Богдан Филов и Македония
Марио Цветков
Според заглавието на темата трябва да имаме в предвид няколко неща:
Животът на този човек е разделен между науката и примамливата съблазън на голямата политика. Богдан Филов прави завидна научна кариера в продължение на 32 години (1906 – 1938 г.), като се превръща в образец на амбициозен и напорист учен, който след дългогодишна реализация на научния фронт, свързана и със скандали с колеги ( акад. Любомир Милетич, проф. Петър Мутафчиев, проф. Стоян Романски и др. ) и с непрекъснати увещания към оторизираните държавни органи в лицето на МНП да получава допълнително средства за своите научни изследвания. Всичко това преди да приеме изкушението да стане просветен министър на 14 ноември 1938 г. в правителството на Георги Кьосеиванов и да започне изкачването си към политическия ни връх на премиер от 15 февруари 1940 г., какъвто е до 9 септември 1943 г., а до 8 септември 1944 г. е и един от тримата регенти на малолетния цар Симеон ІІ.
В политическата си кариера напълно разкрива заложбите си в служба за изграждане на авторитарна социална държава, ръководена от царя, която в последствие се превръща в стъпало към утвърдилата се след 9 септември 1944 г. тоталитарна социална държава от съветски тип. Чувствам, че тук някой може да възроптае срещу това мнение, но истината е такава, че за дълготрайното функциониране на българското тоталитарно общество освен тясното обвързване с политиката на СССР, спомагат и безпартийните кабинети след 21 април 1935 г., явяващи се форма на царска авторитарна власт, след чието събаряне става разчистване на пътя към българския тоталитаризъм, което се осъществява лесно, ефективно и трайно.
Житейският път на ученият и политикът завършва с произнесената от т. нар. Народен съд, смъртна присъда, която е изпълнена в нощта на 1 срещу 2 февруари (Сретение Господне) 1945 г. Т.е. в отношението на Филов към Македония трябва да имаме в предвид човека – учен и човека – политик.
Второто, което е определящо за настоящата тема е, че Богдан Филов, не е свързан, като някой други големи български учени, общественици и политици с Македония, каквито са Л. Милетич, Н. Милев, Ал. Станишев, или събирателният образ към темата на фамилията от Велес – Георгови – учения проф. Иван Георгов, политика Илия Георгов и общественика Георги Георгов.
И най – накрая, какво е отношението на ВМРО и др. формации, произлезли от нейните редове или гравитиращи около нейната политика, като политически организатори на населението независимо, в коя част на Македония се намира, към политиката, която води Богдан Филов.
Богдан Филов е роден на 28 март 1883 г. в Стара Загора, където баща му Димитър Филов е командир на Шеста Старозагорска дружина. Малко преди да навърши 4 години, се превръща в дете – сирак, над което ще тегне петното, че е син на превратаджия дръзнал да застане срещу Стефан Стамболов и да бъдат забравени заслугите му по Съединението на Княжество България с Източна Румелия и в Сръбско – Българската война от 1885 г., макар че баща му умира от раните си, а не е съден като превратаджия, както Атанас Узунов и Олимпи Панов и др. по Русенският процес от 1887 г.
Детството му преминава в Стара Загора, Пловдив, Русе, Одеса и Карлово.
През есента на 1900 г. се записва в историко – филологическия факултет на софийското Висше училище. След година получава стипендия от МНП за продължаване на обучението си по класическа филология в Лайпциг. Тази стипендия идва от някогашния фонд „Българска добродетелна дружина”, наследен от Иван Евстратиев Гешов и управляван от Христо Пулиев. Имайки в предвид родствените връзки на фамилиите Сахатчиеви ( по майка ) и Гешови е резонно да допуснем, че освен отличната гимназиална диплома и връзките между двата рода, спомагат за получаването на стипендията.
От есента на 1901 г. до пролетта на 1906 г. е студент във Вюрцбург, Лайпциг и Фрайбург, където защитава докторската си дисертация „Легионите в провинция Мизия от Августа до Диоклецитиана”.
Завръщайки се в България е назначен за учител първоначално в Трета, а по – късно във Втора мъжка гимназия. На 6 септември 1906 г. отправя молба до министър Иван Шишманов, да бъде назначен на работа в Народния музей, на когото през 1911 г. става директор.
Богдан Филов съчетава с успех работата си на учен и администратор. До 1938 година, когато става министър, той се справя успешно с всичките си ръководни задължения на директор на Народния музей и Археологическия институт, университетски преподавател, ректор на СУ и шеф на БАН. А това допълнително допингира самочувствието му, че пред него не може да има бариери на научното поприще и че с каквото и да се захване ще го докара до успешен край.
