ЛЕГЕНДИ И ПРЕДАНИЯ ОТ СИЛИСТРЕНСКИЯ КРАЙ / ДЕНИС ХАКАРАР/

ЛЕГЕНДИ И ПРЕДАНИЯ ОТ СИЛИСТРЕНСКИЯ КРАЙ

Текст:Мария Хорозова

АЛФАТАР

АЛФАТАРСКАТА МЕСТНОСТ „БРЯСТА”

Някога виден български лирик каза, че най-големият поет за всички времена е народът. В тази връзка за отбелязване е, че народно – фолклорното наследство на Алфатар е истинско богатство . С благозвучни и колоритни наименования е дарил алфатарецът всичко, което го заобикаля – горски масиви, чешми, местности.

Тук, конкретно, думата е за местността „Бряста”. Тя се намира североизточно от селището, на около 800 – 1000 метра и от незапомнени времена е един истински „ водораздел „ между нивите и лозарските площи. Съседни на нея местности са Гарабинският чеир, Шефкана /според предание получил името си след убиване на туркинята Шефке/, Чолаковият чеир и т. н. Местността е получила името си от вековен бряст, пуснал корени в земята ни може би още преди османското робство.От върха му се виждали 20 – 25 населени места, заедно с Кълъраш /по тази причина румънските власти не разрешавали отсичането му и го използвали за наблюдателен пост/. Бряста е отбелязан и на най – старите землячески регистри. На практика самият бряст се е намирал в лозето на Пенин Желю.

През 1922 година се поминал бащата на Михаил Фистанлийски. Именно тогава, през 1916 година майката на Михаил и Пеню дава наименованието на известния „Фистанлийски кулак /купува празното място с тайната надежда да си насади лозе/. Уви! Засаждали мястото няколко пъти, но лозето така и не ставало, виреел само боб, и то на два – три асъра място. Освен това от едната страна било лозето на Карастоевото Лече, там пък извисявал страховита снага орех. Пречили както брястът, така и орехът.

Военните и общината обаче все още не разрешавали отсичането. Тогава се намесва наемателят на гори Николай Гица . Поейки коня му, братята Михаил и Пенюот съответните румънски власти.По онова време имало много турци да коренят нивите на македонците. През 1931-1934 година Николай Гица ангажирал 7 – 8 от тях. Инструментариумът на турците бил предимно цигански топори, прави и криви лопати, брадви, бичкии, въжета. Преди работа Николай Гица проявил хитрост като казал: „Аркадашлар, ако успеете да извадите и жилите, ще се натъкнете на неземно богатство – казан със злато от хазната на султан Селим Трети.” Турците това и чакали . Започнали отсичането едва ли не с боричкане и неприкрита ярост. Към 6 часа подир обяд огромният дънер на бряста раздвижил въздуха и след несвойствен измъчен ек се проснал на земята като се забил на 40 – 50 сантиметра в почвата. Турците, обаче продължили търсенето на скъпото имане, мястото било изпъстрено с ходове около всяка по – голяма жила .. Но всичко излязло напразно . Накрая се запишманили – „Язък. Голям язък!„ ,получили 100 леи и се разотишли.

Обиколката на дънера се оказала около 4 метра и нещо – сграбчвали по 4 – 5 души. За братята Михаил и Пеню „златна хазна„ става самото стъбло на бряста. С дънера му те имали работа около две години – след като разбрали, че отвътре дървото е кухо, започнали с ками и брадви да го цепят, да го „разфасоват „ треска по треска, тоест да го „кайдисват„. В края на краищата те си осигурили дърва за огрев по за няколко години, а другите откарвали в воловете Сивата и Бужи на пазара, или за хановете в Силистра. Впоследствие Пеню Фистанлийски измайсторил от най – здравата част на бряста нощова за четиринадесет хляба. Тя и досега се пази от потомците.

А кой знае, може би и Николай Гица е бил прав за казана със злато от хазната на султан Селим Трети!?

Петър Кънев

АЛФАТАРСКОТО „ВЕЛЧОВО УСОЕ”

…Било в турско. Задомил се Велчо. Много работна жена случил – преди всичко, голяма домакиня и въртокъщница. Освен това по настояване на Велчо, полека-лека „иззела” и мъжката работа – тя шетала на животните, а и от ранна утрин до късна вечер превивала гръб над нивите. А те били бол – десет декара в Канаричката, двадесет и пет декара – до Изгорялата къшла, други двадесет декара – зад Дюзла и т.н.

И деца му народила – едно момиче и три момчета.

Велчо, обаче, бил калпазанин, а на всичко отгоре, пезевенк, мискин, маскара човек. По времето, когато жена му, с по-големия от синовете била по нивята, той влязъл грях – залюбил се, не с кого да е, а с рождената си дъщеря.

