29 юли 1903 година
Из дневника на Васил Чекаларов:
29 юли – Смърдеш – вторник
Ни събудиха още во зори и ни казаха, че Върбник гори. Всичките въмблени избегаха, също и смърдешени въпреки многото ни викане да не напускат селото. Се качихме и ние на „Бели Кладенци” дето беха възстаниците. От тук видехме димовете от изгореното Върбник, веднага повикахме Стерио Стериовски, центровия смърдешки войдода, заедно со въмбелската, върбицката и смърдешката чети и ги изпратихме за Въмбел, да заемат местата и да запазят селото.
Ни се извести от караула, че от към Дъмбени се слушат топовни гърмежи и много аскери идвале, аскери идват и от към Косинец, аз предложих да заминем за Дъмбени, за да ги отблъснем, обаче Поптрайков и Кляшев казаха, че момчетата са много изморени, та да заминем вечерта. След малко ни се извести, че Дъмбени гори и че всички фамилии от Дъмбени, Косинец и Лобаница, избегали от селата и дохождат нагоре во планината. Аскерите и те настъпвали тук вече не ни сбираше повече и трябваше да заминем и да дадем помощ. Тръгнахме со четите дъмбенски и косински и се спрехме на „Тиза”. От тук се виждаха пламъците от запаленото вече Дъмбени и аскерите, които настъпваха нагоре.
Карта на АвстроУнгарския Генерален щаб, отразяваща част от местото на разигралите се събития на 29.07.1903 г.
От десния фланг наредих косинци и после дъмбенци, така ги наредихме по-наредко. Кирияко Търповски и Цильо Бакалов со една дружина и те пристигнаха от към Берик и се закрепиха по височините на „Харамийската планина”. Така аз прекарах всичката линия от „Корици”, „Тиза”, „Харамийската планина” та до височините на „Мали Вогли” на „Търново слива”. По цялата линия настаних момчетата со голема бързина, но на всекъде силата ни беше слаба и много пръсната, иначе не можеше да се стори, защото неприятеля и той беше много пръснат и дохождаше по всички направления на Дъмбенската планина. Стигнаха Митре Влашето и Попов со своите чети, со тех попълнихме редовете доволно, огъня се откри най-напред от към десния фланг и от далече. Тук се уби едно момче от Косинец и то толкова далече, щото маузеровия куршум не можа да го пробие, остана в телото (се именува Митре Киров Пировски). Най-после се откри огъня по всичката линия. На всякъде момчетата се държаха акуратно. Турците грабнаха всичките дъмбенски стада и ги затераха към Дъмбени и хванаха да колят стадата.
Изкомандувахме за настъпление, което се почна от всички страни. Турците макар и да имаха два топа, со които ни гърмеха, макар и да бяха повече от нас, се изплашиха и почнаха да отстъпват. Ние окуражени от това, со викане на ура, подех аз левия фланг и с голема бързина заехме некои места. Цильо Кономладски и той акуратно настъпваше и така турците удариха на бег. Во „Мали Вогли” един от турците тръбачи со още двама души, сплеткаха конците и не знаеха на къде отиват, двамата се изплъзнаха към селото Габреш, но тръбачът почна да бега низ височините на „Мали Вогли”. Извикахме некои от момчетата напред да го хванем, защото остана самичък. Той като постоя малко, момчетата мислеха, че не е сам и слабо настъпваха, обаче той излезна самичек срещу нас и почна да бега силно. Мнозина стреляхме и настъпвахме от всички страни, аз забелезах турчина направи една тумба, казах на Биолчев, че го раних. След малко той беше вече в нашите ръце, неколцина викаха че са го ранили те, аз мълчах и не им отказвах, че те са го ранили разбира се, за да ги насърдча, обаче манлихеровия куршум се познава, където минава, той беше ранен в четирите пръста на десния крак. Продупчих му я и шапката от главата, макар да стрелях от 100-120 крачки. Над него се намери тръбата, маузеров щик, 75 патрони маузерови, а пушката и патрондаш немаше, види се ги е скрил. Запитахме го, бихме го да ни каже, но не ни ги каза. Казваше, че му ги е взел юзбашията, но това беше лъжа. Всеки искаше да си отмъстява и всеки го биеше. Той беше вече изнемощял. Запретих да го бият и го качихме на едно магаре и го носим на „Вълканова чешма”. Поптрайков и Попов со неколко момчета заминаха за Дъмбени. Стадата всичките им ги откраднахме.