По време на войните за национално обединение, които с известни прекъсвания обхващат периода -1912-1918 г., и които България води на територии, в които живее и българско население. Именно в този период от време Богдан Филов предприема три научни пътувания в Източна Тракия, Беломорието и Македония. Това той прави по силата на служебното си положение и задължения като директор на Народния (Археологическия) музей в София. Поради това съвсем естествено е, че наред с чисто научните си интереси в областта на археологията, материалната култура и изкуството той урежда и административни въпроси като опазването на културно – историческите паметници и пренасянето на някои от тях в София.
И трите научни експедиции Б. Филов предприема след необходимата предварителна подготовка — проучване на излязлата литература, изготвяне на специални листчета (фишове) за издадените дотогава гръцки и латински надписи с текст и най-необходимите бележки за тях. Специално за пътуването си в Македония през 1916 г. той основно проучва съчиненията на Милюков, където са описани културно-исторически паметници в районите на Солун, Воден, Преспа, Охрид, Битоля, Прилеп и Скопие; на Кондаков, където са описани паметници от районите на Солун, Сяр, Скопие, Куманово, Грачаница, Битоля и Охрид; и на Й. Иванов, където са приведени предимно старобългарски книжовни паметници и надписи от Македония.
За да можем да разберем каква грижлива подготовка е извършена, достатъчно е да се спомене, че такива предварително написани листчета, по които Б. Филов прави необходимите проверки при отделните обекти и не е нанесъл никакви поправки, за Скопие са 55, за Охрид — 41, за Битоля — 33. От близо 650 фиша.
Най – дългата и отнасяща се предимно за Вардарска Македония е тази от 1916 г. За това на нея ще се спра малко по – подробно, тъй като се отнася по въпроса за темата. През лятото на 1916 г. Щабът на Действуващата армия организира голяма научноразузнавателна мисия в Македония и Поморавието. В нея участвуват предимно университетски учени: професорите Цонев, Романски, Милетич, Арнаудов, Златарски, Иширков, Мишайков, лекторът по турски език Гаджанов и други.
Сред поканените да участвува в тази експедиция е и Б. Филов. Писмото до него е изпратено на 21 юни 1916 г., като му се предлага да извърши археологическо проучване.
На отправената му покана Б. Филов отговаря положително още на 23 юни 1916 г., като пише: „Бързам да Ви уведомя, че от моя страна ще направя с най-голяма готовност всичко, за да съдействувам според силите и знанията си за изпълнението на тези твърде навременни и наложителни задачи“, т. е. изследване на новите земи в научно отношение, правилната насока на държавния живот в тях и защитата на отечествените интереси в бъдещите международни преговори.
На 5 октомври 1916 г. Б. Филов представя рапорта си на началник-щаба на Действуващата армия. От рапорта се вижда, че е извършил пътуването си от 12 юли до 13 септември същата година. Дейността на Филов по време на двумесечната му научна експедиция е насочена в три направления: проучване на паметниците — описание, направа на планове и снимки, и т. н.; пренасяне на най-важните паметници в София с оглед на тяхното общонационално значение; набелязване на мерки и даване препоръки за опазване на останалите паметници.
Проучванията на Б. Филов се отнасят по-специално до следните обекти и паметници, като средновековни крепости, църкви и манастири. Също така се интересува от римските паметници. Обръща внимание както и на каменните надписи, така и на фреските от посетените църкви, на средновековните български ръкописи запазени в различни български манастири в Македония и Косово. При посещението си в църквата „Св. Никола” в Прищина си задава въпроса за изкуството на дебърските майстори дърворезбари. Накрая е направено интересно и много важно в научно отношение
заключение: „В сравнение условията в стара България може да се изтъкне, че в Македония паметници от римско време не се срещат тъй много, както у нас, а пък могили въобще съвсем липсват. В замяна на това много по-изобилни по-разнообразни са паметниците от по-ново време, особено църковните старини. Тъкмо тези последните са особено важни за нас, тъй като те са непосредствено свързани с нашата история и с нашия национален бит. По тази именно причина на тяхното изучаване и запазване би трябвало да се обърне особено внимание.”
