ живеят в планинските села на Южните Родопи за разлика от турците и гърците, които са в по-ниското. Днес „нашите“ насе-ляват компактно цели махали и квартали в градовете Ксанти и Ко-мотини.

Няма официална статистика за броя на гръцките помаци. На практика те са невидимото малцинство на Гърция, която признава официално само мюсюлманското малцинство, в което влизат тур-ците, помаците и ромите.

Според Атина помаците са смес от турци, българи и гърци, те са „славяноезични гърци мюсюлмани“. При преброяването от 2001 в Гърция като помаци се определят 36 хил. души: 23 хил. в областта Ксанти, 11 хил. – в областта Родопи и 2 хил. – в Еврос. Ако към тях прибавим гурбетчиите, работещи в Германия, Турция, Атина, ци-фрата ще стане 80 хил. души по данни на Ахмет Имам от Ксанти, лидер на Пангръцкия помашки съюз.

Според проучването „Евромозайка“, осъществено през 1992-1993 г. по проект, финансиран от Европейската комисия, в Гърция 30 хил. души говорят български и 75 хил. – „славяномакедонски“. В доклада като „Помашки/български“ е разгледан езикът на помаците в района на Ксанти. Според „Евромозайка“ помашкият, казано дру-гояче, диалектните варианти на българския език, говорими и днес в Гърция, се развиват независимо от контакта с книжовния българ-ски език. През последните 40 години езикът е подложен на влия-ние от турския и в по-малка степен на гръцкия език. „Евромозайка“ пише за публикуваните през 1995-1996 в Гърция помашки речник и граматика, основани на говора в областта Ксанти, определяйки ги като ненаучни.

„Евромозайка“ се основава на проучвания в годините, когато България все още има визов режим със страните от ЕС, а за пътува-не в 30-километровата гранична зона в района на Ксанти е необхо-димо разрешение от гръцките власти. По онова време жителите на селата в тази зона са имали специални лични карти, ограничаващи свободата им на движение в рамките на 30 км от тяхното село. Тези специални мерки са премахнати през ноември 1995.

Пътувайки сред гръцките помаци, изследвах техните тради-ции, обичаи, старинен български диалект, фолклора, религията и кухнята, размишлявах за това как след половин век изолация те намират своите български роднини от другата страна на планина-та Родопи. Книгата показва как през последните 15 години родоп-чаните от България откриват своите роднини в Западна Тракия. От двете страни на планината Родопи вече има нов тип икономически отношения – „нашите“ в Гърция са работодатели на българите.

Книгата съдържа свидетелства за успешния аграрен модел, развит в тази част на Гърция. В планинските села на помаците се намира сиренарницата на Гърция. Точно гръцките помаци про-извеждат екологично чисти продукти като мляко, сирене, масло, мед, и се препитават от био земеделие. По родопските барчина на Гърция често срещана гледка е пасторалната идилия на кошари и мандри, големи стада овце и кози. Сред гръцките помаци успешно работи моделът на европейските субсидии за екологичното земе-делие и животновъдство, който гарантира добри доходи на „на-шите“ в Гърция. Построяването на голямата транспортна артерия „Вия Егнатия“ свързва тези периферни селища с големите градове на Гърция.

Гръцките помаци оцеляват икономически с гурбетчийство в Гърция и в по-развити икономически страни в ЕС. Мъжете работят в големите градове на Гърция като строители и по корабите.

„Нашите“ в Гърция са балканджии, в чийто бит и традиции планината Родопи заема централно място. Те са езикова, религиозна и културна общност, която бавно се претопява и има опасност да загуби своята идентичност. Гръцките помаци все още общуват на своя старинен български говор, но постепенно губят своите песни. По време на всичките ми пътувания в Южните Родопи търсех сред гръцките помаци някой, който да ми изпее родопска песен. Пъте-шествията ми бяха по следите на българската песен. По време на проучванията ми в Гърция2 намерих само една певица, Емине Буру-джи от Ксантийско, която ми изпя песни свободно и без комплекси на своя майчин език.

Осъзнали опасността да загубят фолклорното си богатство, от 1996 г. „нашите“ в Гърция записват песните на майчиния си език на дискове и ги публикуват в интернет. Отварянето на гранични пун-ктове между България и Гърция, интернет, присъединяването на България към Шенген и падането на границите ще помогне гръц-ките помаци да си спомнят песните на своите деди и да ги запеят заедно с българските си роднини.

Днес българоезичните мюсюлмани в Гърция са разединени, идентичността им зависи от географския фактор. „Нашите“ в ксан-тийските села се самоопределят предимно като помаци. В областите Родопи и Еврос много говорещи български диалект мюсюлмани са турцизирани. В пътешествията ми проследявам турцизацията на гръцките помаци с акцент на факторите, довели до заместването на майчиния език на помаците от турския при по-младите – образова-нието на турски език и турските телевизионни канали.

Книгата показва мястото на исляма в ежедневието на общ-ността, откроявайки сунитския тип ислям в Ксантийско и къзълба-шите в Еврос. В две пътувания влязох в сърцето на къзълбашите в Еврос, които не са описани дори от изследователите патриарх Кирил и Стою Шишков. Разказите на „нашите“ в Еврос разкриват непозна-ти за туристическите агенции маршрути на поклоннически туризъм из дервишките теккета на нашите две държави.

Книгата ми е разказ за днешния ден и новото време. Тя не се занимава с историята на Тракия, пропита с трагични свидетелства за прокудени бежанци и драматично разместване на населението. През 1913-1919 г. и 1941-1944 г. Западна Тракия е в границите на България.

2                  Теренни проучвания през 2010-2011 в следните периоди: 1-6 май, 22-25 май, 31 юли-5 август 2010, 6 май 2011, 27-31 юли 2011, бел. авт.

В началото на ХХІ век с евроинтеграционните процеси се осъ-ществи заветната мечта на българите за излаз на Бяло море. Само за два часа родопчани от Златоград стигат до Кавала.

Планината Родопи се разбули. Днес се възстановяват прекъс-нати по време на балканските войни и след началото на „Студена-та война“ приятелски и роднински отношения между „нашите“ от двете страни на Родопите. След отварянето на граничния пункт Златоград-Термес на 15 януари 2010 г. контактите са ежедневни. Пъ-тувах два пъти на 6 май през 2010 и 2011, за да видя как български-те и гръцките помаци празнуваха заедно в граничното село Термес (Лъджата), Ксантийско, настъпването на Гергьовден, наричан от гръцките помаци Едрелес. В разгара на лятото през 2010 г. бях на тридневния панаир „Сечек“ край с. Руса (Еврос), където помаците от Гърция празнуваха заедно с роднините си от България. Книгата показва надеждите на хората от Родопите за присъединяването на България към Шенген и падането на границите.

Пътешествията ми събраха положителна енергия на много приятели и съмишленици. Те станаха възможни благодарение на проекта „Културно-историческо наследство и езиково наследство на „Съседна България“, интердисциплинарно проучване на етниче-ските българи извън съвременните граници на България, осъщест-вено от Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Дължа благодарност на щедрия спонсор от Европейския пар-ламент Станимир Илчев, който подкрепи моя проект за издаване на книга и фотографска изложба.

По пътищата срещнах много хора, които търпеливо посветиха от времето си, помагайки ми със съвети и логистика. Изминах по-вечето маршрути в Гърция сама и се радвах на гостоприемството на „нашите“ в Гърция. Помогнаха ми и техни роднини, родопчани от българската част на планината Родопи. И този път съмишленици ме подкрепиха в моя устрем, намерих подслон, храна, подкрепа сред хората, на които гостувах. Специална благодарност на моя медиатор от Централните Родопи И., който ми помогна да разкодирам много скрити послания на хората, които срещнахме из Гръцките Родопи, както и на моя гид в района на Ксанти Ахмет Имам и на неговото семейство за драгоценната помощ и приятелство.

Протестите в Гърция не ме спряха, две от експедициите ми бяха в разгара на стачките през 2010. Пътувах в градове, села и паланки с кола, автобуси, на стоп, нощувах в дервишко текке при къзълбаши нашенци край Руса, които все още говорят, пазят и общуват на стар български диалект.

И в това пътуване фотоапаратът беше неизменно с мен, сним-ките в книгата са авторски.

БЪЛГАРОЕЗИЧНИ МЮСЮЛМАНИ В ЮЖНИТЕ РОДОПИ, ГЪРЦИЯ

ИЗ КСАНТИЙСКО: “МАЙЦИНА ДУМА БОЛГАРСКО”

 

 

ЗЛАТОГРАД: “ХАС НАШИ СА В ШЕИН”

 

Пустана бърчина3 „Пуста Хаджицка бърчина, мъри, длибока падина! Отчепей са от нейде,

от тебе ми е балноно, зад тебе ми е севдъна.

– Нема го, нема, девойко. Вчера приз айтув замина, право нах Скеча отиде, нах Скеча, нах касабъна, тебе гиздило да сбира,

да сбира, да го отбира, тебе кенану прилега – алено и дженфезено, сърмено и копринено.“

 

Пътешествието ми сред гръцките помаци започна от Зла-тоград, където през януари 2010 премиерите на България и Гър-ция откриха нов граничен пункт. Златоград е на 15 минути с кола от границата с Гърция и в този малък граничен град много гръцки граждани от района на Ксанти и Кавала идват на шопинг туризъм.                  Ефим Ушев, „Песните на Златоград“, Литературен свят, 2010

Наричат го със старото му име Даръ дере. Тези туристи всъщност са роднини на българските родопчани. Из магазините и ресторанти-те на Златоград се чува старинният българският говор на гръцките мюсюлмани, които златоградчани наричат „наши“. Това е същия ди-алект, който говорят и българските родопчани. В малкото грайгра-нично градче живее компактна маса българи мюсюлмани. Реших да нощувам в Златоград, за да се настроя емоционално и да свикна с мекия местен говор. Нямам нужда от речник, защото из Южните Родопи навред звучи мелодичен родопски говор.

Златоград е свързан с Ксанти още от Османско време. Зла-тоградчани произвеждат аби за турската армия, развиват манифак-тура в Ксанти и Драма, градът процъфтява икономически през ХІХ в. благодарение на връзките с Беломорието. В една от реставрира-ните родопски къщи в етнографския комплекс е изложена архив-на снимка на златоградски търговци, пренасящи с камили стоки от пристанището на Бяло море Порто Лагос.

След отварянето на граничния пункт Златоград-Термес мест-ните хотелиери добавят към маршрута с тракийските светилища Перперикон и Татул в България посещение на Ксанти и Беломорие-то, до което се стига за малко повече от час. От лятото на 2010 всяка събота и неделя заран от центъра на Златоград пътува маршрутка с еднодневна екскурзия с плаж до Миродато, малко селце на Бяло море, което е на път да стане курорт на българите. Само за 20 лв. отиване и връщане златоградчани и туристи от града ходя на плаж, който е на 75 км.

През последните десет години в Златоград е развит успешен мо-дел на културен и исторически туризъм. Успехът се дължи на Алек-сандър Митушев, местен бизнесмен, преобразил старата чаршия в жив музей на открито. Проектът за първия в страната етнографски комплекс превръща старите родопски къщи в музеи и работещи дю-кяни, представящи многовековни занаяти. Страноприемниците са в български възрожденски стил, с родопски одеяла, халища, миндери. Бизнесменът умело залага на легендите, които привличат туристи от цяла България. На рецепцията на неговите няколко хотела се прода-ват заглавия от серията патриотични бестселъри на Божидар Дими-тров и неговия конкурент Николай Овчаров.

С „бащата на Златоград“, както почтително наричат бизнес-мена Митушев местните хора, отпиваме чаша турско кафе в едно от неговите кафенета, възродило старата златоградска традиция на въртяно кафе на пясък. Кафето се приготвя по рецепта, донесена от Сирия в началото на ХХ век от местния кафеджия Асен Кардашлъ-ка. Според хотелиера Митушев новият граничен пункт стимулира развитието на културен туризъм и възстановява старите родови и културни връзки между родопчаните от България и Гърция. Той твърди, че оттатък границата, в гръцките Родопи живеят българо-езични мюсюлмани. „Хората от граничните села говорят архаичен златоградски диалект, който ние сме позабравили. Това са българи мохамедани, помаци. Тези хора са живели изолирано, не са наричани нито българи, нито гърци от гръцките правителства. Наричат ги помаци и са оставени да се турчеят. Властите не са им позволява-ли да учат, хората са ходели да строят къщи. Много от тях са учи-ли в Турция, имат къщи там. Някои от младите разбират повече турски, отколкото български.“

Александър Митушев, обяснява, че на 6 май мохамеданите в Родопите празнуват Едрелес, като правят люлка, къпят се с вода, в която цяла нощ престоява здравец, има народно веселие. Според него 30 % от жителите на Ксанти са българоезични.

В старата част на Златоград си лафим с две родопчанки „бърба-рички“ Ана и Събка (Насибе, Насибинка). Ана Михайлова Дюлгеро-ва е мюсюлманка, родена в Ерма Река (200–300 семейства), живее от 32 години в Златоград. „Кощата ми е тува на воденицана, я съм на Митушев съдружник, предам, сноам, учила съм ученички да ткат, да прéдат. Болгарското име не съм го сменила (става дума за т. нар. „възродителен процес“ на смяна на имената на мюсюлманите в Бъл-гария), оти мъжа ми го смени и си отиде рахметлията (покойния, бел. авт.). Мюсюлманското ми име е Айша, смениха ми го на Ана. Докрай ша съм Ана. Стари хора ми викат: „требва да го смениш“. Като се помина, ша се помине Айша, не Ана и Той ша си варши него-вото. Той отгоре си знае кой какъв е. Младите са в Испания, София, търсят жувот, тува нема пари. Ние земаме пенцийка…. Празнува-ме Едрелес на 6 май .. Съберем се роднини, къснем , пийнем. Музика сега е пално, майка. Имаше гайди преди.“

Ана обяснява за мюсюлманите от Гърция: „Хас наши са в Шеин (Ехинос на гръцки, българите мюсюлмани употребяват само българските имена за селата на помаците в Ксантийско, бел. авт.). Също като нам облекани, с манта, кърпи. Те са ка со нам имена. Беа дошли аня день на воденицана две жени. Те ми викат откъде си? На болгарски, също кату нам приказват. Те са от Лъджата (с. Термес на гръцки, бел. авт.), имат роднини в Старцево (село край Златоград, бел. авт.).“

Питам жените защо местни мюсюлманки са приели християн-ството. Събка обяснява, че това го правят някои млади: „Не е хуба-во, ама младите не дават да се дума. Думат: „Ти не разбираш какво приказваш“.

Ана се вълнува за предстоящия празник Едрелес, както тукаш-ните наричат Гергьовден. На 6 май сутринта традицията на българи-те мюсюлмани повелява къпане във вода със здравец.

От Златоград тръгвам на пътешествие из Скеча, за да мога точ-но на 6 май да се озова на Едрелес на Лъджата.

ВРИТ В СКЕЧА ПОМАЦИ

 

На излизане от Златоград към гръцката граница се минава край някогашния Гогаджов хан, разположен на историческия път към Беломорието. Днес кварталът се казва „Малка Река“, на мястото на едновремешния хан има голям магазин, където ходят на шопинг туризъм „нашите“ от ксантийските села. Отсреща се извисява поч-ти завършената вече голяма джамия. Според д-р Розалин Хаджиев от Златоград внушителното й минаре е финансирано благодарение на 30 хил. евро дарение от роднини от другата страна на границата от с. Ехинос, (Шахин на нашенски). Наблизо има чешма със светена вода, мястото е наричано „Божек“, според златоградчани някога тук имало черква. Вдясно нагоре по пътя има чешма, обновена лани пак от хора от с. Ехинос. На табелата четем надпис: „Чешмата е постро-ена през 1917 г. от Коджа Ахмед Мехмет от село Ехинос (Шахин)“.

Пътят след граничния пункт Златоград-Термес става съвсем тесен, по него вървят само леки коли и микробуси. Котани е първото българоезично село в Гърция. То е „мучка махала“, местните му ви-кат Джуванци. Следват три българоезични села: Долна Лъджа (Като Термес на гръцки), Средна Лъджа (Месес Термес на гръцки), и Горна Лъджа (Прото Термес на гръцки). В центъра на Горна Лъджа има две разделени по пол кафенета, в едното плетат жени, досами тях пият кафе мъже. По-навътре в Гръцка Тракия жени не седят в кафенета-та. Когато понечих да покажа, че и аз мога да плета, една от жените коментира: „Женски сичко прават“. Обясняват ми, че предстоящият празник Едрелес се прави на Баните. „От много села одат, турци и муслимани одат на Едрелес, румини не одат (румини, гърци, бел. авт.).“ жените не спират да плетат, докато ми обясняват. В един момент дойде кафеджий-ката и като по знак всички жени станаха и си тръгнаха. „Одат си по кощите“, обяснява собстве-ничката на заведението.

„Нашите“ се поздравяват

с мюсюлманското „Селям Алей-                     Село Термес (Лъджата) кум“. В мъжкото кафене нашен-

ци обясняват за хората в Даръ дере, както тук наричат Златоград: „Като нащо думат тука, нашенско“. Питам ги какви са тукашните хора в Ксантийско. „Ние сме тук помаци, наши. До Скеча врит по-маци, муслимани“ (врит, всичко, всички на родопския диалект, бел. авт.). Хората са подозрителни, че ги разпитвам и си водя бележки: „Оти писваш с калемата?“.

Планината е сурова и камениста и понеже природата не е била щедра към тукашните хора, те се борят със зъби и нокти за насъщ-ния. Всяка педя земя е засята с тютюн, фасул, царевица, ръж. На-всякъде, където има плодородна земя, тя е старателно обработвана. Дори на острите завои има бахчи с тютюн, пълно е със сушилни за тютюн. На едно място се вижда резервоар, който хваща водата, за да залива бахча в по-ниското.

Пътувайки из Гърция, от Ксантийско през района на Комотини и Еврос, съм решила да разбера дали „нашите“ пеят все още песните на своя майчин език. Затова разпитвам за нашенци, които пеят пес-ни на „помацки“, както тук помаците наричат своя майчин българ-ски говор. Помаците вече са забравили старите родопски песни, ала всички повтарят името на Али Ронго от с. Главки, който единствено ги пеел още. Моят спътник И. преди години е организирал запис на музикален диск на Ронго с певец от българската част на Родопите. Тръгваме да търсим „славея на Родопите“ и питаме за пътя към с. Главки (Гьокче бунар, Гече бунар на нашенски). Слизаме от високото на кръстопът с табела Меливия, където питаме за пътя местен човек. Той дава указания и даже ни рисува карта: „Га идеш на Вълканово, влизаш в селото, ша заминеш низ селото айтукана, ша земеш нагоре

 

16

 

и туй село Пашевик. От Пахни излизаш и айтукана е Гече бунар“. Караме из тесните улички на Пахни (Пашевик). Тукашните

къщи нямат огради. В местния ресторант до джамията попадаме на банкет и готвачът ни кани да опитаме от печеното агне. Подпитва кога е по-хубаво в България „при социализма или езга (обърнато за сега, бел. авт.)“.

Село Глафки (Гьокче бунар, Гече бунар) има 2 хил. души насе-ление. Къщите са големи, на два-три ката със солидни дограми, по-вечето са строени с пари от гурбета, оградите са от ковано желязо. Като повечето помаци тукашните мъже работят като строители в Германия, Холандия, Испания, а също и като гурбетчии по корабите. В горната част намираме „кощата“ на певеца Али Ронго. Попадаме на неговата тъща, която напевно с мек родопски говор обяснява, че отишъл в Шахин да заведе жена си на лекар. Тъщата стои зад тежка порта от ковано желязо и не смее да излезе. От отсрещния прозо-рец, също обрамчен с решетки, ни наблюдава комшийка. В тази част на Родопите решетките, както и женското облекло са привидност. Както навсякъде из селата на помаците в Западна Тракия, и в Гьок-че бунар нашенки носят чембер и мантия, които са като символи на идентичността. По улицата минават млади нашенки, едната е с карминен чембер и мантия, прилепнала по тялото, очертаваща на-летите й форми, с кръшна походка, която ще накара всеки мъж да се обърне подире й. Цветовете и кройките са шарени и закачливи.

Във въздуха е надвиснала особена нега, времето тук сякаш е спряло, та нищо не може да прекъсне раздумката на бабата, която продължава да си хортува сладко по телефона до джамията, докато ходжата извива глас в молитва. Напускаме Гьокче бунар и по пътя към Шахин коментираме, че нашите говорят добър български, като използват гръцки и турски език за цифрите и числата.

Докато търсим Шахин, минаваме край военен караул. На това място допреди 15 години местните жители са показвали личните си карти, а чужденците са били допускани само с пропуск, издаден от властите. Помаците в Гърция са дискриминирани до 80-те години на ХХ век, когато не са имали право да учат в университет, да бъ-дат назначавани на държавни длъжности, да строят къщи. По време на „Студената война“ граничните пунктове с България са затворе-ни в зоните с преобладаващо помашко население, защото гръцки-те власти искат да избегнат българското влияние върху помаците в

 

17

 

Гърция. Открит лист е необходим по време на комунизма и в бъл-гарските гранични зони. Например Златоград е бил втора гранична зона. В края на 1995 Гърция и България се споразумяват да отворят граничните пунктове.

Шеин (или Шахин, на гръцки Ехинос) е „зад барчината“ ни да-ват указания на местния говор шофьори по пътя. Отминаваме табели-тенадругипомашкисела:Кентаврос(Кетенлик),Мики(Мустафчово).

„Разпешихме се“, разходихме се, както викат родопчани, но в крайна сметка намираме Али Ронго в болницата на Шахин. Лечебни-цата изглежда добре оборудвана за тази периферна част на Гърция.

Али Ронго е 57-годишен добре сложен балканджия, работил е по гемиите в Испания и Гърция. Това лято фамилията строи нова къща, жена му и дъщеря му работят тютюн. Али Ронго има родни-ни в България и когато преди осем години гостувал на музикален фестивал в Широка Лъка и Смолян, разбрал, че „нашите“ говорят на български: „Говорим речки урумски, турски, месеци и цифрите са турски, другото е врит на български. Разбираме се с хората от Широка Лъка, Пампорово, Смолян, много думи са родопски. Моят бу-байко (татко, бел. авт.) знаеше български, аскер бил там. До Широка Лъка на барчината имаме роднини“. Певецът се затруднява да раз-бира напълно книжовен български, но обяснява, че общува добре с родопчаните от България.

Той не приема, че мюсюлманите от Скеча са турци: „Ние не сме турци!“ А какво сте всъщност, питам аз. „Мюсюлмани! Какво ми дава Турки? Да не ни дава Турки да йем. Предават се наши, като видят пари от турци, стават турци.“

„Я не ищам“, отклонява молбите ми да пее Али Ронго, на когото не му е до песни. Настойчиво го моля и по едно време той започва да нарежда родопска песен: „Салиху …турци та ищат нема та в Бал-гария нема. Дали та пушка удари, или та сабя сасече. Немая майка пушка йударила, немая майка саба сасекла. …На двама ома валемо, …на чевермемо печемо…..“

На изпроводяк обещава друг път да разкаже истории и да по-пее на нашенски: „Имам много истории писани, ама трябва да гльо-дам малко да спомна. Може да го сторим, да дойдаш друга пата“. Уговаряме се да се видим след няколко дни на празника Едрелес на Лъджата. „Жуви и здрави!“, казва на изпроводяк певецът.

Али Ронго така и не ми изпя песен. От негови приятели раз-

 

18

 

брах, че откакто дъщеря му се е омъжила за турчин, певецът е за-млъкнал и не пее на майчиния си език. За всяко свое участие той искал позволение от своя турски зет.

На излизане от Шеин задминаваме мотопед на млад мъж, който вози три деца. Мотопедът е стар, но мъжът и децата излъчват щастие.

 

На друм легнай, мамо, на друм легнай4 На друм легнай мамо, на друм легнай.

Сон ми дойде, мамо, йена мома. Като легнай, мамо, чим заспай. Сон ми дойде, мамо, йенна мома. Йокичена, мамо, йогиздена

Ем со смей, мамко, ем му гляда. Сон ми дойде, мамо, йена мома. Йокичена, мамо, йогиздена Като легнай, мамо, чим заспай.

 

 

СТАРОТО КСАНТИ

 

Помаците в Гърция наричат Ксанти със старото име Скеча. Историци в България свързват града с името Царево, когато тук била столицата на родопското царство на Момчил войвода, който през 1344 г. разширява владенията си до Бяло море.

В Ксанти живеят около 52 хил. души, помаците населяват ком-пактно две махали в центъра, където е старият град – „Ахрян махала“, която гърците наричат „старото Ксанти“, и „Кърши махала“, на коя-то викат „Факир маале“. По тези места българските туристи спокойно могатдаобщуватнабългарскисместнитепомаци.Близодомитропо-лията срещам Фатме, 51-годишна нашенка от Джуванци (Котани на гръцки), която живее в „Кърши махала“. Заговорвам я на български. „Ние сме помаци, говорим помацки, турски и урумски“, обяснява тя. Вкъщи говорят на турски. „Ша си найдеме нашенско“, казва Фатме на въпроса дали помаците се женят с гърци. В Джуванци тя има бахча, не гледа тютюн. На сватбите в нейното село пеят на турски, а които знаят – „на помацки“: „Ша ги найдеш некои да ти пеат“.

Ксанти се прочува през ХvІІІ век като център за търго-вия с качествени тютюни, на ко-ето дължи замогването си, видно в старата част на града. Разпо-ложен само на стотина метра от централния площад, старият град носи белезите на икономическия разцвет, свързан с търговията с тютюн. В Ксанти са запазени тю-

тюневите складове от ХІХ век.                                                     Ксанти

И днес тук се усеща мириз-

мата на тютюн в изоставените складове зад автогарата, където са ра-ботили родопчани от Смолянско.Някоисастаналикултурницентро-ве, в един от тях се помещава Фондацията и Тракийската академия на изкуствата и традициите. Друг тютюнев склад е превърнат в Градския център за възрастни хора.

Старото Ксанти прилича на стария Пловдив. Край митропо-лията, потънала в застиналото мълчание на огромни кипариси, са къщите на богати търговци на тютюн от ХІХ-ХХ в., проектирани в гръцки неокласически стил. Една от най-красивите къщи е на тър-говеца на тютюн Фокион Карадимоглу, построена през 1920 г., след балканските войни (1912-1913) в стил art deco. Наблизо са Градската художествена галерия, Фолклорният музей, Етнографският музей, множество малки галерии.

На централния площад на Ксанти е часовниковата кула с кам-банария, построена през 1870 г. от Хаджи Емин Ага. През 1972 об-щината планира унищожаването й, но заради протести на местни-те мюсюлмани това не се случва. След часовникова кулата започва пояс от кокетни кафенета и ресторантчета, в които се тълпят мла-дите хора.

Джамиите, църквите и къщите в стария град са реставрирани и пазят духа на столетията. Старото Ксанти се оглася от веселите викове на тълпи от деца и ръмженето на моторите, популярно сред-ство за транспорт в Гърция. В по-ниската част са къщите от градски тип, по-богатите са на търговци на тютюн от началото на ХХ век.

След черквата „Akathiostos Hymn“ (построена през 1860-1861 след земетресението през 1829) започват тесните сокаци на „Ахрян

 

20

 

махала“. Нагоре по калдъръма стигаме до „Ахрян джамия“, постро-ена след 1850 г. на мястото на по-стар мюсюлмански храм. В нея има вътрешно отделение за жени. На табелата е отбелязано, че джамията е издигната в средата на стар квартал, населен с мюсюлмани след Ос-манското завоевание през ХІv век. Името подсказва, че на тази бар-чина в накацалите една връз друга къщи живеят „нашите“ (ахрян е синоним на помак, бел. авт.). В „Ахрян махала“ всяка педя е застро-ена, тесните улички са парфюмирани със сладникавите ухания на кадифени розови храсти и жасмин. Отдалеч окото се наслаждава на белотата на скупчените по хълма къщи и висящи градини с пищни олеандри и гюлови храсти.

Слънцето жарко напича по пладне, всичко живо се е скрило на сянка, но край реката кипи усилен труд. Трима ситни на бой ра-ботяги укрепват рушащ се зид на стара каменна къща. Лафят „по-мацки“, разбира се, кой друг би работил в жегата. жилав мъж обяс-нява, че е родом от Филия (Динклер), „от ниското“. Той е баща на три деца, семейството му се препитава от 10 хектара тютюн. Какви хора живеят в Динклер? „Помаци, има малко турци“. Другите два-ма мъже са от Мустафчово (Мики на гръцки). Нашенци ми обясня-ват, че на това място ще се направи кафене.

Откъм „Ахрян махала“ се е задала забулена с чембер жена. Разпознавам я като „наша“ и я заговорвам на български. жена-та е родом от Мустафчово и гово-ри „наш“, както местните мюсюл-мани наричат българския говор. Когато я попитах каква е, жената се представи за туркиня.

По икиндия е и градският шум остава в долната част. Пре-сичам моста и тръгвам нагоре из „Кърши махала“. Отвъд реката по тесните улички са накацали белосани къщи с високи зидове. Интуицията ми, че където почват стръмните улички, там живеят помаците, не ме подвежда. „От

 

21

 

ке си?“, ме питат забрадени с чембер жени. Думат „карашик урумски (гръцки) и помацки“. Опитвам се да завържа разговор с две баби, които чистят боб, приседнали на малка тераса. жените говорят само турски, но съм приятно изненадана, че наблизо беше внучката да превежда на „помацки“. В „старото Ксанти“ и до ден-днешен бъл-гарският е основен език за общуване.

 

 

БЕЛОМОРСКА БЪЛГАРИЯ

 

Историята на България през първата половина на ХХ в. е свързана с мечтата за излаз към Бяло море, както българите нари-чат Егейско море. Ксанти е под временна българска власт през 1912-1913 г. за 8 месеца. След балканските войни градът и цяла Западна Тракия са предадени официално на България.

През Междусъюзническата война турски войски и башибозук извършват редица жестокости над българското население в Димо-тишко, Суфлийско и Дедеагачко, както и на други места в Западна Тракия, където в 17 села са станали масови кланета.

Западна Тракия е под българска власт през периода 1913-1919 г., под управлението на Съюзените и сдружени сили победителки в Първата световна война в периода октомври 1919 – май 1920 г., а съ-гласно договора от Сан Ремо принадлежи на Гърция от 29 май 1920 г. Интересен и малкоизвестен факт е, че на конференцията в Ньойи през 1919 г. единствено делегацията на САЩ поддържа, и то най-ре-шително, териториите, които образуват Западна Тракия, да останат и в бъдеще в пределите на България.

През 1920 г. Гърция завзема не само Западна Тракия, но и голя-ма част от Източна Тракия. Последвалата война с Турция завършва с катастрофа за гърците и с договора от Лозана през 1923 г. са устано-вени нови граници, съпроводени от размяна на населението.

След войните 1912-1922 г. Тракия окончателно е разделена между три държави. Северна Тракия, или бившата Източна Руме-лия, е в границите на България, Турция си запазва Източна Тракия (Европейска Турция), а Западна Тракия принадлежи на Гърция. Тази промяна на границите е съпътствана от размяна на населени-ето, която променя човешката мозайка на Тракия. Помашките села са разделени между България и Гърция. Следствие на новите гра-

 

22

 

ници например сегашното село Калотихо, наричано Угурли по време на Османската империя, е разделено. Половината попада в България с името Кушла (Зла-тоградско, на българо-гръцката граница), а другата половина – в Гърция под името Калотихо. Тук са били 350 семейства заедно с Кушла. Някои са мигрирали, за-щото са сложили границите точ-но на това място. По онова време

пощаджията обикалял пеша през Ехинос, Медуса, Котани.

До Втората световна война тази общност остава част от по-го-лямата група на българите мохамедани от Средните Родопи. Хората от родопските села от двете страни на границата общуват помежду си, женят се, ходят си на гости, празнуват.

Когато Германия превзема Гърция през 1941 г., Ксанти е ад-министриран от България и става център на Беломорската област. Тук е и щабът на Първа българска армия. „Беломорието е било в български ръце десет пъти. Ние дойдохме преди три години за еди-надесети път и никога вече няма да се върнем отвъд Родопите“, казва в своята сказка кметът на Кавала Д. Щиплиев на тема „Три го-дини в Беломорието“, прочетена по Радио София през май 1944 г. и публикувана в издавания в Ксанти в. „Беломорска България“ (брой 873, 13 май 1944 г.).

По време на Втората световна война по думите на местни хора движението е било по-свободно. В Кавала е установено българско комендантство. Днес в сградата се намира 52-ра гимназия, на коя-то четем паметна плоча за „гръцката съпротива срещу българските окупатори“. Това е жълта сграда над крайбрежната алея с палми до пристанището (тръгвайки над пристанището към Имарета на ул. „В. Полиду“ до пресечката с ул. „Кипсали“). По онова време в залива на Кавала е била базата на българския беломорски флот. В града е имало българска военноморска корабостроителница, където са построени миночистачните катери „Марица“, „Места“, „Струма“ и „Вардар“, на о. Тасос също е имало корабостроителница в Линенария.

На Парижката мирна конференция през 1947 г. е съобщено, че

 

23

 

за периода 1941-1944 г. българската държава е изразходвала за раз-витието на Беломорската област 47 102 237 169 лева.

Към края на 1942 г. в Беломорската област са заселени 8768 български семейства с общо 37 758 души. На новите си места те намират готови къщи и подготвени за тях ниви от по 40-50 дка за всяко семейство. Историкът Стоян Райчевски описва преселване-то в новоприсъединените земи на българи, предимно бежанци или потомци на бежанци от тези места, прогонени от родните огни-ща по време на драматичните събития през 1913 г. и след началото на 20-те години на ХХ в. В средата на 1942 г. се приема Наредба за поданството в новоосвободените земи. Българският парламент приема Закон за бързо уреждане на неотложните въпроси в осво-бодените земи.

