120 години от Илинденско-Преображенското въстание
По всяка вероятност за множество от читателите ще бъде неясно защо по повод 120 години от Илинденско-Преображенското въстание предлагаме материал за живота и дейността на митрополит Григорий Пелагонийски?! Причината е проста, дефакто приемам, че на 22 октомври 1903 г. въстанието в Костурско е вече приключило официално със заминаването на Васил Чекаларов и Пандо Кляшев към Албания, и на Иван Попов, Никола Андреев и други участници в него към Гърция, а в началото на месец ноември в същото това изпепелено Костурско се появява да раздава помощи въпросният митрополит. Но по-важното е другото, че наред с помощите той събира информация за пострадалите села, за броя на изгорените къщи, за избитите лица и начина по-който са убити от редовна войска или башибозук. Сведения които по-късно да бъдат предоставени на българският търговски агент в Битоля Андрей Тошев, който от своя страна като официален документ да ги представи на министър-председателя генерал Рачо Петров. Тези сведения не се отнасят само за Костурско, а и за Леринско, Преспанско, Охридско, Кичевско и Битолски Демир Хисар. Защото за консулското тяло в Битоля има изпратено Сведение от Костурското Горско Началство за пострадалите села, за броя на изгорените къщи, за избитите и изнасилените жени, то за останалата част от Битолският окръг си остава тера инкогнита.
За мястото и ролята на митрополит Григорий Охридско-Преспански, а по – късно
Пелагонийски в националната ни история
Епископ Григорий Блаженоградски (Макариополски) снимката е правена през 1891 г.
Българската екзархия се създава в резултат на всенародната борба и е утвърдена със султански ферман на 28 февруари 1870 г. ( ст.ст.) и действува за обединението на българското население около родната му църква в трите географски области – Мизия, Тракия и Македония.
На 1 юни 1878 г. по настояване на княз Александър Дондуков – Корсаков, началник на временното руско управление, Екзарх Йосиф І напуска Цариград и се установява в Пловдив. Тъй като в стратегическите планове на Русия място за нея там няма.
Преместването на главата на българската църковна организация от Цариград и установяването му в руската окупационна област лишава Екзархията от легитимното основание за нейното съществуване – султанският ферман.
След месец Берлинският конгрес разпокъсва българската народност и Екзархията се оказва окована в тесните граници на Княжество България и Източна Румелия.
За да разкъса наложените му окови от страна на руската дипломация, а и на останалите Велики сили на 9 януари 1880 г. Екзарх Йосиф І потегля от Пловдивската гара за Цариград, с което образно казано, осъществява нейното второ раждане.
От тази дата се отваря първата страница от новата глава на църковната и националната ни история – борбата за българщината в Македония и Одринска Тракия.
В резултат от дейността на Екзархията и на ръководените от нея български църковни общини, при подкрепата и на българската държава, образователното дело отбелязва непрекъснат ръст и постижения. Във в. „Дело” от 31 декември 1901 г. Яворов пише, че в Македония имало процентно толкова училища, колкото и в свободна България и че броят на учителите със завършено образование е по – голям отколкото в свободните земи.
Особено голямо внимание Екзархията обръща на необходимостта духовенството, учителите, председателите на общини, да са хора събудени, образовани, осведомени за състоянието на българщината в обсега на тяхната дейност. С жива народностна съвест, с енергия и себеотдаденост на делото, на което служат, за да могат да активизират, разбудят, организират населението в национално самоосъзнала се общност.
Същевременно екзархията се обявява против използването на революционните методи и форми на борба, защото те затрудняват самото и съществуване. Тя продължава да се придържа към идеите на Българското Възраждане, че свободата може да дойде по пътя на просветното развитие. Нейната политика е за предпазване на местното население от увлеченията по революционната пропаганда. В защита на тази теза, ще си позволя да цитирам два източника: първият Иван Гарванов, вторият срещата на бъдещият митрополит Григорий с Иларион Макариополски.
Запитан Екзарх Йосиф І, какъв е планът му за работа в Македония той отговаря: „Да имаме повече владици и да нахвърляме повече интелигенция в страната, та тя сама да си решава въпроса.” Първият биограф на митрополит Иларион Макариополски , М. Радивоев посочва, че след като се позаинтересувал от дейността на революционния комитет и за станалите събития след Арабаконашкия обир, ударил ръцете си и извикал: „Бързаме, много бързаме! Трябваше по – напред да заякчим екзархията, да присвоим всички наши епархии и тогава чрез владиците, учителите и интелигентните младежи при един удобен случай тогава да извършим и другия преврат.”