Снимка на останките на църквата при с. Водоча, Струмишко, от „Архива Гипсън”
По време на командировката си Б. Филов организира изпращането в София на много ценни паметници: старинни икони от Мелник, ценни с художествената си изработка; откриване основите на Самуиловата крепост над с. Ключ, заедно с проф. Й. Иванов; каменен надпис на гръцки език от с. Велюса, Струмишко; един поменик от Кавадарци, важен български ръкопис от XVII век; Самуиловия надпис от с. Герман, за който пише следното: „В Битоля с изключение на римските каменни надписи и релефи, събрани в двора на бившата гръцка гимназия, не се оказаха други важни археологически паметници, особено от българско време, които биха били по-интересни за нас. Обаче при посещението ми на този град можа да се уреди въпросът за прибирането на Самуиловия каменен надпис, който тогава се намираше още в с. Герман, на юг от Преспанското езеро, в гръцка територия. Този паметник, който, както е известно, е най-старият български надпис с кирилица и който също и по съдържание представлява твърде голям интерес, сега вече е пренесен на хранение в Народния музей в София, дето той ще заеме видно място между най-ценните наши паметници.“ Но в дневникът, който си води за периода може би има един важен момент, който хвърля светлина за начина на сдобиването на този паметник. На 4 август 1916 г. при посещението си в Охрид, Б. Филов пише, че е имал среща с владиката Борис ( родом от Стара Загора ) и с бригадният командир полк. Пашинов. Никаква друга информация относно тази визита. На 17 август с.г. започва Леринската настъпателна операция, проведена от частите на Първа и Втора Българска армия. Именно силите на ІІ бригада от 8-ма Тунджанска пехотна дивизия, която се командва от полк. Ив. Пашинов преминават през с. Герман, от където е пренесен въпросният надпис. Следователно една от задачите, която се поставя на войниците, освен да достигнат до дадения огневи рубеж е и пренасянето и спасяването за историята на този надпис.
Рапортът му за тази експедиция е сравнително кратък. „Целта на пътуването ми беше да се запозная с археологическите паметници на страната, да снема и опиша поне по-важните от тях, както и да прибера доколкото би било възможно ония паметници, които представляват по-особен интерес и които при днешните обстоятелства лесно биха могли да пропаднат. Наред с това имах случай да прегледам и старините, които са били открити в най-ново време било при извършването на укрепителни работи, било при прокарването на нови пътища от нашите и съюзните войски в Македония. По такъв начин, надявам се, че можаха да се съберат и запазят ценни за науката и за нашето минало материали, част от които без това може би щяха да бъдат изгубени за нас.“ – посочва в него.
Богдан Филов проявява големи грижи и за опазване на паметниците. Той пише за необходимостта да се поправят рушащите се църкви във Водоча и Велюса, Струмишко, да се почисти Куршумли хан в Скопие, да се издири изчезналият Кодекс на Климент Охридски, както и да се вземат мерки за опазване на други подобни паметници. Изказва възмущение от ограбването на български паметници, вършено от германците, като това при р. Черна.
От обиколките си Богдан Филов прави извода, че България притежава първостепенни по значимост паметници на средновековната архитектура и изкуство, важни и необходими за общата история на изкуството. Основният проблем обаче е свързан със състоянието им и степента на тяхната проученост. Научните експедиции, в които участва Богдан Филов, стимулират изучаването и осмислянето на културно – историческите паметници и се явяват средство за обогатяване сбирките на Археологическия и Етнографски музей в София.
През 1914 г. в Народния музей постъпват 2912 експоната, през 1915 те са 414, през 1916 г. са 1723, през 1917 – 596, а през 1918 г. са 1658.
Освен всичко друго проучванията на Филов го стимулират да напише капиталния си труд „Старобългарското изкуство” през 1919 г. и то първо на немски, а по – късно на български език. След 13 години се повява следващият му капитален труд „История на българското изкуство“ в два тома. Но най – вече по зададената тема Филов и Македония се свързва излязлата през 1927 г. пак на немски език „Архаичният некропол от Требенище на Охридското езеро”, в която разкрива находки от българската научна експедиция в Македония през Първата световна война, открити на 20 май 1918 г., представляващи голям интерес както за културата в македоно – илирийската област в края на VІ в. преди Христос, тъй и за елинското изкуство от това време.
Темата Македония, като част от Българската история представлява едно голямо поле за научната кариера на Богдан Филов, но земите с населението, което живее в тях ще му останат като нови земи. Отлично място за отмора, любезни и приятни домакини и т.н.
През февруари 1935 г. Филов предлага на вниманието на просветния министър ген. Тодор Радев свой проект за създаване на Институт за национална култура, наука и изкуство. Главната цел на проекта е институтът да „обедини и съгласува всички инициативи и усилия, насочени към развитието на висшето духовно творчество в България”. За бюджета на този институт предлага да се отпуснат 15 млн.лева (колкото е държавната субсидия за Народния театър). Но членовете от кабинета на ген. Пенчо Златев не откликват на тази идея.