По време на Втората световна война българите търгуват ус-пешно с тютюни от Беломорието. С присъединяването на Беломо-рието към България страната става най-големия производител на тютюни в Европа, и то на най-ценените източни тютюни като ксан-тийския тютюн „басма“. В романа „Тютюн“ на Димитър Димов един от мениджърите на „Никотиана“ се установява в Кавала, за да оси-гурява доставки на тютюн за Германия.

На1ноември1944г.,самопетмесецаследустановяванетонабъл-гарската администрация, в Кавала, се основава българската държавна тютюнева фабрика „Победа“ като

първа грижа на правителството за повдигане на Беломорието в мате-риално отношение.

През     Втората      световна война български учени описват селата, броя на населението и топонимията, изследват диале-кта на помаците. По онова време Кирил обикаля Ксанти и Гюмюр-

джина и събира податки за своя

СКЕЧА, НАШЕНСКОТО КАФЕНЕ

 

Исмет от Вълканово (Емонио на гръцки) държи малко заве-дение в центъра на Ксанти. За „нашите“ това място е нещо като Ганковото кафене. Клиенти са местни помаци, както и гурбетчии от България. Кафенето се е превърнало в борса за намиране на работа и квартира на сносна цена. Алкохолът се пие в сериозни количества като в България. В помашкото кафене родопският говор на местните помаци се е омешал с жаргона на барманките, които са от България. Гери от Пловдив е приятелка на Исмет и въплъщава бляна на гръц-ките мъже по пищните българки. Градусът на раздумката се покачва с всяка поръчка на поредното уиски, с което се коментира кризата в Гърция, политиката, шопинг туризма в България. „Ще дойде време гърците да ходят да работят в България, кризата в Гърция ще ги принуди“, твърди клиент на заведението.

Нашенците от Скеча говорят с възхищение за планинските ку-рорти в българските Родопи, Пампорово, Широка Лъка, Чепеларе, те редовно ходят в Златоград, който е на половин час от Шахин. „Трябва да са драговаме, няма нищо да делим, другото е врит празно“, казва Мехмет от Шахин (Ехинос на гръцки), гурбетчия, който работи по корабите в Германия. Той се смята за турчин, същевременно иска да подобри своя български говор: „Искаме да учим български, да пишем, да разбираме. В Даръ дере (Златоград, бел. авт.) да одиме да се учиме да писваме, да лафиме, да четем кирилица, да разбираме телевизия. Одиме по три пъти в България. Ние сме турци, майка. Мюсюлмани по вярата, турци сме. Говорим турски.“ Мехмет се сети само за пър-вите думи на родопската песен „Бела съм бела юначе“. „Забравил съм, сега гръцки и турски поем. Искаме да учим български песни“.

Фатне, 21-годишно момиче от Гьокче бунар (Глафки на гръцки) следва психология в Атина. Тя е като изписана, синеока, с бяла като мляко кожа. В Ксанти и Атина Фатне ходи без чембер, но в родното си село се забражда, за да не бие на очи сред останалите момичета. Макар че казва, „думаме помацки дома“, момичето не владее майчи-ния говор и затова разговаряме на гръцки. Не знае турски език. Като се дипломира, планира да работи в Ксанти и да живее в Глафки. Още от сега е решила, че ще се омъжи за помак. „Не е хубаво да се омъжа за православен заради религията и най-вече каква религия ще имат децата“, обяснява Фатне.

 

25

 

Сватбите на помаците стават само през юли и август, когато се завръщат гурбетчиите. По сватбите се пее само на гръцки и турски. Стари сватби със стари носии се правят в Мустафчово. Помашки песни пеят само певците от Ксантийско Али Ронго и Мустафа Ахме-цик. Човек от компанията пуска песен от телефона си на певец от село Пашевик (Пахни на гръцки), който пее на български в аком-панимент на бузуки. Местната телевизия „Канали 6“ няколко пъти седмично излъчва „хабереве помацки“, обясняват мъжете.

Нашенци се готвят да празнуват Едрелес. Ще ходят на Лъджа-та, така те наричат село Термес, разположено на границата на Гър-ция с България. „Заутрешник ша направим Едрелес на Лъджата“ (заутрешник, сутринта). Отклонявам поканата да пътувам с кола и решавам да тръгна с ранния автобус от Ксанти за Лъджата. На Бал-каните жените не се радват на комфортен живот, предчувствам, че в рейса ще е пълно с нашенки. Искам да плувам в свои води по време на този час и половина път до българската граница.

Почти полунощ е и тръгвам към хотела, за да събера сили за утрешния празник Едрелес. В разгара на нощта в старото Ксанти е пълно с младежи и туристи. В града има филиал на Тракийския уни-верситет „Демокрит“. Кафенетата край университета са запазена територия за младежи. Средната възраст тук е 20-25 години, затова всеки по-стар се чувства не на мястото си, или както казват нашен-ци: „като мухъл в мляко“.

 

 

6 МАЙ, ЕДРЕЛЕС НА ЛЪДЖАТА

 

Де се чуло, видело5 помак урумка да люби, помак урумка да люби, урумка, уруменлийка. Гъриповчено Хюсеин

 

 

5                  Стара градска песен от началото на ХХ в. от Златоград за това как мес-тен българин мюсюлманин се залюбил с гъркиня от Ксанти. Влюбените избягали в Златоград, където двама имами ги венчали. Братята на мо-мичето дошли и насилствено отвели гъркинята и разстреляли имами-те. Годеникът избягал в Турция. Песента е предоставена от д-р Розалин Хаджиев от Златоград, бел. авт.)

 

26

 

той е урумка залюбил, пък гу Смърайна любила, любила и заследила.

Пък си Хусеин викаше:

– Смърайно, бела гъркиньо, следи ли ми щиш верана, следи ли ми щиш верана, носи ли ми щиш рубана?

– Исеин, съвдо голема, я ти ще нося рубана, я ти ще нося рубана, и ти ще следя верана. Исеине севдо голюма

от какса с тебе галиме броени е четри години на черква несъм ходила

ам съм са намаз калняла! Наимаш ли са, Исеине, от Скеча да ма изведеш, от скечънскине аяне, аяне още кабадайе,

във Дахън да ма отведеш, във Дахън, във Дари дере?

Станами Исеин та я приведе приз Скеча приз касъбана

та я нах дахън отведе нах дахън нах Дари дере та я в конакан фаведе..

– Барзай ми барзай Исеине, чи ако си на стигнат, черни йарумски кяфирe, мене ще нахзад да варнат, пак тебе ще та примажат! Кадие Смърайна питаше на мюстекимен я пишеше: – Смърайно, бело момиче, дали си сама търнала,

или та зорлан довели?

 

27

 

Смърайно дума кадию: – Я съм сама търнала,

сама съм ислям станала. помашко ша любе да водем, ислямска вера ше карам, ахрянска ше руба да носем.

 

„В Скеча сме наши, думаме помацки“, обяснява Хусния, докато пътуваме в автобуса от Ксанти за нейното родно село Термес, което „нашите“ в Гърция наричат Лъджата, Баните. Хусния и нейни род-нини отиват да празнува Едрелес край минералните извори на 10 км от границата с България. Автобусът е пълен със забулени с чембери нашенки, които говорят на български. „Как та казват?“, пита же-ната до мен. Тя е любопитна „оти думаш наш език, помацки.“Като разбра, че съм от София, ме нарече посестрима. Според нея „Врит в Скеча помаци (врит, всички, бел. авт)“. Обяснява ми, че живеят от тютюн и гледат хайвани. Сега е криза, пък и в ЕС е различно вече. „Дойдохте вие и ние се озъбихме!“, шегува се новата ми посестрима от Скеча.

Всяка година „нашите“ от Ксантийско се събират точно на 6 май край минералните води на Термес (около 2 хил. души население в трите села), за да празнуват Едрелес, края на зимата и идването на лятото. На 6 май 2010 в трите ресторанта на Лъджата се пече агне и звучи музика на три езика – български, гръцки и турски. Най-бога-то е празненството, организирано от Пангръцкия помашки съюз, на което гостува Виевската фолклорна група от България.

В Лъджата още помнят, че в селото имало български учители по време на Втората световна война. „Не трябва да забравяме на-шия език“, обяснява Ахмет Имам, лидер на Пангръцкия помашки съюз, родом от това село. „Врит селата в Скеча помацки“, казва той. Според него помаците са ислямизирани не от османлиите, а от Ха-джи Бекташ Вели от Хорасан (полулегендарния светец, потомък на седмия шиитски имам Муса ал-Казим, основател на Бекташийския орден, изповядващ мистика и деривишки живот, бел. авт.) . Тук е преминал и Саръ Салтък (ислямски мистичен светец и войн, за кой-то иследователите пишат, че е погребан на седем места, описан е от пътешественика Евлия Челеби, бел. авт.).

Ахмет Имам обяснява ритуалите на Едрелес, с които се посре-

 

28

 

ща идването на лятото: „Вчерашния ден, овчерите колят агнета и ярета. Едрелес е празен ден, зафатят лятото да изкарват сирене, мляко, момите клават вода, да им се отвори късмета, да го видят во соня, старите наши от вечера клават пресно мляко, не клаваха му мая („клавам“ – 1. плъстя „клавам сеносу“, 2. поставям, слагам „Жъ гу клавам тува“, 3. лягам, „хай да са клавими – бел. авт), оставаха го на звездите, до сабалян става йоурт. Ако йе Едрелес, става без мая, ако не е, не става. Старите го тачеха, ама младите го заборавиха… На Едрелес момите стават рано сабалян, идат на нивите, умият се сас здраваса вода, търкалят се по нивите, тогава курдисаха люлки и песни пеат родопски. Същите песни пеат в България, в Родопите.“ Ахмет Имам обяснява за „помацкия“ говор и за начина на жи-

вот: „Говорът се предава от баща на дете. Врит селата знаят, ама се заборави. Гръцкото и турското преобладава сега… Преди 10 годи-ни помаците работеха врит тютюн, изкарваха първа класа тю-тюн „басма“, работеха по фабрики в Атина, като майстори, търго-вия... Доходат хора от България и ние ходим там, от нашите одат сабота и неделя да куповат евтино.“

Преди пладне на тържеството пристига с хеликоптер Продро-мос Емфиеджоглу, гръцки крупен бизнесмен, строителен предпри-емач, шеф на „Миханики груп“, меценат. Като строители в неговите фирми работят доста помаци, има преки наблюдения върху тради-ционните ценности и трудолюбието им: „Те са работници, на които може да се разчита и общо взето интелигентни хора. Обичат тех-ните села и инвестират парите си в тях за нови модерни къщи“. Той спонсорира културните дейности на Пангръцкия помашки съюз, през 1995-1996 финансира

издаването на Гръцко-помаш-кия и Помашко-гръцкия речник, както и на Граматика на помаш-кия език.

Бодигардове го пренасят на инвалидна количка, изглеж-да сърдечен човек, слуша с удо-волствие родопските песни на Виевската фолк група, раздава по 100-еврови банкноти на музи-

кантите и певиците, които сви-                              Едрелес, Лъджата

 

29

 

рят на масата му. Подарява иг-рачки на всички деца на събора. През 2007 в устно питане в Ев-ропейския парламент гръцкият евродепутат Георгиос Каразафе-рис предлага създаване на кате-дра по помашки език и култура в Тракийския университет „Де-мокрит“ под егидата на ЕС. Биз-несменът Емфиеджоглу лансира тази идея като начин за противо-поставяне на турцизацията и за-пазване на езика, историята, оби-чаите и традициите на помаците. За негово съжаление гръцката

бюрокрация не я осъществява. Той коментира, че има постоянен опит на турското правителство да превърне помаците в турци. „Те харчат много пари за това, създавайки мрежа от „агенти“, които изнудват и заплашват помаците, които устояват. Освен пари из-ползват религията „мюсюлманин означава турчин“. Тяхната цел е да създадат бетонен блок на „турци“ в гръцка Тракия, но също и в Южна България. Те дори имат свое знаме! Двете страни, Гърция и България, трябва да се отнесат към тази заплаха много сериозно“ (лична кореспонденция по мейла с Продромос Емфиеджоглу, бел. авт.).

Бизнесменът е известен меценат, основател и дарител на гале-рията музей „Емфиеджоглу“ в Атина. В сайта на фирмата е отбеляза-но, че подкрепя инициативи на малцинствата в Гърция, на ромите и помаците, които са отбелязани като българогласни гърци. Компа-нията е основала Център за култура и атлетика „Дросеро“ в Ксанти.

В съседната таверна звучи музика на гръцки, до нея има сцена с плакат на турски, на това място се чуват турски песни. В музикал-ната какофония прозират аспирациите на тенденциите, които се бо-рят за идентичност на малкото периферно малцинство на „нашите“ – помашка/българска, гръцка и турска.

Спорът за идентичността на тези хора, дали те са славяно-гласни мюсюлмани гърци, българоезични мюсюлмани от Гърция, роднини на българските помаци, братовчеди на гораните в Косово

 

30

 

и Албания и на торбешите в Македония, или турци, които говорят „помацки“, лесно се решава в минералните извори в Лъджата. Много българи мюсюлмани от близките села в българската част на плани-ната Родопи също празнуват на Лъджата. На Едрелес българки мю-сюлманки от село Неделино, Златоградско, се къпят заедно с жените от Лъджата и си викат „наши“, общуват без преводач. „Ние сме един народ, наши са в Лъджата и Шеин, също като нас приказват, лафим едно, ние сме едно“, казва родопчанката Насибинка от близкото бъл-гарско с. Неделино.

В Лъджата условията не могат да се нарекат СПА, по-скоро са първобитни. Минералната вода е много гореща, извира от няколко места, най-чисто изглежда в стария хамам, който е до дервишкото текке „Ilica Nahiyese Kapricalari“, построено през 1685 г., което мест-ните наричат „Будала текке“. Храмът е идеално поддържан, в него има три гроба, за храма се грижат нашенци от Лъджата. На Едрелес в него влизат да се молят доста жени. Сред тях е и стара 88-годишна баба от Лъджата, която се кланя почти сат време. Говори само ста-ровремски български, казва ми, че е останала вдовица и живее сама. Не знае нито „урумски“ (гръцки), нито турски. Притихнала се моли в теккето. Мъка е изписана на изсушеното й като пергамент лице. Медитирам с нея и запечатвам мига на нейния „намаз“ (молитва).

В селото има и джамия. „Нашите“ се тълпят за „ляк“ главно покрай реката, където минералната вода извира от много места. Местните хора си топят краката в малки корита. Сцената е покър-тителна, нашенки имат ставни заболявания, някои са с ревматизъм, разширени вени. Планината безпощадно е изпила силите на тези простодушни жени с благ вид. Много от тях са преждевременно със-тарени и външно приличат на баби, а всъщност са в зряла възраст.

Този първобитен начин на къпане шокира българите от съсед-ните градове и села. Сравнението на Лъджата с близката СПА дес-тинация Девин е все едно от земята до небето. От Даръ дере, както гръцките помаци наричат Златоград, и от Мадан са дошли доста чи-ляци. Има дори български турци, живеещи в Бурса, иначе родом от българското село Бенковски. Българин от родопския град Чепинци е дошъл на Лъджата да празнува Едрелес с жена си и двете си деца. За първи път минава границата през Златоград и се вълнува като дете: „Това са чисти българи“. Според него в Лъджата покрай мине-ралната вода може да се развие СПА-туризъм, но само ако дойдат

 

31

 

българи. Той се вълнува и обяснява на „нашите“ от Гърция, че те нямат нищо общо с турците.

На Едрелес в Лъджата има „волта“, стъргало. Както впрочем и във всяко нашенско село в Западна Тракия. На „волтата“ на Едрелес най-елегантни са младите жени от Гьокче бунар (Глафки на гръцки). Те са се накиприли с луксозни копринени чембери, които приличат по-скоро на моден аксесоар, отколкото на задължителна част от женската носия. От същото село са и най-ербап ергените. Снимам на фона на черквата на „волтата“ на Лъджата младежи рокери, ях-нали модерни мотори. Един от тях направо носи духа на „Дзен или изкуството да се поддържа мотоциклет„.

Хусниа Хасан Тахир е дошла на празника от Мемково. Редовно ходи на пазар в Златоград, „оти там е евтино, майка“. Със своята пенсия от 500 евро тя купува изгодно стоките, но се оплаква, че хра-ната не е толкова хубава като в Мемково: „Нашисе жуотни пасат из планината, а в България ги държат вързани и месото не е убаво.“

Нищо не е като едно време, и Едрелес се е променил, млади-те момичета не се люлят за здраве. „Напреш правеа люлки, майка, сега не праат. Ся няма люлки.“ Хусния не помни песни на „помац-ки“, „оти заборавих“. В селото й само старата Хайра знаела. „Говорим помацки. Ние сме наши. Разбираме се с хората от Мадан, Даръ дере (Златоград, бел. авт.). Говорим помацки. Разбираме и урумски (рум-ски, урумски, рум, грък, бел. авт.), турски, болгарски, помацки.“

Кадир, 53-годишен животновъд от Синикова (Сатрес на гръц-ки), който изкарва хляба си, като отглежда крави, овце и кози, смята, че в околните села са само нашенци. „Помаци сме врит, нема тур-ци. Помацки лафим, разбираме се с болгарите. Помаците и турците айтуа нашите са адно.“ Като повечето „наши“ от района на Скеча и Кадир използва български думи за цифрите от едно до три, а от че-тири нагоре ги назовава на турски. „Имам три копелета, три сина, и тремина работат, двамина одат на вапори (кораби, бел. авт.) навънка да работат“. Според него днешните млади не тачат много старите помацки песни, „по им гледа убаво гръцкото и турското. Лафат помацки от старите, от майка и бубайко“. Кадир не знае точно какви са помаците, откъде са, теорията му е, че са близки до македонците: „Я както си го усещам, от Югославия сме. Македонско-то по е до нас.“

Срещам бай Ахмет от Лъджата, Горната маала, до запустяла

 

32

 

плетена къща, където е дошъл да нагледа кошерите си. Работил е тютюн, изглежда ведър и дово-лен от живота, пенсионер, със 700 евро пенсия. С шапка на гла-вата, да „не огрива сланцето, бе-лото“. Докато разговаряме, ми-нава човек и го поздравява със „Селям Алейкум“.

Дядо Ахмет говори на до-бър български, казва цифрите

на български. Когато го помолих да ми запее песен, той декламира само „Бело сам, бело юначе, врит съм динята огрела“. Вкъщи имал записани стари песни. На един дъх издекламира детската молитва: „Дядо Господи, прости ми, моля ти са, от душа и разум да не мога да греша. Запази ми ти сърцето от лоши мисли и неща“. Научил я, когато бил на 6 години, по онова време в Лъджата имало български учител. „Три годинки съм пел тук български, от 1941 до 1944, гато герман замина, донесе един учител от София, той ни учи да пеем (четем, бел. авт.), да писваме… България влезе до Кавала.“ Дядо Ах-мет „обигравал“ цяла България: „Филопополи, Кърждала, Асеновград, Хасково. В адно село отидаме да ищиме палета да ловат зайчета с един грък и найдеме адна учителка българска от адно село.“ Учи-телката се учудила, че Ахмет знае молитва и не вярвала, че е от Гър-ция. Показал й личната си карта. Ахмет се учудил, че той знае „Отче наш“, а учителката от България не я знае. „Изпей ми молитавката, казах аз, а тя не знае.“ Запитал я: „Как може така, учителка да си, а молитавката не знаеш?!“

Бай Ахмет коментира времето отпреди 20 години: „Вий бяхте много затворени. Не можехте при комунизмата да шевнете на ний-де, ни да придумите. Те и да се сберат двамина, в затвора…“ Днес той рядко ходи на Скеча.

Според него тукашните хора са турци: „Сичкото турско, учиме турско в училището. Ама и гръцко са учиме. Аз и гръцки, турско, арабско да пишем. Тоя език е наш език. Помацки и турски едно е. Каквото е турчина, това и помака. Ний сме първите мю-сюлмани тук.“

В моето пътешествие сред помаците из Скеча, Гюмюрджина и

 

33

 

Еврос често ще се натъквам на нашенци като дядо Ахмед от Лъджа-та, които са имали български учители в периода на Втората светов-на война. В книгата си „Беломорска България 1941–1944“ историкът Стоян Райчевски е изследвал мащабната мрежа от български учи-лища, изградена след присъединяване на Беломорието към Бълга-рия по времето на Втората световна война. На 1 юни 1941 София създава Областна училищна инспекция в Ксанти и околийски учи-лищни инспекции в Сяр, Гюмюрджина, Дедеагач, Драма, Кавала и Ксанти. В началото на септември 1941 са назначени общо 27 начал-ни учители на български, 5 редовни начални учители в Гюмюрджи-на. В Гюмюрджинска околия са открити селски училища в българо-мохамеданските села, където преди това никога не е имало светски учители, а децата са се учили да четат само Корана при ходжите. Всички местни българчета в Беломорието са преминали едномесе-чен курс за езикова подготовка по съвременен български език, за-щото дотогава са усвоявали майчиния си език само в домашна об-становка в неговата диалектна форма. Историкът Стоян Райчевски описва тържеството за края на учебната година в основно училище „Отец Паисий“ в Гюмюрджина и в салона на читалище „Екзарх Ан-тим І“ в Дедеагач.

През втората учебна година в Беломорието под българска ад-министрация в новоприсъединените земи в Ксантийска област има разкрити общо 163 първоначални училища и 32 прогимназиални срещу 136 първоначални училища и 25 прогимназии през първата учебна година 1941-1942. В Гюмюрджина отваря врати общинско девическо училище „Княгиня Мария Луиза“, където се приемат до-кументи на първите ученички от Дедеагач и другите беломорски се-лища, а също и от градовете от „стара България“ като Кърджали, Момчилград, Крумовград, Ивайловград. В българския печат от оно-ва време се появяват радостни отзиви на беломорци, че български училища се откриват и в села, в които такива е нямало от турско време, понеже гръцките власти след 1920 г. са ги затворили. В пла-нинските села, населени с българо-мохамедани, на много места за училища временно се използват джамийските стаи. Околийският училищен инспектор в Гюмюрджина Д. Георгиев изпраща през 1943 г. доклад за открити 14 народни начални училища в българомохаме-данските селища в Гюмюрджинско, в които условията са тежки до непоносимост – с. Теке дере (днес Кристали на гръцки), Койн дере,

 

34

 

Гердеме (днешното село Кардамос), Челова, Чалабъ, Казъл агач. В Ксантийска околия в началото на учебната година 1942-1943 има от-ворени български училища в 35 села.

 

 

БАКИ: “МАЙЦИНА ДУМА БОЛГАРСКО”

 

„Си доождала на Скеча?“, пита Баки, 52-годишен нашенец, кой-то ме вози на стоп от Лъджата до Ксанти. Той живее от 26 години в Германия, с брат си държат кафене в малък град между Щутгарт и Мюнхен. Дошъл в родното си село Гьокче бунар да навести болния си „бубайко“. Минаваме през Зминти, село с красиви нови къщи и моят шофьор ми обяснява, че това е Долап хан, което от няколко години станало сборен пункт за събиране на млякото от околината и хората се замогнали. „Напреш било мучко село, ся врит млого кощи прават, оти айтус врит села сбира млеко. Напреш гюмни сбирало в Шаин (Ехинос)“.

Вземайки планински острите завои към Скеча, Баки обясня-ва идентичността на гръцките помаци:„Има адни думат болгарски, други думат турски. Адни са викот: „Ние сме турци“, други викот: „Ние сме гърци“, други: „Ние сме помаки“. Врит са адно… Аз сам по-мак, мàйцина дума боулгарско

или помацко.“

Баки не отминава и тема-та за турцизацията на гръцките помаци: „Айтус е Тракия. В Бул-гария има Тракия, в Гърция има Тракия и в Турция има, адно пар-че, а го разделило на три. Ние сме адно. Адно вика: „Аз съм мюсюл-манин“, друго вика: „Аз съм тур-чин“, друго – „Аз сом булгарин.“ Айтус Гърция и Туркия оти са две душмане, борело са, котро да вземе по-млого инсане (ин-сан, човек, бел. авт.)… Ся Туркия дохожда айтус, фата ходжа и вика: „Вземайте пари и учете да

 

35

 

са турци“. Гърци не дава млого пари и вика: „Вие сте гърци от Мега Александро, най-чистите гърци сте вие“. Турци на викат: „Вие сте турци“. Пък мене мàйцина дума помацко. Ние сме тракийци. Турция земат пари да учат мюсюманлък и от Сауд Арабия джамияна.“

Баки има роднини по майчина линия в българската част на Ро-допите, Мадан, Ерма река, Златоград и Бял Извор. Ходил е на гости на братовчедите си в село Бял извор, посрещал ги е в Германия. Рад-ва се на отварянето на границата с България: „Сбираме се врит ай-там, ся стана хубаво да се отвори граница да са сбереме с болгари.“

Едно нещо тежи само на Баки. Преди години бил женен за тур-киня, но не се погаждали и се развели. Сега си търси нова булка, пита ме дали нямам някоя приятелка в България да го запозная и да я покани на гости в Германия. Простодушно кани и моя милост, като подчертава колко добри и работни са мъжете и че в Германия нашенките не ходят забулени с чембер като по родните си места в Гърция. „Нашисе не ходят с чембер в Германия. Ако иде на адно дру-го место, затваря се, гледа да са находи хубово коща, оти тус не е видело. Гледа да са нагоди хубаво коща, оти в селасъ не видело… Я си трасим една булка да одам на Германия, работа и коща си имам айтам…“

Не е моя работа, но все пак го попитах защо не опита да наме-ри сродна душа в интернет сайтовете за запознанства? „Срам май, я сам на години. Интернет си е за един вечер и айде. Да е наша, оти германка адин ден е с мен, друг ден с другана. Искам да си имам адин човек, доде умрем, да сме на адно, да има загалиса“ (любов, бел. авт).

ИЗ ГЮМЮРДЖИНА:

 

ТУРЦИ, КОИТО ГОВОРЯТ “ПОМАЦКИ”

 

 

“ВРИТ ЧЕМБЕР, ВРИТ ПОМАЦИ”

 

В автобуса от Ксанти за Комотини ухото ми разпознава по го-вора две нашенки. На какъв език думат? На „помацки“, казва Ай-сел, 21-годишна девойка, която „пее урумски“ в Комотини, сиреч учи гръцка филология. За своето родно село Филиа (500 жители), наричано от „нашите“ Динеклер, казва, че е „мучко“, освен „помац-ки“, говорят „румски“ (гръцки) и турски. Казва цифрите на гръцки. В селото има и турци. Момичето е с небесно сини очи. „Бубайко е от Синикова (Сатрес на гръцки, бел. авт.). Врит помаци в Сини-кова. Врит чембер, врит помаци“, казва Айсел, давайки ми компас за идентичността на нашенки, с който да ги разпознавам отдалеч. Девойката Айсел не носи чембер, защото иска да се изучи. „Аз съм в университет!“. В селото на Айсел празнуват Едрелес не на самата дата 6 май, а в неделя. „В неделя го прават. Работат. Мисире варат, игрот, чалгън има…“

Неусетно стигам до Комотини, център на областта Родопи в Гърция. Гюмюрджина, както го наричат гръцките помаци, е в грани-ците на България през 1912-1919 и 1941-1944.

Комотини е малък провинциален град (60 хил. души насе-ление) с типично левантийска атмосфера, която струи от малките дюкяни из тесните сокаци на старата част. Тук се говори гръцки и турски. Туркините и помакините до една ходят забулени с шамии, за да се отличават от православните гъркини. Старата част на Гюмюр-джина е пълна с толкова много дюкяни, че в един момент се питаш дали не си в Тетово или в Скопската чаршия. До тясната уличка с бутици на световни марки криволичат тесни сокаци с магазинчета, в които сякаш извира река от лакомства: локуми, баклави, кадаифи, сушени ядки, печено кафе, леблебия и други ориенталски вкусотии. В Комотини има квартал „Та помакика“, където живеят компактно помаци.

Сравнението между България и Гърция показва, че българо-езичните мюсюлмани в Западна Тракия са живели много изолирано и далече от модернизацията. Това е видно и с просто око, ако срав-ним Кърджали и Комотини, два града от двете страни на планината Родопи, които не са имали контакти по време на „желязната завеса“. Отец Петър Гарена, който проповядва в църквата „Св. Геор-

ги Победоносец“, сравнява град Комотини, Гърция, където живеят помаци и турци, с Кърджали: „Човек трябва да отиде в Комоти-ни, за да види, че там има туркини, които ходят с шамии и много

 

38

 

джамии, а тук, в Кърджали, има само една джамия и много църк-ви. В Кърджали жените не ходят с шамии и турският език се го-вори много по-малко отколкото в Комотини.“

В стария базар на Комоти-ни има две големи джамии, стара и нова, докато единствената джа-мия в Кърджали се намира на пазара. В Кърджали рядко може да се види забулена жена, докато туркини и помакини в Комотини

ходят забрадени. С чембер са дори и ученичките.

Турското кафе е културен маркер за модернизацията от двете страни на планината Родопи. Историята на турското кафе показва, че то започва да се употребява в Истанбул и други по-големи гра-дове в Османската империя след 1546 г., когато османците завоюват Йемен с богатите му кафеени плантациии. Мюсюлманските духов-ници обаче преценяват пиенето на кафе като развращаващо и не-съвместимо с предписанията на исляма и настояват за строгите му забрани. При управлението на някои султани пиенето на кафе се на-казва с бой с пръчки или затвор.

По времето на султа Мурад Іv чаша кафе можела да отведе ла-комника до бесилото. По негово време са разрушени всички ка-фенета. През втората половина на ХvІІ век обаче султан Мехмед Іv отменя забраната и кафенета-та стават любимо място за отдих и разговор на мъжете6.

В днешно време в заведе-нията в Кърджали никъде не се предлага турско кафе. Един-

39

 

ствено в сладкарница до автогарата има реклама за турско кафе, но всъщност то не се приготвя в джезве, а с машина. „Турско кафе?“, изненада се журналистката Вилдан Байрамова:, „От много години вече в Кърджали няма турско кафе“.

В Комотини в кафенетата масово се предлага класическо тур-ско кафе в джезве, което в Гърция се нарича гръцко. В Гърция само „нашите“ не се притесняват да наричат това кафе турско, а не „урум-ско“ (гръцко).

 

 

ТРАКИ, ПОТОМЦИ НА ДРЕВНИТЕ ГЪРЦИ

 

В адвокатска кантора близо до старата чаршия се срещам със Зафериос Мекос, адвокат, експерт по проблемите на мюсюлмански-те малцинства в Западна Тракия, член на Асоциацията за проучване на Тракия и на Културната асоциация на Комотини, автор на книга-та „Тракия: аспекти на малцинствения проблем“. Според Мекос тур-ската пропаганда се стреми да представи всички мюсюлмани като турци заради общата религия. Той цитира изследователя Панайотис Фотеас, според когото около 50 %, от мюсюлманското малцинство в Западна Тракия има помашки произход.

Според Зафериос Мекос помаците не са нито гърци, нито тур-ци, нито българи, техният произход е тракийски, те са потомци на древните гърци. Гордеят се, че са най-древните жители на Тракия. Те приемат насилствено исляма през ХvІ век, преди това са били християни.

 

Разказ на Зафериос Мекос:

„Няма статистика за точния брой на помаците в Тракия, смятам, че те са около 35 хил. души.

Има голяма разлика между турците и помаците. Помаците са умни, те са със светла коса и сини очи, учат много лесно езици, говорят с лекота гръцки, турски, помашки. Те са добри занаятчии, строители, каменоделци, много честни хора, които държат на ду-мата си.

Те самите се самоопределят като помаци, нито българи, нито гърци, нито турци. Тези хора държат на своята собствена помашка идентичност. Когато бях млад, турците, когато искаха да се поди-

 

40

 

граят на някого, че е изостанал селендур планинец, го наричаха помак. Помашкият има елемен-ти на български, гръцки и тур-ски и славянски език.

Всички     правителства      в България, Гърция и Турция искат помаците да са българи, гърци или турци. Правилно е те да бъ-дат оставени да бъдат помаци.

Старите хора използват                                   Зафериос Мекос

гръцките и помашките имена

едновременно. Ксанти на турски се нарича Искече, има игра на думи. На турски Смирна е Измир, Бруса е Бурса, Александър – Искендер, звуковете се разместват, за да се произнасят по-лесно имената на турски. Гръцката държава не приема негръцките названия на сели-щата, на картите и каталозите има само гръцките названия.

Помаците са мюсюлмани сунити, в някои от селата до грани-цата с Турция има малки групи къзълбаши, те изповядват мисти-чен ислям, имат „мевлана“, а не мюфтия, пият вино, имат добри взаимоотношения с християните, живеят като християни, же-ните са по-свободни, не носят фередже. Къзълбашите имат някои християнски традиции, например когато разчупват хляба, правят кръст, рисуват кръст на челото си. Помаците не са фанатични мюсюлмани. Тяхната религия е синкретична и това им помага да живеят добре с християните.

Има легенда, която всички отричат, според която на Гергьов-ден, мъже и жени къзълбаши правят таен ритуал. Те се събират тайно в стая и се сношават, независимо от роднинските връзки помежду им, сношават се сестри, майки, братя. Къзълбашите от-ричат тези слухове. Смята се, че, ако странник попадне при тях точно в този момент, къзълбашите ще го убият.

Къзълбаши има в Руса. На 10 км от селото има дервишки ма-настир бекташийско текке, построено по време на Османската империя. Турците забраняват бекташизма. В гръцкия език думата текке означава хора, които се събират и пушат хашиш. По време на Османската империя се смята, че бекташите пушат хашиш в теккетата и затова значението на текке на гръцки е хашиш. Бек-

 

41

 

ташите помагат на Османските турци да завладеят Тракия, да завземат Комотини.