Ярък изразител на тази политика на Екзархията е и владиката Григорий Охридско – Преспански, а по – късно Пелагонийски ( Битолски – б.м. ). В потвърждение на тази теза ще си позволим да цитирам откъс от дневника на Екзарх Йосиф І: „Говори ми ( руският консул в Битоля – Ростковски – б.м.), че Григорий не допуска комитетите в епархията си и за това го гонят и ме моли да го защитавам.”
За неговото житие и битие се знае следното, преди да стане митрополит на Охрид.
Роден е в Стара Загора под името Христо Василев Зафиров – през 1850 или 1853 г.Той е вторият син от общо трима – Стефан, Христо и Георги. По всяка вероятност баща им ги оставя от рано сираци, защото като човек, който се грижи за тях се появява на сцената чичо им поп Никола Зафиров. Преди Освобождението на България и тримата братя са учители – Стефан в Трънково, Георги в Пазарджишко, а Христо по всяка вероятност в някое съседно на Ягода село. През зимата на 1873 г. участва в посрещането на дядо Иларион Макариополски при посещението му в Стара Загора, като Търновски митрополит. За това наше твърдение изхождаме от даденото ни сведение от бъдещия Доростоло – Червенски митрополит Василий, който посочва, че жителите на града посрещнали владиката Иларион край Дервента ( Змейовският проход или самото село Змеево – б.м.), а Христо Зафиров е бил край Чанакчийските бани ( с. Ягода – б.м. ). Още на тази първа среща учителя Христо Зафиров пожелава да бъде ръкоположен в духовен сан. Неговото желание се сбъдва на 1 януари 1874 г. в Търново, когато е подстриган за дякон и получава името Григорий, дадено му лично от Иларион Макариополски.
Симеон Радев в своите „Ранни спомени” пише, че лично митрополит Григорий е казвал на баща му, че е бил в революционното движение преди Освобождението. Впрочем и брат му Стефан е бил член на Старозагорския революционен комитет създаден от Васил Левски.
Може би разкриването на част от революционната организация след Арабаконашкият обир от 1872 г., залавянето на Васил Левски, или някакво вътрешно убеждение, че още е рано за използването на революционни средства на борба, го карат да приеме духовен сан. За момента не е ясна и ролята на чичо му поп Никола. За сега може само да се гадае.
Също така говорейки за онзи момент преди приемането на духовния сан, трябва да отбележим, че Христо Зафиров е един от участниците в театралната трупа към Акардженското читалище в Стара Загора, която изнася своята първа постановка през 1870 г. Брат му Стефан е цигулар в оркестъра към същото читалище.
След смъртта на митрополит Иларион Макариополски през 1875 г., дякон Григорий се премества в Доростоло – Червенската епархия при митрополит Григорий.
В периода от 1875 г. до 1888 г. учи последователно в Петропавловската духовна семинария и завършва Киевската духовна академия и Московската такава и е дякон при екзарх Йосиф І.
В периода 1888 – 1890 г. архимандрит Григорий е председател на Солунската българска църковна община. На 6 декември 1890 г. е ръкоположен за епископ с титлата „Блаженоградски”, която е българския превод на “Макариополски“.
Както и на всякъде, където ще бъде изпратен, той ще остави следа по пътя си. В „Бегли спомени” Андрей Тошев споменава, за перипетиите, които трябва да измине българската църковна община в Солун, за построяването на нова българска църква и за ролята и мястото, които има в разрешаването на този въпрос нейният председател.
Като привърженик на еволюционното движение, архимандрит Григорий, в Солун завързва връзки с хора близки до неговото виждане като Коне Самарджиев, братя Кондови и др.
