Тайнственият монах от един търновски манастир

През 1993 г. акад. Кирил Серафимов в личен разговор с д-р Борис Комитов от Института по астрономия споделя, че е попаднал на уникален документ от 1382 г., от който става ясно, че неизвестен монах от един манастир край Търново в свой трактат отрекъл безапелационната астрономическа догма, наложена на научния свят от Клавдий Птоломей, датираща още от 125 г. пр. Хр. Според Птоломеевата система, център на Вселената е Земята, Слънцето и Луната обикалят в кръг около нея, а петте известни тогава планети – в по-сложна орбита.

Повече от 1200 години тая постановка не е оспорвана от нито един учен, при все че след великите морски пътешествия, започнали от Марко Поло, учени и мореплаватели се сблъсквали постоянно с необясними с нейните постановки противоречия. Зад Птоломеевата догма твърдо стоял Ватиканът и най-смелите повели за решаване на проблемите са заключавали само в необходимост тази система да бъде усъвършенствана.

И точно тогава – през 1382 г., в България, чиято съдба вече зависела от вътрешните междуособици и турския ятаган, един божи служител въстава срещу догмата.

Още по-важно е, че този монах не си гледал само божиите работи, а занимавайки се с математика и астрономия, стигнал до изводи, които след време научно ще ги обоснове Исак Нютон. По-съществено е, че той се спира подробно на това, че ако се приеме, че в центъра на Вселената е Слънцето, а Земята е само една от шестте планети и че Луната обикаля около нея, всички недоразумения и неточности стават обясними.

126 години след нашия монах полякът Николай Коперник, астроном, църковен юрист и медик, написва епохалния си труд „За въртенето на небесните сфери“. След което изпраща в Рим „малък коментар“, в който моли Ватикана да постави научния му труд на обсъждане пред кардиналния съвет.

С необичайна бързина Ватиканът отвръща, че разглежданата от учения теория за Слънцето като център на Вселената и за това, че Земята обикаля около него заедно с другите планети, е много интересна, заслужава да бъде разработена, но засега всичко трябвало да остане като строго охранявана от църквата тайна.

Един внимателен анализ на реакцията на папата и Ватиканския институт би показал, че подобно разбиране за света не е непознато за институцията. Причината за затварянето на вратата за новото е, че явно не за първи път църквата виждала удар срещу религията, според която в центъра на света е поставен създаденият от бога човек.

Хелеоцентричната система на Коперник поема своето ходене по мъките и ще се утвърди едва след век. Доколко силна е била ватиканската догма, можем да съдим по това, че дори така нареченият Баща на астрономията Тихо Брахе не е вярвал на Коперник.

Така стигаме до връщане назад към трактата на тайнствения търновски монах. Той е бил достояние на Ватикана още в свое време – това обяснява бързия отговор на папата и кардиналите до Коперник.

Логичен е изводът, че българският монах след нашествието на турците е забягнал в Рим заедно с други свои трактати.

Не е ясно обаче откъде е черпел сведение акад. Кирил Серафимов, изтъкнат физик с международна известност, Баща на българската космонавтика, отличен познавач на историите на календарите в света, астроном, член на Международната астрономическа академия в Париж. За съжаление, скоро след споменатия разговор на академика с д-р Борис Комитов Кирил Серафимов неочаквано премина в отвъдното и всичко спира до тук.

Можем само да предполагаме къде той се е запознал с уникалния трактат.

Има две възможности. Едната е да се е добрал до светая светих на тайните на Четиринадесети отдел на Първо главно управление – културно-историческото разузнаване. Една от задачите на подразделението е била „издирване и доставяне на документи, свързани с нашето културно-историческо минало“.

Създаден през 1970 г., а като специален отдел – през 1972 г., той извършва огромна безценна за науката дейност, като само през 1978 г. са проведени над 150 агентурно-оперативни мероприятия.

Работата в него е изключително напрегната и понякога не липсват изпълнения в стил Джеймс Бонд, тъй като много ценни за историческата ни наука документи се пазят в недостъпни за българските изследователи обекти. Проникването в тях е било задача, при която се е залагало да бъде изпълнена на всяка цена и с всички възможни средства.