Едрелес се използва от турците за контролиране на помаци-те, да ги отдалечат от християните.“

 

 

ЯСМОС, ОВЧАРЯТ МЮМЮН: “БЕЛА САМ БЕЛА ЮНАЧЕ”

 

Ясмос, (Ясю кьой), е голямо село на 30 км от Комотини, в под-ножието на Родопите. Тук живеят 5 хил. души помаци и гърци, мест-ните хора говорят на български диалект, който наричат „помацки“, и на турски. „Нашите“ в това село до Гюмюржина имат по-беден речник на майчиния език в сравнение с „нашите“ в Ксантийско. В селото има три църкви и джамия. Високо в планината над Ясмос има текке, за което се носи легенда, че в околината е закопано старо златно имане. Там ходят да палят свещи за здраве „нашите“ и мно-го гърци. Гюмюрджинските помаци имат здрави планински снаги, препитават се със земеделие и животновъдство, отглеждат тютюн, царевица, памук, ходят на гурбет. Правят си вино и ракия.

„Ти каде беше неска? На Гюмюрджина са найдефте?“, мъжете в кафенето в центъра на Ясмос разпитват Андрей, който ме предста-ви с гордост. С Андрей се запознах в автобуса. Той е изпит и жилав мъж, който от 15 години понася несгодите на гурбетчийството из Гърция, за да издържа семейството си, останало в родния му град Кърджали. В момента гледа животни в гръцката част на Родопите. Гърците имат полза да наемат евтина работна ръка от България. В Ясмос има и българки, които работят тютюн.

Гурбетчиите от България печелят добри пари като чобани в гръцка Тракия, тази периферна част на Гърция, има много по-висок стандарт от съседна България. „Ние, българите, ставаме аргати на гърците,коитоживеятвРодопите,анееобратното.Дорив   кризата, когато         гръцкатадържава фалира,ние,българите,пак сме тук,задаси вадим хляба“, обобщава Андрей, който работи в Ясмос като овчар сре-щу500евромесечно.Някои пастириотБългариявзематипо800евро. Гърците от островите гледат с пренебрежение на помаците в За-паднаТракия,зарадирелигиятаизатовачеживеятпо дивиместа,спо-лоша инфраструктура.Но въпреки че гръцкитепомаци живеят в пери-

 

42

 

ферен  районнаГърция,теживеят по-качествено от своите роднини в българската част на Родопите.

Районът на Южните Ро-допи е изключително селско-стопански, със застъпен ръчен труд,       оцелява             икономически благодарение на гурбетчийство-то. Макар че Западна Тракия е една друга Гърция, изостанала и ниско развита, далече от рекла-мираните туристически оазиси, стандартът на гръцките помаци е много по-висок от този на ро-допчаните в България. Пенсиите в гръцките Родопи са сравнител-но ниски за страна от ЕС, но все

пак са минимум 500-700 евро. Гръцките пенсионери с пенсии от 500 евро месечно се оплакват, че едва им стигат за храна и лекарства. Но все пак с 500 евро един гръцки пенсионер може да си позволи шопинг туризъм в България, където цените са значително по-ниски. Помаците в Гърция, макар че са живели в изолация, са имали шанс, че не са останали в България, където селското стопанство беше на-пълно разсипано по време на драматичния преход от социалисти-ческата регулирана икономика към пазарна икономика, а био земе-делието все още е само и единствено празен лозунг. От „нашите“ в Гърция може да се почерпи опит за успешно развито животновъд-ство и екологично земеделие.

КафенетовцентъранаЯсмосезапазенамъжкатериторияипо-вечето му посетители са местни животновъди. Мъжете говорят по-между си на турски или на нашенски, премесен с много турски думи. В долната част на селото има друго кафене, където ходят само жени.

Рамадан е 42-годишен животновъд, „Кана да ти кажа, я имам крави, 30 парчета“. Той е родом от с. Теке дере (Кристали на гръц-ки), на границата с България, близо до връх Вейката. „Теке дере било голямо село, сега е малко. Там сме помаци, лафим помацки и турски“. Като пасе добитъка по границата, среща и българи: „Там по граница-та лятоски чай сбират… Има и от ту млогу одат. Разбираме малко

 

43

 

език.“ Рамадан има роднини в българската част на Родопите, в Къпи-ново, Токачка, Момчилград, Дрангово.

„Край Ясмос сичкото селата има помаци“, казва Рамадан. Горе в планината само в с. Епихо няма помаци, а турци. Оттам е родом Садик, собственика на кафенето. Помашките села в района на с. Яс-мос са планински, близо до границата с България: Кристали (Теке дере) „мойто село тука е“, обяснява Рамадан, Мискос (Чепели), По-лянтос (Юрлю кьой); Керася (Кирезли), Трикорфу (Кара Муса), Ка-лотихо (Угурли).

Рамадан обяснява: „Вкощи думаме турски. По-старите думат помацки, сега младите не думат. Тамо в Шаин (Ехинос на гръцки) думат и младите помацки. В Ксанти сичкото село има помаци.“

Според мъжете в кафенето в Ксанти има много помаци. „В Ксанти има Шаин, голямо село. Само гърци няма там, има помаци и турци. Думат млого гръцки.“

Рамадан обяснява, че животновъдите в Гърция ползват про-грами по дотации. „Дава млого пари за хайванито. Има ени, пра-ит програми, земат млого – овце, крави, кози.“ Към компанията се присъединява Гюнер, който е чорбаджия, има 500 кози, произвежда козе сирене, продава го в Комотини.

Хората в Ясмос нямат еднозначен отговор на въпроса какво е тяхното потекло.

„Ени викат остали сме тук от Бугария, други викат – от Тур-ция. Що сме?“

В Ясмос празнуват Едрелес, всяка година на 6 май правят люл-ка за децата. „Ядат, пиит, играит, има един чинар, там правим люлки, как го звайти, на шести. Из села пеит жени, тук оти има гърци малце, не пеит. Гърци не праи Едрелес, само помаци и турци“, обяснява Рамадан.

Предната вечер в селото имало сватба с даули и зурни. „Агю-пца са зурните“. „Турци и помаци се женат, помаци и гърци има неки, има 2 моми, едната турце името, другата – гръцко. Помаци-те имат по две деца, някои – по три. Одат в Алеманя (Германия), Холандия, работят на гемията, къщи прават, клават, мастори.“

Мъжете са добродушни и гостоприемни. Много държат да ме почерпят, трогнати са, че тяхното село предизвиква такъв интерес у човек, дошъл от София. Рамадан не ме оставя на мира, постоянно напира да ме почерпи: „Кана искаш? За едене има пинир (сирене, бел.

 

44

 

авт.), млого убав! Млого убави сувли (барбекю, бел. авт.) правим, че-верме. Бира няма да пийш? Оти, бе?“.

Рамадан и мъжете в кафенето се смеят, като ги питам дали зна-ят стара песен на „помацки“. Знаят песни само на турски. Научили са майчиния си език от родителите си. В училище са учили на гръцки и турски. „Само български няма, помацки няма… В селото само стари жени пей помацки“.

Все пак един от мъжете си спомни песен. Мюмюн е овчар, ро-дом от с. Угурли (Калотихо), близо до границата с България. Раз-питва ме защо не знам турски: „Как не знаеш турски? Ний кък знай-ми, в гора сме расли.“ Тукашните мюсюлмани са ходили в България, главно в Кърджали, Хасково. София за „нашите“ е далечно място, важен град: „От София? От саде София?“

Овчарят Мюмюн обяснява на нашенски: „Откак сам дете, ра-ботиф офчер, га има работа, на Атина оди. Ся офчер, имам 3 деца, адното в Алеманя (Германия, бел. авт.), женато, мажко на гемии (кораби, бел. авт.), бекяр, момана ми е в Скеч оженята, има мажко копеле. Я не сам бубайко. Я сам офчер. Жена ми седи вкощи. Два ката коща сториф на машко… Я ги заборови песни. Кана да ти изпея? С кози…я накачат кози на зелено, я легнам, изкарам адна песня..“

Мюмюн си спомня първите думи на песен: „Нагоре зелено….“. Следва най-известната родопска песен, от която той има твърде бе-гъл спомен: „Бела сам бела юначе, цела сам дунела йогрела, в гради-на…На бело лице белило“. Този нашенец в Гърция се опитва да си спомни една от най-известните песни в българската част на Родопи-те. Преди десетилетия са я пели и гръцките помаци, но днес тя е ос-танала само бегъл спомен. В гръцкия блог „Помакохория“ е публику-ван текстът на тази песен, известна и в Ксантийско. През цялото ми пътешествие сред „нашите“ в Западна Тракия търся певец, който да ми я изпее цялата.

 

Бела съм бела, юначе7 Врит сом дуня со йогрела Йедин бешекерлик йостана Той той нище ше йостана. Йем беше могло йо тойнал

5

 

Тай той нище ше йостана Моглоно нищо ни имеше Йод йено вакло копиле

Сас йено русо войколи Сас йено русо девойко Ситне чалгий ценкао

Чалгие кана думо и думеши:

– Пристипай бела Гюлсюмой – Пригрибай бела Гюлсюмой – Ясано очи гиреу

– Мехмети во вре и лице минеши – Пристирай бела Гюлсум

– И пригрибай во бор, вре Гюлсум – Ясанко очи горелу

– Мехмети со вре и лице минеши

 

 

АЙШЕ: “ВИЖ КОЛКО ИМАШ НАЗАР!”

 

Когато попитах какво знаят за „назар“ и дали в Ясмос има ня-коя жена, която може да разваля урочасване, мъжете почнаха да се смеят. „Ся може да прави назар, ени дето имат сини очи, назар пра-ат. Има стари жени пей дува (молитва, бел. авт.) и га те боли гла-вота, пее и заминва. Тук Айше пей (пее, чете, бел. авт.) дува. Тя е помак, куршум лее.“

Докато обясняват как да стигна до къщата на местната баячка Айше, се чува камбанен звън от църквата с чинара, където на 6 май, когато е Едрелес, „нашите“ в Ясмос всяка година връзват люлка за де-цата.Тръгвам към горнатачаст на селото да диря шаманката на селото. Аз съм единствената християнка, на която Айше, 80-годишна-

та баячка, лее куршум. „Идват саде мюсюлмани за куршум. Няма да та връщам“, казва старицата и слага вода в малко джезве. В Хасково Айше има „бубайкова сестра“, от която научила да разваля уроки.

В кухнята телевизорът е включен на турска програма, синът й е вкъщи и проявява голямо любопитство за положението в България. Докато чакаме да заври водата, Айше обяснява „на помацки“, че е родена в село Угурли (Калотихо). жената говори „помацки, урумски, турски“. По някое време влиза невръстно момче и жената споде-

 

46

 

ля, че е сираче: „нема адна година бубайкото умря“. Айше и синът й обясняват: „Думаме помацки. „Викаме си „наши“, знайме са“. Бубай-ко (бубайко, татко, бел. авт.) малко знаел урумски (гръцки, бел. авт.), като слезли отгоре, научил и турски… Турски научили да думат. Га идеме на доктор, думаме.“ Няма шанс да ми пее на своя майчин език „Я ги заборавих, не знайм нищо“, казва Айше. За Едрелес шаманката обяснява как в селото правят люлка на чинара до църквата, варят мисир. „И турци, помаци, адно на Едрелес. Наши ше одат на Лъджа-та на Едрелес, през Скеча, Шаин, на Лъджата.“

Айше ме покрива пет пъти и лее куршум над главата ми, като на-режда:„Иманазар,болиглавата,малкошавидишфайдъ,убошавидиш“. „Да та не опари. Като те опари, ша бега“, казва синът й. „По-криви са на главата“, оловото свисти над главата ми. След малко пак: „Покриви са на краката… Я, колко има, млого има назар“, ба-ячката ми показва оловото, което се е пръснало. „На тек да е. Пет пъти стори. Аллах е тек. Виш колко имаш назар, виж изгоря куршу-мата“. Накрая на ритуала Айше ми дава да отпия от водата, в която

е било оловото.

Синът й работи в строителството, каквато работа намери. „Сега нема кощи, криза“. Другият й син е чобан, „горе с кози“.

Според Айше на сватбите местните булки са с фередже, има турска музика, зурни и тъпани.

Връщам се в кафенето, къ-дето прииждат още и още „наши“. Ставам местната атракция. Все-ки иска да ме почерпи и да гово-ри с мен. Неусетно притъмнява и идва автобусът за Гюмюрджина. Селие, 21-годишна продавачка на билети в селото, също говори „помацки“. Знае Хасково, Кър-джали, София. Имах чувството, че цялото село ме изпроводи. Дни наред след това хората от Ясмос ми звъняха по телефона, за да ми обадят, че съм драга гос-

тенка в селото по всяко време.                      Баячката на Ясмос Айше

 

47

 

ЧАСТ ОТ МЮСЮЛМАНСКОТО МАЛЦИНСТВО

 

Единственото официално признато малцинство в Гърция е мюсюлманското в Западна Тракия, защитено от Лозанската конвен-ция от 1923. След размяна на населенията между Гърция и Турция 86 хил. мюсюлмани остават в Гръцка Тракия, от тях 39 хил. са с тур-ски произход, 35 хил. са помаци, и 12 хил. – роми.

Изследователят от Западна Тракия Али Хюсеиноглу дава инте-ресни податки за влиянието на Република Турция върху процесите на формиране на идентичност в Западна Тракия. Когато кемалисти-те в Турция атакуват институциите на ислямското образование и се опитват да турцизират практикуването на исляма, много религи-озни учени бягат от Турция в Западна Тракия. Гръцките власти ги приемат радушно, надявайки се, че тези антикемалистки настрое-ни религиозни учени ще помогнат за задържане на мюсюлманите в Гърция в руслото на исляма и за ограничаване на влиянието на свет-ските националисти от Република Турция. По онова време гръцки-те отговорни фактори предпочитат ислямската идентичност пред възникването на светска турска идентичност, която се страхуват, че може да доведе до отцепване на Западна Тракия.

Али Хюсеиноглу пише, че през 1924 г. в Западна Тракия идва последният шейхсултан, върховен религиозен авторитет в Османска-та империя, заедно с религиозни лидери от групата на 150-имата – опозиция на светския режим на Република Турция. Тази радикална група не само намира пристан в Западна Тракия, но допринася за съ-ществуването на османски религиозен живот, основан на ислямските принципи.Независимоотопититенагръцкатаполитикадаподкрепи ислямистите срещу националистите в борбата им за влияние, в край-на сметка се налагат ценностите на новата кемалистка република, предимно от турски емисари и местни младежи, които учат в Турция. Кемалистите подкрепят турцизиращия ислям, а традиционалистите – практикуването на османския ислям. Любопитен детайл е, че през 70-те години на ХХ в. Западна Тракия е единственото място в света, където се използва староосманско писмо, макар че в самата Турция тази азбука е заменена с латинската още преди 50 години.

След гражданската война в Гърция в края на 40-те години гръцката държава отдава превес на турската идентичност в Запад-на Тракия, за да даде отпор на заплахата от съседна комунистическа

 

48

 

България. През 1954 г. правителството на Гърция решава да замести термина мюсюлмански с термина турски, това поражда объркване и смесване на религиозна и етническа принадлежност на помаците. „Ние искаме от сега при всички случаи да се използват термините „турци-турски“ вместо термините „мюсюлманин или мюсюлман-ски“, заявява през 1954 г. генералният администратор на Тракия Г. Фе-сопулос пред кмета на префектура Родопи, следвайки директива на президента. Приблизително по същото време обаче гръцко-турските отношениязапочватдасевлошаватзарадиспорасКипър.Споредиз-следователяотЗападнаТракияАлиХюсеиноглугръцкитеофициални лица постепенно решават да наричат малцинството в Западна Тракия „мюсюлманско“, в крайна сметка е отхвърляно всяко официално спо-менаване на съществуването на турско малцинство в Гърция.

И досега официални делегации от Турция, които посещават района, не се срещат с назначените от гръцката държава мюфтии, а само с избраните от мюсюлманите. Гърция смята за нелегални мюфтиите, които са избрани от местните мюсюлмани. Въпреки, че законът предвижда главният мюфтия, който представлява всички мюсюлмани в Гърция, да бъде избиран, такива избори никога не са се състояли. От 1920 г. местните мюфтии продължават да се избират от членовете на мюсюлманската общност. През 1991 г. обаче Гърция приема нов закон, който слага край на избирането на мюфтии в три-те префектури в Западна Тракия. Според новия закон мюфтиите се назначават от гръцката държава за период от 10 години заради тех-ните юридически задължения при бракосъчетаване и наследство, произлизащи от прилагане на шериата. Мюфтиите на Ксанти и Ко-мотини определят гражданското състояние съгласно шериата, спо-ред чиито закони например дъщерите получават по-малко наслед-ство от синовете. Така от 1990 г. до ден днешен има двама паралелни мюфтии в Комотини и Ксанти – единият е избран от мюсюлманите, другият е назначен от гръцката държава.

Лозанската конвенция се грижи за мюсюлманското малцин-ство, което може да обяви етническия си произход (турски, помаш-ки или ромски), да говори своя език, да изповядва религията и спаз-ва традициите си. По закон в Гърция мюсюлманското малцинство, включително помаците, имат право на образование на своя език. На практика обаче образованието на турски води до турцизиране на помаците и загубване на техния майчин език.

 

49

 

В Западна Тракия 235 основни училища преподават на гръцки и турски, има две малцинствени средни училища в Ксанти и Комо-тини, и две теологически ислямски училища (медресета) в Комоти-ни и Ехинос (Шахин).

В планинските ксантийски села, населени предимно с помаци, гръцкото правителство е въвело обучение на гръцки в средни учи-лища, като в тях религиозното обучение се преподава на турски и се изучава Корана на арабски. Съществува квота от 0,5% за прием на деца от мюсюлманското малцинство (турци, помаци и роми) в уни-верситетите и техническите институти на Гърция. По този начин Атина фаворизира създаването на елит сред помаците, който следва в университети в Гърция.

Според проучване през 2008-2009 г. на Али Хюсеиноглу за со-циалното конструиране на идентичности в малцинствените начал-ни училища в Западна Тракия от 60-те години досега мнозинството помаци се самоопределят с помашка и турска идентичност. Само членовете на помашката асоциация в Ксанти отхвърлят турската идентичност и се обявяват за гръцки мюсюлмани или помаци, но не и за турци.

От 70-те години на ХХ в. турският ислям, подкрепян от тур-ската държава, процъфтява в Западна Тракия, допринасяйки за тур-цизацията на мюсюлманите. Важна роля за това играе мюсюлман-ският турски религиозен елит, образован в Турция през последните десетилетия. Имамите, които са свързани с мюфтиите, избрани от мюсюлманската общност, ходят на летни курсове в Турция, органи-зирани от турската официална религиозна власт. От 90-те години турските телевизионни канали, които се разпространяват чрез сате-лити, са мощно средство за утвърждаване на исляма и за турцизаци-ята на мюсюлманите в Западна Тракия.

Турското влияние в Западна Тракия се засилва чрез обучение в турски религиозни институции, училища и университети, както и поради възможността за придобиване на имоти в Турция. Към 2006 г. в Гръцка Тракия има около 301 джамии (24 са затворени, 277 са действащи), 3 мюфтии и 270 имами.

Дискриминационната политика на Атина между 60-та и 90-те години тласка помаците да приемат турска идентичност. През 60-те годининаХХв.Гърциязапочвадаприлагадискриминационнимерки срещу всички мюсюлмани в Западна Тракия. По този начин по време

 

50

 

на „Студената война“помаците в Гърция са дискриминирани и мар-гинализирани, нямат право да купуват земя и да строят нови къщи.

 

 

“УЧЕМ СО ПОМАЦКО”

 

Тази политика се променя едва от началото на 90-те години на ХХ в., когато поради политическото активизиране на турското малцинство Атина се стреми да разграничи помаците от турците и се опитва да създаде помашки език и идентичност. Политиката на Атина за етническа идентификация е променена по време на пре-миера Константинос Мицотакис. По време на неговото посещение в Западна Тракия на 14-15 май 1991 г. в реч в Комотини той говори за мюсюлманско малцинство, съставено от три различни етнически групи: хора, които са от турски произход (но не са турци), помаци и роми. Атина започва да доказва, че помаците имат местен тракий-ски произход, че езикът им не е български, а „помацки“.

След падането на „желязната завеса“ гръцките помаци от по-младото поколение започват да търсят своята културна и наци-онална идентичност, отхвърляйки конформизма на по-старото по-коление. Хамди Омер, шеф на Помашкия изследователски център, млад поборник за запазване на културната идентичност на помаци-те, описва борбата между поколенията: „Ние не можем да проумеем поредицата от наивно поведение, с което по-старите правеха ком-промис. Защо ние говорехме различен език вкъщи, а ни учеха на други езици в училище? Имайки предвид, че гръцкият език бе необходим или задължителен като официален език на държавата, а арабският се изисква за четене на Корана, тогава защо е нужен и турският език? Защо нямаше помашка дума, помашка песен, защо нашата култура не беше споменавана по какъвто и да било начин в медите?… Защо в гръцките съдилища има преводачи на турски за турско-говорещи-те, които не знаят гръцки, но няма превод на помашки език? Защо има многобройни издания на всички други езици, а все още нашият език остава неписмен?“

През 1995-1996 е създаден първият Помашко-гръцки речник от Ритван Караходжа, азбука, Граматика на помашкия език. От бъл-гарския диалект, на който говорят помаците в Западна Тракия, в Гърция е създаден „помацки“ език, който се транскрибира с гръцки

 

51

 

букви, за да е разбираем от помаците в Гърция. „Ние сме помаци и се гордеем, че сме помаци!“, заявяват през 1997 г. „нашите“ в Юж-ните Родопи, Гърция. През 1997 в Комотини е основан Център за изследване на помаците, отпечатан е първият вестник на помашки „Загалиса“, списван на диалекта с гръцки букви. Отпечатани са учеб-ни пособия за изучаване на майчиния говор на помаците, транск-рибиран с гръцки букви. Сред пособията е и учебник на Моимин Айдин и Омер Хамди, издаден в Комотини през 1997. Букварите и учебниците са със заглавия като „Учем со помацко“.

 

 

ЛИСИЦАТА И МАЙКАТА

 

По време на изборите за европейски парламент през 1999 наци-оналистическата партия Гръцки фронт (1994-2004) повдига въпроса за запазване на езика, песните и традициите на помаците и отпор на турцизацията. Партията не успява да спечели депутатско място в европарламента, но установява контакти с френските националисти от Национален фронт. През април 2001 френският евродепутат от Националния фронт Карл Ланг кани в Европейския парламент деле-гация от 40 приятели на Гръцкия фронт, сред които е Хамди Омер, който представя изложение за положението на помаците и искане за признаване на културна идентичност и обучение на майчиния им език вместо на турски. Карл Ланг повдига въпроса пред Европей-ския парламент, след няколко дни тогавашният гръцки евродепутат Ставрос Ксархадос (политик от Нова демокрация, известен компо-зитор на рембетико) призовава Съвета на министрите на ЕС да на-кара Гърция да работи за съхраняване на културната идентичност на помаците и да се противопостави на насилствената турцизация.

В Западна Тракия трансформацията на мюсюлманското мал-цинство от религиозно в етническо турско малцинство се извършва по силата на двустранни споразумения и образователни протоколи (1951, 1968 г.), които осигуряват на малцинството образование на турски език отделно от гръцкия официален език. В резултат на това са назначени много учители на турски. „Езиковата кастрация на на-шето общество стана заради отсъствието на записана и кодирана форма на помашкия език… Всички мюсюлмани в района бяха принуде-нидаусвояваттурскиезик,независимокаквоискамение,каквисмеи

 

52

 

какъв език са говорили нашите предци“, обяснява Хамди Омер.

След издаването на речника на помашки гръцките помаци за-почват да търсят своята културна идентичност, издирват песните на своите деди, организират записването им на касети и дискове. Страстите се нажежават, започват догадки, дори спънки от турски и гръцки среди пред културното пробуждане на помаците от Западна Тракия. Хамди Омер разказва: „Някои хора, свързани тясно с Турция, се уплашиха, че „обединеното малцинство“, строено с години, може да се срути. Някои управляващи от гръцка страна съзряха в нашите инициативи риск от напрежение и създаване на ситуации, които да излязат извън контрол. Започнахме да излъчваме по радиото в част-ни радиостанции песни на помашки, които ние самите първо пише-хме, после записвахме на касети и дискове с помощта на приятели. Уникален момент за нас, понеже песните на нашите деди, техните кавали и свирки се слушаха на обществени места! Това беше стъпка с голямо значение, понеже първият речник на помашки език вече беше публикуван преди две години в Ксанти. Ние публикувахме в Комоти-нипърватакниганапомашкиезик,учебникзадецатаотпървиклас. Това беше в отговор на извинението на гръцката държава, че не съ-ществуват образователни материали, за да може нашият език да се преподава в училище. Ето как бяха записани много песни, приказки, поговорки и други форми на изразяване на нашата традиционна кул-тура. Книги и дискове с уроци за говорещите гръцки бяха издадени от неправителствената организация в Ксанти Център за културно развитие на Тракия (PAKETHRA).“

Ентусиазмът на тези начинания се сблъсква с предразсъдъци към помаците. В доклад на конференция в Холандия на 25 ноември 2004 Хамди Омер описва случая „Лисицата и майката“. В проект, финансиран от Европейския съюз за отпечатване на учебни посо-бия за децата от мюсюлманското малцинство в Гръцка Тракия, уче-ни предлагат в тях да се включат две думи на майчиния език на по-маците, употребени като имена, „майка“ и „лисица“. Учените смятат, че по този начин всяко едно от три мюсюлмански деца за първи път ще види в учебния материал думи, идващи от майчиния език, който се говори в родното му село. Учебните пособия с думите „лисица“ и „майка“ са отпечатани и одобрени от Министерството на образова-нието на Гърция, но когато трябвало да се разпространят сред уче-ниците от мюсюлманското малцинство, се намесили пазителите на

 

53

 

„обединената турска идентичност“. Материалите са унищожени, а учените, отговорни за проекта, са принудени да напечатат отново книгите, като махнат опасните думи. В новия текст „Лисица“ е заме-нено с подобно звучащо гръцко име „Леница“.

Хамди Омер описва и два други случая на предразсъдъци към гръцките помаци. През есента на 1998 шефът на префектура Родопи решава да спре разпространението на нов туристически справочник „Родопи, страна на легендите“ и да го напечата отново само заради споменаването на помашкитесела в района.Същотонещосеповтаря презянуари2004втуристическиясправочник„ПрефектураРодопи“, публикуван от префектурата на Източна Македония и Тракия. „Как да се чувстваме, когато виждаме, че всичко, което принадлежи на нашето културно наследство (традиционни носии, народни занаят-чийски предмети, фестивали) или се включва в турската традиция, илисепредставякаточастотт.нар.културнонаследствона„пла-нинските Родопи“?…Искаме децата ни да учат в нашите училища езика на нашите деди, в нашите училища на лисицата да се казва лисица, а на майката – майка!“, призовава Хамди Омер.

Българските езиковеди се отнасят критично към конструира-нето на „помашки език“ като опит за културна асимилация и отда-лечаване на гръцките помаци от техния български корен. В редица научни и популярни статии учените в София осъждат опита за из-куствено създаване на „помашки език“, сравнявайки го с констру-ирането на „македонски език“. Когато през 2010 г. телевизионният „Канал 6“ в Ксанти започна да излъчва „Хабереве помацки“ (Новини на помашки), последваха критики от някои български журналисти. Но да погледнем на нещата от друга гледна точка. По гръцка телеви-зия в Ксанти звучи архаичен български говор от Родопите, по този начин Гърция показва европейско поведение и уважение към кул-турната идентичност. Гръцките помаци гледат и слушат новини на своя майчин език. Днес, 16 години след отпечатването на помашки речник и помашка граматика, животът показва, че в тези книги е съ-брано богатството на този автентичен стар български диалект. След отпечатването на речника и граматиката започва събиране на ав-тентичния фолклор, песните, приказките, пословиците на гръцките помаци. Макар че песните вече са забравени и не се пеят от младите, гражданското общество само се е организирало и „нашите“ в Гър-ция са ги качили в в YouTube и блоговете. Излиза, че практически по

 

54

 

този начин чрез конструиране на „помацки език“ българоезичните мюсюлмани в Гърция се разграничават от турците и опитите за тур-цизация. След интеграцията на България в ЕС и особено в контекста на отварянето на границите между България и Гърция роднините от двете страни на Родопите контактуват без преводач и речник, нари-чат се „наши“, а езика, на който общуват гръцките помаци наричат „помацки“, но и те, и роднините им в България назоват „наш“.

 

 

ОРГАНИ: ТУРЦИЗАЦИЯТА

 

„Да фатиме за патет ут селу Змигада ду Ану Вирсини. Патет йа черен и ага лети ут кал са на замина, сте тя сас малка араба (кола, бел. авт.), мосте да загуби и теркелекат, да устане сас три теркелека. Ут кал прайш три саата ут Змигада ду Ано Вирсини и моте душета да си загуби аку ни знайе патет8.“

 

Планинската област Родопи в Западна Тракия е населена ком-пактно с помаци. Около 30 села са пръснати в Южните Родопи, на около 5 км от българо-гръцката граница. В община Органи живе-ят около 3 хил. души. Помашките села са: Драня (Коз дере), Органи (Хеметли, 511 души), Змигада (Чалабъ, 243 души), Миртиски (Муса-джик), Ано Вирсини (Хаджи Юрен, 403 души), Като Вирсини (Кюз Юрен), Каливия (Колибелер), Ковало, Ано/Като Кардомос (Герди-лем, Гердеме), Кими (Кьозерен). На географската карта с. Кими е посочено като най-близко разположеното българоезично помашко село до границата с България.

Според гръцката изследователка Фотини Цибириду съседните села смятат, че най-голямото село в района Органи (500–700 души) не е помашко, защото жителите му отхвърлили помашката и приели турската идентичност. В изследването си тя пише, че в с. Кими пре-ди години са се пели песни, които приличат на българските, но сега пеят само турски песни9. Хващам автобуса до Органи, за да проверя на място хипотезата.

55

 

Пътят от Гюмюрджина до Органи (Хеметли) е по хубаво шосе, което в началото минава през малки селца в ниското, където растат маслинови дръвчета. След с. Неа Калиндири навлизаме в планина-та Родопи сред гора от желъди, бук, клек, шипки, орехи, ябълкови дръвчета, дюли. Въздухът е омаен, толкова е диво, че по шосето на няколко пъти автобусът заобиколи таралежи и костенурки. Тук-там по баира се мяркат насаждения от млади лози. Отстрани се виждат сушилни за тютюн. Честа гледка край пътя е мъж и жена да садят тютюн. Прилича на Родопите в България и по червенозема. Неверо-ятно, но факт, появяват се и дупки. В тази част на Гърция пътят е с по-лошо качество, България е само на няколко километра и това се усеща. От Комотини до Миртиски и до Кардамос има асфалтов път. В долния край на Органи има черква, която е добре поддър-жана, но в нея никой не влиза. Правени са опити за заселване на гърци, в селото са работили православни, когато границата с кому-нистическа България е сериозно укрепена, но после християните са напуснали.

В кафенето на центъра на селото съвсем очаквано има само мъже. По улиците не се мярка никаква жена. Всички в кафенето го-ворят само гръцки и турски. Никой не говори на български и затова използвам кафеджията за преводач на английски. „Ние сме европей-ски мюсюлмани, не като онези в Саудитска Арабия. Ние не държим нашите жени затворени вкъщи“, обяснява собственикът на кафе-нето.

Мустафа, младият 26-годишен ходжа на Органи, е следвал в Измир, родом е от Чалабъ (Змигада), малко село, в което само ста-рците говорят „помацки“. Както другите младежи в Органи Мус-тафа говори турски, знае само няколко думи на „помацки“. „Люла“ беше единствената дума, която си спомни младият ходжа на Органи. Младият кафеджия Мустафа изобщо не говори „помацки“, общува на гръцки и турски, той също е учил в Турция, баща му е ходил на хаджилък.

Когато подхванах разговора дали има „муски“, мъжете в кафе-нето се разсмяха, спомниха си, че старият ходжа правел, но младият е модерен и не се занимава с такива работи. Както си хортувахме, с един пикап дойде мъж от с. Чалабъ. Нямаше как да предположа, че той е ходжа, ако не ми го представиха. Той „пее на джамията“,но гле-да тютюн, хайвани. До село Чалабъ пътят е добър, обясняват мъжете.

 

56

 

МЕХМЕТ ЕМИНОГЛУ: ЯБЪЛКА, РАЗДЕЛЕНА НА ДВЕ

 

В Органи разговарям със симпатичния модерен кмет Мехмет Еминоглу. Той е родом от Ано Вирсини (Хаджи Юрен). Според него старите песни вече не се пеят, а майчиният език е забравен и се гово-ри единствено от старите хора в с. Миртиски (Мусаджик). По-късно обаче, пътувайки из Ксанти и Еврос, по събори и празници срещнах доста млади хора от Миртиски, които говореха чудесен родопски диалект. Оказа се, че точно младите нашенци от високопланинското село Миртиски пазят българския говор.

СкметанаОрганиразговаряметунаанглийски,туна„помацки“. „Това население прилича на ябълка, разделена на две, всяко село

тук, в Гърция, има село близнак в България. Ние се различаваме от селата в Гърция, приличаме повече на селата в България по езика, обичаите. Тук има път през планината към България…

Нашите мислят, че са турци, може да говорят помацки, но смятат, че думат език, който не се пише, пее, не знаят да го пишат, саде говорят в кощите. Гледат турска телевизия, смятат, че имат турски произход, че живеят тук преди османските турци, че са ав-тохтонни.

След идването на осман-ците те стават мюсюлмани. Никой не знае точно истината. Според гърците след идването на османските турци тук се прие-ма исляма. Хората смятат, че имат много повече връзки с тур-ците и Турция и по-малко с дру-гите нации в района.