Интересно е следното свидетелство, дадено от Симеон Радев по повод освещаването на черквата „Св. Св. Кирил и Методий” в гр. Ресен: „В дните на Султан Абдул Хамид Хан ІІ и на негово Високопреосвещенство Г-н, Г-н Григорий Охридско – Преспански митрополит, се построи…” и пр. и ето, че буря се разразява. Григорий със своя заповеднически нрав беше влезнал в конфликт с много от първенците. Те сега не искаха, щото неговото име да се слави по случай предстоящото национално тържество. Пратиха телеграма до редакцията на в-к „Новини”, да не публикува телеграмата така, както била изпратена, заплашвайки, че в противен случай няма да осветят църквата. Тогава вестникът обнародва покана от свое име…”
Ето какво пък пише по същият повод, учителят на Симеон Радев – Коста Николов:
„Аз, като секретар на общината, трябваше да приготвя покана за освещението на църквата, която да се обнародва в екзархийския вестник „Новини“. Направих такава. „Нашият град води дълга и упорита борба с патриаршистите за въвеждането на славянска и българска служба в черквата ни, но черквата бе дадена на патриаршистите и ние цели 25 години се черкувахме в нашето училище, а покойниците опявахме в черковния притвор. Сега вече се радваме на хубава новопостроена черква „Св. св. Кирил и Методий“, която ще се освети от владиката Григорий на 15 август тая (1894 г.) година. Молим всички български общини да ни създадат радост, като изпратят за освещението свой човек. Гостите няма да се грижат за квартира и за храна“. Общинарите поискаха да се притурят при горното и думите: „в дните на Султан Абдул Хамид Хан и в дните на Негово Високопреосвещенство митрополита Григория“. Като имах пред вид настроението на гражданите, казах, че ще бъде по-добре да не се поставят тия думи. Но те настояха и аз ги поставих. След свършването на заседанието, председателят поп Ст. Чукалев казал на някои граждани каква покана сме изпратили. Те веднага свикали събрание и решили да молят Екзархията да не публикува така поканата, защото ще се създадат пречки за освещаването. Екзархията спряла публикуването и наредила да се даде във вестник „Новини“ уводна статия за освещаването на църквата. Всичко това станало известно на владиката от някои общинари, които са искали да ме злепоставят пред него, понеже бях като роднина с Ляпчевите.
В тържествения ден, при водосвета на двора владиката, като ме видя, отдалеко поклати си няколко пъти главата и вдигна жезъла си. Явно бе, че е недоволен от мене. Закани ми се. Напразно го уверявах, че съвестта ми е чиста, че съм невинен.”
Че „героят” на нашето изследване се държи като истински деспот, обичащ салтанлъка, че е имал авторитарен характер и не се съобразява ни с община, ни с общинари, ни с име, ни с минало и заслуги на дадената личност, и неистовото му желание, всичко да му се подчинява е вярно. Но кога и как е могъл Григорий да влезе в такъв жесток конфликт с ресенските чорбаджии, когато на 6 август 1894 г. е ръкоположен за митрополит а на 15 август с.г. се освещава въпросният храм. Дата, на която се провежда и първото разширено събрание ( според някой конгрес ) на Вътрешната Македоно Одринска революционна организация ( ВМОРО) в гр. Ресен.
Логическото обяснение според нас, може да се търси в две посоки: или че в протестът е замесен само родът на д – р Христо Татарчев ( информация спестена от Симеон Радев и Коста Николов, като дори последният в спомените си намесва друг известен ресенски род – този на Ляпчеви ), или че действително е имало спречквания между някой от посочените ресенски фамилии с Григорий в битността му като председател на Солунската община.
“Свети Климентовото“ училище в Охрид, построено със средства събрани от населението по времето на Охридско-Преспанския владика Григорий, отваря врати за учебната 1897/98 година, т.е. месеци преди да се отправи за Битоля
„… Борбата срещу сръбската пропаганда се водеше по фронта Скопие – Охрид. И там бе нужна силна ръка – пише Симеон Радев в „Ранни спомени”. – На мястото на Синесий дойде Григорий. Изборът не можеше да бъде по – добър.”
И в Охрид и в Битоля Григорий е посрещнат тържествено от своето паство. И докато в Охрид е един владика, който замества друг, то в Битоля той е първият висш български духовник. Посрещнат е на 5 – 6 км извън града. Радостта на българите е огромна и поради факта, че това става около големия християнски празник – Рождество Христово.
Дворът на черквата „Св. Богородица” в Битоля е препълнен с народ, дошъл не само от града, но и от селата.
„Радостта на всички българи бе неописуема, задето се сдобиха със свой кириарх. Тези коледни празници на 1897 г. за българите в Битоля и Битолско, бяха не само религиозни, но и национални, повдигнаха националния дух на българите.” – пише в спомените си поп Тома Николов.
