4 септември 1903 година – четвъртък
Из „Моето тефтерче” на Лазар Кисeлинчев
4 септемврий – четвърток – Косинец
… По ено време видоме ени силни кадеши камо Грамос. Подир малко се видоа и големи пламения. Чудиме се от какво може да са тия огньове. Коконо и вчера казваше, че по планината на Грамос забелезал кадеши, ама никой не му даде значение затова, шчо казваше той. Сега се изпреми пред мене и ми казва: 
Васил Чекаларов, според написаното от него в Дневника му,снимката е правена при второто влизане в градчето, когато фотографа изразил желание да му направи две самостоятелни снимки – едната качен на кон и другата на земята.
„Ако това не е Чекаларов, яз главата се готов да ми я порежите. Той е, нишчо повеке! Анасана (от турски – мамка му) на Метко, да види и той ка се горе села!”
из планината Грамос днес
Огно, колко отиваме, се засилваше; пламенята стигне до небето и целия Грамос беше осветен. Свички со отворена уста гледаме и никой не знае какъв е тоя пламен. Ени разправае, че се запали планината, други казвае, че гори некое турско село. Там имало села со много галеми къшчи, цели палати. Петрето Гинчо каза, че това требва да е некоя бичкиджийница, която се запалила. Дълго време гледаме големите пламеня, от които светеше целия Грамос. Некой вика: „Така и турците пулее как горее нашите села, ето сега му дойда и на нейната глава.”
Из спомените и бележките на Тома Кузмов Шапарданов
Вторник, 4 септемврий 1903 г…. Сражението се води с едно голямо ожесточение между аскера и Загоричката центрова чета която е принудена да отбива две турски атаки. Бързото заемане на Сокол се налага от много съображения. Заминалите Кономладчени схващат сериозните последствия от почналото сражение и бързат към височината на Нидже, обаче терена пречи на тяхната скорост. Останалата на източната страна Блацка чета, трябва да подкрепи отстоплението на загоричени, изпаднали в едно особено положение. На турците са пристигнали подкрепления и настъпват стръвно, за да подгонят загоричени и доближат до настъпващата към Сокол Кономладска чета и осуетят заемането от нея Сокол. Позицията на загоричени се огъва под турски напор. Необходимо е бързото настъпление на Блацката чета, която да удари турците във фланг и даде възможност на загоричени да задържат позицията си.
Петър Погончев
Войводата на четата П. Погончев прави всичко възможно да отблъсне турците и сам повежда около 40 души от четата си в настъпление и прогонване на турците. Настъплението на загоричени е подкрепено от цялата Блацка чета, която с ура и песни напада турците в тяхния ляв фланг, прогонва ги и се настанява в техните позиции. Турците попаднаха под кръстосания огън на двете чети, дадоха седем жертви и отстъпиха на трета позиция… Дадено е възможност на загоричени да отстъпят и поемат стръмнините на Сокол. С Блацката центрова чета са и двамата ни началници: Л.п.Трайков и М.Николов. Боят продължава по всичката тая линия, която отделя в.в. „Сокол” от „Кравица” и служи за пролом между Мориово и Мъгленско.
Из спомените на Иван Попов
Тук никого не намерихме, а четата на Васил Котев, която беше в авангард, ни съобщи, че пред нас има хора, но не се познавало наши ли са, или са турци. Излязохме да проверим. Те били турци, които си бяха снели фесовете, – понеже ние ходим гологлави, – за да не ги познаем. Нашия патрул ги пита кой са, а те отговарят: „елате насам, наши сме”. Патрулът ги пита: „Кой ви е войвода?” На тоя въпрос турците отговориха със залп. Откри се огън, и ние в ляво заехме един рид и почнахме, пеейки със залпове да обстрелваме турците. Аз ги окуражих; поканих някои да се приближат от ляво и дясно към турците. След като се сражавахме един час – два, ударихме ги на щик и турците напуснаха позициите. В тях намерихме само две маузерки. На близо имаше гора, стъмни се, и ние не можахме да продължим. Турците бяха около 200 души.
Манол Розов
Тук паднаха двама наши: ръководителят Манол Розов и селският войвода от Кономлади Дядо Ставри. Последният падна когато ударихме на щик, в което взе и той участие, ако и да беше 60 годишен човек. Манол Розов заровихме в гроб, който му изкопахме с щиковете. Той беше ударен с един куршум в устата, като инак си беше в добра позиция. На мене стреляха, – бях застанал на открито, въртях си шапката и ободрявах момчетата., а един куршум удари Розов, който беше на стотина крачки от мене. Той само едва успя да каже: „убиха ме!”
Когато бяхме вече решили да атакуваме турците, Лазар поп Трайков беше на десния фланг. Като нападнахме, останахме на турските позиции. Предстоеше ни да продължим пътя към Кравица планина, гдето мислехме да се срещнем с други чети, но понеже се бе мръкнало и Лазар поп Трайков, се беше отделил и отишел в селото Пожарско да вземе хляб, решихме да останем на същото място, като взехме всичките височини, до сутринта, докато намерим загубените си другари.
Из спомените на Илия Биолчев (въпреки някой несъответствия с предходните спомени и бележки си позволяваме да ги споменем, като допълнение към картината от този и следващият ден)
Тук срещнахме една колона войска, която се движеше от с. Пожарско /Воденско/ за към с. Градешница /Прилепско/. Завързахме сражение, което продължи до мрак. В това сражение бе убит Манол Розов, а кономладският селски войвода бе безнадежно ранен. След Маноловата смърт по силата на решението в с. Дъмбени аз станах редовен член на Горското началство, с всички права и задължения.
С мръкването боят вече беше престанал, но трябваше да решим въпроса: да се отеглим ли от местосражението, с което бихме обрекли на сигурна гладна смърт групата, която вече от пет дена гладуваше, или да останем там и да се погрижим за снабдяването с храна, каквато можеше да се достави от с. Пожарско.
От доклада на районния войвода Попов пролича, че всяко движение без храна е немислимо, защото по-голяма част от момчетата са изтощени и нямат сили за поход, без да бъдат нахранени. Ето защо оставих четите на същата позиция, като възложих началстването Попову и с четиридесет момчета се отправих за с. Пожарско, което отстоеше на около четири часа път. Оттам взех достатъчно храна, състояща се от сух хляб и сирене, която товарена на четиринадесет мулета, донесохме я в главния лагер, дето бе посрещната с неописуема радост.