В началното училище се учи на турски и гръцки. Има училища за малцинства. Тук в Гърция официалното правител-ство от време на време казва, че тези хора са турци и дори учили-щата са записани като турски,

а не мюсюлмански. Властите         са страхуват, че България може да претендира за българско мал-цинство. Затова ген. Папагос официално изисква всяко училище да пише, че е турско (Същата причина е обяснена още от Кирил Патри-арх Български в книгата му „Българомохамедански селища в Южни Родопи“, 1960 г., стр. 12 като „страхът на гръцката власт, която предпочита турските имена пред българските“, бел. авт.).

Ние казваме, че това не е турско, а мюсюлманско малцинство. Ние сме европейски граждани, гръцки граждани, мюсюлмани по рели-гия, с произход – османски или турски, така се чувстват повечето хора тук. Говорят славянски, помашки диалект, защото, България е близо, българите са идвали 2–3 пъти и оттогава те говорят този език. Ние сме в Родопите, това е диалект, но никой не може да го чете и пише. Аз разбирам български, но не мога да пиша. В нашна коща говорим помацки, когато се роди детето, и сега в кощите го-ворят тъй. Старите знаят песни, младите не знаят. Помацки се говори в село Миртиски.

Младите по-малко знаят, в Ксанти – по-много знаят. В Ксан-ти много люде не знаят турско да говорат, думат помацки и гръц-ки.“

Тютюневият сорт, който гледат нашенци в района на Органи, е на доизживяване. Има гарантирани европейски субсидии до 2013 г. Досега кило тютюн се продава за 4 евро, плюс субсидия за 4 евро, но тя вече е намалена на половина и се получават 3-4 евро цена за килограм. Според кмета на Органи местните хора ще се откажат да гледат тютюн и ще се насочат да гледат алтернативни насаждения, ще садят билки и лози.

Икономическата криза се усеща и в този периферен район на Гърция. „Хората се страхуват, че един ден ще се събудят с по-ни-ски заплати. В Гърция ние смятаме, че нашите заплати са по-ниски от тези на другите европейски страни. Трябва да започнем да про–извеждаме продукти за износ… В Гърция вземахме 30 години пари от ЕС, сега сме в по-голяма криза. Мислим, че сега тече на вашата страна, на България“, коментира кметът на Органи.

Доста българи идват да работят тютюн и като овчари по ту-кашните села. Нашенците от околните села пък ходят на гурбет в Германия и Холандия, работят по кораби, а също и като градинари.

Как се празнува Едрелес в този край на Гърция? Според кмета на Органи за мюсюлманите сунити 6 май е нормален ден. Той смята,

 

58

 

че Едрелес е празник в бекташизма. Това е празник за младите, които се забавляват и запознават.

В селата в района на Органи помаците правят модерни сватби от 10-20 години. „Не като напреш, по селата. В Ксанти пеят помац-ки, тук – турски.“

Мюсюлманите в района на Органи са предимно сунити, има съвсем малко къзълбаши. „Ние не обичаме да говорим за тези разли-чия, чувствителни сме. Те се крият, не обичат да се говори за това.“ Бекташийското текке в село Руса (Рушанлар) се намира в района Кехрос, между Руса и Гонико. Според кмета на Органи то е най-го-лямото на Балканите.

 

 

НАШЕНКА ОТ ГОНИКО

 

На автогарата в Гюмюрджина жена, седнала до мен, говори по телефона на турски. Инстинктът и най-вече нейните сини очи и чембер ми подсказват, че е нашенка, помакиня. Така се запознавам със Зюрей от с. Гоникò (Бабалар). жената говори стар български ди-алект. „Викаме си наши, лафим помацки. Младите се бендисват и се женат. Ходят на гемии. Мулета дърва товарат, напреш сад’ме, ама се не садим тутун, компири, лук, гледаме овце, мулета, крави, кошки, чобани. Имаме убаво сирене…Турско пеем, помацки песни не знам. По-старите знаат, заборила сом ги…Имаме Едрелес, Курбан Байрам, сватби правим адна вечер и адин ден. Правим сватби с та-пани и зурни. Имаме джамия с оджа. Одила съм в Руса на теккето, близо е до селото.“

жената бърза да хване автобус и затова припряно гледа да се сбогува с мен. Тя пътува за Суфли, откъдето ще продължи за своето село Гонико. Нямаме много време за разговор, а и наблизо е мъжът й, който ми хвърля недоверчиви коси погледи.

Но срещата със Зюрей не е случайна. Проверявам на картата и виждам, че родното село Гонико на тази нашенка се намира до къ-зълбашкото текке край с. Руса и двете села се намират в областта Еврос. Двадесетина километра след тях свършва и планината. Нима при къзълбашите помаци в Западна Тракия е крайната точка на бъл-гарския родопски говор в Гърция? Решавам да проверя на място мо-ята хипотеза.

 

59

Зюрей ми подсказа,

че в Гонико и Руса са последните села сред гръцките помаци, където се говори български

60

 

ГЛ А ВА Т Р Е ТА

 

ИЗ ЕВРОС: СРЕД ПОМАЦИТЕ КЪЗЪЛБАШИ/АЛИАНИ

 

 

Най-прекият път от България до областта Еврос в Гърция е през граничен пункт „Орменио“. Пътувам с моя медиатор за родоп-ския говор И., който ми разказва за детството си и майка си, живяла в малка помашка махала в централните Родопи. Целта ми е да проу-ча бекташийското текке край село Руса (Рушанлар) и околните села, населени с помаци, говорещи български според предварителните ми очаквания. Бекташите, къзълбашите/алеви изповядват мисти-чен ислям, който е смес от шиитски и пантеистични вярвания. В научната литература е описван като неортодоксален и хетеродоксен вид ислям, чиито доктрини се отклоняват от сунизма и се характе-ризират със синкретизъм в практиката и начина на живот. Бекташи-те нямат джамии с минаре, пият вино, палят свещи, приемат жените за равноправни. Принадлежат към суфизма, аскетично-мистично течение в исляма, развиващо идеята, че е възможно непосредствено лично общуване на вярващия с Бога и сливането с него в резултат на вътрешен мистичен опит, екстаз. До теккето „Казъл Дели“ в Еврос не са стигали български изследователи.

 

 

ТЕККЕТО “СЕЙИД АЛИ СУЛТАН КЪЗЪЛ ДЕЛИ”

 

Бекташийското текке „Сейид Али Султан Къзъл Дели“ е най-старо на Балканите, построено е през 1402. Манастирът е във възход през Хv в., когато голяма част от района заедно с околните христи-янски села са отстъпени на Сейид Али Султан, с прозвището Къзъл

 

61

 

Дели, дервиш, дошъл от Хорасан със свита абдали по времето на Ба-язид І, включил се с тях в османските завоевания и за бойните си заслуги като дервиш газия придобил земя в района на Димотика, на която се заселил и изградил „завие“10.

Съществува легенда за Хаджи Бекташ Вели, мюсюлмански светец от Хорасан (Североизточен Иран), патрон на ордена на бек-ташите. Хаджи Бекташ (1248-1337) е признат за потомък на Муса ал-Казим (поч. 799), седмия шиитски имам. До края на Хv в. бек-ташкото братство не е било строго организирана общност. Това е станало в началото на ХvІ век под ръководството на Балъм Султан (поч. 1516), реформатор в ордена, смятан за негов втори свят по-кровител. Думата султан след името му е обичайно за суфитските братства название, което притежавали религиозните лидери, посве-

62

 

тени в мистичното учение. Според легендата Балъм Султан е роден от християнка, дъщеря на български цар (Birge, J. k.). Майката му го заченала по чудотворен начин от Мюрсел бабá, който сложил с пръст в устата й пчелен мед. Затова името на сина й произлиза от „бал“, мед. Свидетел на мистичното зачеване бил Сейид Али Султан, наричан още Къзъл Дели (Червения луд), бекташки лидер от Хv в., прочут със смелост и пъргавина воин. Прозвището му идва от река-та в околината, която се нарича Къзъл Дели.

Българският изследовател Любомир Миков11 цитира версия-та на Дж. К. Бърдж, че Мюрсел баба отишъл в България, оженил се за българка и от този брак се родил Балъм Султан. Според всички източници майката на Балъм Султан е християнска. До началото на ХvІ в. орденът е сунитски, по времето на Балъм Султан се изявява като шиитски и остава такъв и до днес.

Според някои историци орденът на дервишите улеснява по-коряването на Румелия от османската армия през 1345-60. В ран-ната и класическа османска епоха мистиците дервиши рум абдали играят голяма роля в разпространението на хетеродоксния ислям на Балканите. Османските хроники споменават имената на духовни-те водачи на рум абдалите – Хаджи Бекташ, Хаджъм Султан, Абдал Муса, Сейид Али Султан, Кайгусуз Абдал, Отман Баба, Тимур Баба, Коюн Баба, които изпълняват важна завоевателна мисия в полза на османците. Те участват във военните действия на османската армия и според изследователя Баркан благодарение на умението си да ув-личат масите те се превръщат едва ли не в авангард, вдъхновител на нашествията към новите земи. Във времето на военни действия тези последователи на ислямския мистицизъм, които би трябвало да са смирено отдадени на Бога, се включват в противопоставяне-то между исляма и християнството, пише изследователката Невена Граматикова12. Въпреки своята снизходителност към немюсюлмани-те и по-свободното тълкуване на исляма хетеродоксните дервиши и шейхове не поставят под съмнение религиозната му „изключител-ност“ и в много случаи се проявяват като по-убедени мюсюлмани,

 

11                Любомир Миков, „Изкуството на хетеродоксните мюсюлмани в Бълга-рия“ (ХvІ-ХХ век) бекташи и къзълбаши/алеви“, Академично издател-ство „Марин Дринов“, София, 2005

12                Невена Граматикова, „Неортодоксалният ислям в българските земи. Минало и съвременност“, ИК „Гутенберг“, София, 2011

 

63

 

биещи се с войнска жар срещу „неверниците“. Невена Граматикова споменава Сейид Али Султан (Къзъл Дели) сред имената на ранните османски завоевания на Балканите. Проявите на тези дервиши като воини газии, разкрасени с чудодейни мотиви, стават сюжет за мно-гобройни предания.

Някои изследователи като И. Белдичеану смятат, че Сейид Али Султан не е легендарна личност, а просто един от многото хетеро-доксни дервиши, взели участие в завладяването на Румелия.

Теккето губи привилегиите си през 1826 г. с премахването на бекташизма.Имуществотонаманастираеконфискувано.През1839г. връща славата си с възстановяването на бекташизма. Според гръцка-та антроположка Фотини Цибириду след присъединяване на Тракия към Гърция дейностите на манастира затихват и сунитите се опитват да го обсебят и да го превърнат в свещено място на тяхната религия.

Според преданията Къзъл Дели въвел употребата на черве-но вино при религиозните церемонии на алевийско-бекташийска-та общност на Балканите. Алеви бекташите, къзълбашите, наричат червеното вино нарицателно „Казъл Дели“. В церемониите на тази общност има елементи на исляма, християнството и езичеството.

 

 

НАШЕНЦИ В ТЕККЕТО

 

Пътят за помаците в Еврос минава край първата европейска столица на Османската империя Димотика, а няколко километра преди някогашния център на копринарството Суфли (на турски Софлу) се завива надясно към с. Мандра. Видим ли първата джамия по пътя, наближаваме зоната на помаците. Минарето в селото с под-сказващо име Агриани (Ахрен бунар) е сигурен знак, че сме близо до помашките села в Еврос. За да стигнем до „нашите“, трябва да навлезем в планината Родопи.

Неусетно след двадесетина километра стигаме до изходната база за помашките села в префектура Еврос в Гърция, „на Дервена“, както нашенци наричат подпланинското село Микро Дерио. Днес по нищо не личи, че става дума за Малък Дервент, село, етнически про-чистено от турската армия преди около един век. Проф. Милетич описва в книгата „Разорението на тракийските българи през 1913“ издевателствата на турската армия над това българско християнско

 

64

 

село. По време на Втората световна война селото е администрирано от България.

Запуснатата полицейска будка в селището напомня за времето на „Студената война“, когато близката граница с комунистическа България е строго охранявана. Преди края на селото се вижда надуп-чена като решето табела, на която е изчегъртано името на Мандра и Димотика. Табелите на селищата в тази част на Гърция са поставени нарядко и не са добър ориентир за чужденеца. Хотелът в Микро Де-рио е луксозен хан, разположен на дервентджийско място в подстъ-па към селата на помаците в Еврос. Туристът ще намери комфортно обзаведени стаи с висок дървен гредоред, басейн и детска площадка. Храната е домашна и хотелът щеше да е уютен пристан за пътешест-веника, ако собственикът не се лакомеше да иска скъпо и прескъпо за нощувките. Паскалис щеше да е класически ханджия, но понеже притежава единствения хотел тук, е същински „тамахерин“, както в Родопите наричат използвачите. Алтернативата за подслон в околи-ната се намира в Суфли, на половин час с кола.

Край хотела в края на Микро Дерио минава местeн овчар със стадо овчици, православен грък, каквито са днешните жители това гръцко село. Всички останали чобани по планинския път след Дер-вента в Еврос „думат помацки“, говор, звучащ и в българската част на планината Родопи.

Почти безлюдно е, няма движение по шосето от Микро Дерио към Руса и Гонико. Тази част на гръцките Родопи е слабо населена. Теккето „Сейид Али Султан Къзъл Дели“ е разположено на стратеги-ческо място край планински проход. Едва го откриваме забулено от шубраци от лявата страна на пътя от Руса към Гонико.

Манастирският комплекс е скрит в дъбова гора, не е обозначен с табела. В тази част на Еврос селищните названия са изписани само с гръцки букви на пътните табели. Теккето е построено от камък и тикли като повечето къщи в околината. То се управлява от еднои-менна фондация от 2002. Турското консулство в Комотини е помог-нало за обновяването му, сградите са ремонтирани, прозорците са с дограми, украсата е реставрирана.

Сред черници досами входа е „мейдан еви“, сградата с квадрат-на ритуална зала за молитви и церемонии, която датира от 1402, реконструирана е през 1759. Ориентирана е север-юг. Наоколо се виждат стари нишани. Мавзолеят на светеца, тюрбето, е в отделна

 

65

 

четвъртита каменна сграда. Гро-бът на на Сейид Али Султан Ка-зъл Дели е дървен ковчег, покрит със зелен плат, ограден с железен парапет. Край гроба са наредени свещници. На стените има над-пис на арабица.

На около 200 метра от „мей-дан еви“ се намира кухнята, ни-ска каменна постройка с голям

комин, вътре висят ченгели за         В теккето край с. Руса, Еврос, месо, има голяма брадва и дръв-                      живеят българоезични ник. По черен път от комплекса                            помаци къзълбаши

на теккето се стига до джамия

без минаре, до която сред диви треви има старо гробище с 18 гроба на дервиши, проповядвали в теккето, както и роднини на живеещи-те в манастирския комплекс мюсюлмани къзълбаши.

Сейид Али Султан бил един от 40-имата герои, на които про-рока Мохамед се явил в сънищата със заръка да отидат при Хаджи Бекташ, четем в рекламна брошура за поклонници в теккето „Сейид Али Султан Къзъл Дели“. Хаджи Бекташ ги проводил в помощ на Орхан (1324-1362) и те помогнали за завладяване на Румели (Одрин, Димотика и околностите). Сейид Али Султан дошъл в Румелия от Хорасан на 44 години, участвал в много битки, станал военачалник на 40 селджукски воини, които се установили в завладените земи, построили теккета и разпространявали исляма.

Според рекламна брошура, издадена от едноименна фондация, Балъм Султан бил син на бабáта на теккето серсем Али Баба и пра-вославна сръбкиня. Балъм Султан е смятан за реформатор на бекта-шизма, въвел много християнски ритуали в ордена. Когато христия-ните били притиснати и трябвало да приемат исляма, предпочели да станат членове на дервишкия орден, на бекташизма, за да избегнат пълната ислямизация.

В долната част в двуетажна къща живее къзълбашката фами-лия Чолак. Глава на семейството е синеоката, изпечена от слънцето и вятъра помакиня Хатидже, снажна около 55-годишна жена. Бубай-кото (таткото) на Хатидже бил дервиш, мъжът й Мюслюм е тур-чин, който говори малко „помацки“. В домакинството живее синът

 

66

 

на Хатидже Зеки с фамилията си, както и нейните турски свекър и свекърва. Къзълбашите говорят основно турски, но вкъщи помежду си думат „помацки“, за цифрите и числата си служат с турски език.

На долния етаж на къщата е яхърът, на горния кат – стаите за живеене, отвън се белее сателитна чиния. Почти всички говорят „помацки“ с изключение на децата на Зеки, за които Хатидже вече крои планове да ги научи на майчиния език, така както тя го е на-учила от родителите си. Нейната свекърва и свекър говорят само турски. Всички жени в семейството са забрадени с чембер. Снахата А. е на 34 години, с небесносини очи, майка на две момичета (на 6 и 8 години), бременна е в осмия месец. От мобилния телефон на А. се носи витиевата мелодия на турски изпълнител на саз Джахит Беркай, саундтрак от филма „Тополчице моя“. Търси я съпругът й, с когото дума на турски и „помацки“. А. обяснява за мъжа си: „Чуляка има работа, сяно сбира“ (чуляк, мъж, съпруг, бел. авт.). Зеки Чолак работи като електротехник, печели добри пари, хвали се със сина си Хатидже.

Внаучнаталитератураеописанокакстигайкисъссвоите40-има спътници до Родопите, Сейид Али Султан Къзъл Дели взел главня от огъня и от хълма „Хилия“ я хвърлил високо и далеч. На мястото, къ-дето паднала главнята, пораснала черница и било построено текке. Оттогава всяко лято на „Хилия“ се провежда панаир на къзълба- ши

Зекú сочи към старата чер-ница в манастирския комплекс и на архаичен български раз-казва легендата за основаването на теккето: „Напреш оттам сай трагнало            панаира…                    Капетан е казал… Чеверме са саградили, дето са е торнало, чевермето от дърво шиш, че е фатол, че е ре-кало кадето падне, айнам ша ма нагробе… градиме текке-съ. Ай-тус е паднало, виш черница-съ… Има гроби с камени, как ги звете анези, врит голям камени.“

 

67

 

Зеки обяснява, че в някои гробове край теккето са намерили пепел. Той не знае дали гробовете са мюсюлмански.

Хатидже започва да говори турски, но понеже настоявам да общуваме на „помацки“, се извинява: „Млого не знам. Мицко знам, мървичка. Я знам, ама вий башка знайте, ний инак знайм.“

Моят спътник И. предлага да „сбере“ череши, „оти сам „узун“ (висок). Хатидже остоприемно го подканя:„Сбере, Сбере“. И. подава череши на нея и децата, но жената го отклонява: „Еще, еще! Вий сте отдалече“.

 

 

ВРИТ ПОМАЦИ

 

Помаците в Еврос също празнуват Едрелес на 6 май, през ноем-ври – „Касум“, както в тази част на гръцките Родопи наричат Касъм (съответства на Димитровден). Лятос нашенци в Еврос имат два го-леми празника. Около 1 август се организира тридневен панаир „Се-чек“ на хълма „Хилия“, разположен край селата Руса и Гонико, сетне, подир две недели има панаир „Али Баба“ край с. Камберлер, на който местните жени разменят текстилни продукти с циганки търговки.

„Сечек“ съвпада по време с Илинден при християните (по ста-рия календар 2 август), а панаирът „Али Баба“ вероятно е тукашен аналог на християнския празник Успение Богородично. В местност-та „Алан Тепе“ край Гюмюрджина (Комотини) също се прави пана-ир. Датите на тези панаири не са фиксирани, а се променят в зависи-мост от Рамазана.

На „Сечек“ има три дни народно веселие с чеверме, „мазни борби“, зурни и тъпани, идват гости от Турция, а също и българи мюсюлмани от другата страна на планината Родопи. „Голям панаир станува на „Хилия“ от Бабалар нагоре. На „Сечек“ дудат пеливани, дудат да пеат от Едирне, оро“. Бабáта, който идва в теккето пре-димно по празниците, е от Курджълъ, Гюмюрджина. „Сбираме се в теккето, ся не“, обяснява снахата А.

Хатидже изброява помашките села в околината. Когато про-изнася имената на селата на гръцки, уточнява, че са на „юнанджа“ (турска дума за гръцки, бел. авт), а турските имена са на „тюркче“: „Врит сме помаци. Руса („юнанджа“)/ Рушанлар („тюркче“); Гони-ко („юнанджа“)/Бабалар, Бубалар („тюркче); Мегало Дерио („юнан-

 

68

 

джа“)/Голям Дервент… На Голем Дервент са турци, помаци… Като Микракио („юнанджа“)/ Чучеклий („тюркче“); Месимери („юнанджа“)/Месемлер („тюрк-че“); Ораниа („юнанджа“)/Кара Юрен („тюркче“); Петролофос („юнанджа“)/Ташал („тюркче“); Сидиро („юнанджа“)/Демир Йо-рен („тюркче“)… Там разбъркани са, живеат барабер, марва пома-ци, христиан, турци“.

Според Хатидже в райо-на край теккето няма църкви: „Айтус клисе нема. Дето има христиане, има клисе.“

Задавам на А. един много        Паспорална идилия в теккето важен въпрос: „Какви сте вие?“

Първоначално тя ми обяснява: „Хем помаци, хем турци. Врит по-маци в Руса. Ние сме мюсюлмани.“ Свекърва й казва: „Врит сме по-маци. Турци нема“. Питам дали празнуват Едрелес. „Имаме, на 6 май, люлка има. На Чучеклий (Микракио, бел. авт.).Сбираме са, екмек (хляб, бел. авт.) едем, люлейм са.“

 

– Къпете ли се сабахлян на Едрелес? – Йоооо, йоооо – потвърждава А.

 

„Ти на София седиш? Много пари зимаш?“, пита ме Хатидже. За тази жена вдън гори тилилейски много пари е нещо различно от кри-терия на градския човек. животът на тези планинци е скромен, те произвеждат сами храната си, кравите дават мляко, агънце блее в ко-шарата, жънат си „пшенца“ (пшеница, бел. авт.), берат плодовете на дървета и билки – черници, орех, „баз“, „киткасъ“ (шипка), „капини“, „смокви“ (смокини), сливи. Лози тук не растат, нашенци не правят вино, купуват от пазара. „Вино не галим“ („галя“, обичам, бел. авт.), отсича Хатидже. Когато обсъжда важни теми като пари и заплати, тя започва да говори на турски, езика за социална комуникация. Про-дължава на „помацки“: „Напреш да сме здрави, сетне да работиме,

 

69

 

млого пари да зимаме“. Тя простодушно обяснява пасторалната иди-лиянасемейнатаферма:„Хубавоживееме.Кравиимаме,кравипасеме, квасиме мляко.“ Питам я дали може да купим йогурт. „Не може, ние го бъркаме“, обяснява за млечния продукт „бърканица люта“, който прилича на айрян. И. нарежда „Резлива бърканица, да го разфири, га ша пиеш, ша та подпръска“. Хатидже се залива от смях и нарежда на снахата да донесе мляко „да са напият“. Приготвя ни и армаган. „На ищам, хаир“, стопанката не дава дума да става да платим.

Вече имаме храна за из път – „бърканица люта“ и „да коснем“ яркожълто масло, домашно производство на стопанството на Хати-дже (гораните в Косово и Албания, хората в Македония и българ-ските родопчани също казват „да къснем“, да хапнем, бел. авт.). Мас-лото на къзълбашите нашенци от Руса е наслада за сетивата, топи се в устата и напомня на невинните детски години.

Нашенци в теккето край с. Руса в Гърция са развили биоло-гично земеделие, с което осигуряват прехраната на трите поколения, които живеят под един покрив. Фермата е поне на 150 години, кра-вите пасат на воля наоколо и дават напълно екологично мляко, кое-то Хатидже вари и подправя.

Хората в теккето драговат България. Хатидже обяснява как са ходили в Хасково на поклоннически туризъм на Отман баба текке в с. Тракиец. Този храм от ХvІ век е един от известните центрове на румабдалската традиция в България и дори е на първо място в йерархията на странстващите дервиши. „Бендиса ни там, хубаво!“ Снахата подчертава, че са ходили в България на зъболекар „заби клават“, на шопинг туризъм в Хасково, Свиленград „за дрипи“ (дре-хи, бел. авт.) и „папуци“. Имат контакти и с гурбетчии от България: „Доходат чиляци да работат тутун.“

Мерак ми е Хатидже да ми попее на нашенски. Песен не ми пее, но нарежда меко, напевно на архаичен български: „Я не можем, врит не можат да пеат. На друго има място да знаят. Га пойдете в Руса, в кафата, ще питате, там има, ше ви изпеат. Ша кажете тамо в кафата и те ще ви изпеат, ще найдат.“

Нашенци се женят по любов. „Ако бендисам турчин, турчин зимам, ако бендисам помак, помак зимам. Сербез!“, обяснява Хати-дже. „Да избяга момата с чуляк. Да е убав чуляка, да избяга“, обясня-ва снахата философията на приставането. Важен критерий за избор на добър мъж е да е работлив, да не играе комар. Хатидже отведнъж

 

70

 

става кръвожадна: „Комар гай играй, гай сарахош, ша го заколиш сетне. Не мой да игра комар, как ша варти таз каща! Комар ко иг-рай, пари нема, леб нема. Комар ко играй, заколи го!“

И. пита за мъжа й „га та ядоса, рюкаш (викаш) ли на помацки“. „Рюкам, рюкам“, смее се жената. И. нарежда какво е казвала в яда си баба му на неговия дядо: „Пусто дано опустейш, да пукнеш дано, гром да та прасне, роките да ти исохнат… „ Клетвите отприщиха кръш-ния смях на Хатидже, която също ги знае, но не смее да ги изрече.

Нашенки разбират „марва“ (малко, бел. авт.) моите усилия да „голча“ родопски. И. обаче е в стихията си и обяснява на говор от българските Родопи, че и за тукашните помаци „село-су“ означава селото тук, а „село-ну“ – селото там. Тройното членуване е характер-но за родопския говор в България и Гърция. Членната морфема „– но, -на, -ну, -су“придават колорит на родопския говор. Още патриарх Кирил описва тройното членуване главно в топоними в селището на Ихтиар: Амбарът, Баругон, Прапон, Тумбата, както и в говорите на село Исьорен: „нашену селу“, на с. Козлуджа, Ксантийско: „Оградих си дворан“.

„Помацки знайш“, отбелязва Хатидже. И. се похвали как дядо му го учел на турски, имал овце. Сигурно е бил чобан, намесвам се, но когато И. бурно протестира, Хатидже ме поправя почтително „Го-ляма кехая!“.

Дядото на И. като много други овчари от Родопите сли-зал от високото на зимна паша в Беломорието и водел овцете до Саръ Шабан (днешно Хрисопо-лис) край Кавала заради богатите безснежни полета. За изхранване на добитъка помагал разпрос-траненият там вечнозелен хра-стовиден пърнар, който по думи-те на родопските пастири „колко-то повече се пасял от добитъка, толкова по-буйно растял“ (Ст. Райчевски).

Вече е към икиндия. „Ша

пуснам крави да пасат“, сепва се

71

 

Хатидже и се сурва низ яхъра. Уговаряме се да дойда на другата су-трин да се науча да доя крава. „Ела ютре сабах. Саат секиз (осем часа, бел. авт.).“

Междувременно облаци закриват слънцето, чува се далечен грохот. „Гърми и тряа тревата да сбира“, притесняват се А. и Хатидже. Обясняват ни как да стигнем до Гонико. „Табела за Гонико има, на дозлука га излезете“. Тръгваме към Гонико (Бабалар), а дъждът избяга низ барчината.

 

 

БАБАЛАР: “КРИФКОНО ФЕСЧЕ ВИДИШ ЛИ, АГА ГО НОСЯМ ГАЛИШ ЛИ”

 

След 15 минути из планинските завои стигаме до Гоникò (Ба-балар, 200 души население, помаци). Преди самото село до моста на реката срещаме Юсеин, около 30-годишен планинец, който пасе стадо крави. Под музикалния акомпанимент на жабите говорим с него на „помацки“. Юсеин обяснява, „турско хортоваме, каурско и помацко“. Младите „помацко не знаат, а каурско и турско“. Селяни-те се редуват да пасат 40-те крави на селото и днес се пада Юсеин да е със стадото, основното му препитание е като дървосекач. Мъжът говори много чисто „помацки“. Ако беше учен, говорът щеше да има много примеси от турски и гръцки. По-възрастните и хората с по-ниска квалификация говорят по-чисто майчиния си език. В реката може да си наловим риба карабалък, но „тя са сваршва, пресушава я реката, не останва“. Ние обаче нямаме време за съзерцание и бър-заме към селото.

„Кана ищиш, бе?“ В кафенето на Гонико в центъра стоят види-мо подпийнали мъже, за които се превръщаме в атракцията на деня, ако не и на месеца. Сигурно е имало празник, подхващаме разго-вора. „Йя, йя“, нашенци обясняват, че допреди малко имало голяма веселба. Мъжете пият вино, предлагат да ни почерпят, има и ракия, не е домашна, „коповаме“. Поръчвам си кафе и ми сервират аромат-на напитка, която в България се нарича турско кафе, в кафенето на гръцкото село Гонико (Бабалар) – „урумско кафе“ (гръцко).

„Викаме се наши. Голчим нашенски“, мъжете от Бабалар имат много по-богат речник от къзълбашите в теккето край Руса. жената на собственика също говори нашенски. Според мъжете от компани-

 

72

 

ята християнин на „помацки“ е „каурин“.

„Ние имаме джамия без минаре, не сме къзълбаши, а алеви“, обясняват мъжете. Освен в Руса в района има текке в Мега Дерио (Голям Дервент), Хлои (Хебил кьой, Хабульово, Хибильово), и Гю-мюрджина (Комотини). До с. Харадра (Сливвица) по черен път се стига до с. Камберлер (някогашно средищно нахийно селище по вре-ме на Османското владичество). Днес там живеят къзълбаши, край селото има и текке, при което се прави ежегоден събор.

Модернизацията не е стигнала още до това селце в гръцките Ро-допи, тук няма интернет и за да ползват това благо, нашенци ходят чак в Суфли. В Гонико има само основно училище, по-големите деца учат в Суфли. Според мъжете от кафенето тукашните млади не раз-бират много „помацки“. Нашенци се хвалят, че „фатат“ български телевизии, все пак България е на 30 км, има черен път до границата.

За да завладее сърцата на нашенци, И. разказва за майка си, българо-мохамеданка от Родопите. Аз вадя пъстър индийски шал със сърмени нишки от моята видрица. Заглавието на книгата на ле-гендарния поп Минчо Кънчев съответства на моята торба на пъте-шественик, в която нося паспорт, храна за из път, дребни монети, фотоапарат, диктофон, френски парфюм, четка за зъби, телефони с няколко карти, флашка. Пътешественикът трябва да се осланя на магията на мига, на късмета, да гледа на кафе, на ръка, да има под ръка екзотични бижута, сърмен шал, който да стане на чембер и да се пребради. Междувременно моите нови познати от Бабалар са раз-перили шала и го гледат като омагьосани.

 

 

ДЯДО ЮСЕИН ПЕЕ

 

– Как си?

– Убаво, убаво.

 

Сядам до дядо Юсеин, който ми се жалва „не чуем“. Нашенци ме съветват, „Рюкни му, рюкни“ (викай, бел. авт.). Питат ме „От ко-тро село си?“ („котро“, кое, бел. авт.). Като се представих, че съм от София, се чу едно дълго уважително: „Бреееей! Голямо село!“.

Мъжете бурно се смеят, когато питам крадат ли се жените по тукашните места. „Крадат са, крадат… Те сами одат“. Сватбите са

 

73

 

вече модерни: „Старо нема, на кон нема, руба нема“, траят по два дни, на тях не се пеят „помацки“ песни, а само турски и „урумски“ (гръцки).

Опитвам се да накарам дядо Юсеин да изпее стара песен. „По-мацки песни знайш?“, гръмко питат мъжете. „На Скеча знаат“, обяс-нява зурнаджията Мехмет.

Стана ми жално, че песните вече са изчезнали, а езикът, който се говори само вкъщи и на който общуват само по-старите и зрели хора, вероятно няма да звучи след едно-две поколения в Еврос. В този момент дядо Юсеин започна да пее. Мъчи се да си спомни те-кста и изкара едно: „Плечка има, дарво нема…“ Спира и ми „голчи“: „Я толко знам. Малко. Не сме одили на училище. Тука имаше малко учиме, алтъ, три години. Болгария тука мало стое. Помна моя учи-тел, име таквоз…. муслиман… Пасеме, офчери беме, я сам на млого години“.

Дядото ми съобщава важно годините си на турски, изкара се 60-годишен. Трогва ме с това, че се прави на по-млад и му правя комплимент, че е много хубав. Дядо Юсеин продължава с нова стара песен: „Яко подам, да не дойда….“.

Дотук е споменът за песента. Сега старецът на свой ред почна да ме разпитва: „Бубайко имаш ли? Татко, майка си имаш?… Тамам! Момчето имаш ли? Една мома? Момче да имаш!“ Вдъхновението го е обзело и той изкарва част от нова песен: „Каде си баба найде, каде си дядо си дойде…“.

Дядо Юсеин живее сам самичък с бабата, „ни момичка нема, ни копелето нема“. Според него „нашите“ имат по 3-4 деца. В село Гонико, както и в Ксантийско думата „копеле“ има значение само на момък. В съседното село Руса обаче нашенци обясниха, че в тази дума се съдържа и негативен нюанс, значението е като в книжовния български език.

„Рипни, рипни!“, подканям Юсеин да стане, за да го увекове-ча на фото и той застава като истукан. От отсрещната порта изли-за Зорка, 70-годишната му половинка. Старицата е изпита и слаба, намира се в онова състояние, на което викаме само кожа и кости. Прегърбена, едвам ходи, дори вървенето й идва преко сили. Хващам я за ръката, която на пипане е като пергамент. Искам да й помогна и усещам, че мога да я нося на ръце. Дядото обяснява, че жена му е болна и не може да ходи вече, не чува. По улицата се задава друга

 

74

 

старица, чиито крака дори под широките тъмни шалвари е видно, че са изкривени. Тежкият живот в планината безпощадно изпива силите на жените. Слънцето се скрива зад облаците и става студено, усойно. „Ша измразнеш“, казва Юсеин.