Сражението се почна от 6 часа и се свърши в 12 ½ часа вечерта. Аскерите позорно се отправиха без да се спрат, направо за Костур. От турците се видеха убити над 13-14 души и заловения жив тръбач. От нашите само една жертва, а ранени никак. Неколко къщи изгориха башибозуците во Лобаница. Забелеза се дим во Прекопана.
Из „Моето тефтерче” на Лазар Кисилинчев
29 юлий – вторник… „Франговица”
…От „Франговица” караула ни вика да отидем да видим къде Дъмбенско. Бързо со Лазо и Пандо се изкачиме, гледаме от „Клисура” и „Лазиня” се движи много аскер , къмо Дъмбени; разбираме що аскеро излезе да се справи со нас. Турците влезнае во Дъмбени, след малко видоме огън и кадеш, запалия го селото; след това почнае да се изкачват по планината за къмо „Локвата”; со себе си носее много кони со джепане, ясно пулеме и товарите топови планински. Васил Саров казва: „Голема пошча ефето (турчина) ни прави- со топови имлегва по нас; ние сме въоръжени со коси и лопати и кюскии.”
Извикаме Чекаларов, той щом виде аскеро и топовите каза, че днес Султана ни прави чест да се бие со нас и со топови; веднага нареди Попов со една Косинска чета да вземе во десно въро „Франговица”, Лазо поп Трайков и яз да държиме пресеката „Тиза” над „Корици” , и той и Пандо се наредие по „Арамийските падини” до „Мечкина порта”. Аскерите излегое до „Белата Леска” и веднага почнае да стрелят по нас; саато беше седем и четвърт, от къмо Вълкана пристигнае Стерио со Въмбелени и Върбничени; той ми разправи, че щом слезна към Върбник, извикае едно „ура” и башибозуците, както горее селото, избегае; фамилиите обаче се страхували да се върнат. Турците от Дъмбени, свичко около 1000 души, излегое и огно по „Мали Вогли” завре; благодарение, че местоположението беше добре познато на въстаниците, свички настъпвае без да се страхуват. Ето вече и топчетата гърмат по „Франговица” и въстаниците като видое, че не правят никаква пакост , се засилие и се доближия толкова много, щото накарае топчетата да замълче. Аскеро пък не можа да се движи лесно по гречките и каменята и местността.
Докато турската бурия свиреше юруш, по ено време почна да свири назад! Ако аскерите не се сгъзвае со време и ако ние имаме ошче десетина манлихерки, можеме да му зеваме топчетата като шекер. Стрелбата се водеше от разстояние 250-300 м. На висок глас викаме: „Не бойте се момчета! Удряйте по келешите! Държте да ги фатиме живи!” Много от въстаниците ме питат дали е тук Чекаларов: казвам им че е тук и слушам да се повтаря: „Не бойте се, тук е Чекаларов!” Неколко млади невести зад нас, сака да донесе со котли вода на въстаниците, Лазо ги гони, Попов по „телефона” вика, че при него има един убит въстаник – Митрето К.Пировски от Косинец; му отговаряме да не казва, за да не се плашат останалите въстаници. Турците свички отстъпват, гледаме ги как бегат; саато е 11. Въстаниците, ядосани зашчо аскера изгоре хубавото село Дъмбени, търчехе по турците, които бегае кай крави, викае „ура”. Така ги гонее до къди Сливени. Прибра се и Лобаницката чета: каза, че има изгорено 15 къшчи от селото. Нашите въстаници можее да фане жив и един турчин – бурезанина (тръбача), който беше ранен. Щом го донесое при нас, аскерлията се оплакваше, че е ранен; тогава Чекаларов сам се зае да му пречисти раната по ногата и му я превърза. Той от стра се тресеше кай лист. Запитах го откъде е родом; ми каза че бил от Аргирокастро; го успокои, че нема нишчо да пати. Зададо му въпроса: дали знае кой му превързва раната? Горкият турчин ме погледна и уплашено ми каза: „Галиба, той требва да е някой лекар!”Обясни му, че той не е лекар, а самият войвода Чекаларов, против когото е вдигнат целият турски аскер! – „Ето виж и да се убедиш сам, че ние Болгарите от тоя край, па и свички болгари от Македония въставаме не за да убиваме старци, жени и деца и да грабим чуждото, както правите вие, турците, ние се борим за свободата, ние се борим против аскерските зулуми, против лошите юкиметски чиновници, които без рушвет не раздават право; ние не сме, както ни мислите, напротив ние помагаме на асмовете си (враговете си), ето ти превързваме раната!”