Засегнат и уязвен, Б. Филов пише до цар Борис ІІІ, на когото изпраща и препис от изложението си , в което отново горещо защитава тезата си, че Институтът трябва „да се превърне в крупно дело на нашата просветна политика”. Но и царя не дава ход на проекта, според някой, поради финансови причини. Но с това писмо Филов попада в полезрението, на този който е главен разпоредител с властта в страната и съставител на поредица от правителства, приели да се наричат участници в безпартийния режим. През юни 1936 г. Филов е приет от царя, по негова молба, и му излага гледището си „за политическото положение на страната като неутрално лице, което гледа на работите по – обективно”. Минават малко повече от две години и на 14 ноември 1938 г. е назначен за просветен министър.
От тук започва пътят на политика Филов. Друг е въпросът, дали се е чувствал за „богоизбран“, и е вярвал че ще успее да постигне такива върхове, каквито постига в науката. По всяка вероятност – да, тъй като самоувереността му не го напуска до септември 1944 г., което е видно от последният му дневник.
Като просветен министър ще остане до 11 април 1942 г., макар че от 15 февруари 1940 г. е министър председател. Много е активно просветното министерство в своята дейност в „новите земи” – в Южна Добруджа, Македония и Беломорска Тракия. ХХV ОНС го упълномощава за три години да открива нови училища и гимназии, като му разрешава сключване на заем от 350 млн. лева за учебното дело там. Само в Битолската гимназия през периода 1941 – 1943 г. са се обучавали по над 1600 деца идващи от Воденско, Леринско и Костурско. През 1942 г. в Скопие се открива университетът „Св.
Св. Кирил и Методий” като филиал на Софийския, от 1943 – 44 учебна година в него започва да функционира историко-филологическия факултет с три специалности – славянска филология, история и география.
Като премиер до 9 септември 1943 г. Богдан Филов носи основната отговорност както за подписването на протокола във Виена за присъединяване на страната ни към Тристранния пакт на 1 март 1941 г., за което е сурово критикуван (както в миналото, така и до днес), въпреки че никой не посочва по какъв начин би се защитавала страната ни от намиращата се в Румъния 680 000 армия на фелдмаршал Вилхелм Лист; за вкарването на българските войски в Македония и Беломорието на 19 април 1941 г., които бяха посрещнати с църковни хоругви, с трицветни знамена и радостни сълзи.
По този начин реално се осъществява идеала на нацията , за който поколения наред българи са давали живота си като четници, въстаници и войници. Германия предоставя правото българската власт „временно” до сключването на мирните договори да администрира тези земи, като по този начин освобождава немските войски за похода им срещу СССР, както и за обявяването на войната срещу САЩ и Великобритания на 13 декември 1941 г. Това съюзническо задължение на страната ни води до жестоките англо – американски бомбардировки над София на 10 януари и 30 март 1944 г.
Всички тези жестове на Филов са в името на компромиса за осъществяването на националния ни идеал – обединението на българските земи. Като такъв трябва да се приеме и този от 20 май 1941 г., когато в двореца е посрещнат свещения огън от първата българска столица Плиска, който след това трябва да бъде изпратен в новите земи.
След смъртта на цар Борис ІІІ на 28 август 1943 г., Богдан Филов е избран за регент на България, заедно с генерал Никола Михов и принц Кирил Преславски на 9 септември 1943 г. Като такъв, той настоява докрай българските войски да останат в „новите земи”, вярвайки че националният въпрос у нас е решен веднъж завинаги. За тази негова заблуда няма да говорим. Според мен тя показва липсата му на политическа далновидност, каквато доказва като учен.
Това, че по никакъв начин не е свързан с Македония, показва един прост факт никъде няма в неговото творчество да срещнете възклицанието на един друг старозагорец, който макар и за кратко е също министър председател на Царство България – Андрей Тошев, който е женен за велешанка и едни от най – хубавите му младежки години са свързани с Македония: „Сега в Македония, в хубавата, красива Македония, в най-българската земя, в родината на славянските апостоли Св. Кирил и Методий и на старобългарския език, в оная част от общото българско отечество, гдето се зачена новобългарското възраждане, в страната, чиито културни ценности и в далечното минало и по-сетне играха такава огромна роля в историята на българския народ — няма сега българска черква, няма българско училище. Всички храмове Божии, гдето от векове се молеха на матерния си език съзнателните македонски българи, както и всички учебни заведения, гдето хиляди и хиляди млади българчета черпеха наука и просвета все на майчиния си език, днес силом са превърнати в сръбски и гръцки. Под страх на средновековни наказания днес не може да се спомене името българин в Македония.”