 

 

ПЕСНИТЕ: ОТ ЗУРНАДЖИЯТА ВАРГАН ОТ ЕВРОС ДО ЕМИНЕ ОТ СКЕЧА

 

„Крифконо фесче видиш ли, ага, го носям, галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш, носи го“

 

Мехмет Варган е около 45-годишен зурнаджия от Ме-семлер, махала, в която живеят помаци и турци (Месимери на гръцки). Той свири на сватби, па-наири и фестивали. От красива кутийка, бавно избира от своята драгоценна сбирка от мундщуци един „камуш“, слага го на зурната изапочвадасвирисватбарскапе-сен,когатовзематневестата.Това е песента „Крифконо фесче“, коя-то пеят родопчаните в България.

„Крифконо фесче видиш ли, ага, го носям, галиш ли? Галям, га-лям, как да не галям, колконо можеш, носи го. Белко коланче видиш ли, ага, го носям, галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш, носи го. Червен миндилчек видиш ли, ага, го носям, галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш, носи го. Чибучна ризка видиш ли, ага, я кошкам, галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш, кошкай я. Шалъм шалвари видиш ли, ага, ги футам галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш футай ги. Льоскати кундри видиш ли, ага, ги тропкам галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш, тропкай ги.“

Следващото изпълнение е на игриво родопско хоро. В тази част на Родопите в Еврос не свирят на гайди. Песните на гръцките помаци са същите като тези на роднините им в българската част на Родопите.

 

75

 

През цялото пътуване сред „нашите“ из Южните Родопи вър-вя по пътя на родопската песен, търся помаци, които да ми запеят песни на майчиния им език. Навсякъде ми казват, че старите пес-ни са забравени и сега помаците пеят само на турски. Всички обаче споменават името на Али Ронго, на Мустафа Ахмечик и интернет. Мобилните телефони на някои от „нашите“ в Ксантийско звънят с песни на майчиния език. Родопските песни на майчиния език на помаците са запазени благодарение на интернет, където ентусиасти качват издадените музикални дискове с фолклор и видео-клипове. В гръцките Родопи много трудно е да се намерят певци на автентичен фолклор, които да пеят на живо.

В Гърция има твърде малко музикални продукции на родоп-ските песни на „нашите“. Първите касети с помашки песни в Гър-ция са през 1996, 1997 и 2000. След две години в. „Загалиса“ изда-ва дискове с автентичен фолклор от гръцките Родопи на Мустафа Ахмечик от Зминти и певеца Али Ронго от Гьокче бунар, както и на диск с родопски фолклор в чалга стил. През 2003 В. Доропулос про-дуцира диска „Помацки песне“ с участието на четирима музиканти.

През последните десет години гръцките помаци представят фолклора си на фестивали. Певци нашенци участват на фестивали в Ксанти (7-9 септември 2001, 5 февруари 2005). Ученици от Гьокче бунар се изявяват на концерт заедно с музиканти от българската и гръцката част на Родопите на 10 октомври 2004. Нашенци имат ин-дивидуални музикални изяви в Солун, Ксанти, Комотини, Алексан-друполи и Атина.

Автентичният фолклор на „нашите“ от Западна Тракия при-съства в интернет. На уебсайта на в. „Загалиса“ може да се слушат песните на първите издадени дискове с помашки песни през 1996-1997. В YouTube са качени много песни и видео-клипове на помашки песни от Гърция. Едно от тях е автентичната стара песен на българ-ски „Гльодай ма, любе, гльодай ма“, записана през 1968 в ксантийско-то село Шахин (Ехинос на гръцки) от p. Theoharidis.

От моите разговори и срещи в Гърция и проучванията ми в интернет попаднах на певицата от село Димарио (Демерджик) Еми-не Буруджи. На сайта Помакохориа са публикувани текстове на пес-ни на гръцките помаци с латинска транскрипция, сред които е „Руса коса имам“. Тази песен звучи като музикален фон на разширен ре-портаж на френската телевизия „France 3“ за помаците в Гърция, из-

 

76

 

лъчен на 16 октомври 2010 г13. Изпълнява я Емине Буруджи от Ксан-тийско, млада нашенка, която започнала да учи гръцки и турски по-късно, заедно със своя син. Емине е еманципирана нашенка, която скандализира старото поколение помаци, захвърляйки чембера. Ре-портажът показва как в едно от селата Емине, която води френските журналисти, е низвергната от своите. „Тук няма помаци, а турци!“, крещи местна жена. Събира се тълпа, която гони журналистите от селото и само намесата на гръцката полиция ги спасява от гнева на селяните. Френските журналисти са ескортирани до Ксанти. Изпъл-нението от Емине Буруджи звучи като музикален фон на репортажа.

 

„Руса коса имам14”

„Руса коса имам, фибички си немам Земи меня, първо любе, и я да имам Длеги плитки имам, фатки си немам Земи меня, първо любе, и я да имам Бяли роки имам, бурми си немам Земи меня, първо любе, и я да имам Тенка снага имам, кадифе си немам Земи меня, първо любе, и да имам Бяли ноги имам, кундри си немам Земи меня, първо любе, и я да имам.“

 

В интернет е качен видео клип, в който певицата пее родопски-те песни

„Кукувичкана кукова“ и „Торнала момка на вода“15 с кавал и гайда на сватба в Ксанти, аплодирана от публиката:

„Кукавичкана кукова

Ф нашоно дольо градино На червеноно калино. Излези, майко, послушай Какоф ми хабер кажова. Или ше болен да лежиш.

 

77

 

Или ше болен да гльодаш. Синоле, сине майчиле Нема ни болен да лежиш Нема ни болен да гльодаш. Ютре ше хаскер да идеш

Довлети хизмет да воршиш Москофу карши да стойеш.“

 

***

 

„Торнала момка на вода Че си я срещне юначе Пусни ма джанъм, юначе Малко да дама да идам

Да приспем майка с бубайком И ще с тебе да дойдам“

 

За мен Емине се превърна в особен символ и с нея се срещнах едва в края на моето пътуване из Западна Тракия в края на юли 2011 (виж Глава Четвърта ).

Фолклорът на нашите в Гърция все още е жив благодарение на интернет и лични инициативи на местните хора, които правят за-писи на песни. Народното творчество на гръцките помаци, техните приказки, пословици и песни са в интернет. В платформата YouTube на голям интерес се радва и песента „Черешко ле, вишничко ле“, аран-жирана със саксофон и пиано, звучаща като етно-джаз. „Черешко ле, вишничко ле“ е песен на български език, в интернет е записано, че се посвещава на „братята горани“. Коментарите в интернет под фолк-лора на помаците показват, че българоезичните мюсюлмани навред из Балканите се откриват и разпознават.

 

 

ВРИТ БАЛКАНИ ЧАЛГА

 

Мъжете в кафенето на Руса се вълнуват от политическия жи-вот в България. Нашенец твърди, че близките селища се управляват от комунисти. В действителност през лятото на 2010 в Кърджали, Горно и Долно Юруци, Крумовград кметовете са от ДПС, в желези-но и Ивайловград – от БСП. Преди 5 години ходил на почивка, „ря-

 

78

 

ката нагоре“ в Пампорово, „бендисало“ му много (бендисвам, харес-вам, бел. авт.). Друг мъж от компанията подчертава, че и той посе-тил България: „Га отвориха шошена (пътя) на Златоград за Скеча.“

Не сме единствените българи, навестявали Гонико (Бабалар). Българската граница е съвсем близо, Хасково е на 30 км. Мъжете споделят, че нямат езикова бариера с хората от България. Селото е посещавано от куфарни търговци, тук работят гурбетчии от Бълга-рия. „Нашите“ от Руса ходят на пазар в Хасково и Момчилград. Це-ните в Гърция са значително по-скъпи от тези в България, цигарите са 3,20 евро, ама „я не пия тутун“, обяснява нашенец от компани-ята. В селото не може да се купи „коща“, защото никой не продава.

Нашенци се хвалят, че разбират български и че гледат българ-ска телевизия, което за тях е предимно чалга канала „Планета“. Ка-феджията Ахмет в наша чест пуска песен на фолк певицата Ивана. Когато ходят в Хасково и Свиленград, младежите купуват дискове с български песни. За „нашите“ в Бабалар музиката от България е поп-фолк, чалга by default.

Чалгата е станала най-добрия експортен продукт на България сред нашенци на Балканите. Този музикален жанр играе своеобраз-на цивилизационна роля. Силиконът, с който българските чалга пе-вици се разкрасяват, върши това, което никой политик или непра-вителствена организация не може да направи. Докато политиците от години са загърбили българоезичните общности на Балканите, чалга певиците на България се превърнаха в новите будители на българската идентичност. Волю или неволю!

Този жанр играе положителна роля за нашенци на Балканите. Благодарение на текстовете на българската чалга „нашите“ в Гонико (Бабалар) общуват на много по-богат „помацки“ говор, употребяват много повече думи от книжовния български.

След падането на комунизма българките се разделиха по-бър-зо и безболезнено със соца от мъжете. В годините на прехода жени-те станаха движещ фактор не само в борбата с недоимъка във все-кидневието, а също и за преодоляване на кризата на ценностите и по-лесна смяна на начина на живот. С рухването на „берлинската стена“ се сгромолясаха и много табута за българката, днес от со-циалистическия тип жена в България има само бегъл спомен. През годините на прехода се роди феноменът на чалга певиците, които станаха модел за подражание на много млади български девойки.

 

79

 

В днешните Балкани българките имат славата на красиви и освободени от табутата жени. За мъжете в Гърция българката ся-каш въплъщава идеала за жена. Феноменът се усеща особено сред „нашите“. Вероятно контактите на нашенци в България, и възторга, с който говорят за българските курорти, подсказват някаква съпри-частност със секс-туризма. Моят медиатор И. твърди, че в Гърция съществува феномена „костюмарница“, пограничен секс-туризъм на гръцките мъже. Паролата на тези сексуални забежки е, че мъже-те ходели да си шият костюм за по-евтино в Сандански и Петрич. Нашенецът от Гърция гледа със светнали очи всяка българка и е на-пълно възможно по време на пътуванията си в България да е „засу-нал“ (колко по-експресивно от забърсал!) наша невяста. Вероятно това става по-завоалирано поради религията и патриархалния на-чин на живот.

Българската чалга, този твърде млад музикален жанр, успеш-но се противопоставя на турцизацията на българоезичните мюсюл-мански общности на Балканите. Тук включвам и моите наблюдения на терен сред гораните в Косово и Албания и торбешите в Републи-ка Македония (българоезични славяни, ислямизирани по времето на Османската империя). В днешната Република Македония част от торбешите са турцизирани. Помежду си също се наричат „нашенци“.

Не мога да устоя на изкушението да разкажа за феномена чат с българки в торбешкото село Долно Количани, разположено на два-десетина километра от Скопие. Селото има 300 къщи, около 1800 жители. „Ние сме турци“, са категорични мъжете в местната „чай-джилница“, заведение, в което не се сервира алкохол, своеобразна селска агора, която е запазена само за мъже. Възрастен човек обяс-нява, че едно време в Долно Количани е имало помаци, но сега всич-ки в селото се пишат турци. Образованието е на турски език от 2002 г., преди това са учили в по-горните класове в Скопие. Поминъкът е труден, местните се препитават от земеделие, всяко домакинство отглежда тютюн, ягоди, животновъдството е слабо развито.

В Долно Количани България е особено привлекателна в очи-те на млади и стари. Най-висок рейтинг тук имат българските поп-фолк телевизии „Балканика“ и „Планета“, чалга-певиците от Бълга-рия са на пиедестал. „Нашите старовремски песни са същите като „Планета“, казва младеж. Под старовремски песни има предвид, че текстовете не са на турски, а на български.

 

80

 

След телевизия „Планета“ най-приятното нещо за младежите в Долно Количани е чатът с българки. Дилавер Сали има профил във facebook, хвали се, че разбира 100% български. Както много тукашни младежи, които всеки ден си чатят в skype и в социалните мрежи с българки. В селото има компютърен клуб, пълен с млади момчета, има и кабелен интернет. От 5-6 години местните младежи са създа-ли виртуални приятелства с българки, някои от които са довели до срещи на живо в България и Македония. „С българките можеш да се разбереш много лесно в чата. Ние чатим с момичета от Кърджали, Хасково, София“, обяснява Дилавер. Пишат си и на сръбски и турски с момичета от Сърбия и Турция, но най-приятен бил чатът с бълга-рите. От няколко години вече нашите младежи научиха български с компютрите, поясняват по-зрелите мъже. Това си е чисто дистанци-онно обучение, безплатни и приятни курсове on–line, e–learning!

Книжовният български език е отдалечен от архаичния родоп-ски говор, на който „думат“ „нашите“ в Гърция. Повечето бъл-гарски телевизии нямат голям шанс в конкуренцията за зрителски интерес сред помаците в Гърция, които от 90-те години на ХХ век хващат много турски телевизионни канали. В момента само телеви-зиите „Планета“, „Фен“, „Балканика“ са мощен конкурентен продукт в телевизионната война. Нашенци в Гърция гледат в захлас българ-ските чалга певици, повтарят текстовете на любовните балади. От години мъжката част от „нашите“ в Гърция са превключили от тур-ските канали на българските чалга телевизии. Там където се хващат поп-фолк телевизиите на България, нашенци не гледат толкова мно-го турска телевизия. Феноменът поп-фолк, с който нашенци учат дистанционно български език, съчетан с падането на границите и предстоящото включване на България в зоната на Шенген, ще по-могне за сближаване на гръцките помаци с техните роднини в бъл-гарските Родопи.

Денят вече преваля, а пътешественикът не бива да замръква низ планината. Неусетно наближи заник сонце, време е да се връ-щаме в Дервента, единствения подслон в района. Острите завои на слизане ми замайват главата. Не съм на себе си и бързо се шмугвам в одаята, полягам на кревата и се наслаждавам на високия дървен гредоред.

Дълго не мога да мигна и се мятам неспокойно. Мястото на село Малък Дервент има лоша карма. Проф. Милетич описва как

 

81

 

след като е етнически прочистено от турците тук дошли 200 души „ахряни“ (помаци) от селата Мерикос, Хибильево (Хибилкьой), Ха-джи Юрен, Мусаджик и др. Според него те убили 40 българи в черк-вата в Каяджик, след това дошли в Малък Дервент да грабят и до-унищожават. В селото тогава се случили двама „автономски“ стра-жари от Софлу, Паскал Костадинов и Стамат Димитров, които на своя глава казали на помаците, че уж имали заповед от автономист-кия околийски началник в Софлу да не се изгаря това село. Тогава помаците завили нагоре към селата си.

Чак по малките часове се унасям. Сънувам, че сънувам в текке-то. На няколко пъти се сепвам от имена из околината, които научих днес: Къзъл Дере, Къзълова ряка, Шейтан дере, Сюльманова ряка със стара „тупавица“ и „воденца“…

 

 

ТЕККЕТО В РУСА:

“ВРИТ МЪЖ, ЖЕНА АДНАКВО”

 

На заранта отново сме в теккето да „дуеме“ (доим) кравите. В обора 11 крави кротко си чакат реда. Като влязох в яхъра, Хати-дже ме изгледа недоверчиво от глава до пети: „Ша са окаляш, мари“. Обяснява ми как да държа кравето „име“ (виме) и че на женските гърди се вика „биски“. Хатидже иска да се откажа и сочи към калта, но като видя, че не може да излезе наглава с мен, „порюкна“: „Фати, фати, ако искаш фати“. Насочвам се бавничко към кравата, едва подхванала „името“, животното стовари тежката си опашка отгоре ми. „На мойш, ша та утепа. Оди на панаир! Оди вънка са умий. На-вънка има чешма наврит. Папучките (обувки, бел. авт.) ша са ока-ляш. Ша та утепа. Не мойш, казъм, не мойш“, отпраща ме жената.

Дезертирам и наблюдавам отстрани колко лесно и чевръсто Хатидже и снаха й доят кравите. Наливат мляко в бирена бутилка. Бременната А. започва да храни с биберон малко агънце багънце. Къзълбашката Мадона!

А. предлага да ме отведе до старата „джами“. Тръгваме по че-рен път и стигаме до молитвен дом, който няма минаре, но въпреки това нашенци го наричат „джами“. Наблизо е семейната гробница. А. е научила „помацки“ като дете. „Майка и бубайко думали помац-ки. С чиляка (съпруга, бел. авт.) думаме турско, помацко.“ Стигаме

 

82

 

до каменна малка сграда без минаре с нова дограма на прозорците, няма табела за името в храма. Според А. това е най-старата джамия, „саде айтус имало, по-напреш не е имало джамия на Руса и на Баба-лар“. Досами каменния храм е фамилното гробище, където сред по-ловин човешки бой има „стари камени“, надгробни нишани. Според А. на това място са погребани роднини на мъжа й, дядото на нейния „чуляк“, „врит са дервиши“.

Наоколо има дървета „гарап“ (габър), наближава пладне и ли-вадите ухаят на омайни треви и билки. Картината не е така идилич-на, като падне дебел сняг. Тукашните зими са студени, но пътят се чисти редовно. В тази джамия се отбелязва Касъм. „По Касъм одят от България за панаира, на теккето, после на курбана и си одат. По Касъм мраз е (съответства на Димитровден бел. авт.).“

На връщане по черния път говорим за празниците на къзълба-шите. „Сядаме, я, я, я, аднакво мáже и жени“, обяснява А. Празнуват Едрелес на ливада в Чучеклий (Микракио на гръцки), „то е маала“. Има люлки, курбан. „Люлем са. Песни? Йооо. Старите напреш са пели.“ На панаира през август ще дойде и бабáта, помак, който гово-ри турски. Празникът на хълма „Хилия“ е „млого калабалък“.

В теккето е установен матриархат. Фамилията нашенци се упра-влява от властната Хатидже. Еманципацията на жените е факт в тази къзълбашка фамилия. В общност-

та цари равенство между двата пола, която Зекú Чолак с усмивка обяснява: „Врит маж, жена, ад-накво, къзълбаши. Алевия“.

Нагазваме в сочна трева, където ходят само кравите, на-около гъмжи от отровни змии. Изворът е пресъхнал. „От кай-нака вода излиза, ама нема, суша е“, обяснява А. Снимам белока-менния бунар, от който тръпки ме побиват. Изпитвам неволно подсъзнателен страх, че излъс-каната от вода и страшни тай-ни дупка води към нещо, което в приказките се нарича долната

 

83

 

земя. По филмите от такива дупки изскача огромна змия. Машинал-но дърпам настрана момиченцето, когато напира да влезе вътре.

Селската работа не чака, има сено да се „сбира“, да са „клава в собасъ“ („клавам“, слагам) „Да сакрата работасъ, сетне да са уми-ваме и ша варвиме на Хатим в Сидиро“, казва А. Тя отива да вари млякото, ние хващаме пътя за Сидиро, за да отидем на религиозния празник Хатим.

 

 

СРЕЩА С НАШЕНЦИ ОТ МИРТИСКИ

В СИДИРО: “ПОМАЦКИ ЗНАМ ОТ ДЯДО”

 

До Сидиро (Демир Йорен) няма асфалтов път, няма и табели. От Малък Дервент (Микро Дерио на гръцки) пътуваме по черен път през борова гора, който по някое време става коларски. На няколко пъти, виждайки разклонение, хвърляме чоп и избираме наслуки кой път да хванем. Минава половин час, а ние все пъплим из коларски път. Тъкмо да се върнем, и зад боровата гора изникнаха къщи и ми-наре на джамия. На входа на Сидиро няколко момчета черпят със сладки всеки гост за добре дошъл. По турски обичай ароматизират ръцете на гостите с гюлова вода. Днес е 23 май и се празнува Хатим, детско тържество по случай завършване на учебната година. Роди-телите организират Хатим, когато децата научат достатъчен брой молитви наизуст в кораническите курсове. Малките помачета реци-тират молитви, пеят религиозни песни край джамията. Празникът не е само чисто религиозен, а и място за социални контакти между аркадаши и роднини, „ватрешни“, които се превръщат в събор на помаците. За обяд в големи казани се вари месо с ориз.

Голям калабалък е, дошли са много „чуляци“ от околните села. На „волтата“ (стъргалото) в Сидиро е многолюдно и пъстро, же-ните се носят бавно на групи, мъже, издокарани в костюми, седят в местното кафене, някои сърбат шербет на теферич край къщите. Предприемчиви роми са опънали сергии и продават дрехи, ориен-талски лакомства, череши, захарен памук, ядки, понички. В една каравана седи, кръстосала крака по турски, незабулена красива ци-ганка с малко бебе. В центъра до джамията е издигната сцена, на която се представя програма. Деца със звънки ангелски гласове пеят на турски религиозна песен:

 

84

 

„Напразно ми мина животът

Не можах да стана поклонник на Аллах Подлъгах се по дявола.“

 

Опитвам се да заговоря на „волтата“ жена, но тя с неохота отговаря и ме отпраща на „помацки“: „Не думаме ич помацки“. В това време при мен се спират момчета, които искат да се запознаем. Говорят на български. Чули ме как купувам череши и разбрали, че съм от България. Момчетата са от Миртиски (Мусаджик), единстве-ното село в община Органи, където местните мюсюлмани говорят „помацки“. „Туа има и други от Миртиски“. Исмаил е на 20 годи-ни, козар на селото, обяснява, че са пътували два часа с кола през планината. „Помацки знам от дядо. Говорим врит помацки, турски, „румски“ (гръцки). В Миртиски има една джамия, мучко село“. В се-лото празнуват Едрелес на 6 май. „Как го прекарваме… Люлка, люляме са… има, отвън на тепе, Ленище. Теип има, момите са люлят. Пеем турски и румски, помацки нема.“

Младежите от Миртиски харесват музика от България, но се оплакват, че не хващат нашите телевизионни канали. Простодушно споделят, че очакват България да откликне на желанието им да хва-щат по сателит български програми. От телевизиите гледат предим-но турска, и „по-малко румски“ (гръцки). Исмаил и неговият 21-го-дишен приятел са учили в Комотини на „румски“. Има училища и на турски, но малко. „В Органи не думат помацки, на знаат“, обясня-ват младежите. През август има панаир на Органи, на който идват много пехливани от България.

В Миртиски се прехранват от земеделие, садят домати, гледат лук. Тютюнът вече отмира като поминък – „веке пари не праи“. Мест-ните хора ходят на гурбет в Западна Европа, а в Миртиски работят гурбетчииотграничнитеселищавБългария,предимноотКърджали. Семействата имат най-много по две деца. Пият вино „марва“ (малко).

Случайната среща с младежите от село Миртиски потвържда-ва моята хипотеза, че образованието и телевизията са ключов фак-тор за запазване на родния диалект. Образованието на турски език е основен фактор за турцизацията на нашенци и по-младите забравят майчиния диалект. При образованието на гръцки нашенският оце-лява. Българските фолк-каналите, които хващат нашенци в гръцката част на Родопите, изместват турските телевизии и карат младите по-

 

85

 

маци да учат български език дис-танционно. Да се улови българска телевизия във високопланински села като Миртиски е скъпо удо-волствие, тамкашните нашенци не са заможни. Тези младежи са съхранили стария български го-вор. Вперили са взор в българ-ските музикални телевизионни канали „Планета“ и „Фен“, които

в Миртиски се превръщат в мо-                                                Сидиро

дерна форма на обучение!

 

 

КЪЗЪЛБАШИТЕ В РУСА (РУШАНЛАР)

 

Най-характерни къзълбашки селища на помаци в Западна Тракия са Хлои и Руса според гръцката антроположка Фотини Ци-бириду. Понеже жените на къзълбашите ходят в теккето край Руса и на обществени места, без да се покриват, въображението на околни-те се разпалва и те приписват на къзълбашките ходенето и на други обществени места като кафенетата, които са запазена територия на мъжете. Изследователката Цибириду описва как в Руса по-младите жените ходят в кафенетата и са все по-малко и по-малко покрити. Обяснението й е, че жителите на това село признават, че са прогре-сивни, алеви като в Турция.

Решаваме да проверим на място дали в Руса (Рушанлар, 400 души) е прието жени да стоят в кафенето и в каква степен помаците от това село говорят майчиния си език. В селото живеят нашенци къзълбаши. Гръцката власт се е опитвала да засели тук православни гърци, които били оземлени, издигнат е и параклис. След време оба-че православните мигрирали от Руса.

На няколко пъти, минавайки през центъра на Руса, виждахме група мъже да си хортуват в кафенето. Очакването, че точно тук е своеобразната селска агора със сладкодумни нашенци, се оправда. Местното кафене е комбинирано с бакалница, в която се предлагат основни неща за ежедневието. Прилича на селските хоремаци в про-винциалните български села.

 

86

 

Мъжете в кафенето на Руса говорят удивително добре българ-ски, подчертават, че знаят и турски. Запознаваме се с 82-годишен дядо, който е живял четири години в България по време на Втората световна война. Според него трудоваците са правили пътя на село-то, „12-годишен бях тогас“. Роден е в Мусаджик (Миртиски на гръц-ки). „Жената ми отдей и аз не знам“, шегува се дядото. Преместили са се в Руса. Децата му са на гурбет „на гемии“.

Думите на „нашите“ в кафенето звучат меко, напевно, смес от български и от турцизми: „сарце“, „умут“ (турцизъм, надежда), „шинлик“ (шенлик, турцизъм, веселба). Нашенци не си правят ра-кия, „ние си куповаме“. „Зазноих се“, изпотих се, обяснява един от мъжете, а моят гид И. добавя: „Зазноено не е пило студена вода“.

Най-колоритен от компанията е Мехмет, със засуканите си мустаци прилича на легендарния червеноармейски командир Ча-паев. „Чапао мясам ли? Оти врит ми викат: „Ти си Чапао.“ Аз съм впечатлена най-вече от неговия български родопски диалект. Мъжът на няколко пъти изказа възхищението си от любопитството на бъл-гарите: „Идват, казват, думат, питат, убаво, убаво“. Рушанларски-ят Чапаев показва ваксина на ръката, направена „га бе’ лáпе“ от бъл-гарски лекар по време на Втората световна война. Друг нашенец от мъжката компания в кафенето си спомня за баща си, който служил войник в България, воювал в Румъния. Питам за песни на „помацки“, но мъжете вдигат рамене: „Помацки песни нямаме. Турски са. В Скеча помацки песни паьот. Не сме запомнили да паьот и родителите.“

В кафенето не е прието да стоят жени, правилата повеляват: „Чуляците на работа, жените чуват кащите“. „Аз имам невеста от Сюльманкова ряка, дума помацки“, казва нашенец и обяснява, че Сюльманово дере и Сюльманкова ряка е махала. „От Голям Дервент да ви каат как да идете на Петролофос и Сюльманова ряка. Там е Къзъл дере, Шейтан дере, Къзълова ряка…“

В Руса „дудат“ на работа българи, които вече са подбила над-ниците на местните хора, като вземат само по 5 евро за поставяне на тикли. Един от мъжете се оплаква от дъмпинга на гастролиращите гурбетчии от България: „Евтино работат, нашите патрони не да-ват на нас работата, вземат 15 евро дневна надница.“ Селото има добра инфраструктура, лекар прави прегледи два пъти седмично, а в близкото село Микро Дерио (Малък Дервент) всеки ден има лекар. Мъжете обясняват, че през лятото ходят на панаира „Сечек“,

 

87

 

а също и на „Алан тепе“, за който има „чоран пать“. Есенно време празнуват „Касум“ (Касъм, вероятно съответства на Димитровден, бел. авт.): „Чобани земат пари на Касум“.

Когато попитах „Какви сте?“, получих разнообразни отговори:

 

– Къзълбаши – казва един.

– Мюсюлмани – репликира друг. – Това е врит едно, казва трети.

– Ние сме мюсюлмани казълбаши – казва през смях чет-върти нашенец.

– Не сме къзълбаши, а алеви – добавя пети.

 

Тук мненията на мъжете се разделят – едни казват, че къзълба-ши и алеви са едно и също, а един от мъжете настоява, че има разли-ка, без да уточнява каква точно.

Нашенец разказва, че и в България също има теккета и живеят същите хора като тукашните. „Тамо ги има на Луджа, високо място. Там и курбан прават“, обяснява местен мъж, който преди две годи-ни е ходил на тюрбето на Инихан баба („Родопската Мека“, на връх Енихан баба (Свобода, Момчил), в Преспанския дял на Родопите, на границата между Баните и Лъки, бел. авт.). „Има крост“, добавя той (вероятно иде реч за Кръстова гора, бел. авт.). Друг мъж споделя, че е ходил в Бургас преди години, трети нашенец се хвали, че са ходили в София, Варна.

Докато снимам 82-годишния дядо, с мощен рев край кафенето профучават гръцки рокери, пътуващи за Солун по черните пътища. Тази част на Гърция е известна off–road дестинация, тук се провеж-дат състезания с джипове. Планината се оживи. Стана време да се сбогуваме с нашенци от Руса.

По пътя към Малък Дервент срещаме овчаря Ахмет със „саг-мал“ овце (дойно стадо) и кучето пазач Памук. Обяснява, че „на рока ги дои“, продава млякото на стопанството „Еврофарма“ по 80 евро-цента на литър, „две месечини ега минот тогаа го платат млекону“. В селото се чувства кризата. „Ф селуний кошерянъ…Има кози, ерета, еркеч, парчове.“ Ахмет има две моми и две момчета. „Адното мóмча ужéнято и адната мóма – от Голям Дервент, момата – от селону сий.“ Ахмет даже е приготвил прикя.

Преди да се отправим към нашата база, с моя гид решаваме да

 

88

 

навестим каменните гравюри близо до Гонико, за които прочетохме в интернет. Виждайки огромни бели перки на вятърни генератори, „перване“ на нашенски, тръгваме към билото, където са разположени, и след 15 минути изкачване в гората стигаме табела, указваща камен-ните гравюри. Не намираме подробности за археологическите наход-ки, нито долмени (мегалитни каменни плочи за погребение, бел. авт.) врайона.СпоредДиамандисТриандафилосвгръцкатачастнаИзточ-ните Родопи има около 100 долмена в Еврос, около селата Руса (мест-ностите „Скопиа“ и „Милопетре“), Котроня (местността „Петрото-пос“, „Цафирия“ и „Палиа-Мити“), Кила. Долменът край Руса е един от най-големите и добре запазени в гръцката част на Родопите.

Край пътя виждаме костенурка и за малко да я вземем в кола-та, за да я подарим на дечицата от теккето. Преди да тръгнем към България, решавам да подаря моя шал на дечицата в теккето. Меч-тая да се върна отново тук. По

пътя срещаме красивата девойка Юхре, яхнала мотоциклет, без чембер. Изглежда толкова мо-дерна, че разтърквам очи, за да се уверя, че не е мираж. Юхре не знае „помацки“, забързала се е към родното си село Руса, което разбрахме от нейния добър ан-глийски език.

Пътувам в мълчание надо-лу и с всеки метър, с който сли-заме все по-надолу и по-надолу към ниското, си обещавам ско-ро да се върна отново в чудната страна на нашенци в Еврос…

 

 

НА ПАНАИРА “СЕЧЕК”

 

Последната събота на юли хващам автобус от Хасково за Суф-ли. Комбинирам варианти, за да стигна на панаира „Сечек“ (от 31 юли до 2 август 2010) в областта Еврос, където помаци от различни села в Гърция празнуват заедно с роднините си от България. Спът-

 

89

 

ници са ми българи гурбетчии, повечето от които пътуват за гръц-кия курорт Кавала. Наумила съм си да отседна в теккето „Сейид Али Султан Къзъл Дели“ у семейството на нашенците къзълбаши. През лятото на 2010 Гърция е залята от протести, пътувам в разгара на стачката на бензиностанциите. Няма директен автобус до село Руса, затова слизам на разклона на село Мандра и продължавам на стоп.

Още щом прекрачих портата на теккето, Хатидже ме сграбчи и разцелува. Похвали се с благата вест, че има още едно внуче. Мо-миченцето е само на две седмици и се обажда с рев от втория кат на къщата. „Мучко е, млого мучко, може коремчето да го боли. Вода му не даваме, от майката сее (суче, бозае)“, нарежда тя за бебето. „Ар-кадаш де тий?“, подпитва Хатидже за моя гид И. Сервира ми турско кафе и пита дали искам „мървичка шекер“ („мървичка“, малко, бел. авт.). Докато сърба кафето, обяснява: „Не галя шекер“.

Хатидже се разпорежда мъжът й Мюслюм да ме закара на хъл-ма „Хилия“, където предния ден е започнал панаирът „Сечек“. Пъ-тьом си говорим на български и се уверявам, че тя е научила тур-ския си съпруг да „лафи помацки“. Комбито взема бавно завоите сред гъста гора, на две-три места край пътя се виждат чешми. След 20 минути изкачване свършва асфалтовият път и след около 300 ме-тра черен път стигаме до „Хилия“. България е съвсем близо, „от ай-тус границата близе, има патец до Горно Юрукли“, Мюслюм сочи към билото на планината, където са наредени вятърни генератори. Всъщност отвъд билото са българските села Горно и Долно Юруци, населени с българи мюсюлмани.

