2.10. 1903 г. Сражението при Чанища
Из спомените на Иван Попов
…Всякак се стараехме да завържем кореспонденция с щаба… Късно ни отговориха – след 15- 16 дена (някъде по изчисления, около края на септември). По това време се бяхме присъединили към четата на прилепския войвода Петър Ацев, а Тольо паша и Дядо Коле се върнаха назад. Ние с П. Ацев заедно се движехме по прилепския район, гдето се срещнахме с Петър (Пере) Тошев и с Гьорчо Петров, който идеше от България.
Гьорчо Петров
Гьорче водеше със себе си десетина души; бе донесъл динамитни бомби и др. Писмото от щаба, което най-сетне получихме, заповядваше да действуваме заедно с Гьорче в Прилепско и гдето изобщо намерим за добре; когато утихне Костурско, щели да ни пишат, за да се върнем там, а между туй да имаме грижата да разрушим моста между Воден и Лерин.
Тогава ние се върнахме назад в посока към Лерин, за към главния мост. Минахме през селото Крушевец, спряхме се там и пратихме писмо да се съединим с тамошните чети, понеже вече бяхме оставени от Ацева. Писахме на Тольо паша и Дядо Коле, като ги известявахме, че сме дошли та да се срещнем. Не зная как нашето писмо попаднало в ръцете на аскера, който квартируваше в едно от съседните села. Ние изморени от пътя, се бяхме установили под полите на върха Маргарит, близу до с. Крушевец. На сутринта нашият караул, който беше на самият връх ни извести, че от всички страни сме заобиколени от войска. Тъкмо в това време бяхме наклали огън, деряхме овци за обяд, и всичко си остана така, а ние побързахме да се изтеглим по височините, за да вземем позиции. Бяхме разтоварили два товара бомби и динамит, и едвам сварихме да ги възкачим горе на позициите. Не успяхме както трябва да се разпределим по места, ами кой както можа зае позиция и се почна люта борба.
Това беше на 2 октомври заранта. Войската като бясна налиташе. Ние бяхме 116 души; с нас бяха и Гьорче Петров и дошлият с него Лука Иванов, запасен офицерин, родом от Панагюрище (България) и Йово Йованович, сръбски емигрант, бил в сръбската армия, родом черногорец. Турците постоянно получаваха подкрепления и достигнаха до пет шест хиляди души. Позициите ни бяха на по-високо място, в канари Турците като нападаха трябваше да се катерят. Сражението трая до мръкнало и още след това. От моите четници паднаха двама: Кузо Головода, най-храброто момче и Христо Бабчорски, също тъй храбро момче, което в Невеска уби четирима турци. Това бяха първите жертви от моята чета. Още едно момче загина, а ранени имаше шестима, между които и доста тежко Лазар поп Трайков; куршумът бе минал през врата и устата та му избил и два зъба.
Лазар Поптрайков
Той при все това оздравя, но го затри сетне Коте войвода. Между ранените беше и Йово Йованович. Той се би храбро; раниха го в окото. Раниха доста тежко и едно много самоотвержено и честно момче, влахче, по име Лука, от гр. Костур. Той живееше в с. Черешница и беше четник при мене. По-рано го бяхме пратили в Костур с една важна терористична мисия против един предател, който постоянно предаваше и подстрекаваше турците. Заловиха го в града, като се усъмнили, види се , в него.
Германос Каравангелис
Самият костурски гръцки владика Каравангелис го бил до умиране, а и турците много го изтезавали: пекли го на мангал, та паднал в несвяст по 3-4 часа. При все това останал верен на клетвата нищо не предаде. Закарали го в Битоля да го съдят: и там бой, изтезания, щял да умре в затвора, но благодарение на един български доктор, също тъй затворен, бил е тайно церен та останал жив. Биде съден и оправдан. Сетне жив в неговото си село. Когато се посъвзе, пак постъпи в нашата чета. Тоя Лука именно оздравя и от раните получени в сражението при с. Крушевец, и сега се намира в София.
Турците, напротив в това сражение дадоха много жертви; селяните от с. Крушевец ни уверяваха сетне, че имало до 400 души убити, което е твърде вероятно, защото турците много дръзко настъпваха та доближаваха дори до пет метра, до на щик. Това ставаше особено на мръкване. Като се стъмни, настъпи нашият ден и ние си пробихме път през най-слабият фланг, именно предприехме настъпление през една височина, гдето турските войници още на мръкнало бяха попривършили патроните си, а мъчно можеха да ги набавят. И наистина атаката излезе сполучлива. Ранените ги поведохме с нас.
Поражението на турците около с. Чанища на върха Маргара 1903 г.