От друга страна, когато погледнем из страниците на последният му дневник, публикуван през 1990 г. под редакцията на проф. Илчо Димитров, в над 600 – те печатни страници, ще срещнете в три четири реда информация за делегация на костурските българи. Но не за делегациите на костурските българи, описващи тежкото положение, в което се намира населението, подложено под ударите на новите андарти от ЕЛАС и призивите им за помощ, която те отправят. Почти същото е положението и със съдбата на българите, независимо дали са местни, или придошли като административни служещи в Драма и Драмско, по време на Драмските събития.
В началото на 1941 г., в условията на бързо изменящата се военна и политическа обстановка на Балканите, за България става все по-трудно и дори неудържимо да жонглира със своя неутралитет. В Румъния се намира силна германска армия, Гърция е ангажирана във войната с Италия, Югославия води преговори, за да влезе в Тристранния пакт, а Турция се придържа към благосклонна за Германия политика. Всичко това предопределя решението на българското правителство да склони пред засиления германски натиск. На 1 март 1941 г. правителството на Богдан Филов присъедини България към силите на Оста, надявайки се по този начин да разреши българския национален въпрос. При подписването на тайния протокол не са направени обаче никакви обещания от германска страна по отношение на Вардарска Македония.
След бързия разгром на кралска Югославия и на Гърция от Вермахта Германия предлага на България да заеме Западна Тракия, Източна Македония между реките Места и Струма, Вардарска Македония до р. Вардар, в последствие до Охрид и Западните покрайнини с Поморавието. В изпратеното писмо от Рибентроп до българското правителство се посочва, че заемането на тези области „е временно“ и впоследствие те биха могли да бъдат разширени. Западна Македония с градовете Тетово, Кичево, Гостивар, Дебър, Струга и няколко села южно от Охрид са предоставени за окупиране от Италия с цел да се създаде „велика Албания“, Леринско, Воденско, Костурско, Кожанско и Беровско остават в италианската и германската окупационна зона.
Из улиците на Охрид през 1941 г.
Българското население посреща германските и италианските войски като освободители от дългогодишния гръцки и сръбски гнет, тъй като те разбиват държавнополитическите структури на Гърция и Югославия. Навсякъде македонските българи издигат тържествени арки, окачват българския трибагреник и обсипват с цветя германските и италианските войници, изразявайки своята българска национална принадлежност.
На 13 април 1941 г. в Скопие по самоинициатива на населението и с активното участие на дейци на ВМРО е създаден „Български централен акционен комитет на Македония“. Неговата политическа линия е „присъединяването на Македония към майката отечество България“. Въпреки че българската власт още не е установена.
През следващите дни ЦБАК извършва усилена публична дейност, като започват да изграждат комитети върху територията на цяла Македония. Такива са създадени във Велес, Битоля, Ресен, Дебър, Св. Никола, Кочани, Тетово, Гостивар, Струга, Лерин, Воден и др. В тях се включват известни български патриоти — участници в националноосвободителното движение, комунисти, безпартийни и др. ЦБАК се обръща с меморандум до българското правителство, в който изразява горещото желание на македонските българи да се обединят със свободното отечество България. Той изпраща и свой представител в София, за да информират министър-председателя Богдан Филов, че германските военни окупационни власти имат намерението да обявят „автономна Македония“ по подобие на независимо Хърватско, както и да го помолят за по-скорошното навлизане на българските войски в Македония.
Цар Борис ІІІ и царица Йоана – посрещането им в Скопие
На 19 април 1941 г. българските войски навлизат във Вардарска Македония, посрещнати са с неописуема радост от населението като чакани освободители от сръбското и гръцкото робство. Населението в Югозападна Македония също се готви да посрещне освободителната българска армия, без да знае за постигнатите междудържавни договорености. Дълго време след това на края на Лерин, така и в други градове стоят издигнатите тържествени арки с надпис: „Добре дошли, братя освободители!“ Толкова по-голяма е покрусата и недоволството на населението, когато разбира, че попада в границите на германската и италианската окупационна зона. Затова селяните от костурските села побързват да изпратят своя делегация в Битоля, която предава на българските военни власти настоятелното им искане за въвеждане на българските войски и в Югозападна Македония. От своя страна Общокостурският комитет в София изпраща изложение до министър-председателя Богдан Филов с искане за присъединяване на Леринско, Воденско и Костурско към България.
ВМРО поздравява освобождението на по-голямата част от Македония. Но нейното ръководство побързва да изрази своето желание пред българското правителство да види цяла Македония свободна и обединена с майка България. Иван Михайлов в отворено писмо от май 1941 г. до министъра на правосъдието Васил Митаков отхвърля правителствения закон за амнистията на политическите престъпления, който оневиняват и дейците на ВМРО. Той защитава дейността на организацията, отправя тежки обвинения към българските правителства заради тяхната непоследователна политика по македонския въпрос и се изказва за освобождението и присъединението на цяла Македония към българската държава.