Панаирът „Сечек“ е почнал и вече е в разгара си. Голям кала-балък е, нашенци са разпънали палатки и шатри на широка поляна на местността „Хилия“. На почетно място на поляната, оградено от вси страни с рекламни плакати на турски, са се разположили „Сечек агасъ“, патроните на събора. През лятото на 2010 несъмнено най-ва-жният от тях е Мухарем Джафероглу от с. Голям Дервент. Баш агата е нисък на бой изпит мъж с тъмна кожа и орлов нос. Държи голяма мюсюлманска броеница, артистично позира с пъстър тюрбан и кос-тюм в турско синьо. Удоволствието да си ага на панаира не е без-платно, според местен човек лептата за тази чест струва около 30 хил. евро. Агата говори само турски, но от двете му страни нашенци от Голям Дервент превеждат „на помацки“, както те назовават май-чиния си български говор. През цялото време на панаира „Сечек“

 

90

 

програмата се води на турски, официалните лица произнасят речите си на турски. „Нашите“ от всички страни услужливо ми превеждат на „на помацки“.

Баш агата и неговата свита наблюдават цял следобед „мазни-те борби“, които са основна ат-ракция на събора. Ехтят зурни и тъпани, пехливани мажат тежки

снаги със зехтин. В състезанието                 На панаира „Сечек“, Еврос

участват и десет млади българи от спортен отбор „Руен“.

Сядам на трибуната сред агите до Ахмет, гурбетчия в САЩ, който дали защото си придава важност или по друга причина, пред-почита да разговаря с мен на английски. На панаира са издигнати десетина шатри ресторанти, край които се въртят чевермета и цвър-чат печени пилета в няколко редици. Шатрите са запазена мъжка те-ритория. Няколко тайфи зурнаджии и тъпанджии обикалят и весе-лят мъжките компании. Навред се чува турска реч, тук-там и малко нашенски говор. За моя изненада гръцкият се използва най-малко за комуникация за разлика от турския език и говора на „нашите“.

Сред важните личности около баш агата е и Тодор Апосто-лов, агроном от Свиленград, който от няколко години развива биз-нес в района на Еврос. Твърди, че съм изтървала нещо много ва-жно предната нощ. Имало обичай, според който само една вечер веднъж годишно, след като падне пълен мрак, настава дива оргия, мъжете отивали при жените в гората и правели секс кой с когото свари. Понеже помаците живеят откъснати от света, дават воля на страстите си една вечер в годината на „Сечек“. Тодор не е видял с очите си оргията, но ме увери, че информацията идвала от негови-те гръцки бизнес-партньори. Усмихвам се на неговата лековерност, докато гледам забулените помакини, които са се скрили от жегата от отсрещната страна. На „Сечек“ жените и децата са се разположили на барчина под сянката на борова горичка. Традицията на тази общ-ност повелява да има разделение по пол на всички събирания. Нито една жена не върви сама, задължително е придружавана от други жени или роднина мъж. „Митът за нощта на оргиите изобщо не е

 

91

 

верен“, прекъсна още в началото усукания ми въпрос треньорът на българския отбор по „мазни борби“ Баязид Кемал от Айтос, който ми помага с превода от турски език.

Слуховете за тайни обичаи и оргии по време на къзълбашките панаири идват от сунитите, пише гръцката антроположка Фотини Цибириду. Най-упоритият слух е, че в церемониите на теккето край Руса в навечерието на празниците участват двойки, които разменят партньорите си. Твърди се, че в навечерието на панаира „Али Баба“, наричан „празника на жените“, младите момичета се посвещават през нощта в реката, където ритуално се къпят чисто голи и сла-гат кръв на челата си. През цялото ми пътуване сред къзълбашите в Гърция не намерих нито една следа, нито намек за оргии. Разказите и коментарите са от втора, ако не и от трета ръка.

Къзълбашите имат по-богата празнична система, различна от тази на мюсюлманите сунити и затова те не обичат да се разкри-ват, че изповядват един по-различен ислям, в който има езически и християнски елементи. Толерантното отношение към алкохола, равенството между мъжете и жените, по-свободното положение на жените става причина за създаване на мистификация сред сунитите за къзълбашките ритуали. Сунитите разпространяват мит за таен религиозен ритуал на къзълбашите, свързан със сексуална оргия.

Тези слухове се основават на непознаването на къзълбашите и страх от техния неортодоксален ислям. Алкохолът не е забранен в умерено количество при дервишите на Балканите. В Арабати баба текке в Тетово сме пийвали по чашка ракия с покойния Тахир бабà. В Лудогорието някои къзълбаши също пият алкохол в умерени дози.

 

 

“ТУРЦИ И ПОМАЦИ ВРИТ АДНО СТАНАЛИ”

 

жените в горичката общуват помежду си на турски. Кога-то им заговорих на български, те преминаха на своя майчин език. Повечето са дошли на „Сечек“ с „араба“ (кола, бел. авт.). Айша от с. Кисо (Кюселер) ме разпитва откъде съм, що съм, дали съм дошла „с чуляк“ (мъж, съпруг, бел. авт.). „От котро село си?“ („котро“ на родопски говор означава кое, бел. авт.), простодушно пита жената. На архаичен български говор обяснява, че в нейното село няма по-маци: „Врит турци, знаем помацки. И урумско, и помацко, и турско

 

92

 

знаем.“ Тя е ходила и на празника на „Алан тепе“, който е близо до Комотини: „Панаирът на Алан тепе замна, скоро е било.“

Айше, „бабица“ (бабичка, бел. авт.) на 60 години, къзълбашка от Месемлер (Месимери на гръцки), разказва: „Стари песни нема от нашите, врит са измряли. От нашите нема да пеат. Младите йок, турско думат. Вкощи думеме помацки, и на урумското, и на турско. Сега варви карашик помацко, турско.“

Айше, къзълбашка, родена в Руса (Рушанлар), която живее в Микро Кехрос (Саланджак), обяснява: „Врит сме къзълбаши, гово-рим помацки“. Питам я какви са къзълбашите. „Те са убави“. Молиш са, курбан заклаваш, га дойде месечина. Рамазан държиш, говейш, га са свърши, сетне одиш курбан заклаваш, хранат, поят… Едрелес има на 6 май, заклаваме тугаз курбан, люлки правиме, са люлят млади-те. В Руса прават. Яз сам от другасъ, от Комотини. Жувям я на ай-тус страна Кехрос. Има много помаци на Кехрос. В махалътъ наше има къзълбаши, в селото – нема…

Врит мажете и жените одат в теккето. Ся са са разбаркали, адно са станали.“

Идват роднини, говорят на помацки. Дуйдат на Дедеаач… Ваще дето има къзълбаши, одят на теккето, нали? Сбират са?“

жената обяснява идентичността си като „карашик“: „Ние сме помаци, ама са ни разбъркали. Болгария има помаци, обърнаха ги. Наща работа ей тъй стана, турци и помаци зимат са, дават са, врит адно станали. Вземат са, сербез са, конущусвали са (конущис-вам се, занимавам се с нещо с удоволствие; бъбря си – бел. авт.). В Микро Кехрос (Саланджак) турски думат младите, турци и помаци врит адно станали.“

Като повечето местни жени и Айше има състарен вид от трудното ежедневие в тази пери-ферна зона в Гърция. Сещам се за историите, описани от писате-ля Николай Хайтов за открадна-ти невести и се питам дали има диви разкази и при нашенци в Еврос? Айше започва да разказва и всяка нейна дума е за любовта:

„Зорла крадяа по старо време.            Нашенки на панаира „Сечек“

 

93

 

Залюбяли са съ е при вас, при нас е загаляли са съ… Дето са галят, правиме ние един нишан, те са водят. Га са загаляни, залюбяни. Нема секс, грозно нема! Водят са, галят са. Дето са галят, с друшки-те одат. Га са бекяри, а са галят.“

Зорлем си тръгвам от компанията на тези симпатични жени, насядали на барчината. „Врит живи и здрави! Догодина пак да са сбе-реме айтус на Хилия.“

 

Загалиха се16

Загалиха се, джанъм, загалиха се Загалиха се мома и копел.

Те се галиха, джанъм, те се галиха, Те се галиха цяла година.

Цяла година, джанъм, цяла година, Цяла година и половина.

Те не ми хи дали, джанъм, те не ми хи дали Те не ми хи дали те да се земат.

Момина мака, джанъм, момина майка Момина майка, яче хубава.

Юначка майка, джанъм, юначка майка Юначка майка, първа душманка. Мома умира, джанъм, мома умира Мома умира сабота вечер

Юнак умира, джанъм, юнак умира Юнак умира неделя вечер.

Те хи погребили, джанъм, те хи погребили Те хи погребили ени до други.

На мома никне, джанъм, на мома никне На мома никне червен тендрафел.

На юнак никне, джанъм, на юнак никне На юнак никне ситан босилек.

Между тях никне, джанъм, между тях никне Между тях никне черна челия.

 

Исмаил е помак от с. Есохи (Ешек дере), района на Кехрос, об-щински съветник във Филирас, строителен предприемач. Обяснява,

 

16

94

 

че в неговото село са „врит помаци“, но забравили песните си. „Пома-ците айтус станали турци, турско думат. От 20-30 години малок по малок станаха турци, младите не знаят помацки, а турски. Тва е политиката. Тук държавасъ иска да отвзема помаците да каже, че идват от Александър Македонски…. Хортоваме ся на балгарски.

На Балканите има политика, не иска да се приказва, че са помаци. Гърция вика: „наши са“, българите викат: „помаците са наши“, Турция вика: „айде, наши са“. Искат да са по-млого турци. На панаира идват от Едирне (Одрин, бел. авт.), от други места… Ходил съм на Смолян, Димитровград, Стара Загора. Думаме помацки, той е адин език. Викаме си наши. Вие имате 1 милион помаци в България, 1,5 млн. турци. Тук има врит 150 хил., половината са турци, поло-вината помаци.“

Ахмед Паша от с. Месимери (Месемлер) е бабà на теккето в Руса (Рушанлар), говори турски, забравил е нашенския говор. Дер-вишът разказва, че в теккето два пъти месечно се събират жени и мъже, които са семейни двойки от околните села. Питам го дали пият алкохол и той отговаря с възклицание: „Ичкия?! Йок!“. Разказ-ва, че във всяко село помаците се събират да празнуват Едрелес на 6 май, правят курбан. И бабàта потвърждава онова, което вече знам, помаците са забравили своите песни.

Майстор мазач от село Куртджали (1200 души), който работи в Гюмюрджина (Комотини), също свидетелства, че в селото му нашен-ският е на път да изчезне. „В селото думат помацко, урумско, по-млогото – турски. Младите знаят помацки, ама не думат.“ Децата учат на гръцки в местното училище, а турски учат в Гюмюрджина.

Али е дошъл с „Лада Нива“ по черен планински път от род-ното си село Хлои (Хабил кьой), населено с турци и помаци, кое-то има „112 кащи“. Той е един от малцината помаци, които изгова-рят цифрите на български. Хабил кьой е на 9 км черен път от „Хи-лия“, има асфалтов път до Комо-тини. Там хората вече не гледат тютюн.Младитесагурбетчии,ра-

ботят като майстори в Холандия        Нашенци се веселят на „Сечек“

 

95

 

и в големите градове в Гърция. Али описва още по-мрачна картина за изчезването на помашките песни. Имало ги е, но преди 100 години!

Вечерта на панаира настава музикална какофония от зурни и тъпани, сред която пируват мъжете в десетина шатри ресторанти. Тези импровизирани заведения сред природата са на безалкохолен режим и все пак в една от тях тумба зурнаджии и тъпанджии веселят мъже, които пият узо. Така се натъквам на Неждет от Кърджалийско и Айнур от с. Стамболово, Хасковско, които не могат да повярват на очите си, че на „Сечек“ може да срещнат българка. Предупреди-ха ме още в началото да си отварям очите, защото наоколо гъмжи от нашенски циганки. Крадат много, проституират, възмущават се българите гурбетчии.

Айнур от две години работи като чобан в гръцките Родопи, в турското с. Ариана. Смята, че турците са много по-коректни и чест-ни работодатели от гърците. Имало случаи гръцки собственици да не платят на български чобани. Двама братя гледали 500 овце, чор-баджията грък им давал оскъдна храна, само домати и сирене про-вождал в овчарската торбичка, а накрая не им платил. При турците сметките са точни. Да вземем Мехмед от местното с. Плагия (Па-ямлар), който занесъл заплатата на българския си ратай чак в Кру-мовград. Местните вече говорели, че рано или късно заради кризата „нашите ще идват у вас да работят в България“.

Айнур гледа 400 овце и получава заплата от 450 евро месечно, същият ден чорбаджията го наградил с 80 евро. Разказва, че преди години чобанинът Неждет от с. Плагия (Паямлар) намерил двама българи, които избягали през границата, и ги осиновил. Наблюде-нията му са, че местните хора живеят задружно и много си помагат. Наскоро местен човек закъсал с трактор на пътя и комшията му до-шъл да го изтегли със своя трактор.

 

 

НОЩ В “МЕЙДАН ЕВИ”

 

Времето мина неусетно и притъмня. Мюслюм се мярна веднъж–дваж, за да каже, че ще дойде в 10, после в 11 вечерта да ме откара в теккето. После изчезна, сякаш потъна вдън земя. Планина-та доби зловещи очертания. Нощем Родопите и тук стават злокобни. Започнах да се притеснявам по какъв начин ще се прибера в теккето.

 

96

 

Като разбраха, че съм сам самичка, двамата чорбаджии на Айнур предложиха да ме откарат до теккето. „Косъм няма да падне от гла-вата ти“, гарантира развеселеният от узото и от моята компания гурбетчия. Доверявам се на непознатите турци и за половин час сти-гаме до манастирския комплекс.

Полунощ е и аз съм в теккето. Наоколо е тъмно като в рог, ку-четата взеха да ме лаят, но после замлъкнаха и се възцари тишина, толкова наситена, че долавям повея на всяко листенце на черниците край теккето. Мистично като съновидение. Влизам в „мейдан еви“ (сграда с голяма ритуална зала) и се приготвям да пренощувам. В манастирския комплекс е прието да се приютяват странници. Земя-та край стената е застлана с вълнени китеници. Изглежда чисто и спретнато. Гледам рисунките по стените, свещниците, в тишината ме обзема страх да съм чак толкова насаме със себе си. Толкова е тихо в „мейдан еви“, че потъвам в медитация.

Щях да помисля, че халюцинирам, но много ясно чух като гръм от ясно небе мъжки гласове и турска реч. Кристалната тишина на теккето се пропука. Скочих и се стреснах от гледката. На прага стояха трима мъже, които се втрещиха не по-малко от мен, щом ме съзряха. Нямаше как да се разберем, освен с оскъдните думи, които знам на турски. Те искаха да вземат саза (тамбурата), който висеше на стената, и да пренощуват в теккето. Нямало да има проблем, по-казваха ми как ще си постелят на земята и ще легнат, далеч от мен в „мейдан еви“. „Йок – башка“, посочих им голямата мраморна зала, която се намира на 200 метра. Честно казано, взех тримата турци за просяци и ги натирих отвън. Никак не им станах драга, джумолеха нещо на турски, ала в крайна сметка взеха няколко ката вълнени халища и се запътиха към другата сграда. Заключих се отвътре, ба-рикадирана угасих лампата и започнах да се унасям под мелодията на саз, който се чуваше от съседната сграда.

Присъни ми се Хатидже, която ми разказва „Адин чуляк, два гроба“, легендата за теккето. „Айтус адно чуляк, Сейид Али Султан гай умряло, е торнало на текке, да варват на Малак Дервент. Тор-нало е да казва, оти Сейид Али Султан е умряло. От Долното текке е торнало и друг чуляк, вика Сейид Али Султан умряло. Са са сбрали на едно място и са умряли. И двата са умряли. И айтус има Сейид Али Султан, и на долното текке има Сейид Али Султан, тъй сай приказвало.“

 

97

 

Сънят ми е пълен с магически реализъм, в него участвам и аз. Подсказвам на Хатидже на някои места. Тя е много изненадана: „Кой ти тебе каза ейту?“. Докато сънувам, виждам снаха й, застанала до пресъхналия „Баба бунар“: „Айтуф е умряло и ай-там. От айтус торнал адин чуляк, а на Долен Дервент умрял султан. Оти е умрял, тиз два чуляка са сбират, и двата са умрели. Сеййд Али Султан ум-рял си казали, уплашили се и умрели.“

На сутринта се събудих от силно хлопане по заключената вра-та. Засмени до уши, тримата снощни странници ме поканиха в къ-щата на къзълбашката фамилия. Хатидже веднага направи коментар за снощното събитие: „Убаво си сторила, де го знайш кой. Ний сме жени, да не баде отключено.“ Тя се заливаше от смях, докато й разка-зах за среднощното ми премеждие с турците. Чакали ме да нощувам в къщата като по-специален гост, а „мейдан еви“ било отредено за тримата турци от Одрин, роднини на мъжа й. Съдбата си знае ра-ботата, за да окъснея до полунощ и да преваря тримата къзълбаши турци.

Разглеждам къщата на къзълбашката фамилия Чолак отвътре. На втория кат се стряскам, виждайки голяма пушка, но Хатидже през смях ме успокоява, че наоколо няма мечки. С мен Хатидже го-вори само на майчиния си език. Вкъщи „думаме карашик на турски и помацки“, обяснява стопанката. Отивам да се „умиям“, ползвам тоалетната, която е след дълъг коридор и e изнесена на терасата. Съ-щото е разположението и на тоалетната и в старовремските къщи на българските родопчани.

Хатидже готви и слага в яденето домашно масло, което сама прави от кравите в семейната ферма. „Слатко станува тогаз“. Обяс-нява ми, че през лятото добитъкът иска грижи, никак не е лесно. Зиме животът в планината не е лесен, но животните не искат много грижи „Зимата кравите ич ги не пускаме, пускаме ги вода да са на-пият, да лежат. Сняг прави, млого прави, млого сняг.“

Хатидже отново се осведомява за майка ми, баща ми, цялата фамилия, както е обичаят при помаците. Упреква ме, че имам само едно дете, не разбира как така съм останала само с една рожба и ме кандърдисва да родя още едно. Тихичко ме пита един чисто женски въпрос: „Ти на колко години си? Имаш кърв? Имаш дете, га имаш кърв.“

 

 

98

 

ЛЕГЕНДА ЗА “СЕЧЕК”

 

И последния ден на „Сечек“ върви турски чалга с пълна сила от вси страни. Пия кафе в компанита на къзълбаши турци и нашенци. Докато турците отново разказват как съм ги натирила от теккето но-щеска, нашенец от Руса поетично обобщава случая: „Зорле да галям не е сладко“.

Мъжете в компанията знаят имената на светилища на алеви в България, повечето са ходили на поклонение на значими обите-ли на алевийско-бекташийския ислям, посещавали са Демир Баба текке (край с. Свещари, Разградско) и Отман Баба текке (с. Тракиец Хасковско, център на румабдалската традиция). „И ти си къзълбаш“, казва един от турците, сочейки яркочервените кичури в косата ми. Обяснява, че „Къзъл баш“ означава червеноглава.

Датите на панаира „Сечек“ се променят съобразно Рамазана, трябва да има един месец между„Алан тепе“и „Сечек“.Панаирът „Али Баба“ е край с. Камби (Камберлер), на него няма шатри ресторанти, храната се готви в казани, ходят много жени и момички, няма зурни и тъпани,а самопазар,входъте безплатен,разказва зурнаджиятаВарган. Мъж от Голям Дервент сочи към билото на планината, отвъд което се намира Горно Юруци: „Тук е стара България“. Представя ме на своя приятел от това планинско българско село, дошъл на пана-ира да види своите роднини от Гърция. Така се запознавам със Съби Атанасов, 58-годишен българин от Горно Юруци, село до гръцката граница с 45 къщи, населено с българи мюсюлмани. Съби има три дъщери, подчертава, че всички са с висше образование, всички от семейството му носят български имена. „Баща ми е мюсюлманин. Аз съм освободен от тази религия, традициите са отпаднали от съз-нанието ми. Отбелязвам символично Курбан Байрам, не че душата ми го желае. Децата са освободени от едната религия и не са приели християнството. Възможно е след време да приемат християнска-та религия, защото тя е по-освободена. Нашите се смесват с хрис-тиянски семейства, избягват да се женят с турци. Когато сме се заселили в Юруците, около нас имало християнски села. След като се изселили християните, се заселили турци, но нашите не са се оме-шали нито с християните, нито с турците. През 1985-1990 започ-наха да се смесват с християнски семейства. Само възрастните в

селото поддържат джамията.

 

99

 

По време на ДПС… просто ни продадоха на ДПС, да ни връ-щат назад с традициите. Около 30 % от нашите хора, които са над 60-годишни, върнаха мюсюлманските си имена. Младите – не. Те се образоваха. Но сега, както върви политиката, хората обедняват и няма да имат възможност да си изучат децата и може би това ще върне нещата назад. Старите жени си върнаха фереджето. Шал-варите не са били част от носията, налагат се през 30-те години. При нас на сватби никога не е имало зурни и тъпани. Културата ни е била мачкана, много малко е останало от нея. В Горно Юруци се пеят помашки песни.“

Съби дошъл за първи път в Еврос, Гърция, през 2001 г. и от-крил, че тук има над 200 роднини до трети братовчеди, които жи-веят в помашките села край Комотини. В Еврос се запознал със ста-ри хора, които още помнят и рецитират български стихотворения, които са учили през 1941-1944. Според него старите хора от Горно Юруци говорят същия диалект като помаците в Еврос. „Ние сме пре-селени от Хлои (Хибильово) през 1918 г. Тези 5–6 села се освобожда-ват. През 1918–1922 хибилевци се заселват в празно село зад билото. Горно Юруци носи името на хората, които са живели на това мяс-то до 1913 г. (Юруклер). Моят баща се преселва в България, дядо и баба остават в Гърция, тогава се слагат границите и нашият род се разделя. В Гърция имаме голяма рода – баща ми има три сестри, брат. Говорим на български…“

„На помацки“, обажда се негов роднина от Хлои (Хибильово). Съби се усмихва и продължава да разказва: „Ние сме помаци,

едно сме. Гърците казват, че сме славянизирани елини. Моите род–нини от Гърция разбират езика.“

Съби разказва легендата за панаира „Сечек“, така както я нау-чил от своите роднини в Еврос. Съборът е на шест века. Организира се в чест на победата на турската армия, която навлиза през Босфора и превзема българските територии. Имало битки на Мъгленик (рид на границата между България и Гърция, бел. ред.), където турците разгромили българската войска. По тези места имало параклиси, но турците ги унищожили и в чест на победата направили събор близо до Мъгленик, където издигнали паметник на турския пълководец. В района има тракийски гробници, долмени.

След ислямизацията местното население приело събора. През 1918 преместват панаира в по-ниското заради новите граници.

 

100

 

Местността на победата на турската армия попаднала на българска територия и затова преместили мястото на събора на хълма „Хи-лия“, който попаднал на гръцка територия.

През Втората световна война границата между България и Гърция е премахната, панаирът става българо-гръцки. През 1943 г. е бил последният съвместен събор на Коджа еле, връх на вододелното било, където в момента са вятърните генератори. Според легендата на това място са убили 40 местни момичета, които не искали да при-емат исляма.

 

 

ГОРНО ЮРУЦИ – ХИБИЛЬОВО: В ОЧАКВАНЕ НА ШЕНГЕН

 

Географски селото на Съби Горно Юруци е близо до неговите роднини в Западна Тракия, Гърция, намира се на половин час път до границата. По черен път за три часа се стига пеша от Горно Юру-ци до „Хилия“. Политическата конюнктура е разделяла помаците от двете страни на Родопите цели десетилетия, обяснява Съби. „Ние, хората от българската част на Родопите, нямаме допир с нашите роднини в Гърция и това дава голяма възможност помаците да се турцизират. Контактите са редки. Преди години от българското село Аврен група изпълнители на родопски песни гостува на събора на „Алан тепе“ край Комотини.“

Днес комуникацията не може да бъде спряна. Помаците от България и Гърция тепърва ще се срещат и опознават. Нормалните срещи на родопчани от България и Гърция ще станат всекидневие, когато България влезе в зоната на Шенген и когато България и Гър-ция се свържат с хубави пътища. Съби очаква този момент с нетър-пение, когато България влезе в Шенген, границите падат. На „Сечек“ трябва да дойдат български групи, които да пеят родопски песни. Така ще съберем нашия език и обичаи донякъде. Въпросът е кой ще надделее, ние или те. Ние трябва да се наложим с езика. По този на-чин може да направим пробив.“

На панаира Съби среща много приятели и роднини от Еврос и Комотини. Неговият другар Ибраим е родом от с. Руса (Рушанлар), смята се за турчин, говори „помацки“, жена му е помакиня от Хиби-льово. Според него Черничево и Ажурен (Вирсини на гръцки) „са

 

101

 

едно“, а от Скеча (Ксанти) и Пахни (Пашевик) нагоре езикът става „по-инакво, не е като нащо, по е на българското близо.„

Георги Станков от граничното българско село Черничене в своя блог описва гостуването на семейство от Хаджи Веран (Хаджи Юрен, съкратена версия Ажурен, Ано Вирсини на гръцки, бел. авт.). Черничевските овчари през последните години редовно пасат ста-дата си покрай границата с Гърция и общуват с тамошните помаци. Станков разказва как през 40-те години на ХХ в. овчар от Хаджи Юрен, някой си Курназов, пасял овцете и козите на черничевци. Ко-гато Беломорска Тракия била върната на Гърция, границата отново спряла достъпа до беломорските пасбища и доста добитък от Чер-ничене останал в Хаджи Веран на около 5-6 км от Черничево през планината. Родът Курназови мигрирал в Гюмюрджина, за да търси препитание.

Мехмед, нашенец от с. Гонико (Бабалар), обяснява колко близ-ки са гръцките и българските помаци: „Ние сме едно с българите, със Съби сме едно. Неговата майка и майка са от едно село, Хлои, Хиби-льово. Едното село останало в България, нашето село – в Гърция… Трябва да е било към четиридесет и някоя година.“

Съби от Горно Юруци и Мехмед от Бабалар един през друг раз-казватисториизавръзкитемеждупомацитеотРодопитевстаровре-ме. През 1920 г. хибилевци ходели в Юруклер, сегашното Горно Юру-ци, обяснява Съби. Мехмед добавя: „Каваклъ, Ахметьовата барчина в наше село са работили в Хибильовски ниви, камане са зимали…“.

Али Дели, 55-годишен от село Вирсини, разказва, че като се из-теглила Турция от тукашните земи, всички станали мюсюлмани, не-зависимо от езика. Бащата на Али бил войник в България. През 1942 г., когато тук идват германците, работили много. Той си спомня, че тук минавал българският път до Комотини: „Айтус е била България. В Ажуренималобългарскоучилище,училисабългарскитам.Ибългарски, и помашки не може да се дели. Ако ходим в България, врит схватаме.“.

Разговорът премина в стадий на отключване на семейни спо-мени и легенди, компанията се увеличи, затова се преместихме под един бук. И тук Съби видя още свои роднини от Еврос. Малко по-настрани един дядо стои и си похапва и ме кани „да късна“, че съм слаба. „Ние искаме да сме тежки като гемии, те искат да са леки“, пошегува се бай Ангел от Горно Юруци. Дядото ме разпитва: „Же-нано ли си?“, „Кана работиш („кана“, какво, бел. авт.)?“. Неусетно

 

102

 

спечелвам доверието на нашенци от Еврос и като ги питам дали са къзълбаши, споделят: „Алеви сме“. Казват го някак си под сурдинка, един вид да не ни разберат „другите“, демек мюсюлманите сунити.

 

 

“ВРИТ НА ТУРСКО”

 

Турченин дашьол, малко моме, фаф равно поле17

Турченин дашьол, малко моме, фаф равно поле Тебе ище, малко моме, за тебе пита

Да си ти дойде, малко моме, позна ли го ти? Позна го, ще позна, турченин, тебе си мехне. Тебе си мехне, турченин белкото лице

В белкото лице, турченин, в чьорните очи

Да си ти дойде, малко моме, мужда да ли ти? Мужда си дайом, турченин телено чевро.

 

Сред мъжете се откроява колоритният Нези Пишка (фамил-ното име не е вулгаризъм обясняват нашенци от Еврос, бел. авт.) от с. Вирсини (3 хил. души, Хаджи Виран, нашенци в Еврос му викат Ажурен, бел. авт.). Нези е хаджия, работи тютюн, има крави, бил е ага на „Алан Тепе“ през 2008. Харесва му на „Сечек“, но препоръч-ва от България освен пехливани на панаира да гостуват и певици. Нези с гордост се похвали: „Аз бих докарал на „Сечек“ певици от България. Есил Дюран беше дошла, га бех ага на бял кон на панаира на „Алан Тепе.„ И в този край на Балканите чалга певиците са най-добрия експортен продукт от България.

Нези има четири деца, две от тях живеят още под един покрив с него. Вкъщи говорят на турски език. Той е забравил майчиния си говор, спрял да го говори от времето, когато бил ученик и сега гово-ри „врит на турско“.

Във Вирсини (Ажурен) празнуват Едрелес на 6 май: „сбират се тамо, сториме си една люлка се полюляваме, я пеят песни младите на турски... Говорим урумски и турски и помацки. Няма къзълбаши, те вече са се обърнали на сунити.“

 

17

103

 

Какъв се чувства Нези, като помак или като мюсюлманин от Гърция? „Няма помаци, турци са, и аз съм турчин, от старите турци. Аз съм турчин от Гър-ция“, определя се той.

През 1999 ходил на хаджи-лък в Мека. „Видях мюсюлмани от Босна, и те са като нас, раз-бирахме се на турски език. Видя-хме мюсюлмани с големи бради, черни чуляци. Не бях с булката, само бех я. Не знаем арабски и не можахме да се разберем с мюсюл-маните от Арабия. Там лафихме врит турски.“

Питам Нези кои са ти по-               Нези от Ажурен (Вирсини) драги, как ти е по-колаешно? До

чуляците в Турция или до братовчедите от България? „Я ги врит га-лям. Врит дето е убав чуляк, врит го галям“, отговаря агата.

Ангел Хаджиев, българин мюсюлманин от с. Горно Юруци, бивш горски, се запознал с братовчед си Нези на лов преди 20 го-дини. Той разказва: „Това тук е било българско цялото, но през 1917 се поставя границата и нашите предци са се преселили в България. Преди това знаехме, че имаме роднини в Гърция, но не се познава-хме. На панаира имам към 20 мои братовчеди, живеят в Комотини, Голям Дервент, Хлои, Вирсини (Ажурен, бел. авт.). В последно време учат в Турция и ги ислямизират активно.„

Бай Съби от с. Горно Юруци смята, че турцизацията на пома-ците в Гърция започва, когато се слагат границите. Той разказва: „Помаците в Гърция имат смесени бракове с турци. Боли ме, като ги гледам. Гръцките помаци не са много религиозни, пият бира, вино. Турцизацията става чрез образованието на турски и някои семей-ства, които имат лична изгода и интерес.“

Според бай Ангел в Горно Юруци още се пеят помашки песни, напримерпесента„Казилер,казилер“.ВГърцияпомацитевеченепеят песните си, забравили са ги. Нашенец от с. Хлои (Хибильово) казва, че старите хора в неговото село пеели „Казилер, казилер“. Мъжете за-

 

104

 

почват да спорят за песента, всеки знае различна версия. В тази песен се разказва тъжна история на 40 местни девойки, които доброволно приели исляма според едни, а според други станали жертва.

 

 

“ГА БЕШЕ ДОШЛО БУЛГАРАТА В ОРГАНИ”

 

Докато нашенци спорят за историята с помохамеданчените де-войки, по високоговорителите върви поздравителна реч на турския консул в Комотини. Бай Ангел Хаджиев от Горно Юруци сочи към официалните лица на „Сечек“, сред които е и неговият братовчед, кмет на Кехрос, пъргав доста мургав нисък на бой мъж. „Неговата баба и моята баба са сестри. Много е вързана работата“, казва бай Ангел. „Вързана, ама се отвързала“, философски заключава братов-чед му Нези от Вирсини (Ажурен), който започна да разказва „ста-ри лошави работи за българите“:

„Га беше дошло булгарата в нашето Органи, ша ги сбира, ша ги врит изгорява, дето имало Корани, дето имало стари книги за-писвани, врит са ги в джамията сбрали, казваше мой стар байко. Има много стари истории, ама ние не ги знаеме, изгорени са врит архиви. Нашите са били изгорялище през 1912 година, мой бубайко е бил тогаз на 1 година.“

По онова време има голямо клане в Габрово, Маджарово на тракийски българи, уточнява братовчедът на Нези бай Ангел: „В Северната част на Гърция и в южната част на България са пре-търпели най-много поражения по балканските войни. В нашето село имало една плевня, нашата стара баба разправяше, че намерили 12 изгорени баби в плевнята, 12 черепа. Не са знае какви са тия жерт-ви, това са били башибозуци.„

В Тракия и до днес се помнят зловещи картини на насилие. Село Хаджи Виран, което днес на гръцки се казва Вирсини, има ня-колко стари имена с различни звукови варианти – Хаджи Юрен, Ха-джи Верен, Хаджи Виран, а помаците от Еврос му казват Ажурен. То е едно от големите българоезични мюсюлмански села в Южните Родопи. Според историка Стоян Райчевски към 1942 г. в с. Хаджи Виран живеят 578 помаци. Това село е на кървавата карта на наси-лието в Тракия. Населението му взема участие в преследването и из-биването на местните българи християни през 1913 година.

 

105

 

Според проф. Л. Милетич към 1912 в село Мерикос (днешно-то му име е Кехрос) живеят 200 помашки семейства. Отрицателно настроени към българското управление заради покръстването през 1912 г., и подстрекавани от водачите на турците в Гюмюрджинско, мехрикосци вземат активно участие в унищожаването на околните български християнски села през 1913. В главата „Безчовечия, вър-шени от помаците в село Мерикос“ на своите свидетелства „Разо-рението на тракийските българи през 1913 година“ проф. Милетич описва жестокостите по време на междуцарствието в Тракия от жи-телите на помашкото село Мерикос. Те са участвали в избиването на мъжете от с. Каяджик (Суфлийско), Голям Дервент и др. и раз-бойнически походи срещу българите, както и сред преследвачите на бягащото българско население от Фере към Арда.

