120 години от Илинденско-Преображенското въстание
Васил Попов – един от обречените да не го дочака
Васил Попов
Някак сиромашко пестеливи са архивите за него.
От тях се знае, че е роден в Стара Загора, че е бил красив, веселяк и някъде на около 24-25 години, в началото на 1902 г.
По всяка вероятност е учил в родният си град, но дали продължава образованието си по-нататък не е известно.
Но преди да го видим в редовете на Поройската чета на Михаил Чаков, се знае, че е бил учител в Македония. Това сведение на Яворов, се потвърждава и от Евтим Спространов. Борис Сарафов го споменава сред интелигентните сили в четата, която организира през зимата на 1903 г.
От поп Тома Николов научаваме за допълнителни черти от характера на Попов, което е загатнато от Яворов:“Беше добър комик и веселяк,безстрашен и небрежен към себе си. “
По всяка вероятност се включва в освободителните борби още през 1900 г., защото през 1901 г. в документите се посочва, че вече е войвода. Яворов ни дава допълнителна информация за поставената му задача от началото на 1902 г.: “Ще се отдели с част от момчетата, като районен войвода в Малашевско.“
Потвърждение на казаното от Яворов откриваме в още две свидетелства ( отчета на Задграничното представителство на ВМОРО до ЦК от 1902 г. и в Окръжното на ЦК на ВМОРО, написано от Гьорче Петров). От там разбираме, че борбата, която води войводата Васил Попов е както за повдигане духа на местното население, така и срещу върховистките чети, срещу които се сражава.
А, Борис Сарафов в своите спомени пред проф. Милетич за него казва: “Васил Попов от Стара Загора, който беше действал най-напред в Малешевско, той се грижеше да се съберат момчетата. “
четата на Борис Сарафов в Кюстендил пред къщата на Марко Секулечки
На 26 януари 1903 г. четите на Борис Сарафов, Сава Михайлов и Андон Кьосето минават границата при с. Сажденик и навлизат във вътрешността на Македония. Сред тях като подвойвода на Сарафов е и Васил Попов. Основание за това твърдение ни дава цитираното по-горе свидетелство на Сарафов да се грижи за събирането на момчетата, района, в който първоначално трябва да действа със своята чета, според договореност с ЦК на ВМОРО.
В началото на март заминава за Битолски Демир Хисар, с четата на Силян Пардов.
По всяка вероятност му е възложено от Борис Сарафов да извърши преглед на готовността за въстание в Северните райони на Битолския революционен окръг за въстание, докато той инспектира южните. Защото по друг начин не може да бъде обяснено, че откриваме неговите следи след Демир Хисар в Крушевско и след това да премине в Кичевско и да бъде там с поп Тома и Христо Сугарев, брат на битолския окръжен войвода Георги Сугарев. Поп Това си спомня за тази обиколка след време следното: “Васил Попов беше истински хъш. Пушката си дълга покрита манлихера я пазеше като очите си и никуму не даваше да я пипа с ръка. Ако някой от нас, или селяните пожелаеше да я разгледа, той отговаряше: “Не е от Видин та да я видите. Пушка, жена и кон не се дават в чужди ръце.“
Съобщението за свикването на Смилевският конгрес в Битолско, го заварва в с. Подвис, Кичевско и заминава като делегат от Кичевския район. Това всъщност е поредното доказателство за ролята на Васил Попов, отредена му от самия ЦК на ВМОРО или на нейното Задгранично представителство в София. Защото няма логика един човек току-що дошъл в Кичевският район и в последствие да не остане там, за подготовката на въстанието, да бъде избран за делегат.
На този конгрес подпоручик Георги Папанчев от Сливен е издигнат за ръководител на Леринското горско началство, а Васил Попов за секретар на Леринския район, и заедно с Михаил Чеков, образуват тричленното ръководство за предстоящото въстание.
Васил Чекаларов в своя дневник е записал: “Вечерта (на 24 април – б.н. ) се разделихме и ние заминахме за Златари, заедно с Папанчев, Михаил Чеков и Васил Попов от Стара Загора.“
На 29 април Попов, Папанчев и Чеков се отправят за с. Буф и от там навлизат в повереният им район.
На 28 май се провежда на всички войводи от района в с. Баница, Леринско, за да се изготви плана за предстоящото въстание.
Поради предателство (въпреки взетите предпазни мерки) селото е блокирано от четери табора турска войска, през нощта на 29 май. Събраните чети правят опити да пробият блокадата, но в откритото поле турците започват да ги обстрелват. Пръв пада Васил Попов, прострелян в устата и гърдите. След него загиват още 15 човека, в това число и Георги Папанчев.
В своите спомени Тодор Николов Попадамов ни дава информация за първоначалната съдба на част от убитите: “От Солун потеглих на 29 май 1903 г. През същият ден в с. Баница имало слеща между аскера и четата на Георги Папанчев и видях четири трупа на убити четници покрай линията.“
Гробищната черква “Св.Никола“ днес, построена през XV в., двора на която първаначално е погребан Васил Попов
По нататъшната орис на убитите ни описва в спомените си Дачо Георгиев, участник в четата на Папанчев: “След сражението вдигнали убитите и ги наредили до стената на черквата, като обезобразили телата им и обрали каквото имали у тях.“
Всички са погребани в двора на черквата “Св.Никола“, която се намира в края на с. Баница. Васил Попов, Георги Папанчев, Силян Пардов и Страти са положени в един гроб – свързани завинаги с любовта си към поробена Македония. След 1913 г. гробът е разрушен от гърците.
Александър Кипров след години ще напише: “Боже, боже! … Като си преровя паметта и видя оня легион от млади идеалисти, които паднаха за свободата на нашата земя, с гордост се питам, кой народ в света е дал повече жертви за своето бъдеще? Кой народ е бил преизпълнен с повече национално съзнание.
Да бяхте могли да видите благите очи и сладката усмивка на Васил Попов, за миг не бихте предположили, че в това моминско създание тупа сърце и се бунтува в него душа на легендарен герой…