Турчина скунат (наведен), не дига глава да види Цильо, който вече беше направил превръзката. След като Чекаларов си прибра превръзките во чантата, турчина ми каза: „Оре, кирие, арития афтос ине о Чекаларов? Алах, алах, бисмиля!” ( „Абе, Господине, нистина това е Чекаларов? Господи! Господи!”)
„Защо – питам повторно – не вервеш на думите ми?”
– Ако ме убивате, саке да остана со верата, какво Чекаларов е, оно страшилище…
И почна да ни описва со фигури колко бил страшен Чекаларов! Около нас имаше въстаници, свички се смее на неговите детински вервания; накрая ми каза: „Ефенди, така ни го описват Чекаларов нашите малки и големи забити.”
Из спомените на Иван Попов «Борбата в Костурско»
На 29 бяхме вече разположени над Смърдеш на почивка и си печехме брави за ядене. (От Капещица заграбихме до 150 вола и 100 кози). Дойде ни известие от селото Дъмбени, че то е запалено от войската, която идела от Костур – до 1000 души и почнала да преследва дъмбешката селска чета. Тогава ние мигом всички се приготвихме и тръгнахме на помощ. Като вървяхме , срещнах семействата от селото Косинец, натоварили на добитъци, каквото можали освен децата си да вземат; бягаха къде нас, защото се уплашили, че и тяхното село ще бъде запалено и нападнато, както и дъмбешчани бяха успели да напуснат селото преди войската, та само някой стари хора бяха избити. Тука като ме срещнаха тия семейства, от които мнозина ме познаваха, взеха да се кръстят и да ми викат «Злати Попов, ти жив ли си още?» Попитах ги изгорено ли е селото им, а те ми отговориха «Комати да са стори селото, вие да сте живи, коа ке се освободиме, по-добри къщи ке си направиме». Аз не забелезах да са отчаяни, не видех някоя да плаче, изобщо бодри бяха още. Даже напред видех учителката, която вървеше със затъкната кама в пояса; казваше се Виктория Михайлова от Прилеп. Тя беше везла косинското знаме (всяка центрова чета си имаше знаме, под което се събираха селските чети на центъра). Аз ги окуражих да не се боят , казах им, че отиваме против войската и че ще я надвием. И наистина след десетина минути вече се срещнахме с войската и започнахме сражение.Успяхме да вземем височините над Тиза, Франговища, Арамийските падини и Локвата. По цялото протежение на позициите се викаше ура! С издигнати знамена. След това взехме да настъпяме и войската почна да отстъпва в безпорядък към изгореното село Дъмбени, като не и давахме да залегне и да открие огън. Турците вървейки твърде често стреляха, гърмежите бяха почти слепи. Застигнахме техния тръбач и го заловихме жив. Турската войска имаше два горски топа, възкачени на планината. А войската я гонихме по стъпките с вик ура! И така все до селото Дъмбени, гдето замръкнахме. Ние не дадохме никакви жертви освен едно момче – Митре Киров Пировски от Косинец. През нощта се завърнахме на височините между Дъмбени и Смърдеш, наречени «Тиза» и «Вълканово чезмо»… Същият ден 29 юлий башибозукът и аскерът от Биглища изгориха селото Върбник, гдето убиха двама, мъж и жена; жената Василица Грозданова беше стрина на Кляшева. (с цитираният по-долу документ за жертвите от с.Върбник, трябва да се приеме, че става въпрос за Митра Грозданова, която е съпруга на Васил Грозданов от същото село. Васил Грозданов е вземал участие в Кресненско – Разложкото въстание от 1878-1879 г.)
