УЧАСТИЕТО НА БЪЛГАРИТЕ – КАТОЛИЦИ ВЪВ ВЕЛИКАТА ТУРСКА ВОЙНА 1683 -1689 Г . ЧИПРОВСКОТО ВЪСТАНИЕ – 1688Г АЛЕКСАНДЪР САВОВ ВОЕННА ИСТОРИЯ

Политическата дейност на българските католици достига своя апогей през втората половина на ΧVII в. Пътуванията на Петър Парчевич и още неколцина духовници до Виена и други градове на Запад дават възможност за наблюдение на политическата обстановка и организиране на евентуални действия срещу Османската империя. През 1650-те години надеждите им за освобождение от османския гнет се засилват заради войната на Венеция с Портата и опитите на Жечпосполита и Австрия да сформират антиосманска коалиция.

В преговорите между европейските сили важна роля играе българинът Петър Парчевич. През март-април 1650 г. той посещава Варшава и се среща с новия крал Ян ΙI Кажимеж (1648-1668 г.). Българинът убеждава краля да поднови плановете си за война с османците с обещанието, че българите ще се вдигнат на бунт в негова подкрепа. Ян II не се заема да започне веднага война, защото от 1648 г. воюва с казашкия хетман Богдан Хмелницки. Парчевич напуска Варшава в началото на май 1650 г. и заминава за Виена за среща с император Фердинанд ΙΙΙ. В началото на юни е приет от императора и излага предложението си за сформиране на антиосманска коалиция, както и готовността на българите за въстание нейна подкрепа. Императорът отказва да започне война, опирайки се на действащия мирен договор с Османската империя. В края на юни с.г. Парчевич заминава за Венеция. На 7.VII е приет от дожа Франческо да Молин и му излага плана си за антиосманска коалиция, подкрепена с български бунт, но получава отказ.  Неуспехът не отказва Петър Парчевич и останалите българи католици от освободителната борба и те продължават да търсят възможност да спечелят подкрепа от западните християнски държави. Техните действия са от една страна продиктувани от отношенията между османците и Запада. От друга българите не отчитат значението на войните, разтърсващи западните страни.  Възможно е Петър Парчевич да е бил наясно, че едни съсипани от войни Свещена Римска империя, Жечпосполита и Венеция няма да могат да постигнат успех срещу османците, но движен от патриотизма си може да се е надявал, че ще се формира коалиция и България ще бъде освободена.

През 1656 г. на Балканите се оформя заговор между бивши константинополски патриарси – Партений ΙΙ и Партений ΙΙΙ, ипекският патриарх Гавраил, търновският митрополит Кирил и др., с цел създаване на антиосманска коалиция. Не е ясно дали Петър Парчевич и други българи католици са участвали. Парчевич заминава за Виена и се среща с новия австрийски император Леополд Ι (1658-1705 г.). Леополд приема идеята за война с османците, но му е нужна подкрепата на Жечпосполита, която е във война с казашкия хетман Богдан Хмелницки. През 1657 г. Петър Парчевич е изпратен в Украйна, където е базирана армията на хетмана, за да спомогне помиряването между него и крал Ян II. През април Хмелницки заявява, че е готов да се помири с полския крал. Украинската мисия на Петър Парчевич е успешна и той се връща във Виена.  Усилията му да създаде антиосманска коалиция обаче завършват неуспешно поради ангажираността с други войни на основните сили в Европа. През 1663 г. се появява възможност за реализиране на надеждите на Парчевич. На 30.VI с.г. започва война между австрийците и османците. Тя завършва с австрийска победа в битката при Сен Готард в 1664 г. и с подписването на Васарския договор, чийто срок изтича през 1683 г.

До края на живота си, през 1674 г., Петър Парчевич изпълнява още една значима дипломатическа мисия – през 1672 г. избухва поредната Полско-турска война (1672-1678 г.) и това дава надежди на българите, че краят на вековното иго настъпва. През следващите две години Парчевич посещава Варшава, Виена, Венеция, Флоренция и др. с цел да създаде антиосманска коалиция, но без успех. Като обосновка затова може да се приеме изтощението на Венеция от войната с османците и отказът на австрийския император да започне война, осланяйки се на мирния договор от Васвар.

В началото на 1680-те години, когато Петър Парчевич, Петър Богдан Бакшев и други български католици вече не са между живите, техните усилия дават плод. През пролетта на 1683 г. османският велик везир Кара Мустафа паша повежда към Виена 90 000 османска армия с цел да превземе града.  Император Леополд Ι е изненадан и няма необходимите сили да спре османците в Унгария или да предизвика въстание в тила им. Подобна фатална грешка би довела до разгром на Австрия, но за неин късмет османските войски преди да стигнат Виена грабителстват из Унгария и дисциплината сред тях отслабва. Турците обсаждат Виена на 14.VII.  Бързо се сформирана Свещена лига, в която влизат Австрия, Жечпосполита, Венеция и от 1686 г. – Русия. Османската армия е разбита при Виена на 11-12.ΙΧ. от австрийски и полско-литовски  войски, командвани от полско-литовския крал Ян ΙΙΙ Собиески (1674-1696 г.) и херцог Карл V Лотарингски. Така османската експанзия е окончателно спряна. През следващата година официално е сключен договорът за Свещената лига.