Но последвалите събития, променят постепенно отношението на населението към политиката на Богдан Филов.
Окупирането на Западна й Югозападна Македония от германската и италианската армия довежда до премахването на гръцката и югославската държавнополитическа структура. Но след окупацията на Гърция германските военни власти създават гръцкото куизлингово правителство начело с генерал Чолакоглу. Те възстановяват гръцката администрация в Югозападна Македония, като в началото на юни и през юли 1941 г. в почти всички български села е възстановена гръцката администрация.
От своя страна италианските окупационни власти провеждат в своите райони политика, основана върху принципа „разделяй и владей“. Те агитират сред населението за „автономна Македония“ под италиански протекторат, забраняват откриването на български училища, слушането на българска музика и издигането на българското знаме. Военната полиция арестува дори само под претекст, че дадени хора били комунисти, свързани със съпротивителното движение в района.
След едно нападение на отряди на ЕЛАС над с. Добролишча, Костурско, в края на февруари 1943 г. група българи се събират в Костур и решават да създадат отряди за самозащита от гръцкия терор. Те създават „Българо-македонски революционен комитет“, който да ръководи защитата на българите в Костурско.
Костадин Сулев от с. Черешница, войвода на селската милиционерска чета, проявил героизъм при защита на родното си село от нападението на части на ЕЛАС на 12 август 1944 г.
На 12 март се поставя началото на българска милиция, ръководена от Пандо Макриев.
По същото време повече от 10 000 българи в почти всички села из Костурско се вдигат на борба срещу гръцката администрация. Прогонени са гръцки кметове, учители и свещеници и назначени свои кметове и общински съветници. Въвежда се българския език като официален в района. Това е т. нар. Костурско въстание от 1943 г. Изпратена е делегация в Битоля при началника на дивизията генерал Иван Маринов, настояваща за помощ. Генералът обаче отказва да помогне, тъй като нямал нареждане „от горе“. Друга делегация начело с ръководителя на Костурското въстание Паскал Паскалев заминава за София. Делегацията е приета от министър-председателя Богдан Филов. Пред него тя развява революционно знаме от Илинденското въстание и разказва потресаващи факти за жестокостите на съвременните гръцки андарти и други въоръжени отряди над българското население. Делегацията настоява за бърза морална и материална подкрепа на въстаналото население от българската държава. Вместо решително да подкрепи исканията на делегацията, Филов надълго и обяснява колко е сложно политическото положение и я препраща при министъра на войната генерал Теодоси Даскалов. Той от своя страна я изпраща при министъра на външните работи Иван Попов. Но и Външното министерство се скрива зад „сложността на въпроса“ — България е съюзник на Германия и Италия и не може да се меси в работата на германските и италианските военни власти. Официална София отказва каквато и да е политическа помощ на въстаналото население в Костурско. Препращана от инстанция на инстанция без всякакъв резултат, делегацията се свърза с представителите на ВМРО Димитър Цилев и Асен Аврамов. Но и от тях не получава някакви особени обещания за подкрепа. ВМРО обаче организира събирането и раздаването на храни за въстаналото население.
По време на пребиваването на делегацията от Костурско в София тя установява контакти със студентската корпорация „Шар“. Тази организация се намира в тесни идейни връзки с ВМРО и веднага откликва на трагичната съдба на костурчани. Тя се обръща с позив към българската общественост, чрез който я запознава с тежкото положение на българите в Югозападна Македония. Позивът завършва с горещ призив за оказване на морална и материална помощ. Организират се и протестни събрания под лозунга „Всички за Костур!“ Свой позив против гръцкия терор разпространява и ВМРО. В него се критикуват „отговорните фактори“ заради тяхното „овчедушие“ към „нещастията на македонските българи“.
Във връзка с Костурското въстание и примиренческата позиция на българското правителство към въстаниците в ръководствата на студентската корпорация „Шар“ и македонската младежка организация спонтанно се ражда идеята за набиране на доброволци, които да заминат в Югозападна Македония в помощ на въстаналите българи.
Снимка на поручик Георги Димчев през 1942 г.
В спомените си организаторът на българските доброволчески дружини за Костурско – Леринско и Воденско – поручик Георги Димов Димчев ( роден през 1916 г. в с. Бозовец, Ениджевардарско, баща му е бил член на ВМОРО още под турско робство) пише за настъпилите промени във Вардарска Македония следното: „През пролетта на 1942 год. посетих Скопие, Велес и Битоля. Останах изненадан от враждебното отношение на населението към властта.
Подземията на полицейските участъци бяха натъпкани с млади хора. Бой и изтезания, изнасилванията и масовите интернирания към вътрешността на България бяха обикновено явление.
