Краят на въстанието /4.10 – 18.10./
Из спомените на Иван Попов
След това се присъединихме към Тольо паша и 4-5 дена с него се движехме. На 6 октомврий случайно се срещнахме в Нидже планина, именно в планината Барбеш и Влашките колиби със Сарафов. 
Васил Чекаларов и Борис Сарафов
Времето беше студено, валеше сняг. Сарафов ни каза да се откажем от намерението си, защото мостът между Лерин и Воден се пазел от много войска. При това каза, че поради зимата действието ще бъде невъзможно, та ни съветваше да се разпуснат въстаниците, като прикрием негде оръжието: войводите и пък ръководителите да останат с малко четници да крепят духа на населението, и в случай, че се прилагат някакви реформи в Македония, да посочват, ако има нужда лица, способни да служат като жандари и др. След това Сарафов, към когото се присъедини и Гьорчо Петров, се отдели от нас и тръгна, виде се, за към България. Ние пък Костурските чети, се упътихме към своя район, за да приберем от народа оръжието…
…Предстоеше в едно денонощие да извървим 20 часа път, – трябваше да преминем Леринското поле, от което бяхме далече, та да навлезем в планината Вич.
Осъмнахме в полите на Вич, капнали от умора и глад. Срещнахме дървари българи, които отиваха в планината. (имаше наблизу български села), и по-уморените момчета се накачиха на добитъците. Дърварите драговолно отстъпиха. Вървейки нагоре по един дол, току пропукаха пушки от съседния баир. От ляво и дясно беше гора, а ние вървяхме в дол; отпред беше устроена засада, а отзад беше поле – не можем се върна. Войводата Васил Котев вървеше напред и първата пушка го повали мъртав. Нямаше време да мислим, как да залавяме позиции, ами се дръпнахме на ляво в гората, излязохме над селото Бял камък. Току що излезли срещу селото, виждаме, че от него иде войска и захваща позиции. Тогава ние кривнахме на десно по един трап и се отбихме в една гора. Видяхме, че от всички страни сме заобиколени с войска, а мястото не позволяваше да се бием. Момчетата бяха убити от умора и глад и повечето с голи колена, боси, с подути от студ пръсти. Всичко туй за пръв път ме отчая и реших да се самоубия. Поисках от едно момче револвера, понеже своя по-рано бях дал на едно момче, което отиде в Прилеп и сетне неможа да се върне. Момчетата като разбраха работата, отказаха и ме окуражиха. Аз им казах, че няма жив да се дам в турски ръце, а те отговориха, че няма да позволят това, но обещаха, че ако би да дойде да падна в плен, това няма да оставят и в краен случай ще ме застрелят. Откачих си чантата, в която имаше книжа, и я зарових на едно място: бях си бележил всичко, каквото преживяхме през въстанието. Момчетата помислиха, че ще се убия с пушката, и взеха да ме отвръщат, но аз ги успокоих, като им казах, че заравям чантата, та сетне, който остане жив да я прибере, и затова нека всички да запомнят мястото. В туй време пристига на помощ на турците друга войска, именно в селото Бял Камен, която отстоеше на десетина минути ход от нас. Ние се потайвахме в горичката и чакахме турците да ни нападнат. Взе да вали сняг и падна мъгла. В туй време пристига войската, която беше над нас, почна да се прибира в дясно от нас. Тогава ние с последно усилие, аз с една бомба в ръка, тръгнахме напред и можахме незабелязано да се промъкнем като се изкачихме на горе. Аз бях с 20-тина души: другите бяха пръснати на разни страни и се чуваха гърмежи. Успях да се промъкна по посока към село Блаца; приближих до селото само с 7-8 души, а другите, понеже бяха Вишенци, се отбиха в с. Вишени. Беше паднал сняг, та трябваше да пренущуваме в Блаца, което беше опожарено, но в което бяха останали няколко къщи. Именно за да не бъдем в тежест на селото, тези що бяха от Вишени, отидоха там.
Имах намерение на сутринта да посъбера пръснатите четници, що останаха назад и що бяха се разпилели сигурно по околните села, както и да разбера, какви загуби са претърпели.Трябваше да се прибере оръжието им. Вече по мръкнало наближихме селото Блаца, кучетата лаяха, имаше значи хора. Но не знаехме, дали има войска или някои от нашите чети. Пратих едно момче, за да разбере, какво има в селото, но то вече не се върна. Пратих и второ момче, но едвам що се отдели то от нас и един залп от скрития аскер го повали. Тогава ние се върнахме и се отправихме към селото Черешница. Но и там войска. 