Възползвайки се от поражението на османците при Виена, австрийците превземат Буда на 6.IX.1686 г. и навлизат в Банат, след това в Срем. Чипровчани се надяват австрийските войски да преминат Дунав и да подпомогнат въстанието им за освобождение от османската власт. Информация за това се открива в писмата на епископа на Никопол Антон Стефанов и епископа на София Стефан Кнежевич. В периода 1684-1687 г. местните българи заемат място и в плановете за настъпление отвъд Дунав на влашкия воевода Щербан Кантакузин (1688-1698 г.), който е привлечен като съюзник на Свещената лига.  Чипровчани имат финансовата възможност да си набавят оръжие и да сформират и издържат въстанически чети. Причината затова е, че от векове този регион е богат на руди и рударството е разпространен занаят. Наличието на оловни, железни, медни, златни и сребърни руди стимулира развитието на златарството. През 60-те години на ΧVII в. обаче се налага местното население да започне да се препитава с други занаяти. Дори до наши дни всеизвестни са чипровските килими, които през ΧVII в. заемат важно място в поминъка на българите. Сравнително добре развитото икономически селище дава възможност на своите жители да започнат да мислят за национално освобождение.   Плановете на Виена за разправа с Османската империя включват въстание на балканските народи, теория, която е възприета от Хабсбургския двор още от времето на Карл V и брат му Фердинанд I (1556-1564 г.).

През 1687 г. османските сили под командването на великия везир Сари Сюлейман паша правят опит да си върнат изгубените земи в Унгария. Настъпващите австрийски сили под командването на Карл V Лотарингски и Ойген Савойски решават да пресекат пътя на османците в полето край Мохач. Битката се завързва на 12.VIII.1687 г., като силите са почти равностойни. Османците са обърнати в бяг и разбити. Победата дава възможност на австрийците да разгърнат настъпление отвъд Дунав.   Епископ Антон Стефанов заминава за Виена през декември 1687 г. като пратеник на влашкия воевода Щербан Кантакузин. Епископът дава сведения за готовността на влашкия воевода и българите да се вдигнат срещу османците. Леополд изпраща българина на 16.II.1688 г. за Влашко заедно с унгарския граф Ласло Чаки и писмо за влашкия воевода.  По същото време Стефан Кнежевич поддържа писмена кореспонденция с Дубровник. С навлизането на австрийците в Банат, българските католици от Чипровско организират чети с обща численост от 600 души, оглавени от Георги Пеячевич и Богдан Маринов, които се присъединяват към тях през март-април 1688 г. при Оршова.  Австрийците форсират Дунав и достигат Белград на 30.VII. Същинската обсада започва на 12.VIII. В продължение на месец османският гарнизон, начело с Йеген Осман паша, удържа обсадата, но на 6.IX. е разбит и Белград пада.

Падането на Белград е знак за избухването Чипровското въстание. Формирани са осем чети с обща численост от около 800 души, като четири чети са от Чипровци и четири от Копиловци.  Българските подразделения на австрийска служба, водени от Георги Пеячевич и Богдан Маринов потеглят към Чипровци с помощ от кавалерията на унгарския граф Ласло Чаки (300 души). Според по-късни сведения, давани от Георги Пеячевич, броят на войските му, заедно с унгарците възлиза на 15 000 души. Тази цифра е изключително пресилена, тъй като населението на Чипровци и околността възлиза на 15-20 000 души към 1688 г. Възможно е да се докаже наличието на бройката от 15-20 000 въстаници с въставането на около 200 села и градчета в Северозападна България, като според Пеячевич, всяко е формирало чета от по 100 боеспособни мъже. При наличието на такива колосални за едно въстание сили, разгромът би отнел поне година, още повече, че армията на държавата, срещу която е вдигнато въстанието е деморализирана от непрестанните военни поражения. Не е известно обаче как са били въоръжени въстаниците. Предвид кратката продължителност на масовите действия в Чипровско може да се направи заключение, че въоръжението и организацията не са били на добро ниво, но имайки предвид факта, че въстаналите българи са водили успешни сражения с редовна османска войска, вероятно или са закупили оръжие от Австрия или са произвели такова в Чипровци и околните селища.