 

 

ЗАГАЛИСА, 100 ГОДИНИ ЛЮБОВ НА ЗЕНИФА

 

На „Сечек“ ме връхлетя разказът за любовна история почти на един век между Гърция и България. Бай Ангел от Горно Юруци раз-казва за перипетиите на Ахмет Далдеман от с. Хлои (Хибил кьой, Хибильово), легендарна личност за помаците от Гърция и България, и жена му Зенифа, която го чакала 10 години.

Ахмет Далдеман служил войник в българската армия в Кър-джали по време на Втората световна война. жена му и четирите му деца останали в Гърция. Когато затворили границата през 1945 и започнала гражданската война в Северна Гърция, Ахмет Далдеман останал в София, където живял до 1954. Работил като санитар, по-гребал по мюсюлмански обред дядо Шабан, бежанец от Беломорие-то. Ахмет Далдеман се събрал със семейството си след повече от 10 години раздяла. Върнали го от България в Гърция по дипломати-чески път. Отново заживял с жена си, която го чакала през цялото време, родили им се още деца. Любовна история между Гърция и България с щастлив край.

На панаира „Сечек“ съдбата ме срещна със Зенифа, жената на Ахмет Далдеман. „Нашите“ ме заведоха в една от шатрите рес-торанти на панаира, където беше най-малкият син на Ахмет Дал-деман. Ето как се запознах и с неговата майка Зенифа, смятана за Пенелопа на помаците, чакала над 10 години любимия си да се за-

 

106

 

върне от България. Разго-варям с жената на Ахмет Далдеман сред гюрюлтията в шатрата. Зенифа е на 100 години, снежнобялата ша-мия контрастира с тъмната й като пергамент кожа на лицето, на което няма мяс-то без бръчки. Някога е била „бела и каматна“ (хубава), както се пее в родопските песни. Пръстите на ръцете й са с изхвръкнали сухожи-лия и вени, при все ръцете й са украсени с къна. Очите на столетничката започнаха да блещукат като две катра-нени въгленчета, щом спо-менах името на „рахметли-

ята“ (покойния), нейния               „Загалиса“ е дума за любовта в родопския говор. Столетничката

спомня как го чакала 3 годи-            Зенифа, някога „бела и каматна“ ни, когато бил в Комотини и си дошъл само веднъж вкъщи, и после последвали още 7 години на раздяла и очакване, когато след края на Втората световна война останал в България. Пращала му писма.

Гласът на Зенифа е тих, говори едва-едва, няма сили да повтори думите, които не съм чула от нейния стар стогодишен говор. Повта-рям някои въпроси няколко пъти, за да ги чуе. Очите й грейнаха, щом я попитах може ли да има такава голяма любов като нейната в днешно време. Зенифа се смее дълго, а мъж край нас нарежда: „Не седем години, седем дни не може да издържат днес. Вече няма такава любов. Сега няма ни любов, ни мъже, ни жени“.

Нали разбра, че мъжът й е направил още деца, щом се върнал от България, уточнява мъжът от село Гонико (Бабалар), който със завист следи моя разговор със столетничката. Зенифа и Далдеман живеят щастливо и имат седем деца.

Зенифа потъва в своята 100-годишна любов и спомените за

 

107

 

любимия мъж: „Било аскер, як чуляк, пеливан, на София се борело… В София заболяло за жена. Загалиса…“

Това е загалиса! Географията на тази дума е в Родопите. Тръп-ката на сто години любов в родопския говор се изразява със специ-ални думи за любовта – „галене“, „загалиса“. Любовник и изгора на родопски се предава с думата „галеник“. Започвам да завиждам на Зенифа, която не е забравила тези думи след цял един век. Снимам столетницата, за да запечатам нейната „загалиса“, микроскопична част от любовта и тръпката, която още таи в сърцето…

Денят преваля и тръгвам към теккето, където заварвам да гос-тува семейство къзълбаши от с. Руса от рода на Хатидже. Не успявам да завържа разговор със симпатична 30-годишна майка, тя почти не говори „помацки“. На смрачаване се опитвам да медитирам на една от пейките под черниците, но ме побиват тръпки от червените петна на нападалите плодове

На заранта Хатидже ме събужда и сервира турско кафе, за да се разсъня и да не изпусна ранния автобус. „Като птиче да летиш“, „А шадодишпак“?питаХатидженаизпроводяк.Тълкувамгокатопокана. Трите кучета дълго вървят подире ми, въртят опашка и ме из-пращат по пътя. Едно от тях върви дълго с мен, сякаш аз съм стопан-

ката на теккето. Изник е и слън-цето се е показало, но месечината не си е тръгнала от небето и над-нича от един облак, оцветена в червено, сякаш от нея капе кръв. Хвърлям последен поглед към къзълбашкия манастир на завоя, преди да изляза на шосето. По-духва лек ветрец и докато вървя, усещам зад гърба си шумоленето на черниците от теккето. Още не съм си тръгнала от къзълбашите, а вече искам да се върна отново. Месечината избледнява и текке-то остава като мистичен сън. Напускам Руса и хващам пътя за

Ксанти.

Нашенки на „Сечек”

 

108

 

ГЛ А ВА Ч Е Т ВъР ТА

 

 

 

 

 

 

 

 

ОТНОВО ИЗ СКЕЧА: “НЕ Е ДОБРЕ ДА ИДИШ НА ТУРКИЯ ОТ МУЧКИ ГОДИНИ”

 

 

ПЕВИЦАТА ЕМИНЕ

МЕЖДУ ТРАДИЦИЯТА И МОДЕРНОСТТА

 

„Бела сам, бела сам, юначе Цела сам, света йогрела

Цела сам света йогрела, адин бе. Карлак останал“18

 

Ксанти, последната джума (джума, петък, бел. ред.) на юли 2011. Броени дни преди постите на Рамазана най-сетне се срещам на живо с Емине Буруджи, 30-годишна певица на родопски песни от Гърция, която познавам от интернет. Тя е майка на три деца, „една моминка и две момчета“. Щеше да е типична нашенка, със своите сини очи, руса коса и млечнобяла кожа, ако носеше и чембер. Еми-не обаче е модерна жена, може да се каже, дори феминистка. Преди пет години престанала да се забражда, загърбвайки патриархалните канони на своята мюсюлманска общност, в която все още жената е изцяло подчинена на мъжа.

Оженила се съвсем малка, на 13 години, защото я откраднали от родното й Димарио (Демерджик), високопланинско село в гръц-ките Родопи. „Яце (много, бел. авт.) бех малка. Окраде ме. Нашино село е нависоко яце, надалече, нагоре. В Димарио говорят на турско, помацко, гръцко, сякак. Яс говорех само помацко.“

 

 

18

109

 

Едва преди няколко години решила да завърши образованието си, записала се на училище и научила гръцки и турски. Планира да научи и немски език, защото съпругът й е на гурбет в Германия „Я га снех чембере 2006 г., не знаеше ни гръцко, ни турско, а само по-мацко думаше, мучко си бях. Я яце искаше на мечит (мюсюлманско училище, тук в смисъл на училище, бел. авт.) да варва да са учам. Мой маж еще откакто се бехме ожениле, иска да снемем чемберене. Млого проблем с майчене, с мойне ватрешни, с неговине… Ей толкоз бех, че реках: „Добре, га искаш да сам без чембере, я ша го снемам, ша варва на мечит.“ Научиф се гръцкото и турското и ся мачем да се учим и германски, оти е мой чуляк в Германия. Работи там. Искам да отидам на Германия с детисана, оти ейтувана нема ни пара, ни работа, нема нищо.“

Емине започнала да записва песни на майчиния си език слу-чайно. Работела в едно кафене на нашенци в Ксанти, където я открил Никос Кокас, местен грък, фен на културата на гръцките помаци. Една вечер, докато се чудела как да изгони пийнали клиенти нашен-ци, от мъка запяла родопска песен. „Нашине, помаци, га дохадат да пиет, не знаат да пиет. Пиет, пиет, пиет, докла да патладисат, докла да пукнат. Не искаш да ги видеваш, ама викаш, то е мющерия, не мойш да сториш. Яце ми бе бално. Я га имам бално, пеам.“

Никос идвал няколко пъти в заведението и я записал как пее на майчиния си език. Един ден й предложил да издадат записи на нейните песни. Издали няколко диска, в момента подготвят диск с 13 нови песни в съпровод с гайда, кавал, акордеон и тъпан.

Емине научила родопските песни от своята майка, „лелка и старките“. Питам я защо помаците в Гърция не пеят вече своите песни. Как е станало така, че са ги забравили? Според нея това се дължи на турцизацията. „Не са ги заборавили, не искат да ги пеат. Оти от турците им са вкарали в акъланоме, в сарцана, оти, ако се казваш помак, не е хубаво. Прават те турчин. На сватбите отнап-реш пеаха, сега не пеат. От 8 години. Кога до падне аскереята (1995, когато Ксантийско престава да е гранична зона с ограничен достъп, бел. ред.), адно не знаеше ни гръцко, ни турско. Пет-шест проводеше децата на Турция да пеат (учат, бел. авт.), тиа знаеше турското. Имам познати, та ми викат: „Не е добре да идиш на Туркия от мучки години, оти ти очистават врит акъла, зам те прават фа-натик. Немаш файдъ за тебе си, немаш файдъ ни за другоно.“

 

110

 

Зор е, оти искат от турската страна да викаме да сме турци. От гръцката страна знаеш какво са сторили за нам, оти млого се-деше аскерията и джандармите, за да одиш от Димарио на Ксанти трябва да имаш кинига от джандармите и полицаите. 1995 г. се от-махна джандармерията. Каквото щя да е, еще си е страх, не могат да рекат, че са добре. Не е колай, хич не е колай… Младите викат ние сме „елинес политес“, гърците викат, че сме турци, не викат, че сме помаци. Турците викат оти сме муслимани, трябва да се викаме турци. Не е добре работите, оти викат врит да сме турци.“

Турците упражняват голям натиск на 6 май, когато помаците празнуват Едрелес, на мейданлъка в Лъджата, Ксантийско, да се пее само на турски. Преди на Едрелес на Лъджата помаците са пеели пе-сните си и са правели люлки, но сега не го правят заради натиска на турците. Емине свидетелства за манипулациите на турци, които ходели из помашките села в Ксантийско и не дават на „нашите“ да празнуват Едрелес: „От четири години напреш дойсега не оставят ги да правят. Турците одат от село по село по джамиана, викат: „Дето ходи по Едрелес да прави, то е гръцко, то е урумин, то е гяу-рин. Дето го не прави, то е муслиманин, турчин.“

Отимуслиманиотнашитепомацитрябвасеказваттурци?Да то рече то е помак, зафатат да го не искат, може да го изфарлат и от селона. Не оставят ги да пеят песните. Оти викат да са турци.“

Сещам се за посещението на гръцкия премиер Папандреу на 19 февруари 2011 г. в граничното село Димарио (Демерджик), родното село на Емине. Министър-председателят на Гърция искаше да се убе-ди, че планираният път ще помогне за развитието на този перифе-рен район в Гърция, който е един от най-слабо развитите. Гръцките медии писаха как местните младежи са се оплакали на премиера, че в селото няма интернет и не се ловят всички телевизионни канали. Българска медия, която вероятно цитира турски източници, написа, че Папандреу е заявил в Димарио че има възможност устният изпит за шофьори да бъде на турски език. Сега и Емине ми потвърждава, че в нейното село Димарио няма турци, а помаци. На сайта на Пома-кохориа са публикувани текстове на приказки на диалекта, който се говори в това село и той е български. Селото се нарича Демерджик и местните мюсюлмани имат различни имена от помашките. Всички фамилни имена тук са български – Гунчо, Ральо, Гърдьо, останали са от от старовремско не са гръцки, нито помашки.

 

111

 

Емине е председател на организация за съхраняване на култу-рата на помаците, в която има още шест активни членове от селата Кетенлик, Шахин, Исьорен. В сдружението има и други жени, но те не искат да излизат на светло, „оти жуват по селана и не им е ко-лайно“. Феминизмът още не е стигнал до нашенки, които живеят в планинските села на Ксантийско. „По нам по селата няма модерно“, обяснява Емине. Начинът на живот е патриархален с консервативни нрави, жената е в подчинено положение на мъжа, семейството опре-деля дали тя да учи. Общността разполага с ефикасни механизми на контрол върху поведението на жената, включително и върху облек-лото. Всички жени носят чембер и мантия. „По селата момите се не учат. Учет се да варат пенджурена, да знаат да метат и мажем да гледат… По нам по селата е какото рече бабата, какото рече чуля-ка. Чуляка ша си има любовницана и женана ша си е у къщана. Чуля-ка ша работи по Германия, че искарва парине, че ги проводи 600 евро, или 1000 евро, или 3000 евро, за женама са млого. Га дойде Байрям, ша си сберат нови модерни дрипи. Я сам одела на Пашевик (Пахни), га имат волтана (стъргало), гледам две по две моминки варват, ша са чифт. Женини по селана работат по градине, патато ша искарват, компир, хайвани ша гледат, ша се сберат приятелки и ша думат за другине, ша плетат чембере или хавлие… Нашите га видат адна жена, че е снела чембере, викат ша снеме и друго нещо. Ако живее по Ксанти, Атина, по друго мемлеке може без мантила.“

Емине са самоопределя като гръцка помакиня, каквито са ней-ните родители, „оти сам учина от майка и бубайко оти сме ние по-маци. Я знаем ние сме по-чисти от гърците. Ние сме били от най най-най-старо време. Знаеме старките, дядовите, врит ейтука са радали, ейтука са седели.“

Емине е мюсюлманка, смята, че молитвите, постите по време на Рамадана са нещо интимно. „Я га искам да са кланям, няма да са кланям да ме видат, се кланям, оти си е за мене. Ако искам да си гова по Рамазана, ша си гова за мене. Лони, дето се помина година, 20 де-неве изговях, оти пушех. Драго ми е да си говя, ама не знам ша мога ли да го беджердисам, ша мога ли да го сторя. Аллах, ако ми помогне, ша го сторя. Ако искаш да сториш, ако ти е вотре, ша го сториш.“

Емине е активна жена. Докато пътува като туристически гид в Турция и България, нейните приятелки гледат трите й деца. „Я имам яце (много) добри приятелки. Кога хода да работя, ги вика приятел-

 

112

 

кана и ги чува като нейни деца.“

В края на нашата среща моля певицата да ми попее на майчи-ния език. Намираме сме в голямото кафене в центъра на Ксанти, а тя се страхува: „Ша ми сдерат дрипите (дрехите, бел. авт.), ша сбе-рат каменет да ме очукат. Не искам да рекат нящо. Ша идеме на нашено.“ Шмугваме се в близко малко кафене, което още не е отво-рило, и Емине ми запява песен от своя нов албум, която „нашите“ пеят в три села в Ксантийско – родното й Демерджик, Гьокче бунар и Пашевик.

 

„Пита ли тенки мамо ти Дава ли тебе на меня

Не я сам Георгье питала Я не сам слоще слушела Да имам до три дащере Ни една Георгье не давам Той пие бяла ракия Играе пъстра комара Момана се разболяла

И вий рюкайте майка й И вий рюкайте докторе Доктора пее, казова

Дай сазе мома льокнема Кара севда я фатила Майка й седна да плаче Да плаче майка, нарича Зайсайле майка кутила Кутила майка, хранила“

 

Дали в края на моето пътешествие сред „нашите“ в Гърция не съм попаднала на нашенка, която да ми изпее от начало до край песента „Бела сам, бела, юначе“? Уви, и Емине не я знае наизуст ця-лата и запя само началото. Това отключи спомен от нейно пътуване в България, когато чула как българите се веселят с гръцки песни и тя спонтанно започнала да пее на своя майчин език. „На Булгария бяхме отишли на адно място и пяха, я знаем и яце аресана. Седиме там и ядеме на вечера сме, и тия пеат гръцко, я искам да изпеем „Бела сам, бела, юначе, цела сам света йогряла“. И тия зафатиха да

 

113

 

пеат, и я пях. Чуа ме и викат да пеа. Я изпях адна песен „Загалиха се мома и копел“.

„Нашите“ знаят песните, но младите „моминки“ не ги пеят, не им остава време да ги научат. Децата на Емине освен, че говорят гръцки, турски и английски, думат и „помацки“ и знаят песните на майчиния език. „Мойта моминка харесова. Каквоно пеа я, знаат го и тия. Я напреш, те после ме следят.“

 

 

У СЕМЕЙСТВО ИМАМ. ДРАМАТА НА ФАЗИЛЕТ

 

В края на пътешествието сред помаците в Западна Тракия гос-тувам в дома на моя гид Ахмет Имам. Къщата е на стратегическо място в Ксанти, под прозорците й е прочутият съботен пазар, една от атракциите на града. Няма начин да не се събудиш от пазара, пре-дупредиха ме в петък вечер щерката на моя гид Фазилет и съпругата му Шукрия.

Още на изник слънце в последната събота на юли в просъни-ца чувам глъч и подвиквания. От голямата тераса на семейство Имам виждам изникналите през нощта стотици шатри върху железни кон-струкции. Съботният пазар прилича на мравуняк, в който се е изси-пал целият град. Типично ориен-

талско стълпотворение на хора от всякакъв етнос и религия, гърци, помаци, турци, роми, дори русна-ци, носещи се на талази сред тез-гяхите, от които сякаш се е изси-пал рог на изобилието от храни, екзотични подправки и всякакви стоки. С Фазилет отиваме на па-зара да правим снимки.

Съботният пазар на Ксанти е душата на града. Пробиваме си път сред възпълничките гърки-ни, с очи, пълни с левантийска сласт. Те пуфтят под тежестта на кошници, преливащи от свежи плодове и зеленчуци, ориентал-

 

114

 

ски подправки, риби и маслини от Беломорието, а също и мед, кар-тофи и зелен боб от високопланинските села в Родопите, които по-маците са донесли да продават. Гръцки свещеник невъзмутимо паза-рува от щанда с ориенталски сладости и ядки. По-нагоре от колички с разхладителни напитки сервитьори разнасят с табли студено фра-пе. Сред калабалъка на пазара на групи по две-три се носят забулени с чембер и мантии нашенки, които се отличават със своите светли лица и сини очи с открит поглед. В това човешко море се носят и туркини, също забулени, но с очи, пълни с особена нега, типична за жените в Ориента. Звуковият фон на това човешки стълпотворение е особено жужене, смес от гръцки, турски, старовремски български говор. Продавачите се провикват на гръцки и турски един през друг да предлагат дрехи, обувки, храни, а 1 евро и 5 евро са най-често сре-щаните цени, с които привличат клиенти. Най-много народ се тълпи край купчините с дрехи втора употреба, все пак Гърция е в криза.

На съботния пазар всеки етнос има запазена територия, ро-мите държат търговията с дрехи и обувки, помаците – плодове и зеленчуци, гърците продават риби и маслини, в най-горната част на пазара са руснаците. Според Фазилет импозантната жена, която продава дънки и се представи за туркиня от Шахин, всъщност е тур-чееща се ромка. Тя обяснява, че разпознава „нашите“ по физионо-миите, дори по дизайна на чембера и начина, по който се забраждат. Фазилет среща и поздравява много хора от Лъджата на турски език. Купувам вкусни маслини, като преди това опитвам няколко сорта.

Отскачам да купя турско кафе армаган за моите домакини от малък дюкян на главната улица, която винаги е оживена, но сега е замряла. Точно там се натъквам на нашенеца Исмаил Кехая от Лъ-джата, прочут с това, че прави „муски“, амулети срещу пиянство, зъл дух джин, уплаха, невроза. Той обяснява, че прави „муски“ от 49 го-дини, като ми записва цифрата, защото и той като всички „наши“ знае да брои само на турски. Лекува любовни драми на жени и моми, прави заклинания за севдалък. При него идвали и гърци чак от Ати-на и Солун, неговите „муски“ са излекували и много християни. Не взема пари, защото е грехота да се прави добро „за файда“.

Шаманът ме кани в своя офис до пазара, за да ми покаже стари-те турски кетапи, от които преписва текстове за „муските“. Снимам този нисък на бой човечец, седнал на земята до купчината турски ке-тапи и Корана, написани на османски турски. Показва ми две малки

 

115

 

книжки от Турция, които са на 400 години, семейно наследство, което „вече зело да се кърши“.

След вълнуващата фото-сесия на пазара се прибираме в къщата на моите домакини, къ-дето ставам свидетел на това как всички роднини на семейство Имам от Лъджата се изреждат да посетят Шукрия, 52-годишната съпруга на моя гид. Впечатлява-ща съботна церемония е как едни след други групи по 5-6 жени се изреждат да гостуват у семей-ство Имам, пият турско кафе и „шушулки“, резлив студен сок от сушени ябълки. Така е всяка съ-

бота, уверява ме Фазилет. Семейството се преселило преди 25 годи-ни от Лъджата (с. Термес, до българската граница). По онова време в града имало само три семейства от „нашите“. Шукрия обсъжда новините за семействата на всички „ватрешни“, близки и далечни роднини, на „помацки“ говор, сходен с диалекта, на който разгова-рят възрастните хора в района на Златоград. жените говорят от вре-ме на време и на турски, за да не се чувства изолирана Фазилет.

Дъщерята на моя гид Фазилет не се забулва с чембер, макар че е мюсюлманка. Тя е образована модерна жена на 31 години, следвала е в Турция. Работи на няколко места, за да помага на семейството си. Можеше да бъде като всяка друга своя връстница гъркиня или дори еманципирана българка, ако не беше се родила в малката пе-риферна планинска общност на помаците в Гърция. Родителите се притесняват, че все още не е омъжена. Тя ми споделя, че изборът не е голям, защото е мюсюлманка, а гърците имат предразсъдъци към религията и е невъзможно да си намери брачен партньор правосла-вен грък. Отделно, че в патриархалното все още общество на пома-ците, нашенките рядко се образоват и се задомяват твърде млади. Тази млада жена мечтае да се измъкне от провинциалната атмосфе-ра на Ксанти, да пътува и да работи в чужбина. Защо не и в Лондон, където има братовчеди.

 

116

 

С Фазилет разговаряме на английски език, от време на време тя използва някоя дума на майчиния си език. Това е така, защото „помацкият“ е изтрит от съзнанието й… от нейния баща:

„Баща ми забраняваше да казвам, че сме помаци, да говорим на помацки. От 25 години ни казваше, че сме турци. Израснах с турския език. Затова сега се чувствам като туркиня и не говоря помацки. Когато бях на 5 годинки и говорех на майчиния език, той казваше: „Няма да говориш помацки!“, слагаше вестници в устата ми и насила ме караше да спра да говоря на помацки. Още усещам този гаден вкус в устата ми и това ми създаде комплекс. Израснах с турския, учех на турски език, семейството ми ме изпрати да уча в Турция. Сега се чувствам туркиня, а не помакиня. Баща ми осъзна какво е сторил едва преди 3-4 години, той се промени много.

ИмадвойственостилицемериевполитикатанаТурциядаказ-ва, че ние сме турци. Тук, в Гърция, твърдят, че сме турци, но кога-то отидем в Истанбул, усещаме различно отношение към нас. Имах шанса да живея в Турция и да видя как стоят нещата, ние не сме нищо за тази държава. Турция ни използва като маша да прокарва свои политически интереси. Там не ни приемат като турци. Баща ми също го разбра и осъзна какво е сторил. Политиката на Турция да ни представя за турци се прокарва чрез ходжите, които учат деца-та на Корана. Гръцкото правителство не прави нищо за помаците и турците използват нашата общност за своите политически игри.“

Асли, 22-годишната братовчеда на Фазилет, също не говори „помацки“. С чичо си общува на турски. Турцизацията на младото поколение е лична драма за моя гид Ахмет Имам, защото преди го-дини той самият е учил „нашите“ да говорят турски. Днес той гово-ри на със своите деца и с децата на своите близки роднини на турски език. Интервюто с него се превръща в мъчителна изповед.

 

 

АХМЕТ ИМАМ: ЗАГУБИХМЕ СИ ПЕСНИТЕ

АКО БЪЛГАРИЯ НИ ДРАГОВА, ДА НИ ПОМОГНЕ

 

„Гърците за 50 години ни направиха турци, а турците за шест века не успяха. В Атина като разберат, че съм Ахмет, ме питат: „Турчин ли си?“ Казвам им: „Не съм турчин, помак съм“, обяснява моят гид Ахмет Имам. Той е на 56 години, роден е в село Термес (Лъ-

 

117

 

джата), Ксантийско, на няколко километра от границата с Бълга-рия. Ахмет има братовчеди в Ма-дан и Смилян, баща му е роден в Чепинци, бил е имам, преселва се в Лъджата от Рудозем.

Докато пътуваме из Скеча (Ксантийско), Ахмет Имам сочи старите табели край пътя, на ко-ито пише, че е забранено да се

снима и че зоната е контролира-                                      Ахмет Имам

на. Има и бункери. По време на

„Студената война“ достъпът до помашките села в района на Ксанти еограничен.„ОтворихапътянаграницатасБългария,нотабелите, че този район е контролирана зона и че снимането е забранено, още стоят. Да ги питаме: „За кана го имате? („кана“, какво, бел. авт.). ДнесБългарияевЕвропейскиясъюз,отинегомахнете?“КрайГлафки има зона на военните, караулка. Оти не я махнат?“, пита той.

Ахмет Имам преподавал турски език в помашките села в Ксан-тийско. През 1990 г. го глобили и след обвинение, че е шпионин, го уволнили. Той смята, че помаците в Гърция вече са забравили своя автентичен фолклор и са подложени на турцизация. Драмата му е и лична, защото преди 25 години забранил на децата си да говорят своя майчин език и с тях сега говори на турски език.

 

Пътувайки през района на Ксанти, Комотини и Еврос, раз-говарях на български език с гръцките помаци. Те наричат своя майчин език „помацки“. Забелязах, че говорът на помаците е най-добре запазен в селата край Ксанти. Дори в Еврос помаците общу-ват на майчиния си език, но все пак колкото по на изток се отива, общуването става на турски. Как си обяснявате това?

Когато през 1975 г. станах учител в с. Термес (Лъджата, Ксан-тийско), хората там не говореха нито една турска „речка“. Когато завършихме Педагогическия институт в Солун, започнахме да пре-подаваме на турски по нашите села. Тази програма започна от 70-те години, по време на военната хунта (1967–1974). По селата не се хва-щаше нито гръцка, нито турска телевизия, всичко зависеше от нас, учителите. Аз завърших трети пореден випуск в института. Когато

 

118

 

отидохме в нашите села, ние ги научихме да говорят на турски език. Сега помаците ми викат: „Ти ни научи на турски.“ Моето село е Тер-мес, първата махала. Във втората махала нямаше учител на турски и затова хората там говорят само „помацки“, не знаят турски. От 1975 г. насетне, на втората година, когато станах учител в Лъджата, прово-дих 22 деца от нашето село да „пеят“ (учат, бел. авт.) в Турция. От-тук-насетне „врит“ почнаха да ходят да учат в Турция. Така всички адвокати, доктори, изобщо цялата интелигенция, завърши в Турция. Когато Гърция видя, че губи помаците, въведе квота от 0,5 % за образование на помаци и турци. По-късно в гръцките университети също се дипломираха доктори и адвокати. Засега турската страна е взела превес сред помаците. Турците направиха курсове за изучава-не на Корана във всички села. Така по селата започнаха да говорят

турски и забравиха помашкия.

 

Конкурират ли се турци и помаци за работни места, има ли смесени бракове?

Преди 25 години турците и помаците не се тачеха, не рачеха да се женят помежду си. След войната в Кипър близо 30 хил. турци заминаха за Турция, взеха турски паспорти и вече 40 години не мо-гат да се върнат в Гърция. В селата останаха малко турци. Гръцката държава започна да провежда специална политика, предоставяйки преференциални кредити на гърци да изкупуват имоти, къщи, ма-газини на турците. Това беше прекратено през 1981 г., когато Гърция влезе в Европейската общност. Тогава гърците започнаха да разпро-дават имотите, които бяха купили от турците, а помаците ги изку-пиха. Така във всяко турско село се заселиха помаци. Понеже и тур-ците, и помаците са мюсюлмани, започнаха да се женят помежду си. От помашките села имахме износ на невести за Турция. Моя сестра се ожени в Турция и остана там, защото тук гърците гонеха и тур-ци, и помаци. Тогава станаха много сватби между турци и помаци. По данни на мюфтийството в Ксанти през онези години има 1500 турско-помашки фамилии. Тогава нашите села се опразниха, защото нямаше работа нито за турци, нито за помаци. Гърците получаваха финансиране по програми, но за да отговарят на критериите, трябва-ше да живеят постоянно 25 години в района на Ксанти и на Родопи.

Помаците нямат смесени бракове с гърците, ненавиждат се. Макар че съм завършил университет в Гърция и Турция и бях учи-

 

119

 

тел, когато отидох войник, не ми даваха да държа тюфек (пушка) в ръка, а трябваше да чистя.

Моят брат е женен за гър-киня, но това е изключение, едно на хиляда. Гърците имат стара болест, женят се само помежду си. Един грък не рачи каракачан-ка, едва сега почнаха да се женят с власи. Гъркиня, като се ожени за каракачанин или влах, е смя-тана за по-долна категория, щом не е намерила мъж сред своите. При нас се раждат повече моми-чета. Наш мъж може да напусне Лъджата и да найде жена турки-

ня, арабка в Атина например. Но                             На пазара в Скеча едно момиче от Лъджата не може

да напусне селото и да си найде мъж на друго място. В Кентаврос (Кетенлик) има повече от 100 стари моми, които няма къде да се оженят. Мъжките слизат в Ксанти и найдат.

При помаците няма съжителство без брак. Ние, помаците, имаме друга култура, която няма нищо общо с гръцката и турската. В моето село няма нито едно разведено семейство, обичат са, драго-ват са, може да не се погаждат, но няма развод. При помаците има нулева престъпност, няма наркотици, жените ни са почтени. Турки-ните и гъркините са друго нещо.

 

Как са интегрирани помаците в гръцката държава?

Помак може да стане каквото си иска в Гърция, но не полицай, военен, няма наети в администрацията, в кметствата. Драговат ни, ама… Нашите помаци викат: „Зетя прегледан, или с чолка да се по-криваш“, сиреч гърците не ни виждат. Гърците не виждат онзи, кой-то не е християнин, православен. Ние сме мюсюлмани. От нас хрис-тияни не стават. В Гърция няма помаци, които си сменят религията.

 

Обикаляйки Западна Тракия, бях впечатлена, че помаците развиват цели отрасли от селското стопанство на Гърция, про-извеждат мляко, сирене, месо, гледат тютюн. Какво работят по-маците, какви са техните ценности?

Нашите работят много. Мъжът търчи да работи, после да бере тютюн на нивата с цялата фамилия. Сега помаците не отглеждат тол-кова тютюн, защото намаляха субсидиите. Мъжете се препитават като гурбетчии строители в големите градове на Гърция и Западна Европа. В Лъджата има 150 души, които работят в строителството по Атина и Германия. Помаците имат имидж на добри строители, те са трудолюбиви и дисциплинирани работници. Когато Атина бе на косъм да изпусне сроковете за построяване на олимпийския град, тогавашният гръцки министър на строителните работи призова: „Да дойдат помаците!“ и всичко беше завършено в срок.

Всеки помак има къща вТурция,в селотоси,както и в градКсан-ти. Помаците не пият вино, рядко намираш някой да пие. Вярващи са. Рамазана „врит“ в селата държат, в „казбата“ (града, бел. авт.) има много, които не постят през Рамазана. Във „врит“ села има много хад-жии. В Термес (Лъджата) рядко има някой да не е ходил на хаджилък.

 

Ние разговаряме в помашката таверна „Агнандема“ край Ксанти. Прави ми впечатление, че в заведението се говори на тур-ски език, а музикантът Хасан, който свири на саз, пее на турски, макар че е помак. Кога и как помаците забравиха своите песни?

Да, този певец Хасан не знае нито една песен на помашки. Пе-сента, която пее, е на турски, и разказва за контрабанда на тютюн, купен от евреи в Драма. За да не се плати данък за 1500 оки тютюн, го прекарали контрабандно през реката. Хасан имал овце и вързал по две оки тютюн на всяко животно, но го хванали, осъдили го и го вкарали в затвора.

Загубихме нашите песни. Само самоукият певец Али Ронго знае песни на помашки. Майка ми също знае песни, едно време мо-мите са пеели, това вече е забравено. Нямаме наш човек, който да запише нотите и текстовете на нашите песни. Няма как да найдеш да ти пеят помашки песни. Дето имаше, умряха.

Допреди 25 години в нашите села се пееха песните при ражда-не, при сенокос, жените пееха на сватби, момите пееха на Байрам. Имаше и много български песни: „Йорданка се люляла, коса се е ветрела“, „Вчера съм минал, мале, през долно село Райково“, „Майка е дъщеря накарала, оти е седяла на малкоречански юнаци на скутва-

 

121

 

не“. Моята майка ги знае „врит“… Всичко това умря. Трябва ни наш човек, който да запише нашите песни… Сторих група, за два дена се разпадна, турците подкупиха музикантите.

В България помаците пазят песните си, има певци, ние нямаме нито един музикант. Каква култура имаме, щом нямаме една фол-клорна група…

 

Как става турцизацията на помаците?

Комшията и мюфтията, имамът плашат: „Ако не си турчин, няма да те погреба утре, като умреш“. Плашат, че няма да те пуснат в джамията, га викаш, че си помак. Допреди 25 години турците не ни рачеха, викаха за помаците: „От мисирено брашно лукма не стамна и от помаците – бей“.

