5 септември 1903 година – петък
Из „Моето тефтерче” на Лазар Кисeлинчев
5 септемврий – петок – Косинец
… Некой от въстаниците се прибрае во селото и почнае да си загражде некой къшчички, за да си прибере домашните. Много интересни бея, свички со патрондаши на пояс, работат, пушките близо до мястото на работата. Вечерно време се собервае пак во четата. Същото нещо е и со Лобаничени.
Из дневника на Киряк Шкуртов (по всяка вероятност след извършеното наказание над предателите в с. Нестрам, четата е потеглила и събитията, които описва в дневника си, са станали на 4 септември, но ги поставяме така, както ги е посочил като хронология)
Към 5 септември от с. Нестрам потеглихме на запад без да знаем местата и без куриер. Стигнахме до едно село и понеже не знаехме какво е се приютихме в една гора наречена „Бивака на Жака”. Тук хванахме един овчар от който узнахме, че селото се казва Тухул и има 30 къщи гърци и 40 къщи мохамедани арнаути. Чекаларов ми диктува и аз написах едно писмо на гръцки до първенците на селото, с което им съобщавахме, че ние се борим за свободата против турската тирания и не закачаме никого, който не ни се противи, затова ги подканваме да ни посрещнат в селото без никой да се плаши и да бяга.
Турците в едно с гърците се събраха на съвет и решиха да ни посрещнат, но тъкмо решиха това и ни съобщиха, че някой бирник пристигнал от друго село и като се научил, че Чекаларов се намира на близо и ще доде в селото провикнал се на турците: „Вие сте глупци гдето се решавате да посрещнете комити, ами не знаете, че само коня на Чекаларов ще изяде 10 турци” и те от уплаха се решават да се оттеглят от селото. Омер ага и Мерсин ага викат първенците, повикаха гърците, дават им ключовете на конака и им казват, че всичко остава на разположение на комитите и съжаляват, че техните селяни се уплашиха и че не искат да посрещнат комитите.
Към 3 часа след обед влезнахме в селото посрещнати най-радушно от гръцкото насеение. Чекаларов даде нареждане да се обискират турските къщи и ако се намери някоя българска вещ от опожарените село да се вземе а друго буквално нищо да не се пипа, че ще има строго наказание.
Почна се обиска, но за нещастие, тъкмо в това време някои младежи мохамедани от това село подкрепени от другите села се явяват на една височина и започват да ни обстрелват. Тогава Чекаларов заповяда да се опожари турската махала.
Из спомените и бележките на Тома Кузмов Шапарданов
Двудневните боеве, в които се изгубиха Манол Розов и войводата на селската кономладска чета Ставро, отрядът бе тласнат на ляво, мина юго-западните склонове на Нидже и по течението на Черна, на 6 септемврий 1903 г. се яви в нейния завой.
Из спомените на Иван Попов
из дебрите на Нидже планина
Заранта изпратихме една чета да вземе позиции, но се оказа, че войската, която бехме атакували, бе заела същите позиции, и тя откри огън против нашите. Пътят, отпред ни беше преграден и оставаше да се върнем назад, което и направихме. В една долина заклахме пет коня за храна и цървули. Тук ни настигна и Лазар поп Трайков с три товара хляб, та се падаше по едно комадче на всекиго, а не бяхме нищо яли вече от три дена. Тъкмо що пристигна хлябът и да го разпределим, докато други момчета печаха месо, а други деряха коне, ето че пристигна оная войска, с която се бяхме сражавали подкрепени с нова помощ. Почнахме да отстъпваме, за да вземем отзад една височина. За да могат другите чети , аз с две чети останах на сред баира, построих позиции с камъне. В туй време войската вече пристигна и почна да стреля. От четите, които назад отстъпяха, само едно момче беше успял да се изкачи на рида, когато тъкмо в тоя момент една турска рота отпред достигна на върха. Момчето по име Диньо от село Кономлади, куражно заляга, и поваля три-четири души наред и временно спира турците, а между туй пристигат и други момчета и се завързва на това място бой. И така ние се биехме на два фронта. Турската войска като видя, че комитите се намират между два отъня, се окуражи и тръбите им все тръбяха за настъпление. Ние пък залегнали в позициите, все ги поздравявахме със залпове. Непрестанно пеехме песни, което правеше впечатление на турците, които бяха на 50 крачки до нас в една корийка. Селският ни войвода от с. Вишени Рашайков, подвикваше на турците: „Нашият генерален командир Попов не приема да се бие с юзбашии и мулязими, а нека дойдат паши като „Едхем паша” и др. закачки. Турците пък отговаряха: „Да бягате в България при Фердинанда!” Така си спорехме с тях в това време и пак си захващахме стрелбата. Хвърлихме една бомба, която падна в краката на турците, но не се пукна; те я взеха и ни се изсмяха. Тогава аз прибързах и приготвих една пачка динамит, свързах го с кърпа и турнах капса помежду двете парчета (на половина) с фитил и го хвърлих пред турците. Той силно изпука. Това направих, защото се боях, да не би турците, като не се пукна бомбата, да ни атакуват. Динамитът направи своя ефект. Щом изгърме, ние от всички позиции извикахме ура! Така се продължава седем часа, докато не се стъмни добре. Четите бяха отблъснали войската, която беше отзад; тя в тъмното избега и нам в тъмното отвори път. Жертви не дадохме, а от турците имаше.
Из спомените на Илия Биолчев
Като се нахраниха момчетата, наредихме да бъде зает върхът Каймак- Чалан, защото от наблюдението се видя, че турците правят обходно движение и се стремят да заемат този командващ връх, с което ние щяхме да бъдем обречени на сигурна гибел, понеже щяхме да изпаднем като в клещи и абсолютно невъзможно щеше да ни бъде каквото и да е отстъпление, тъй като всички пътища за това щяха да бъдат пресечени.
Още рано следобед сполучихме да заемем този връх и веднага се откри престрелка с тичащите от другата страна на върха турци.
Това бе сигналът за отпочване на сражението, в което турците ни нападаха от три страни, но без никакъв резултат за тях. Както обикновено боят спря вечерта.
Из спомените на Андон Шкондуров
През нощта отстъпихме на други позиции, бяхме много гладни, заклахме 5 коня да се нахраним. На турската войска им дойде подкрепа и ни нападна на ново. Почнахме бой и се бихме до тъмно. Отстъпихме по друга посока и минахма Каймакчалан планина и стигнахме Мариево /Морихово, Мориово – б.м./