Коста Църнушанов в своята книга „Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него” по този повод казваше за съпоставките на старите прилепчани, които си спомняли за българските войници и управляващи в периода 1915 – 1918 г. с новите от 1941 – 1944 г. Констатацията била следната: „Тия българи, не приличат на ония”…
На 4 и 5 юли 1942 г. в Скопие се провежда среща – събрание на членове от акционния комитет, което да обсъди създалото се положение във Вардарска Македония след освобождението и. Протоколът, който се изготвя е интересен и е една косвена оценка за фиаското на политика Филов, за това ще си позволя да цитирам дословно обвинителните точки от него:
„Събранието е единодушно, че положението в Македония е неудържимо, поради следните основни грешки на правителството по отношение на политиката му в освободената част на Македония:
1.Българският народ в Македония не взима участие в изработването на законите, уредбите и всичко, което се отнася до Македония. Ние нямаме народни представители, въпреки че затова не могат да се намерят непреодолими пречки. Поради това не се изработват закони или не се прилагат в съгласие с нуждите на народа и неговата воля да изгражда своята държава. Досегашните допитвания чрез длъжностни лица, хора от старите предели или частни лица не могат да се приемат като израз на народната воля. С това е нанесена една обида на целия народ на Македония, защото той чувства, че се смята неоправдано незрял, за да вземе участие в държавните работи. Нашите власти и по градовете не търсят сътрудничеството на народа в лицето на изтъкнатите първенци и затова се идва до грешки, поради непознаването на положението, нито на хората. Затова народът конкретно не чувства нашата власт като своя. Това го боли, а е готов да сътрудничи.
2.Законите от старите предели се приложиха бързо, без такт и без един преходен период. Затова се дойде до сътресения в стопанския живот, а в душата на народа се затвърди убеждението за един хаос на българското законодателство. В това правителството показа крайно неведение на законите на социологията, а да не говорим за моралното въздействие на съзнанието на народа с това безогледно прилагане, бездушен феодализъм и сухота.
3.В областта на стопанския живот не се внесе ред, не се направиха допитвания до народа, не се въведе едно единство на постъпки, нито пък се решиха радикално въпросите с безработицата, за пропадналите занаятчии, за търговци и за индустриалци, които поради новото положение, измениха им се направленията на търгуването и на пазарите. В това отношение владее една дезориентация. И днес още нарядите за местните занаятчии и търговци се дават с много молби, без равноправност с тези от старите предели.
4.Въпросът с оземляването започна бързо и неговото решение се върши без да се задоволяват националните елементи, препоръчани от местните, които познават нуждите им и миналото им. Още седят сръбските изселници в някои места, а на сръбските доброволци-сърбомани се оставят земите, дадени им от сърбите по национални заслуги в сръбска полза.
5.Правителството още в началото не само не се опря на здравите национални елементи, но не иска да признае, че тук завари едно освободително движение с корени в народа и с изтъкнати водители и авторитети. То ги игнорира, като почна даже една подмолна борба срещу тях с цел да ги омаловажи в народа, да ги компрометира, да не им дава да се проявят, да ги подложи на съмнение, не им даде достатъчно доверие, даже някои от тях арестува. По такъв начин се създаде смут в народа, развали се моралният ред на нещата и се създаде впечатление, че съществува разединение.
6.Поради тази политика на нивелиране, дойде се до положението да има властта за сътрудници сега ония същите елементи със съмнителен политически капитал, които бяха сътрудници и на сръбските власти. Днес имаме жалката картина народът да се дръпва, а властта да се обкръжава с такива нездрави патриоти. Пасивността на народа е днес един голям държавнически въпрос за Македония. Как ще се спасим от това?
7.Разединението на здравите национални сили се прокарва систематически и иска да се обезличи народът така както това е в старите предели, като се накара народа да си гледа работата и търпи режима.
8.Народа притиска недоверието, с което се гледа на нас, и във всякоя критика се търси или комунизъм или автономизъм. Недоверието особено се оглежда в недаване ръководни места на местни хора.
9.Чиновничеството от старите предели се показа крайно неполитично, без съзнанието на мисионерство, с изключение може би на учителството, то се държи нетактично, не се сдуши с народа, отбягва ги, подценява ги и изтъква му грешките, като ги счита като остатък на сръбското иго, подхвърля му се, че е сърбомански възпитан, понякъде му псува македонската майка и пр.
10.Много от чиновничеството, особено комисарите, се показаха крайно алчни за пари, има случаи на рушвети, събиране с престъпни и долни типове и дележът от народа е вече един обезпокоителен факт.