Турската страна иска да навлезе ислямската култура, да ни сто-ри като тях. Гърците мислят след 50 години да ни направят христи-яни православни…

Гръцкият премиер Папандреу и турският премиер Ердоган подписват споразумения само за турците, а не за помаците. Един-двама помаци влязоха в парламента, един турчин влезе с гласовете на помаците. Защо турци, а не помаци? Хората казват: „Ако станем помаци, пак ще ядеме сопата. Га викаме, че сме турци, рачат не ра-чат, турците ще ни бранят.“

Има и нещо друго. България трябва да се извини за това, което са направили българите през 1941. Когато България дойде тук през 1941 г., в „новите земи“, помаците сториха българи, джамиите обър-наха на черкви. Имало много зулуми, покръствали, в Лъджата и Ша-хин всички насила са покръстени. Питам се тогава турците къде са били, щом мислят, че ние сме турци? Защо турците са оставили бъл-гарите да покръстват помаците? Гърците също не са ни защитили19.

Договорите между Гърция и Турция са все за турците, за на-шите помаци няма нито една „речка“. Едно наше дете не може да учи

 

19                Историкът Стоян Райчевски коментира, че много помаци от Западна Тракия бъркат два различни периода в историята. През 1912-1913 г. има покръствания, когато е имало случаи на насилствена смяна на рели-гията. При администрирането на Беломорието от България в периода 1941–1944 не са регистрирани случаи на подобни насилия. Всъщност през Втората световна война България осъществява много стопански и културни проекти в тази част на Гърция, наричана „Беломорска Бълга-рия“, бел. авт.

 

122

 

майчиния си език,за какви човешки права става дума?ВГърция тур-ците са построили общо 3771 джамии, калета, керван сарай, кюприя, хамами… При помаците няма нищо построено. Турците никога не са се интересували от помаците. Никога са нас не драговали турците.

 

Какво очаквате от България?

Ние искаме да браним нашия език, религия и култура. Искаме да намерим партньори сред помаците в България. Ние сме един на-род. Помаците по турско време са ходили и дохождали в България, женили са се. От Златоград, Ерма река има женени при нас.

Ние не сме нито гърци, нито турци, не сме много и българи, но сме от един род, „акраба“ (роднини). Ако България ни драгова, да ни помогне да изучим 10 деца от помаците, а също и наши учители да учат български език в България. За 2–3 месеца можем да се научим да четем на български, граматиката знаем, това ни е майчин език.

Нямаме нищо общо с турския език, но ще ни го направят май-чин. България може да ни помогне.

 

Къде мигрират помаците и пазят ли своя майчин език в чуж-бина?

Помаци от Гърция има в Турция – Бурса, Истанбул и Измит. В Лъджата през 1960 г. от 72 фамилии останаха само 30, останалите мигрираха в Измит. Знаят „врит“ „помацки“ в Турция.

Имам роднина в Южна Африка, братовчед – в Лондон, в Тур-ция около 50 наши фамилии, в Атина – около 10 фамилии, в Герма-ния, Саудитска Арабия… Събрахме се и аз попитах: „На котро език ще лафим?“ (котро, кой, бел. авт.). От Атина, дето дойдоха, не знаят турски, от Турция, дето дойдоха, не знаят гръцки, тези от Южна Аф-рика знаят английски, от Англия едни знаят турски, други – „помац-ки“. „Врит“ братовчедите можеха да се разберат помежду си само на английски. Какви помаци са, като трябва да се разберат на англий-ски? Казах им да седнат да научат помашки. Ще дойде време „внуче-ну с бабанъ да не може да се разбира“.

 

За кого гласуват помаците в Гърция, имат ли свои депута-ти в парламента?

При избори политиците търсят гласа на мюсюлманите, обеща-ват какво ли не, а след изборите всичко свършва и забравят. Пома-

 

123

 

ците гласуват предимно за ПАСОК, не рачат десните, нито комуни-стите. От България и шумкарите помаците са страдали много.

Моят дядо имал хайвани, жито и ми разказа, че през войната станало следното. В Алмалъ (с. Меливия)…адин ден дойдат царис-тите да видят дали е комунист и казали: „Да живее Сталин!“. Дядо не знае ни Сталин, ни Хитлер и повторил фразата и го набили, смет-нали го за комунист. После дошли партизаните. „Да живее крал Па-влос!“, казали те и той го повторил. „Значи си за краля?!“, ядосали се комунистите и го утрепали от бой. То да не знаеш с кого да си, един ден комунистите влизат, на другия – царистите.

 

Какво е мнението ви за помашкия речник?

Той не е съставен от екип филолози, учители, експерти. В него няма много оригинални помашки думи, много думи в него са взети от гръцкия и турския език.

 

 

ИЗ КСАНТИЙСКИТЕ СЕЛА

 

По шосето из ксантийските села няма голямо движение, комай сме само ние с моя гид Ахмед Имам. Наоколо е пасторална родопска идилия, намираме се в сърцето на най-екологичната част на Гър-ция. Близо до с. Алма (Егнила) от дерето изскачат козар и козарка. „Помаци са врит села“, казва пастирът, който е родом от с. Зюмбюл (Зумпули на гръцки).

Докато пътуваме из Скеча, моят гид обяснява механизма на турцизацията: „Ние сме помаци, много викат сега, че са турци. Ай-тус турски не думат, от Турция клават джамии, школо, турска пропаганда. Реджеп таксиджията уж е турчин, а не знаеше турски, когато отиде на границата да вози за Турция наши хора. Как си турчин, кат не знаеш ни една турска речка?“.

Зминти е голямо помашко селище, наричано Долап хан, защото в старо време тук имало „долапене“(тепавица) за аби, халища, а също и хан. Тук замръквали хората, идвали „да чукат халища“. Преди 15-20 години хората в Зминти гледали масово тютюн, но сега младите се отказали и вече ходят на гурбет, станали „врит майстори“. Освен ориенталски сладости като няколко вида баклави и кадаиф, в мест-ните кафенета се предлага мед от пчелните кошери на околните села.

 

124

 

Край реката в Зминти моят гид посочва място, където преди половин век имало мост, взривен през Втората световна война, за да не дойдат българите. По-нагоре виждаме табела за голям инфра-структурен проект, който е обещан преди доста години в предиз-борна кампания. Все още нищо не е построено, само огромната ре-клама стърчи като символ на голите обещания, с които и в тази част на Балканите политиците печелят гласовете на обикновените хора.

Пътуваме по черен път в гората, от двете страни са се надве-сили желъди, минаваме край рязани дърва, наредени така, че са на-правени цели стени. Наоколо няма жива душа, ние сме единстве-ната кола. По тези места може да живеят само помаците и свинете, казват местните. Помаците са горски народ. Слизат в ниското, само когато ходят на пазар в Ксанти. Тук по ноги Ахмет ходил до с. Ис-ьорен (Ореон на гръцки), когато учителствал по тези диви краища. По околните бърда из планината се виждат летни овчарски кушли, чобаните „зимъса одят на Ореон“.

Стигаме до таверна с рибарници край Исьорен, досами реката, скрита под тежката сянка на орехови дървета. Поръчваме за обяд „салатасъ“ и „пеструмки“ (пъстърви, бел. авт.).

 

 

В ТЕОТОО

 

 

През Втората световна вой-на, когато България администри-ра Беломорието, български учи-тели ограмотяват помаците по села и паланки в Южните Родо-пи. Български даскали са учели нашенци на четмо и писмо дори и в най-забутаните села в Ксан-тийско. В сведенията на тогаваш-ната българска администрация четем, че заради лошите условия в с. Теотокова се препоръчва да бъде назначен учител мъж. С моя гид Ахмед Имам посещава-ме това малко село, където той е

бил учител половин година. Селото е наричано от нашенци Теотоо, на гръцки името му е Теотокос. Тук Ахмет Имам имал само четири ученика, същевременно бил имам на малкото селце. Ходел „по ноги“ до селото, може да намери пътя и с вързани очи. Днес Теотоо има само 20 къщи, до селото има асфалтиран път от 5-6 години. В селце-то няма кафене, преди години и ток не е имало, светили си с газени „ламби“. Сега селото има мюезин и имам.

Отиваме на гости у Емине, хазяйка на моя гид, когато бил дас-кал на Теотоо. Типична българска планинска къща, малка и белоса-на, с градина с гюлови храсти, боб, мисир, плодни дръвчета „Аллах, шукер“, казва за годините си 70-годишната Емине. Стои на прага, сякаш ни е очаквала. Цялата й осанка, облеклото излъчват скром-ност, ръцете й са отрудени, похабени от тежката работа, но къната им придава особена елегантност. От тази изкривена от тежкия жи-вот в планината жена, която с мъка се придвижва, струи топлина и гостоприемство. Нашата домакиня „лафи помацки“, в Скеча не е слизала барем две години.

Между Емине и Ахмет върви раздумка „на помацки“ за нещата от живота. Емине разказва как за 6 месеца като учител Ахмет научил децата „да писват и четат. Прикята си сбрало и сичкото нагодило.“

„Учител ли е дошъл, магаре ли е дошала. Ена седмица га са по-мина, видим, сбрали са, викат: „Ти ша да лежиш ейтюа, нагодиа ми ейтюа“. Доходаа вика, учители, наши деца не знаеа. 10 дена си ей-тюа, размениа са децата.“

Ахмет си спомня с носталгия за времето, когато е бил учител на селото и за приятелството си с мъжа на Емине: „Я та тебе имам като майка, яли сме, пили сме. Рахметлията (покойният, бел. авт.) Халил (мъжът на Емине, бел. авт.) чака да свърша с децата и да дой-да ейтюа. „Айде, Амет, ти са забаи, а. Дума продумам….“

Емине задава дежурния въпрос за родата: „Майка ти що праи?“ На свой ред Ахмет я пита за внучките: „Момите доодат ли?“ Моят гид отваря дума за местния хаджия: „Какво прави хад-жиясъ? Ейтюа лий или на воденицанъ?“, и докато Емине отвръща: „Тус сий“, въпросният човек се появява. На път за джамията минава колоритният Хаджи Сюлейман Халил, роден през 1930 г. в Исьорен. Емоциите започнаха да бликат на талази в речта му, като разбра, че

съм гостенка от България:

„Как сте, бе? Вай, вай, вай, вай. Я сам хаджи, хол сам на хадж, 4

 

126

 

години има. Я сам седял 2 години в Балгария. Чепинци…“

Бай Сюлейман помни, че когато бил на 11 годинки, в селото имало български учител. „Булгария бяа туканъ, имаше училище. Сега няма ора, това село беше 70 фамилии, но врит са отишли на Турция и Ксанти…

Много пати одим на Балгария… Бях по-напреш даржавин, на кметя, ходях в Турция 112 души, в София, Пловдив, Смолян. По-на-преш бях туканъ Мочурие, Кючук дере, Смилян, Чок манъ (от Риб-ница нататък, в Рудозем). На кюприянъ сам дошал. Един полицай там сяди и пита: „От де си, момче? „От новата земя („новоосво-бодените земи“, както са известни тези територии в България през 1941–1944, Сюлейман нарича „новата земя“, бел. авт.). Я говорим както и вас….

….Много пати одя в Балгария. Един пат от Ксанти, с адин Ха-шимов от Даръ дере, да гледам пат на барчината….“

Понеже става време за вечерния „намаз“, старецът набързо си взе довиждане: „Айде, икиндия е, я ся ша вара да са кланям. Живи и здрави да носите на ората селям.“

С моя гид също тръгваме да си ходим. В по-ниското край река-та спираме край кюприя и „даща“, където минавал българският път Златоград – Ксанти. Даща, дъща или доща, е родопска дума за тепа-вица за пране на халища, аби, вълнени одеяла. В българската част на Родопите „дъща“ е дървено съоръжение до реката, което се състои от улей, по който върви водата, която се стича в съдина. Водата пада, създава водовъртеж и така се перат халища, аби.

Докато пътуваме из ксантийските села на нашенци, моят гид Ахмет си спомня: „По ноги съм идвал от Лъджата до Ксанти. Едно време от Лъджата слизали само да купят газ, пиринч, ориз за Бай-рама. Отгоре носили масло, вълна, сирене, шушулки („шушулки“, ошав, бел. авт.).“

Продължаваме из селата Ревма (Чай махала), Ореон (Исьорен). По пътя се вижда нанизан тютюн. Еора (с. Люлките) има големи ху-бави къщи, край които са наредени пчелни кошери.

Катерим се по черен път и край с. Горгона (Братанково) сре-щаме 71-годишния бай Ахмет, нарамил огромно дърво. Не е ясно защо възрастният родопчанин пъшка под този тежък товар и дали си струва усилието да го носи километри из планината. Вдясно се вижда с. Широка поляна (Сироко на гръцки).

 

127

 

По икиндия преди заник навлизаме в гора. В далечината по-трепва мараня, тишината е натежала и се продира от силен про-низителен звук, все едно се стърже изсъхнало дърво. Това е скреч, родопски бръмбар, вид щурец, който издава особен звук през горе-щите летни дни. Действа като мантра за медитация. В българската и гръцката част на Родопите хората казват „цика скреч“. В родопския диалект „крече“ означава щурец, а също и крясък, шум, езиковедите смятат, че думата произхожда от старобългарски. Всичко е засти-нало в особена нега. Спирам да запечатам този миг на открадната красота. Високо в планината край с. Диафоро (Тюрлюцко) заснемам идилична среща с голямо стадо кози с козар.

Спускайки се към Скеча, минаваме по черен път, който води към единствения хотел в тази част на планината. В района няма раз-вит туризъм, нито хотели, няма ски писти. Срещаме пешеходни ту-ристи. Преди самия град се намира манастир.

В Ксанти посещаваме квартала на черкезите „Парналък“. Като гледам, иде реч за роми, които се турчеят. Тук срещаме и български цигани търговци на дрехи. Циганската махала се намира в квартал Дросеро, който има приличен вид, от отворените прозорци на къщи-те се вижда, че са добре обзаведени, чисто е. Всичко е като витрина!

 

 

ИНАТ НЕ БЕЛИ КАША

 

Последния ден от моето пътуване моят гид ме изпровожда до Златоград през ксантийските села. Златисти листа тютюн съхнах край къщите, минаваме през с. Мики (Мустафчово), тукашният въз-дух мирише на тютюн. До Глафки (Гьокче бунар) има военна караул-ка, която още работи. Снимам табелата, която обозначава, че тук е контролирана зона, до която има бункер.

В Шахин (Ехинос на гръцки), селището с три теккета, снимам паметник от 1941 г., който отбелязва битката при Шахинското кале. Има 70 жертви мюсюлмани, но на паметника не са изписани техните имена, а само имената на умрелите православни гърци, обръща ми внимание Ахмет Имам. Районът е напълно изолиран, смята той. В по-машките села в Ксантийско няма бензиностанции. Макар че селище-то е голямо, в местната болница има лекар до 14 часа, после трябва да се пътува до Ксанти, а пътят е лош и се вие като змия през планината.

 

128

 

Моят гид не иска да ме ос-тави на българската граница, а държи да ме закара до Златоград, даже е готов и до Смолян да ме съпроводи. Решавам да го разве-да из етнографския комплекс на Златоград. Той се впечатли много от старата родопска къща до по-щата, в която се помещава турис-тически информационен център. Из района на Ксанти преди годи-ни всички къщи били такива, но

гурбетчиите започнали да си строят домове с модерна архитектура. В една от механите в Етнографския комплекс е пълно с нашен-

ци от Ксантийско, които златоградчани наричат с умиление „наши-те“. Обядвам с моя гид, който не крие възхищението си от развити-ето на туризма в българската част на Родопите. Ахмет Имам е кри-тичен към гръцката държава, която няма да помогне на помаците в Западна Тракия да направят това, което са сторили техните роднини в България. Сигурно от инат. Има един помашки лаф, че „инат не бели каша“, за ситуация, в която никой не печели от твърдоглавието. Какво значи „бели“, ли? Да забелим, да овкусим, подправим ядене, например „да омазним салатасъ“, обяснява моят гид.

Питам се обаче дали „нашите“ в Гърция не са извадили къс-мет, че не са останали в България и не са живели при комунизма. Има нещо тъжно в това, че планината сякаш е разделена като с нож. И в българската, и в гръцката част на Родопите има голяма мигра-ция и хората оцеляват икономически благодарение на гурбета, но българската част има опустошен и обезлюден вид, докато гръцката е пълна с живот, по планинските барчина се виждат стада от овце и кози, има развито екологично земеделие.

Туризмът, развит в българската част на Родопите в последите години не е модел за подражание. Казвам на моя гид, че няма по-отчайваща гледка от Пампорово. Някогашният елитен ски-курорт е западнал поради алчността на предприемачи, изсекли вековни гори и бетонирали планината. Крупни бизнесмени са построили огро-мни хотели, които зеят празни. Шосето има толкова много дупки, че прилича на швейцарско сирене.

 

129

 

Ахмед Имам крои планове как помаците в Гърция може да се омешат с родопчани от другата страна на границата. Нашенци от Южните Родопи засега ходят главно на шопинг туризъм в близките български градове Златоград, Кърджали, Хасково, а също и да „оби-фирват“ жени (ходя по жени, на лов за жени – бел. авт.) в „стара България“. Но контактите могат да се задълбочат и да доведат до бра-кове с родопчани от Рудозем, Мадан, Чепинци…

 

 

СТАРА ПРЕКАЗНЕЦА20

 

Господ ага е нарадил работите по небето адин ден слиза на зе-мяса да раздава по хората късмет и да поправи работите на земяса. Ага е поминал през балканскисе държеви и роднини, за да даде къс-метят, ней-напреш е чул турчина, вика му с темена сас чалъм с каба даитски и с разметнати ракаве джепкен на рамана. И попита го Ал-лах: „Какво, вика, трасиш от меня, да си дошел за късмет?“ И той турчина вика: „Аллах, ей голем Аллах, меня с късмет ми прилега и тва от тебя трася. Я сам ага, и треба я да давам команда“. Господ вика: „Каквото ти речеш“. И Господ помислил и дал му агалъка.

Отсреща са подава гърка с фустанелата разметната, с малко настранената шепка на главана, навива мустаките ту с адната ракъ, ту сас другата и нагърлесто вика: „Θεός Κύριος (Феос Кириос), голем Господ, чух, че раздаваш късмет. Я трасам от тебе агалък. Агълъка си е лесян, я нега може да го правам.“ Господ не искал да го притесни, вика му: „Агалъкат го зе турчинат. Тебе да ти дам друго, да ти дам хитростта.“

„Да, вика гъркат, с нега я можем врит да обикарвам и каквото искам да правям, ко ми дадеш хитростта, мене ми не треба тогава агалъка.“ Господ му дава нему за късмет хитростта.

Там, ага е свършила дувата с гъркат, отсреща с нарошанава коса, неразчесана, с дльога брада от папа надолу, да пее молитви и да мурмориса и метан, пак метан, още метан: „Ей, голем Йехова, каквото искаш, ша правам метан, ама от тебя трасям адна работа, меня да дадеш агалъкат.“ Голем Йехова, Господ му е рекал: „Напреш тебе ся християните и мусулманите. Агалъкат го дадах на турчинина, хи-тростта дадох на християните. Сега ти ша да отбереш, каквото ищиш друго. Остана парите, ко ги искаш да ти дам.“

„Добре, мене дай парите. Я сас тех врит ша мога да коповам от изник сланце до заник сланце. Ако това дадеш меня, я ша съм му тебе млого раздражен.“

Дува чува и българинат, иде исплитаногине,свълненидебели окаляни, очамурвени, с прашива коса,вежде,сдванапарстасадър-

гнеотвъшкиивика:„Господе,менетрябадададешагълъка,дастанам ияголем.“Господмуеотбил: „Тизакъсне!Късметятевритраздаден.“ „Ей, Голем Господ, изсахнали ми беха цървулите и кладах ги в коритото да ги накиснам, оти ми стискаха ногите и пуста дремка ма притисна и заспал сам, а га са разбудих, украли ми са цървулите.“ Млого зел да нареда да го Господ омилова да му даде агълъ-

ка. Ама Господ Бог вика: „Тебе останва от ралото опашката, оти требва да има и да работят, за да може да има и аги, и да може и хитрите да прекарват.“

Адна помачка с торбичка на рамо и с важе през кърстана, и брадвинка на рачинкама, с придупчени цървуле. Върху дрехите да не му е не белли каква има боя от чамур и от прах и наближа да по-пита и той за късмет. Турците и българинът и гръкът са адна дума врит: „Той е глух, той не чуе, той нема език, той не може лафи, кана да ище. Остави го, ний ша го гльодаме.“

Господ отвърнал: „Ага не може да лафи, га не може да чуе, да пише каквото иска да му дам.“

Пак викат врит веднаж и гърци, и турци, и българи: „Те немат писмо и не могат да писват, ша му го писваме ние и ша го драговаме като наше дете помакасъ.“

Господ не баиму яце за помакат. „Той е нито християнин, нито мюсюлманин, нито евреин, не верва“, вика Господ гневен и оставя го и набива си на небоно. Помакат останва да го приглеват турци, българи и гърци. Помаците, каквото са изкарвали, врит са нему, ев-реина, носили да го плата, да го търгува, да му дава пари.

 

131

 

КАТО В ЮЖЕН ТИРОЛ

 

„Ако помаците не земем да писваме майчиния език, се ша ни имат като тева да играт с нами майтап“, коментира приказката Ахмет Имам.

Независимо от страховете на местните хора, че ще бъдат аси-милирани и ще изгубят културата си, в обединена Европа има при-мери как периферни и малки малцинства пазят своята култура. За да вдъхна оптимизъм на моя гид от Ксантийско, започвам да му раз-казвам за Южен Тирол, наричан на италиански Алто Адидже, къ-дето в долините на Долмитските планини живее малка екзотична общност от около 35 хил. души, общуваща на ладински говор, който е част от романската езикова фамилия.

Тази група живее в автономна провинция Болцано, а също в провинция Трентино в Северна Италия. През Първата световна война военната линия между Австрия и Италия минавала през до-лините на ладините, до 1918 г. те са в Австро-Унгария, но след вой-ната и разпада на империята те преминали към Италия, където са и до днес. Долините на ладините са били един от най-изостаналите и изолирани райони в Италия. До 70-те и 80-те години ладините жи-веят бедно, заради периферния планински район, в който се нами-рат. През 80-те и 90-те години тук се развива туризъм и ладините започват да печелят от планината. Днес в китните малки селца с ал-пийски хотели в долините на Южен Тирол има табели, написани на три езика – италиански, немски и ладински.

Според изследването „Евромозайка“ ладинският език е жив и звучи в Долмитите, той се изучава в малки китни селца като Вар Ба-диа, Гардена, Авизио, Ливиналонго. Този уникален език все още се използва във всекидневното общуване масово във Вал Бадиа, Гарде-на, Авизио, Ливиналонго, Ампецо.

Бъдещето на Родопите не е в ново строителство на ски писти, защото планината е твърде ниска и малка, с глобалното затопляне всяка зима снегът намалява все повече и повече. Премахването на границите и влизането на България в ЕС дава възможности хората от двете страни на планината Родопи да развият съвместни туристиче-ски продукти между България и Гърция, гостите на планината за час да стигнат до плажовете на Бяло море. От летищата в Пловдив и Ка-вала туристите за два часа могат да стигнат до Родопите и Бяло море.

 

132

 

Родопчаните от двете страни на планината могат да започнат да про-извеждат обща търговска марка „Родопи“ за млечни произведения.

Златоградчани вече са започнали с първите стъпки. От „Алек-сандровите къщи“ в Златоград през летните уикенди се организира турдоБяломореза17евросвключенинапитки.ВМомчиловцисъщо се предлага подобна екскурзия до плажове край Кавала. Тръгвайки към курортите на Гърция, много български туристи избират да пъ-туват през Южните Родопи, където местните хора общуват на стар български говор. Това е една все още непозната част от Гърция, която ние, хората от „стара България“, бихме могли да опознаем по-добре.

Родопите най-сетне трябва да се свържат с хубави пътища. Представители на българските власти и бизнес настояват час по ско-ро да започне строителството на пътя Рудозем-Ксанти от българска-та граница до гръцкото село Димарио (Демерджик), за да се отпуши планираният от 20 години транспортен коридор между Средните Родопи и Северна Гърция. Пътят Златоград-Ксанти е ограничен, по него не могат да се движат автобуси и камиони и движението е като по „козя пътека“ шегуват се български бизнесмени.

Моят гид Ахмет Имам все пак е доволен от отварянето на гра-ничния пункт Златоград-Термес: „Българската държава нами стори млого хубаво, оти няма да заборавими нашия език. Дохождат бълга-рите и рачат не рачат нашите говорят с българите. Дохождат на-шите в България и врит лафят помацки, оти българите не лафят ни турски, ни гръцки.

Мене ми е драго. Виках да проводя на българския премиер Бойко Борисов благодарствено писмо, нами стори много хубаво, оти няма да заборавим нашата култура и език. Същото писмо ще проводим и на гръцкия премиер Папандреу.“

133

 

ПРИЛОЖЕНИЕ

 

 

ПОМАЦИ В ОБЛАСТ КСАНТИ

(в скоби са дадени българските названия на селищата)

 

Район Мики Miki (Муставчово, Мустафчево) – Еора eora (Люлка, Саланджак, 238 души); Алма alma (Егнила, Ягнила 317 души); Ано Кира ano kirra (Горно Кърмахале, 69 души); Арнаут; Ахладия achladia (Круша, 5 души); Глафки glafki (Гьокче бунар, народни названия: Гече бунар, Кече бунар, 2 хил. души); Горгона gorgona (Братанково, 205 души); Диафоро Diaforo (Тюрлу тарла, Тюрлюцка, 48 души); Зумпули Zoympoyli (Зюмбюлче 149 души); Капноантос kapnoanthos (Чепер даг); Кентаврос kentavros (Кетенлик, 2311 души); korifi-mykis Корифи Микис (Чука 26 души); Котино kotino (Кочина махале); Куцомитис koytsomytis (Лежачко 131 души); krania Крания (Козловец, Карачулка); Мантена mantaina (Басайково, 280); Мики miki (Мустафчево или Мустафчово, 1095 души); Оаси oasi (Летница, 129 души); Панерио panerio (Секиз пенир бунар); Просилио prosillio (Пулево, 150 души); Пиргос pyrgos (Куля, 33 души); Рахи raxi; Сироко Siroko (Широка поляна, Широка паляна, Широкото, 111 души); Зминти Sminthi (Долап хан, 363 души); Сула Soyla (Присойката, 68 души); Стиригма Stirigma (Бара); Тригоно trigono (Τιλκίο, 73); Хрисо Xryso (Пара махала)

Район Ехинос – Ехинос echinos (Шеин, Шахин, 2200 души); Меливия meliboia (Елмалъ, Алмалъ, 632 души).

Район Ореон – Ореон oreon (Обрящене, Брещене, Исьорен, Есьорен, Ясьорен, 718 души), Василохори Basilochori; Теотокос Theotokos (Теотокова, Теотоо, 20 къщи); Кикнос kyknos (Саднювица); Ревма reyma (Чай махале); Стаматио Stamatio (Стамотско, 8 души);

Район Ксанти – Аликохори alikoxori (Али кехая); Антиро anthiro (Ихтиар махала); Аскира askyra (Кара оглан); Basilika (Брусова); gialistero (7); gyrisma; Еранос eranos (Старото село, Отман Юран); ermario; Zafeirio; kadmos; kalybospita; ketikio (Хюсеин кедик); korini, livadi (Чаир маала, 5); Ливас, livas (Айваджък); megaloxiri; mpoyka; Пелекито pelekito (Кара чукур, 4); plagia (Пева Πέβα), Приони prioni (Кьостра), porta (Портокова, Партокова), rymi (Боклуджа, 13); Ydrochori, Хриса Xrysa (Киречелер 113, махала в Ксанти).

Район Термес (Thermes, Лъжата, Баните) – ano Thermes (Горне маале, Горна Лъджа, 428); Диаспарто Diasparto (Пламна, Планинона, Исмаил махала, 112); kato Thermes (Долна Лъджа); kidaris (Съреля); Котани kottani (Джуванци, Кошналар, 43); loytra Thermon; Медуса medousa (Мемково, Мемкова, 311); meses Thermes (Средна Лъджа, 83).

Район Котили (Козлуджа) – Емонио (Вълканово, 150 души); Dimario (Демерджик, 632 души); Котили kotillii (Козлуджа), 456 души); pachni Пахни (Пашевик, 1023 души).

 

134

 

ПОМАЦИ В ОБЛАСТ РОДОПИ

Район Ксанти – Акреос akraos (Дольово 8); Калотихо kalotiho (Угурли 30); korfoboym; Полиски polyskio (Солджак); Потамохори potamohori (123); Рематия rematia (Чай махале); Сатрес Satres (Синиково, Синикова, 300); Теменос temenos (Джами, Синиково ески махале, 241).

Район Ясмос – Мелитена melitena (Баладжъ, 42); poa

Район Комотини (Козлукьойска община) – Мегали Ади mеgali ada (Ада дере); Микри Ада mikri ada (Ада Юрен), mitikas (Аралък борун 6), Нимфея Nymfaia (Еникьой, Яникьой, някога Яникево); Sakarini (Саранджина, 78)

 

ПОМАЦИ В ОБЛАСТ РОДОПИ КЕРАСЯ (КИРЕЗЛИ), ФОЛИА

Район Филира – ardeia Ардия 55; Drymi Карадере; Есохи esoxi (Ешек дере), paterma (Бадемли дере 111), ragada (Казъл агач)

Район Амаксадон – pelekiti

Район Кехрос – ano kambi (Камберлер баля, 44); Boyzla; kampos 164; kato kambi (Камберлер зир, 4 фамилии); kerasia (Кирезли, 135); kechros (Мерикос 147); mikros kechros 167; monastiri (Монастир 135); tsoukka (Цука 67); Xamilo 150; Харадра charadra (Сливвица); Хлои chloi (Хабил кьой, Хибильово, Хабульово, 426 души).

Район Ясмос – Ясмос (Ясю кьой) Кристали kristalli (Теке дере), Мискос mischos (Чепели), Полянтос poliantho (Нарлъ кьой); Керася kerasia (Кирезли), Трикорфу trikorfo (КараМуса)

Район Органи (Хеметли Хамидли) – Драня Drania (Коз дере), Органи organi (Хеметли, 511), Змигада Smigada (Чалабъ, 243), Миртиски mirtiski (Мусаджик), Ано Вирсини ano virsini (Хаджи Юрен, Хаджи Верен, Хаджи Виран, Ажурен, 403), Като Вирсини kato virsini (Кюз Юрен, Козлу дере), Каливия kalivia (Колибелер), Ковало kovalo (Кованлък), Ано/Като Кардомос kardamos (Гердилем, Гердеме, Гердима), Кими (Кьозерен).

 

ПОМАЦИ В ОБЛАСТ ЕВРОС

Район Орфеа – agrafiotika; ano mikrakio (Кютюклий, Чучеклий); apidochori; asia, Герико geriko 136; Гонико goniko (Бабалар, също и Бубалар, 398); kato mikrakio (Чучеклий); Кисо kissos (Кюселер); Мегало Дерио mega Dereio (Голям Дервент 545, помаци, гърци православни и турци); melo petra; Месимери mesimeri (Месемлер, колиби, махала гърци и турци); Ураня oyrama (Кара Юрен); peristerakio; Петролофос petrolofos (Таш тепе, Ташал, 109); polybrasto, roussa (Рушанлар, 305); Sarpidonia; Сидирохари Sidirochari (Ахрен бунар, Ахре бунар, 355); Spano; tria Spitia; Xaldini

Район Суфли (Софлу) – Сидиро Sidiro (Демир Йорен, 475 души помаци и турци).

 

 

135

 

OUR FELLOW COUNTRYMEN IN GREECE LIvING aMONGsT ThE pOMaks IN WEsTERN ThRaCE

By Tanya Mangalakova

 

This book is a journey amongst the pomaks living in the Southern rhodope mountains in Western Thrace. It is a trip round the furthermost North-eastern part of greece which is, in fact, quite different from the popular tourist itineraries around the places where the Bulgarian tourists do not need an interpreter because the local muslims speak an archaic Bulgarian dialect. The book delineates the geography of the Bulgarian vernacular that is spoken by the greek pomaks in the regions of Xanthi, rhodope and evros. It is based upon some meetings and interviews that were conducted by tanya mangalakova, a Bulgarian journalist, in West-ern Thrace in the period 2010-2011.

The book shows how the people living in the rhodope mountains on both sides of the border between Bulgaria and greece have been redis-covering one another after the Cold War period. It also displays the hope of the people living in the Bulgarian part of the rhodope mountains that the country is going to accede to the Schengen area.

The photographs were collected under a project entitled “The Cul-tural, Historical and Language Heritage of “Neighboring Bulgaria””, an in-terdisciplinary study that was conducted by the “St. kliment of ohrid” University in Sofia of the ethnic Bulgarians that live outside the contem-porary borders of the country.

tanyamangalakovaisaBulgarianjournalistandtheauthorofacouple of books: “Our Fellow Countrymen in Kosovo and Albania”, a documentary book on the gorani people (2008, NIBA Consult, Sofia, ISBN 978-954-451-027-5), and “Our Fellow Countrymen in Macedonia”, a documentary book on the torbeshi in macedonia and the Bulgarian-speaking communities in greece and albania (2010, NIBA Consult, Sofia, ISBN 9789544510299). tanya mangalakova works for Osservatorio sui Balcani e Caucaso.

The photographs in “Our Fellow Countrymen in Greece, Living amongst the Pomaks in Western Thrace” can also be found on-line, at the journalist’s blog address: www.balkanguru.com.

a

Photographs and text: t nya mangalakova ©, october, 2011 Design: NIBa consult eooD

This book was supported by Mr. Stanimir Ilchev, a MeP (member of the European Parliament) from the ALDE Group (the Alliance of Liberals and Democrats for Europe)

 

136

 

Ксанти

Таня  Мангалакова е журналист. Родена е през 1966 г. в Стара Загора, завършила е журналистика в СУ „Климент Охридски“ през 1989 г. В момента работи като кореспондент на „Осерваторио суи Балкани“ за България. Автор е на книгата за гораните „Нашенци в Косово и Албания“ и на книга за торбешите в Македония и самуиловите бъл-гари в Гърция и Албания „Нашенци в Македония“.