Където и да е бил, той е оставял отпечатъка си, за да могат да кажат неговите съвременници, че :
– в различие от много други владици, той не е сребролюбец;
– обича Македония с всичкото си пламенно родолюбие и прави всевъзможни усилия, да издигне на по – голяма висота духовенството;
– срещу невежествените и небрежни свещеници е нетърпим;
– загърбване на личното и признаване работата на професионалистите
– дипломат до мозъка на костите, който е проумял, че не можеш да получиш, без да дадеш. Но всичко това в името на хората и в изпълнение на мисията му като висш представител на Българската екзархия.
В подкрепа на част от горното твърдение ще си позволя да цитирам част от спомените на учителя Коста Николов: „В края на месеца ( септември – б.м.) помолих телеграфически Екзархията да ми съобщи дали ще бъда назначен. Отговори ми се: „Отнесете се до Охридската митрополия“. Отидох в Охрид. Владиката беше по обиколка в епархията. Секретарят му Лимончев ми съобщи поверително, че на владиката е предоставено да избере дали да остана главен учител в Ресен или да отида учител в Охрид. Няколко дена след това съобщи ми се, че съм назначен учител в Охрид.
Когато пристигнах в Охрид, владиката беше по обиколки в епархията. Щом се завърна, всички учителки и учители го посетихме за добре дошъл. Владиката не пропусна и сега пред всички да се закани и да ми каже: „Ти, Николов, в Ресен ми мътеше водата, сега ще те видя как ще ми мътиш водата тука“. Отвърнах му: „Дедо владика, в Ресен не съм ви мътил водата, а само съм вършил своя дълг“.
В края на учебната година, след свършването на изпитите, владиката Григорий даде обед на всички учители и учителки в манастира при с. Велгощи. По време на обеда владиката ми каза: „Николов, гледам ядеш повече кисело млеко, трябва да ядеш и месо, за да закрепнеш“. „Дедо владика, – отвърнах – аз съм достатъчно закрепнал, за да си гледам работата“. „Но тебе ти предстои по-тежка работа“. „Каква по-тежка работа ми предстои?“. И другите учители го помолиха да каже. „Ще кажа като свърши обеда. Първо на Николов, а после и на вас“.Свърши се обеда. Останахме владиката и аз. Владиката ми каза: „На два пъти ти казах, че ми мътиш водата. Ти работи една година тук. Аз съм много доволен от твоята работа. Убедих се, че не ти си ми мътил водата. Сега ще ти съобщя радостна новина. В Екзархията тъкмят да отпуснат две стипендии за следване по педагогия. Едната мислят да дадат на теб. Искаха моето мнение. Аз с радост одобрих това. Едната стипендия ще се даде на тебе без конкурс. Другата ще се даде с конкурс.“ Благодарих му. Тогава гой повика другите учители и учителки. Съобщи им, че ми се отпуска стипендия за следване по педагогия. И те му благодариха. Към края на ваканцията, която прекарах в Ресен, отидох в Охрид да видя какво става със стипендията. В митрополията вече беше се получило писмо, с което ми се съобщаваше, че ми се отпуска стипендия по сто лева на месец за следване по педагогия в Загреб. Повторно благодарих на владиката.”
Митрополит Григорий Охридско – Преспански, а по – късно и Пелагонийски е убеден, че за да има българщината успех и напредък, тя трябва да бъде на равна нога, както с останалите свободни народи, така и с онези, които се намират в същите условия в пределите на Османската империя. Когато разбира, че на Антон Димитров ( един от основателите на ВМОРО ) е предложено да бъде назначен за съдия в Солунския апелативен съд, митрополит Григорий му казва: „Претендираме, че Македония е българска, пък навсякъде, даже и в съдилищата все гърци и арменци чиновници. Ние не го чувстваме, но то има голямо значение за чужденците.”
Колко много тези думи обясняват писаното от поп Тома Николов: „Ползваше се с голям авторитет между правителствените кръгове и консулското тяло. Владееше добре турски и беше много щедър в своите подаръци, давани на паши и бегове. Със своето държане той засенчи гръцкия митрополит.” И още : „Той конкурираше не само беговете, но и консулското тяло със своите луксозни мебели, файтони, коне и др. Държеше се като аристократ.”