/по спомените на Мил. Звездов, всъщност спомените му описват събития станали между 30.09- 2.10. макар че за него сражението да е станало на 20.10. по нов стил, т.е. на 7.10../
Гьорче и Поптрайков ме извикаха и ми казаха, че ще се връщаме в Морихово. – Имай предвид и отбирай места угодни за кватируване, поръчаха ми, защото имаме няколко товара муниции, които ще носим с нас. Поръчаха да се донесат 5 добитъка, които натоварихме и потеглихме. Стигнахме местността “Четири бука“, дренско, другата вечер в Раково, пълчишко-мориовско, и третата вечер – 20.Х.1903 год. в Чанища, местността Маргара. Пътят беше дълъг и трябваше бързо да вървим – без почивка. Разбрахме, че турците следели движението на четите, та трябваше рано да потеглиме и рано да стигаме. Стигнахме на полунощ в село Чанища, местността Маргара, близо до селото. Разпоредихме за храна и турихме застава на самия връх. Останалите бяхме по полите. Току що бяхме се разположили да отпочинем, едни от четата позаспаха, защото бяхме изморени от дългия и бърз поход. Не мина час и започна да се съмва. Заставата отгоре даде сигнал за тревога – да се качим горе бързо, защото голяма потеря идва. Натоварихме припасите – и всички на върха. Още не доизкачили се горе, заставата открива огън и не даде на аскера да доближи полите на височината. Прибрахме се всички и разтоварихме конете. Лука Иванов заповяда да се отворят сандъците и ни разпредели по позиции. Престрелката продължаваше. Костурци бяха въоръжени с маузерови пушки, взети от обезоръжения гарнизон в гр. Невеска. Гьорчевата чета бе с манлихерови пушки. Само моето отделение беше с гръцки берданови. Всичко броехме около 200 души – костурци около 130, Гьорче с 45 души и останалите бяхме ние.
Луката командваше всичките чети. Нареди ни и ни заповеда никой да не стреля без заповед – да не харчим патроните напразно, защото няма да отстъпим и не можем да отстъпим. Турците приближават полите на височината. Те бяха цял табор, една дружина. Изсвири тръбата и почнаха да настъпват. Луката заповяда да се бие залп. С няколко залпа турците бяха поразени и се разпръснаха безредно. Престанаха да стрелят. Настана тишина. Луката заповяда знамето на костурци да се постави на върха и да се запее “Боят настана, туптят сърца ни. Ето ги близо нашти душмани.“ Викнахме да пеем всички. Косата ни настръхна. Мина се един час и пристигна гарнизона от Дуинье. Започна да се обсажда цялата височина, атаката започна отново. Турските тръби свирят и аскерът започна на сила да настъпва. Луката заповяда се хвърлят няколко бомби, нещо, което беше от голямо значение. В няколко минути изгърмеха няколко бомби , които разтрепереха цялата местност. Турците млъкнаха, веднага престанаха да атакуват. Нашите позиции бяха естествени – в каменисто място. Луката с бинокъл в ръцете, другите войводи – Лазар Поптрайков, Иван Попов, Цильо Кономладски, обикалят позициите и ни казват никой да не мърда от позицията, защото бием се на смърт или живот. Минаха няколко часа само в престрелка. Слънцето печеше силно. Нямаше ни водица, ни хляб. Към 2 часа пристигнаха нови подкрепления на турците от гарнизоните в с. Витолища и село Мегленци, та станаха всичко 5500 души аскер. Боят започна отново. Обръчът на височината се стегна от всякъде. Тръбите свирят на ново и аскерът настъпва със сила. Бой ужасен започна. Цяло Морихово трепери от бомби и пушки. Една бомба падна в една пукната скала, разби я на парчета и порази сума турци. Изплашени те спряха настъплението. Един от костурските четници, който знаеше отлично турски, извика със силен глас: “Япмаин окадъръ уджум! Епиниз юлежексънъз. Бизим аскер аламани аскеръдъръ“, което ще рече: “Не правете толкова атаки, защото ще умрете до един. Нашите четници са германска войска.“ Лазар Поптрайков стоеше на няколко десетки метра до мене и наблюдаваше с бинокъла. Стоеше на една скала. Един куршум прониза му бузите през езика. Видях като се наведе и започна от устата му да тече кръв. Станах лазешком да отида при него, и той ми каза по нямски- мимически – не можеше да говори – да не се местя от място си, тъй като не е много опасно ранен. Часът вече стана 6 – сегашно време. Турците опитаха пак да настъпят, макар и да падаха като круши. Но и при тая атака не можаха да настъпят, защото бомбите ги поразяваха. Слънцето вече навали и започна да залязва. От една турска позиция по направление към Прилеп престанаха да стрелят – отстъпваха един по един. Вече се смрачи. Аз станах от окопа и отидох при войводите, които бяха се събрали около Лазар Поптрайков.
Запитаха ме накъде ще отстъпим и аз им посочих. Като се проверихме констатирахме няколко ранени и 4 души убити – два от костурци и два от Гьорчевата чета. Прибрахме ранените и всичко друго, без да оставим сламка на турците. Прекръстихме се и потеглихме…