11.Между тях има прикрити пораженци или дружбаши, които систематично искат да опетнят здравите патриоти, като дават за тях лъжливи сведения, като недобри патриоти, въобще преценката на местните от тяхна страна е съмнителна и даже унижава самия народ, защото той не иска да се легитимира за своя патриотизъм пред хора, които до вчера са били врагове на присъединяването на Македония с България.
12.Полицията със своите побои и груби постъпки направи страшни поражения, отблъсна народа от властта и го постави до положение да мрази българския полицай и да се страхува от него. Пораженствата и общите побои в Прилеп и Битоля не могат да се забравят и те са свидетелство, че полицията, водена от София, не се съобразява с душевното състояние и с положението в Македония.
13.С такава политика на полицията се отбиха и изгубиха младежите, особено ония, които нямаха някое яко национално чувство или любов към България. Младежта си стои настрани, неприятелски е разположена спрямо полицията и няма случай да я види така, каквато й я представяха нейните родители.
14.С такива постъпки, както и със задържането на някои сърби, други инородни елементи, които минават в италианско поданство, се разслаби авторитетът на властта, та цялата политика на правителството от подобни лица се схваща като слабост и водена на сметка на противната страна.
15.Докато към шпионите и слабонационалните елементи властта се показва прекалено толерантна, дотогава към местната интелигенция, която взе някои второстепенни места, стана много взискателна, търси от нея патриотично минало и се клевети от долни хора с цел да се представи като негодна и да се изпрати в старите предели, макар и тя да се справя с всички тежести, а пред народа се представи като право народна и обичана от него.
16.Заслужените патриоти, техните бедни майки, умрелите революционери, бедните четници и подобни не чувстваха подкрепата на държавата и не се задоволиха с някои пенсии. Едно решение на правителството да ги задоволи се изигра и се загуби в праха на архивите. Днес те стенат под удара на мизерията и окайват съдбата си, като някои от тях проклинат, че са се жертвали за държавата и свободата и не са могли да се задомят.
17.Местната интелигенция не е зачитана според заслугите си, не взима подходящи високи места, подценяват я в работата, а много от тях не са получили свои места и не са назначени.
18.Съдилищата се съдеха с оглед на едно население, което се освобождава и не се прокара едно национално право в съденето, но се дойде до положението днес да са пълни затворите и то за дела, които хващат малките и бедните, а големите и богатите остават да спекулират. Политическите изследвания се вършат с шум и създават ненужно национални мъченици от млади хлапета, които нямат съзнание за дела, но с побоите на полицията и с националните съдилища стават авторитети пред народа и мъченици.
19.Продоволствието на народа и начинът за даване на наряди се върши по един път, който създава капиталисти, спекуланти и унищожава малките бакали и търговци.
20.Че не се използваха народните и националните манифестации, за да се създаде едно национално разположение в народните маси, нито се организираха както що трябваше известни национални празници, нито пък днес националната пропаганда има свои сътрудници местни българи с революционно минало. Поради това ние не виждаме да имаме един идеен вестник, а всичко творческо е замряло, защото дейните патриоти си стоят настрана, а слабите, които са до властта, не могат да творят. Дружествата също фигурират, а не работят. Националните организации, като илинденци и други, с умисъл се използват от някои политически авантюристи, а не могат да имат онази дейна и идейна мощ, която да захвати широките маси на нашата младеж, преди всичко.
21.Поради всички тия грешки не може да се създаде едно национално движение, което да обхваща младежта и да я възпитава в държавническата идея и да й даде едно национално възпитание. Опитите за това се унищожиха от съмнението, което упражни властта над ония, които бяха подели това.
22.След всичко това събранието констатира, че за тези грешки другарите са дали своевременно изложения на правителството, но не са взети под внимание. Затова събранието решава да не се изпраща никакво изложение или резолюция до правителството или областните директори, понеже не ще бъде това политично.”
Участниците в тия събития написаха славна страница от историята ни, но в нея липсва, какъвто и да е принос на политика Богдан Филов. Тази страница е свързана с голям патриотизъм и себеотрицание и същевременно с трагизъм, белязан от победата на антифашистките демократични сили в световен мащаб. След глътката свободен живот македонските българи бяха подложени на нови още по-тежки страдания от великосръбските и великогръцките шовинисти. Четниците трябваше да заплатят за своето родолюбие с емиграция, арести, разстрели или дълги години затвор в лагерите.
За Филов краят идва още на 5 септември, когато СССР обявява война на България.
Забележка: Този материал беше подготвен във връзка с една планирана дискусия във връзка с откриването на изложбата „Архива Гибсън” в РИМ – Стара Загора и за това не е изваждан научен апарат към разглежданата тема.