За този „аристократ” Симеон Радев пише още: „Деспотичен спрямо духовенството, наложителен в общината, вратата му беше отворена винаги за тия, които имаха нужда от неговата помощ. От селата идеха с оплаквания от турските насилия, той никога не оставяше глух за тях . Застъпванията му пред турската власт бяха винаги енергични и смели.”
Значимостта на митрополит Григорий в църковната ни и национална история не се измерва с това, че построява българската митрополия в Битоля, или че разрушава остатъците от Латинската църква в Охрид, която е била седалище на католическата митрополия, защото в своя религиозен и национален фанатизъм, не може да позволи да съществува такъв спомен в града , че до смъртта си замества екзарха при болест или отсъствие за по – дълго време от Цариград , което понякога се оказва пагубно за подведомствената му епархия. Не и за това, че активно се противопоставя на революционната организация, като преследва учителите и свещениците, които и симпатизират което едва не му коства главата. В дневника си Екзарх Йосиф І е записал дословно следното: ” …революционния комитет в София пратил хора да убият Григорий при Прилеп, но един от пратените се пометнал.” А Иван Хаджиниколов в своите спомени пише, че на конгреса в Солун от 1899 г. битолския делегат посочва като пречка за разширяване на организацията митрополит Григорий, който не бил съгласен да се назначават за учители нейни членове. Делегатите на конгреса гласуват за смъртно наказание. Решението за изпълнението на присъдата се предоставило на ЦК.
митрополитският дом в Битоля, който и днес е дом на Пелагонийско-Преспанския митрополит, построен по времето на Григорий, в който и днес са окачени портретите на Екзарх Йосиф I и на митрополит Григорий, според думите на днешния митрополит Петър.
Според нас тези действия на митрополит Григорий са продиктувани от неговата вътрешна убеденост ( и в изпълнение на завета на Иларион Макариополски ), че учебното и църковното дело, трябва да се пазят колкото е възможно по – далеч от революционния огън. Всяко забъркване в делата на двете институции, ще има като последствие компрометирането им. Само по този начин може да се попречи на Османската власт да стори това с българите, което прави с арменците в края на ХІХ в. и с един замах да се освободи от всичката ни интелигенция.
През есента на 1903 г. по молба на министър – председателя Рачо Петров, митрополит Григорий оглавява комисията за раздаване на помощи на пострадалото население във въстаналите райони на Битолския вилает.
Изглед от с.Загоричани след въстанието
„ Тези помощи се получаваха чрез съответните консули и се раздаваха на населението от пострадалата област от битолския митрополит Григорий и неговите подведомствени органи – архиерейските наместници – си спомня по – късно Захария Шумлянска – Трогнат от онова, що бе чул за страданията на населението, негово преосвещенство пожела лично да обиколи пострадалите области… Той желаеше със собствените си очи да види положението на паството си в Леринско и Костурско.”
От писмото на търговския агент в Битоля, до правителството, научаваме, че в началото на месец ноември 1903 г. митрополит Григорий е заминал за Костурско. От изпратените от него писма в агентството, се разбира, че навсякъде е посрещан радушно и раздаваните вещи се приемат добре. Много от кметовете, които до сега са били върли гръкомани се надпреварват, кой да го приеме на квартира, въпреки забраната на гръцкия Костурски владика Германос Каравангелис.
По време на своята обиколка, митрополит Григорий преминава през Леринско,
Костурско, Преспанско, Битолски Демир Хисар и Кичевско. „Завърна се покъртен, потресен от това, което беше видял по време на обиколката” – свидетелствува Шумлянска.
В поверително писмо № 670 от 24 август 1904 г. до министър – председателя Р. Петров, относно ужасните и масови жестокости на турските власти, с които смазват въстанието на българите в Битолския вилает от търговския агент Андрей Тошев е посочено: „Значителна част от настоящите сведения са събрани лично от Негово Високопреосвещенство св. Пелагонийски митрополит Григорий, във време на обиколката му из Костурско и пр. През миналата зима за раздаване на помощи на пострадалите.”
Раздаването на помощи в пострадалите райони на Битолско съвсем не е лесно. Брайлсфорд горчиво се оплаква от затрудненията, които властта му създава: „Често пъти ние се намирахме с вързани ръце и не можехме да помогнем там, където се чувстваше най – голяма нужда.”
