Във връзка с годишнината от паметното Народно събрание на Оборище се сещам за едно друго, организирано година по-рано, но не толкова мащабно и забравено от съвременниците подобно събитие, на чието място на провеждане едва ли някога ще бъде поставен какъвто и да е белег.
Надали ще му бъде извършено някакво по-обширно изследване, затова споделям отвреме навреме това, което съм установил, поне то да се знае и помни.
Почти непроучено остава досега свиканото от Бачо Киро Петров през 1875 г. тайно събрание на представители от шест капански села – Осенец, Езерче, Торлак /Цар Калоян/, Сеново, Дряновец и Садина, на което се взема решение за подготовка на въстание в Поломието.
Интригуващо обстоятелство е, че няколко години преди събитието бележитият възрожденец и садинският учител Стефан Пенев Терзиев се оказват едновременно в Берковица.
Бунтовното прогонване през 1864 г. от Русе на гръцкия епископ Синесий е последвано от обособяването на Червенската епископия в митрополия, отделна и независима от Търновската, но новоназначеният в началото на май 1865 г. първи неин митрополит Паисий Червенски – елинизиран българин, е нежелан от населението и не посмява да се появи в епархийския център.
Русенско, Тутраканско и Разградско /старата Червенска област/ на практика остават без църковен предстоятел.
Селските свещеници не достигат и се прибягва до нетрадиционни начини за задоволяване на нуждите от йереи по селата, главно чрез привличането на божи служители от по-наситената с правоспособно духовенство Търновска епархия или с посвещение в духовен сан на грамотни миряни от страна на някой от малцината владици-българи.
Племенникът на Найден Геров – Доротей, „телом и родом българин, духом греко-фанариотин”, е назначен от Вселенската патриаршия за епископ във Враца, откъдето местните християни бързо го пропъждат. За кратко става Нишавски митрополит в Пирот, а от 1861 г. е определен за Софийски митрополит, но е изгонен и от софиянци, борещи се за независима българска църковна йерархия и нежелаещи нищо общо с цариградската патриаршия.
Натиреният непоследователен владика, дебнещ удобно време за завръщане в София, се установява в Берковица под предлог, че отиването му там е частно. Виждайки накъде отиват нещата, сменя позициите си, като декларира привързаността си към българската кауза и се самопредлага за ръкополагане на свещенослужители.
От юли до ноември 1869 г. към градчето се насочват предварително подготвени и снабдени с препоръчителни писма от общините си представители на различни краища, непризнаващи местните лоялни към елинизма владици.
Някои селища от окръжието предпочитат компромисен вариант, прибягвайки до услугите на отхвърления от търновци гръцки митрополит Григорий или играещия двойствена роля, все още дистанциран от общобългарското движение и недолюбван в епархията заради конформизма си, епископ Иларион Ловчански.
Непоколебимата и неотстъпчива Садина категорично изключва предприетите по същество предателски към борбата за самостоятелна църква действия и изпраща родения през 1841 г. млад учител Стефан Пенев Стефов Терзиев в далечната Берковица, където да получи благословия от българина Доротей, поставил се в услуга на всенародното дело.
През същия месец в балканското градче пристигат и петима младежи от Търновско. Бъдещите свещеници на Бяла Черква Гавраил Трифонов /природен брат на Бачо Киро/ и Васил Петков, активни дейци на революционния комитет са придружавани от даскал Киро Петров.
Логично е посещението в Поломието на белочерковския апостол да има отношение и към старото му познанство със садинския духовник, но конкретни доказателства не са открити.
Според наличните данни Бачо Киро посещава през 1875 г. Тулча и на връщане отсяда в Осенец при колегата си учител Йордан Петков.
Бащата Петър Занев, бунтар и авантюрист, е престоял доста време в казата като самозван свещеник и синът му е добре запознат със съотношението на силите между отделните етноси и е наясно на кои селища може да разчита в борбата.
На свиканото революционно събрание в местността „Дживдаров геран” /”Юмер Еме”/, между Езерче и Осенец, се отзовават представители на капанските Осенец, Езерче, Торлак /Цар Калоян/, Сеново, Дряновец и Садина.
Извършена е трезва преценка на обстановката, отчита се, че е немислимо открито въоръжено надигане на шепата капанци, живеещи в села със смесено население и бунтът им сред обкръжаващото ги мюсюлманско море би бил невъзможен и гибелен. Затова е взето решение да се подготвят оръжие, облекло, пари, храна и при избухването на въстанието в Търновско натам да се насочат добре екипирани четници.
