110 години от гибелта на Васил Чекаларов или последните стъпки към Голгота
Васил Чекаларов в превзетата от въстаниците Клисура през 1903 г. Снимката е направена от фотографа Леонидас Папазоглу, от Костур, който по това време се е намирал в Клисура.
Разделяйки се с войводата Михаил Думбалаков от с. Сухо, Солунско, край планината Беласица, Васил Чекаларов му казва: “Братко прощавай! Струва ми се, че не ще се видим никога. Отивам там, от дето не вярвам, че ще се върна.“ Сякаш предусеща, че пътят по който ще поеме е личната “Виа Долороса“.
За да се отправи за Дойран, където се сформира голяма чета, която да премине в тила на гръцката армия, при една евентуална война, заедно с Иван Попов.
В средата на юни 1913 г. тази чета потегля на югозапад в авангарда на 41-ви и 42-ри пехотни полкове от Българската армия. На 17 юни при с. Фурка 165 четници, съвместно с български войници разбиват сръбско-гръцки части. Между селата Стояково и Богданци пленяват 80 евзона /войника/ един антиполахос /подпоручик/.
На 19 юни след четиричасово заседание четата се разделя на няколко части като Григор Джинджифилов, Панайот Карамфилович и дякон Евстатий остават в района на Кожух и Беласица с българската армия, а Дончо Лазаров, Петър Чаулев, Милан Матов се отправят към определените им предварително райони за действия, а Васил Чекаларов, Иван Попов, Илия Димушев, Никола Филипов /Кузинчо/, Христо Цветков и Пандо Сидов с 64 човека от четата продължават за Костурско.
На 2 срещу 3 юли попадат в засада във Воденско, от която четата се измъква с хитрост, благодарение на Васил Чекаларов, който се представя за гръцки офицер, преследващ четата на Чекаларов и преминава през поста. На 4 юли край с. Чеган,
Карта изготвена от АвстроУнгарския Генерален щаб на която са показани теоретическите пътища на разделената чета след сражението край с. Чаган. С червено пътя на Иван Попов и Пандо Сидов. До с. Бабчор достигат 11 човека, 7 местни остават там, а 4 –ма с него потеглят за с. Пъпли, да се прехвърлят в Албания, където е заловен от сърбите. В линията с охра – пътят на частта с Васил Чакаларов.
Воденско, четата е издадена и в завързалото се сражение Чекаларов е ранен над сърцето. Четата се разделя на две, като Иван Попов и Пандо Сидов заминават в посока към с. Баница, Леринско, а Чекаларов с 40 четника към Екши-Су. На 5 юли и двете части от четата търпят поражения. Васил Чекаларов е ранен повторно, в крака и макар неговата част от четата да се разпръсква, но в крайна сметка достигат до планината Вич . На 8 юли с пет четника в местността Лакото, която се намира между Бел камен и Невеска в ново сражение е ранен на няколко места в гърдите.
На 9 юли е края на неговата Голгота, която гръцкият подполковник Михалакопулос описва така: “Пет – шест войници и андарти се спуснаха към падналото тяло с тържествуващ вик. Той се размърда неочаквано. Отначало се издигна окървавената му глава, покрита с буйна красива къдрава коса, по после се издигна и тялото и като се улови за близкото дърво се изправи. Така Чекаларов наистина беше много страшен. Притеклите се спряха за момент. Но за миг той потрепера, поклати се, падна и не мръдна вече. В това време андарт удря безжизненото тяло на Чекаларов с нож. Капитан Х. с два удара отсече главата от мъртвото тяло.“
Отсечената глава на Васил Чекаларов, която бива носена из улиците на Лерин.
Смъртта му не задоволява гърците, за това те отнасят отсечената му глава в Лерин, за да я разнасят по улиците на градът и да спират пред всяка българска къща и да викат: “Нама Чекаларов! Няма Македония! Унищожихме Чекаларов и заедно с него всички Чекаларовци!“
Една от последните снимки на Чекаларов със съпругата си Олга, която може и да е бременна с втората дъщеря на войводата – Василка, родена след гибелта му през 1913 г., починала през 1916 г. и по-голямата му дъщеря Екатерина, родена през 1910 г.
В спомените си, които Христо Силянов пише през 1915 г. под заглавие „От Витоша до Грамос”, отпечатани след двете национални катастрофи през 1920 г., той завършва с думите: „Ние напуснахме костурчани и не се върнахме вече при тях ни сами, ни с българската войска. Костурско и днес е толкова далеко от България, колкото бе и преди славата, кървите и сълзите на войната. И чака още българската войска.”
Поклон пред паметта му!