с. Олишча и монастира над него, днес
Тръгнахме за Олишкия монастир при село Олища и трябваше да минем през една пресека. Един от четниците забележи, че се блещука огън от цигара; разбрахме, че и там има войска. Тогава се насочихме към една воденица близу до селото Олища. По височините беше паднал сняг, студено беше, 7 октомврий. Във воденицата намерихме войводата Петър Погончев, който беше с вас преди да се пръснем. С него имаше двама души. Поогрехме се там. Воденичарят ни направи качамак, та хапнахме малко. След това момчетата си отидоха по селата Загоричани и Бобища; те бяха изгорели, та навярно щяха да идат в Клисура да търсят семействата си. Аз и Погончев, отидохме в селото Олища и там в плевнята на дядо Кузо се скрихме, до гуша в плявата. Дохождаха войски и заобиколиха селото; диреха въстаници, за да им вземат пушките. Наскоро турците си отидоха. Повиках учителят, който беше родом от Черешница, по име Аристид Дамянов. Питах го за нашите чети, които бяха останали с Чакаларова, где са, за да им пиша, та да се срещна с тях. Той се зачуди, как съм се решил да остана тук, и ме посъветва да бягам, защото няма вече онзи предишен народ, а сега са всички предатели. Не можела жива душа да мръдне от едно село до друго, а камо ли да се знае, где е Чакаларов с четата си.
Тогава на другия ден Погончев отиде в манастиря, гдето беше оставил жена си, дано намери у нея някоя пара. Но манастиря заобиколили войски, след като Погончев влязъл в него, та се принудил да се преоблече в калугерски дрехи, за да се спаси. Той остана там. В това време войводата Никола Андреев и ръководителят Михаил Николов, които били в планината Ежево, бяха проводили едно влахче за хляб. Учителят беше узнал, че влахчето дохождало, та по него им известява за мене, и те на другата вечер дойдоха, та ме взеха. На Погончев съобщихме, где да ни намери, но той не дойде.
Като излязох от селото, срещнах българския поп (в същото село има и гръкомански поп) и той, като ме видя без гуня, само в куртка, даде ми своето расо. И така, аз, с попско расо под мишка, заминах за планината Дива Череша заедно с Андреева и 7-8 души момци. Там престояхме един ден, дано нещо разберем за другите чети. От Андреева аз и за Чакаларова нищо не успях да узная. Като не можахме тук да се прехранваме, прехвърлих ме се в планината Ежево, но и тук видяхме зор за храна. За това решихме, макар и с риск натискани от глад да влезем в селото Чурилово. Останахме там 24 часа. Бяхме в частна къща у познати на Андреева. Тук ни дадоха една гуна на един бивш четник. И пак излязохме в Ежевската планина.
Видях, че не може вече да се стои там, че не може да се разберем нито с пръснатите наши четници, нито да се доверим вече на хората както по-напред, и от друга страна – студ, глад…Решихме да се прехвърлим в Гърция и от там в България…
Из спомените на Андон Шкондуров
… напуснахме Мариево. Кономладската чета вървеше напред с войводата Васил Кономладски за Костурско. По пътя на планината Каймакчалан валеше сняг. И там се срещнахме с Борис Сарафов, който идваше от Битолското въстание. Гьорчовата чета се върна със Сарафов за София. Кономладската чета, авангард и аз бях с тази чета вървехме за Вич планина, Костурско и стигнахме планината в местността Павлен. Валеше сняг и в разстояние на 20 часовия път от Чанища – Мариево до Вич планина – Павлен, турската войска от село Белкамен ни открива огън и се бихме на живот и смърт и на това кърваво сражение паднаха следните убити синове на костурчани: войводата Васил Кономладски, Васил Ватев Кономладски, Стоян Мелев Кономладски, Мельо Чебишев Кономладски, Стоян Урдов Кономладски, Пандо Бъкрачев от село Вишени убити. А ранени бяха Новачко Котев от Кономлади, Андон Шкондуров от село Смърдеш.
Из спомените на Георги Попхристов
През есента пак се връщат в Костурско. Минават от Леринското поле доста разнебитени: голи и боси, изморени от дългите походи. В Леринско попаднаха на засада при местността “Павлил” Лаченско и там бяха разбити и разпръснати. Паднаха убити доста момчета.
Аз по това време (както казах по-горе) бях останал сам с 18 души и обикалях Нередския център. Получих писмо от Лазар Поптрайков, че е ранен и искал да дойде при нас. Очаквах го да дойде. Но той, нещастният, вместо да дойде при нас, предпочел да иде при Коте. Последният, като стар другар и познат, обещал му уж да го лекува. Доверил му се. Тоя изрод Коте, вместо да му направи другарска услуга и да му даде помощ, убива го подло и изпраща главата му на костурския владика Каравангелис срещу 30 наполеона. Владиката беше ортак с турците. От тогава Коте стана напълно гръцко оръдие и доверено лице на владиката, задето взе главата на българския комита.