„Ако турската власт се одързостяваше да саботира делото на европейските помощни мисии, лесно е да си представим, как пък е гледала, тя на българската благотворителност. Толкова повече, че тук гръцкото духовенство, принудено да спотайва злобата си към европейските добротворци можеше напълно да влезе в подстрекателската роля по отношение на българите. Схизматическият битолски владика в Костурско – в собствената епархия на Германос Каравангелис – вбеси гръцкия митрополит – ще напише след години участникът и историографът на Илинденско – Преображенската епопея Христо Силянов – Другар на турските палачи, купувачът на изтерзани души през и след въстанието, Каравангелис, си даде точна сметка за ефекта от явяването на Григория в Костурско, дошел да изпълни един дълг на християнски пастир – да утеши и подпомогне озлочестените, без да прави разлика между екзархисти и патриаршисти. Той направи всичко, на което бе способен, за да отстрани час по – скоро от Костурско схизматическия владика, колкото и ненавистен, толкова и опасен, а ако е възможно, и да го оскандали пред паството му. Григорий обаче се оказа корав българин. Той се противопостави енергично на всички провокации, понесе всички неприятности, които турците по своя инициатива и под гръцко подстрекателство му направиха, но не напусна костурско преди да привърши мисията си. Завърнал се в центъра на епархията си, битолският митрополит, в знак на протест против устроените срещу него провокации в Костурско, престана да посещава административният съвет ( меджелиса ) и да посещава валията.”
За някого тези думи днес, могат да се сторят пресилени. Но ето каква е оценката на самия Германос Каравнгелис: „ И ако съумя / съумееше / да остане там / Костурско – б.м. / няколко месеца, сигурно оставането му в Костур щеше да има отрицателни резултати за елинизма.”
Макар и да не посещава валията и меджилиса, митрополит Григорий работи за подобряване положението на хората. И всичко това в твърде труден период, когато срещу българщината в Западна Македония е предприет „кръстоносен поход” от османската власт, „подпомагани от гърците, те започнаха да коват интриги против по – видните българи, докато поискаха най – сетне вдигането на българския владика Григорий, когото се стараят да уличат в революционна деятелност. И понеже трябваше за очи макар да излязат с някои данни, те измислиха и написаха няколко писма, компрометирующи някои лица приближени на Митрополията, с цел да направят невъзможен Н. Високопреосвещенство.”
Но дипломатът Григорий е подготвил своята защита:
„…цивилните агенти се отнасят много симпатично и съчувствено към негово Високопреосвещенство митрополита Григория. А Битолският руски консул г-н Кал, който преди няколко дни беше в Солун, се е произнесъл пред г-на Мюлера, че е уверен в коректността на Високопреосвещени Григорий и е готов да употреби всичките си сили и влияние за осуетяване на всякакви интриги и домогвания против него.”- пише в поверително писмо №304 от 19.ІІІ.1904 г. Атанас Шопов.
За венец на неговото дело можем да посочим идеята за съграждане на сиропиталище за деца, останали сираци след въстанието.”За тези деца дядо Григорий е имал горещо желание да направи нещо, за което е разговарял с българския търговски консул в Битоля – Живко Добрев” , което означава, че е било в последните мигове от живота му., защото Живко Добрев поема тази длъжност някъде към края на лятото на 1906 г, а Митрополит Григорий умира на 4. ХІ.с.г. по всяка вероятност от инфаркт, тъй като е имал порок на сърцето.
И накрая бих искал да завърша с една мисъл на Иван Хаджийски, която не се отнася пряко до Христо Зафиров, но се отнася за поколението сред което е израсъл. Митрополит Григорий Пелагонийски (Христо Зафиров) е от ония българи, родени и израсли в епохата, в която „лежаха пространствата на необятната турска империя, всички пътища на която водеха към неговата кесия, който беше стоял в сянката на пирамидите, който познаваше градовете от Цариград до Басра, като собствения си двор, който плюеше с известно пренебрежение във водите на Златния рог, който познаваше водите на тихия бял Дунав от бреговете на Виена и бе съзерцавал Черно море от планините на Крим, нима този българин, който мислеше с паралелите и мередианите, можеше да не се чувства необходим, независим и горд със себе си.”
Митрополит Григорий е погребан във владишката черква “Рождество Богородично“.
черквата “Рождество Богородично“ в Битоля, в която
е погребан митрополит Григорий Пелагонийски