Не е идеята тук да разглеждаме тази родолюбива дейност, но за текста ни е необходимо читателят да знае, че работата на агентите по тия обекти е разпределяна по сложност, като Ватиканът е сочен като отличаващ се с „трудна оперативна обстановка“.

Така стигаме до един доклад на началника на отдела майор Емил Александров от 28 ноември 1973 г. (изваден на светло от АКРДОПБГДСРСБНА, известна още като Комисия по досиетата – Р, ф.9, оп.2, а.е.558,л. 22-36), в който намираме следния пасаж:

„Получен е трактат на Йоан Български от ХIV век. Този български учен е предходник в науката на Нютон и Коперник. Виден средновековен учен, доскоро неизвестен на науката“.

Вече научихме и името на този тайнствен монах. Той не е бил непознат за учените от Ватикана и в разговори с вербуваните от Четиринадесети отдел служители там, познати под псевдонимите Викторио и Казимир – чужди граждани, но работили съвестно за България, бил известен още като „пазител на царската библиотека в България“. Сведенията на двамата агенти не подлежат на съмнения, те са висши служители в папския институт – Казимир е бил пресаташе на кардиналския съвет от цивилния състав. Той е предавал на резидента си копия на безценни документи срещу 50 долара възнаграждение за парче.

Трябва обаче да приемем, че едва ли акад. Серафимов е познавал точно този документ. По простата причина, че той не споменава пред д-р Комитов името му. Ако се е запознал с добития от отдела трактат, трябвало е да го знае.

С известна уговорка можем да приемем и че просто не е споменал името на монаха.

Проблемът е там, че поради странно чиновническо отношение на служителите от специализираното фондохранилище на Четиринадесети отдел документите са по-недостъпни дори от досиетата на ченгетата.

Дори бегъл поглед на придобитите от агентурата на разузнаването документи ще доведе до извода, че в огромната си част те и до ден днешен по непонятни причини си остават неизвестни за науката. Работело се е само с отделни български историци, като им е предоставяна за ползване малка част от придобитото.

Титлата „пазител на царската библиотека (или библиотеки) в България“ навежда и на други любопитни размисли. В изводите им можем да търсим втория източник, до който може би се е добрал акад. Серафимов.

Йоан Български може би е оставил свои съчинения в библиотеката на владетелите от Второто българско царство. Тя е била уникална и изкусно и тайно зазидана в църквата „Св. 40 мъченици“. През турското робство храмът бил превърнат в джамия, но библиотеката останала неоткрита.

Тайната станала явна през 1820 г. Малко по-късно в църквата „Св. св. Петър и Павел“ била намерена също зазиданата патриаршеска библиотека.

Книгите и в двете библиотеки според виделия ги възрожденец Емануил Васкидович били „в огромно количество“. Смаяли го с древността си.

С ръкописи от царската библиотека е работил и поп Йовчо, за да напише съчиненията си „Имена князей болгарских“ и „Имена царей болгарских“. За това подробно споменава Петко Славейков. Благодарение на книгите, с които е работил поп Йовчо, той измества началото на българската история чак през 105-106 г.

Но дори поп Йовчо е имал достъп само до малка част от откритите книги на царската и патриаршеската библиотеки. Защото по онова време върлият българомразец – гръцкият владика Иларион Критски, бил екзарх и живеел в „Св. св. Петър и Павел“. Смята се, че той е изгорил книгите от двете библиотеки. Има голяма вероятност не всички да са били хвърлени в огъня и някаква част той да е продал на руския учен и пътешественик В. Григорович.

Но дори и през 1857 г. все още се намирали издания от тия библиотеки. Според тогавашни слухове, хърватският учен Рачки, руски консул във Варна, натоварил с книги осем магарета и това несметно богатство изчезнало неизвестно къде. Има вероятност част от тях сега да са в Хърватска или Виена, както и в Санктпетербургската библиотека. Там е както част от архива на Рачки, така и този на Григорович. Но и до момента няма организирано проучване на този въпрос.

Може би там ще се окажат и други трактати на Йоан Български. Възможно е при проучвания в Санктпетербургската библиотека акад. Серафимов да е попаднал на следа към „пазителя на царските библиотеки“. Засега това са догадки. Затова пък трактатът на Йоан Български е налице и чака своите изследователи.

Автор: Борис Цветанов