Чипровското въстание избухва в момент, в който Османската империя е изключително нестабилна. На 8.XI.1687 г. е извършен държавен преврат – султан Мехмед IV (1648-1687 г.) е детрониран и заменен от брат си Сюлейман II (1687-1691 г.).  Честата смяна на велики везири допълнително усложнява ситуацията. Османската административна система на практика се срива. Докато основните сили са ангажирани да спират австрийските атаки по Дунав, венецианците окупират Далмация и на юг в Гърция – Морея и Евбея през 1685-1688 г., отваряйки втори фронт за османците.  Повсеместната ерозия на империята дава възможност на австрийците да реализират изцяло политиката си от времето на Карл V – изтласкване на османците от Унгария. Поради непрестанните опити на османските везири да удържат до последно ситуацията на Балканите и да изтощават армиите на противника, австрийските командващи са принудени да прекратят активното настъпление на юг от Дунав и решават да стабилизират позициите си на завзетите вече територии. Спирането на активно настъпление дава възможност на австрийците да се справят с османските васали в Унгария и Трансилвания. Османците разполагат със съюзник срещу Австрия в лицето на унгарските протестанти, водени от граф Имре Тьокьоли. Той застава на страната на османците през Великата турска война и се сражава в Унгария през 1685 г., като иска признание на титлата „крал на Унгария“ от Леополд I, който отказва. От 1686 до 1700 г. Тьокьоли почти постоянно воюва срещу Хабсбургите и техните балкански съюзници.

На Балканите към есента на 1688 г. се очертава ситуация на хабсбургска доминация. През август епископ Стефан Кнежевич изпраща писмо до император Леополд с молба за помощ от австрийска страна при избухване на български бунт. Леополд приема и издава заповед до главнокомандващия на балканската армия на Хабсбургите Максимилиян II Баварски да изпрати отряди в помощ на българите. В тази ситуация османците изпращат Имре Тьокьоли с малка армия в Трансилвания, за да удари в гръб австрийците. За да опазят контрола над новозавладените земи, хабсбургските офицери вземат решение корпусът на ген. Фридрих фон Ветерани да бъде изтеглен отвъд Дунав, а корпусът на Донат Йоахим Хайслер фон Хайтерсхайм да остане на Балканите и шест полка с артилерия от него да отидат към въстаналите български области. Предполага се, че според изготвения план за настъпление в Северозападна България е трябвало първо да се завземе района на Кутловица с местността Жеравица. Отрядите на Георги Пеячевич завземат Жеравица и към тях се присъединяват четите от Чипровци и Копиловци. Там е изграден въстанически лагер, в който е трябвало да се съберат въстаналите български чети от Чипровско, Ломско и Видинско. Обхватът на въстанието бързо се разраства и това го превръща в сериозен проблем за османските власти, изискващ прехвърлянето на по-многобройни от наличните в тези земи военни части. Бейлербеят на София изпраща към въстаналите райони отряд от 3 000 обучени войници.  От Трансилвания са повикани и войските на граф Имре Тьокьоли, които възлизат на общо 2 500 души, като 1 000 са унгарци, а останалите 1 500 са му пратени от Йеген Осман паша.  Първоначално той  избягва да влиза в сражения поради опасения, че ще бъде разбит заради численото превъзходство на българите, Тьокьоли предприемал набези, които доста разстройвали въстаническите редици. Не е известно колко на брой са сраженията на чипровските въстаници с османските сили и къде точно са се водили. Най-известната битка е в местността Жеравица. Там има изграден добре укрепен лагер с позиции, отбранявани от българите и то доста успешно. Няколкото победи им дават самочувствие, че няма последва нова атака. Дисциплината в лагера отслабва, хората се разпръскват в околността за хранителни припаси. Възползвайки се от “почивката“ на българските части, османците предприемат нападение и избиват голяма част от тях.

Според релацията на епископ Стефан Кнежевич от 22.Х.1688 г., османците стигат до Чипровци на 18-19.Х. Преди това няколко пъти достигат града, но не предприемат директна атака.  Под командването на граф Тьокьоли и Йеген Осман паша има ок. 4 500 бойци, към които допълнително е мобилизиран и башибозук.  Те предлагат на чипровчани да се предадат, но след като получават отказ нападат града и го превземат. Около 1000 души са избити, 2000 са заробени, а останалите живи 3000 души от Чипровци бягат на север от Дунава, заедно с жители на останалите въстанали селища, опожарени от османците преди Чипровци. Военната плячка за османците възлиза на ок. 100 коли само от Чипровци. Спасилите се българи достигат до Дунава, охранявани от четите на Георги Пеячевич и Богдан Маринов. Двете чети продължават участието си във войната с австрийската армия. През 1689 г. те успяват закратко да овладеят Видин и още няколко града в Северозападна България, заедно с въстаническия отряд на капитан Ховарт от Видин, който е сформиран още по време на Чипровското въстание. Някои от българските въстанически чети започват хайдушка борба с османците в планинските райони. Техните действия затихват през 1690 г. Оцелелите българи се заселват в Банат и формират диаспората на Банатските българи, част от тях се издигат високо в австрийската военна йерархия.