В потвърждение на тази приета за Поломието тактика се явяват действия на Червеноводската чета още през същата година.
Информацията за „Капанското Оборище” е откъслечна и непълна. Почти изцяло се черпи от бележките на съвременника Кънчо Иванов – след Освобождението учител в Езерче, който е записал спомените на Пенчо Наков от същото село.
Със съвсем малки изключения не са известни дори участниците. Знаят се представителите на Езерче – Божко Енчев, Димитър Стефанов, Атанас Георгиев Танасовлу и Тодор Димитров Ахмаков.
Появява се издайник. Понеже бързо се разнася слух, че гората на Каеджик е пълна с комити, турците от Езерче се въоръжават, поемат натам и по пътя срещат хаджи Иван Димитров, брат на активния участник в събранието Тодор Димитров.
Нанасят му побой, за да издаде къде са комитите и го оставят в безсъзнание. Видимо е удържал на мъченията, понеже други арестувани няма. Оживява след дълго лечение и увиване в овчи кожи.
Тодор и Иван са синове на стария садински непокорник Димитър Василев /Васильоулу/. Той и по-големите му братя, участници в садинските брожения от началото на 19-ти век, са принудени след убийство на мюсюлмански първенец да напуснат родната Садина и да търсят спасение в изселването. Васил и Димитър се установяват в Разград, а участта и името на най-големия брат са потънали в забрава. Понеже били оправни и работни, садинчаните се залавят със занаятчийство и търговия и преуспяват. Васил остава в Разград и е основоположник на търговски род, разклоненията на който след 1828 г. достигат Бесарабия. Димитър се жени за Станка Коджарадева от Езерец /Езерче/ и около 1820 г. се прехвърля в селото, голяма част от чиито жители са избягали или измрели от разразила се чумна епидемия.
Набързо се превръща в лидер на малобройното местно българско население. Наречен е от властите Ахмак, след отказа на предложението им да стане официален мухтар на християните в Езерче, с открито изразения мотив, че няма да им става слуга.
Синовете му Неделчо, Тодор и хаджи Иван са двигатели на българщината в селото, а хаджи Иван е и инициатор за откриването на училището през 1863 г.
Внукът му Иван – син на хаджи Иван Димитров, е сподвижник в просветните и революционни борби на чичовците, баща си и свещеник Стефан Коцев – съпруг на сестра му. След Освобождението е виден деятел на земеделското движение и русенски народен представител от 1913 до 1919 год. в 16-то Народно събрание, придобил известност като „Депутатът от нивата”.
Внуци на хаджи Иван Димитров и съпругата му Каля Николова, правнуци на Димитър Васильоулу /Ахмаков/, са художникът, краевед, писател, общественик Иван И. Хаджииванов, на когото дължим благодарност за съхранената информация за събранието, възрожденският свещеник Никола Станев Колев, брат му – офицерът от войните за обединение, Станчо Станев Колев, завършил образованието си в Цариград, народният учител Коци Попстефанов и още над двадесет достойни българи, деца на децата му Станка, Неделя, Съба, Добра и Иван, живели в Езерче, Садина, Кривня, Осенец, Сини вир.
По косвени признаци може да се предположи, че отношение към съзаклятието биха могли да имат и Йовко Христов, Христо Ходов, Добри Тодоров, Димитър Базиргянов, хайдутинът Пени Мочев и Христо Иванов, които са в основата на революционно настроената садинска група.
Запазено е още едно свидетелство за проведеното събрание. През 1924 г. Димитър Радев Иванов от Езерче, живеещ в Плиска, се запознава с около 90 годишен старец, преселен в същото селище от Бяла Черква, който споделил, че е придружавал Бачо Киро при пътуването му до Тулча и описал с подробности преживелиците им, организацията и мястото на тайното сборище.
При съвместно проучване с потомък на войводата успяхме да установим, че спътникът е бил Иван Неделчев Маринов Миневлу, активен поборник, участник в Белочерковската чета, сред малцината спасили се в Дряновската епопея, роден през 1843 г. и починал на 96 години на 20.05.1939 г. Между 1929-1933 г. е отразен в автентичен белочерковски родослов като изселен в Абоба /Плиска/.
Диренията продължават и ще бъда благодарен на всякаква информация за събитията.
