Триптих за житието на един полицай –
Андрей Илиев Праматаров
/посвещава се на 60 години от смъртта му/
3. Андрей Праматаров пред Народният съд и живота му след това
Андрей Праматаров е безкрайно интересен за руснаците /разбирай СССР / и те правят всичко необходимо да бъде помилван, но при заседанията на Народният съд особено активни за неговото осъждане на смърт се оказват англичаните. Човек, четейки материалите от заседанията на съдебният състав, остава с впечатлението, че той е по-голям злодей от регентите, министрите от всички кабинети от 1941 до 9.9.1944 г. и депутатите от НС взети на куп. Дори представители на легацията изпращат въпроси до народният обвинител Георги Петров, за какво да бъде разпитван Праматаров. И съвсем естествено на 22 март 1945 г. Народният съд го осъжда на смърт.
Главният обвинител на Народният съд – Георги Петров, който е родом също Стара Загора
Но по пътя за отвеждането му за разстрел се появяват две версии за по-нататъшната му съдба. Едната е, че новият шеф на отдел „Б“ на ДС Стефан Богданов, го предава на съветските власти за разследване и именно тогава той стига до Москва, а не след 30 септември 1944 г. /съдбата на последният началник отдел „Б“ на ДС от царско време и на първия след преврета е интересна – б.м./
Защо толкова много ги интересува Праматаров? Ами просто съпоставете, като население, финансова мощ и територия България и по всички тези показатели колониална Великобритания. Съотношението дали е 1 срещу 100 или пред нашата единица, ще има нула, запетайка, и още някоя нула? И този държавно-териториален лилипут “ослепява“ английското разузнаване до края на войната, благодарение на идеята на един единствен човек.
И другата, че е отведен на среща с новият началник на ДС – Димо Дичев и заместник министъра на вътрешните работи – Руси Христозов. Само по себе си и тази среща също да се е случила, но след обръщане на внимание от „по големия брат“.
Те му предлагат да сътрудничи на новото разузнаване, като им предаде цялата задгранична агентура.
Праматаров се съгласява и им предоставя имената на шефовете на американското, турското, японското, румънското и други разузнавания, както и списък с техните шпиони и със сътрудниците на подчинената му разузнавателна служба. Посочва също кои са двойните агенти, както и срещу какви възнаграждения са работили – от 500 до 8000 лв. месечно.
Димо Дичев – шеф на Държавна сигурност 9.9.44 до 1947 г.
След тази среща Димо Дичев и Руси Христозов предлагат на министъра на вътрешните работи Антон Югов да внесе предложение в Министерския съвет Праматаров да бъде помилван.
Антон Югов
Това става и той е освободен от затвора, но е държан под домашен арест до 1955 г. Според друга версия лежи в затвора 7-8 г. по ходатайството на руснаците.
След този акт разузнаването на правителството на Отечествения фронт поема в свои ръце ръководството на цялата задгранична агентура на отделение „Б“, а Праматаров е използван за консултант.
Той е един от основните свидетели в процеса срещу „предателската шпионска и вредителска група“ на Трайчо Костов, който започва на 7 декември 1949 г. във Военния клуб в София. Тогава Праматаров доказва или „доказва“, че Костов е агент-провокатор на Гешев, с когото са съученици от Втора мъжка гимназия, и затова е останал жив след процеса през 1942 г., докато другарите му са разстреляни. Според Праматаров Гешев умеел по гениален начин да манипулира комунистите, които по това време са в нелегалност. И да изгражда невероятни алибита на своите агенти, които уж са пребивани от него, за да излязат герои в очите на своите идейни другари.
Новата власт оценява знанията и уменията му. Признават, че той е работил основно за България и тъй като се нуждаят от специалисти от неговия ранг, привличат го като консултант, а с помощта му и цялата му агентура от царско време.
Благодарение на агент на Праматаров е предотвратен атентат срещу Вълко Червенков около средата на 50-те години на ХХ в.
„Бисерът“ на неговите агенти, безспорно е Величкия епископ Андрей, вербуван от него в средата на 30- те години, когато като заместник на Екзарха пребивава често в Турция. Заминавайки за Ню Йорк митрополита Андрей Велички продължава да служи на българското разузнаване, срещу едно единствено искане: когато наближи края на дните му, да му бъде разрешено да се прибере в България и тук да бъде погребан. Тази молба е била изпълнена от новите му ръководители. Митрополит Андрей умира в София на 9 август 1972 г.
В книгата си “Спомени за градския идиот“ Георги Данаилов пише следното: „В средата на петдесетте години по улиците на София се появи призрак, по-старите софиянци го познаха и не скриха удивлението си и дори безпокойството си. Този възкръснал се наричаше Андрей Праматаров и преди Девети септември беше началник на отделение „Б“ към Държавна сигурност. Във всички случаи това бе един от хората, които не би трябвало да избегнат гнева на обвинителите и съобразно техните разбирания, куршума на възмездието. Праматаров е завеждал контраразузнаването и следователно е преследвал руските и изобщо антифашистките разузнавачи у нас (за такива люде думата шпионин не се употребяваше и аз оставам верен на традицията) и въпреки всички предположения този човек се оказа жив и здрав, всеки ден се разхождаше спокойно по улиците на града, сядаше в сладкарница „Прага“, пиеше си кафето и така необезпокояван дочака смъртта си на свобода.“
Андрей Илиев и Венелин Митев, споменават, че е обвиняван в духовна нечистоплътност, ценящ и уважаващ преди всичко парите. Според мен тези обвинения идват в резултат на това, че избира живота, за да служи на родината си.
Андрей Илиев Праматаров умира на 28 октомври 1963 г. в София.
P.S. Преди може би 15 години, при една среща със създателят на отдел “Най-нова българска история“ в РИМ Стара Загора – Петър Коев /Бог да прости душата му, и да е лека пръста над него/, го попитах дали е наясно къде е била родната му къща в Стара Загора? Той ми каза, че се е намирала срещу сградата на Радио – Стара Загора, в близост до бившия Пионерски дом. В края на 50-те или началото на 60-те години, там се е помещавал вегетариански стол /ресторант/, който по-късно е преместен срещу Стамотологията. Сградата е разрушена във връзка с изграждането на новата Община.
За написването на този материал бяха използвани книгите – „Тайни и загадки на „Тихия фронт“ на Венелин Митев и “Непознатият Никола Гешев“ на Андрей Илиев, както и статията на Борис Цветанов „Лъжата за първото бягство на Гемето.