Из Сведение на ръководителите на Илинденско-Преображенското въстание в Костурския край, изпратено до всички чуждестранни консулства в Битоля
…Същия ден (29.VII.) аскер от 800 души незабелязано запали селото Дъмбени, но като му се отвори огън от една селска чета от 40 души, аскера потегли към планината нагоре на върховете при „Локвата”. Аскера беше посрещнат от 500 души въстаници и завърза се силно срежение. След 6-часово сражение аскера отстъпи и почна да бяга в безпорядък към с. Дъмбени, а въстаниците го гонеха цели 2 часа, докато най-сетне с настъпването на нощта им се погуби отпред очите. От турците има сума убити и един сигналист заедно с пистона му заловен жив от въстаниците. Убит един въстаник. Този сигналист беше първия роб аскер в ръцете на въстаниците. От това сражение се даде на турците да разберат, че с по-малко от хилядо души аскер не могат да ни нападнат в планините.
Из Поверително писмо № 670
с. Дъмбени
общ изглед от с. Дъмбени в началото на ХХ в.
Преди още избухването на възстанието съседните турски села много се плашили от Дъмбени и настоявали да се изгори, както и Смърдеш. Около 8 дни след възстанието, от към турските села Св. Неделя и Четирог се движела към селото много войска и башибозук с постоянни залпове. Мъжете биле напуснали селото. Три топовни залпове изпоплашили останалото в селото население, което ударило на бяг, към Дъмбенската планина. Башибозукът и една част от войската влезли в селото, ограбили всичко което могли да задигнат от къщите и след това ги подпалили. Другата войска се спуснала към планината по разбягалото се население и убила:
1. Търпен Ангелов 70 г. с щик
2. Йото Радков “ “ с куршум
3. Митре Терзиовски 102 “ “ “
4. Трайко Ангелов 80 “ “ “
5. Ставро Кенков 80 “ “ “
6. Динко Гулйов 80 “ “ “
7. Митревица Аджиева 65 “ “ “
8. Динковица Солимезова 60 “ разпрана
9.Лазовица Караджова 60 “ “
10. Илйца Папа Шункова 90 “ “
Напредването па войските било спряно от съединените чети на Чакаларова. Започнал се ожесточен бой. Войските отстъпили и се разбягали. На бягане, башибозукът отнесъл една невеста на 21 години, четири момичета по на 13-14 години, които държал една седмица и после ги изпратил назад в селото.
Два дни след изгарянето на селото, населението почнало да се завръща, даже някои захванали да вържат снопите и да прибират житото.
с.Въмбел
Състоянието на черквата в с. Въмбел днес,
по-сяка вероятност така е изглеждала и през юли 1903 г.
Това село било подпалено и изгоряло същия ден, когато биле подпалени и Дъмбеиските колиби. Войските, които го подпалили дошле от към Биглица. От 125 къщи изгорели 86. Тая войска преспала около с. Връбннк и на другия ден пак се възвърнала към Въмбел. Населението успяло да избяга, преди да дойде войската. Част от войниците се изкачили към планината Липовец. Тук в билото на планината те открили 15 скрити въоръжени момчета и ги убили.
1.Петре Папа 17 год.
2.Георги Наумов 20 “
3.Търпо Лазов 25 “
4.Никола Димитров 24 “
5.Андон Димитров 24 “
6.Цветко Ламбров 23 “
7.Наум Лазов 28 “
8.Никола Панов 30 “
9.Наум Георгиев 17 “
10.Вангел Тодоров 18 “
11.Георги Андонов 28 “
12.Яни Киров 20 “
13.Андон Костадинов 22 “
14.Яни Христов 23 “
15.Сотир Митрев 21 “
Тоя и предишния ден в селото са биле убити:
16.Ставро Спасов 90 год. с щик
17.Тръндо Митрев 90 “ “
18.Ница Тасев 85 “ “
А в планината са биле убити:
19.Иван Ставрев 85 “ с куршум
20.Яне Андонов 22 “ “
21.Никола Пандов 80 “ “
22.Димитр Пандов 12 “ “
23.Наумица Лякова 40 “ “
Като четник е бил убит: Петре Христов 38 год.
Освен това войските откарали 1300 глави овце, 437 глави едър добитък, 9 мъски и 14 магарета.
с. Върбник
На 31 юлий пристигнала войска от към Биглица, влезла в селото с залпове и го подпалила. Всички 82 къщи заедно с църквата Св. Георги и училището биле изгорени. Откаран бил всичкия селски добитък.
Паднали убити:
1. Митра Грозданова 55 год.
2.Дано Динев 70 “
3.Илия Динев 65 “
(нарочно сме оставили датите така, както са записани в Поверителното писмо. За станалите събития в Косинец е посочено, че са станали на 3 август – неделя и за това ще ги цитираме тогава)