Подир време, когато майката и синовете й разбрали всичко, Велчо едва успял да се спаси от ножа и криваците.

Избягал, както казва, „вдън гори тилилейски”. Но взел със себе си и любовницата си – дъщеря си. И около година време се укривали из шубраците на Липака.

За храна използвали какво ли не, но често – посред нощ – отпрашвал с дисаги за Алфатар. А в критични моменти с хляб, мляко и сирене му услужвали и някои от чобаните. По.сетне хората много често го виждали и из Усоето.

Нещо повече.

Той, Велчо, заживял с дъщеря си малко по-свободно и струпал в Усоето колиба,/за да са близо до нивата си в Папрата/. И две кучета ги охранявали – Чакал и Гаврю. А що се отнася до синовете му, те никак не припарили там – Велчо бил въоръжен и ги заплашвал със смърт.

След години, когато се оженило и най-малкото от децата му, бащата и дъщерята се прибрали в селото.

А за поколенията мястото, където се разиграла тази безобразно греховна любов, останала просто като…Велчовото усое.

Петър Кънев

ПЕСНИТЕ НА ГЮЛХАНЪМ

Грозен и страшен бил турчинът Каре Феиз. В ония времена какво ли не правел той – бастисвал покрайнини на села, отвличал жени, палел къщи, грабел къшли, хазни разбивал.

И пет – шест ортаци имал – все отбрани хайти, друмници и обирджии. А всеки по – голям зарар „поливал” с пищно веселие и пиянски оргии – под ритъма на дайре в кючек кършела снага и пеела прелестната Гюлханъм!.. Като жена му била тя…Но нещастна била Гюлханъм – бягала на няколко пъти, а Кара Феиз все вадел ножа – едва не ѝ отрязал главата.

„Добруджанският Индже” – така му викали по цялата Североизточна България. И това било самата истина – турчин, турчин, но страшилище бил той дори и за бейовете!

Много , много години Кара Феиз и Гюлханъм , скрити от погледа на хората, имали за свърталище пещера до Алфатар!… Пещерата при Мандраджийската канара!

И веднъж и дваж били правени опити за залавянето му, но все напразно – Кара Феиз изчезвал като дим. Много по после смелчаците – доброволци проумели – по безконечен подземен изход той избягал чак в трънките на Кривия дол.

А все така нещастни били дните на Гюлханъм. Пеела и играела тя, но сърцето ѝ било свито – срещу нея зеело джапането на Кара Феиз!

Но веднъж силен дъжд застига свитата му до Конския трап. Изморени и изнемощели от неуспешен обир в Олуклий, хората му едва се прибрали до къшлата на дядо Пеню Калъиван. Старецът бил с овцете още на паша, но в агълите вече шетал синът му Иван– промивал ведрата за вечерното доене…. А след малко се прибрало и стадото.

Виждайки ги в бурдея, дядо Пеню на ужким зачибал кучетата и наредил на децата-млекари – „Бягайте веднага до бея. Кажете му – „Кара Феиз с ордата си е в бурдея на Пеню Калъиван”… Малките това и сторили… „Къде отидоха момчетата?” – сопнал се на стария чобанин Кара Феиз. „А, нищо, нищо – легнаха си при овцете, да не ни притесняват” – бил отговорът. Час по-късно беят и другите окупирали къшлата. Чула се и пукотевица.

„Тук на бея пушката гърми!” – страшно изрекъл Кара Феиз, а очите му засвяткали. Хората на бея, а и тия от Калъивановия сой, убивали един по един другарите му. А от вратата на бурдея в цял ръст продължавал да стреля с джапането си Кара Феиз! Но в един момент сачмите се свършват. С кръвясали очи той погледнал назад.

Тогава Гюлханъм, зад гърба му, започнала да сече пари за сачми. А Кара Феиз стрелял ли, стрелял… Но дошъл и неговия ред…В главата го ранили. Запривличал се бавно до къшлата.

Раята това и чакала – бил часът на възмездието!

Бабаити завързали единия му крак за крака на черен, а другия – за крака и опашката на кулест кон. И ги погнали! А малко по късно всичко става като в приказките!

Гюлханъм се прицелва и изпразва джапането за последен път…Като Гърбавото по Индже! Не само разкъсан, а и убит бил вече Кара Феиз!

А дядо Пеню Калъиван полуусмихнат слушал изповедта на Гюлханъм:

– Майка ми се казваше Гана – беше от Явуздере, а баща ми му викат Колю – от горната махала на Каябурун беше. Сестра ми Дора и аз се родихме в Дерменкьой… Все до Ямбол са тез села… И моето име е Гюла… Но Кара Феиз ме направи Гюлханъм! Да – аз съм българка!

Петър Кънев

ПОДВИЗИТЕ НА ВЪНДЮ ПЕХЛИВАН

През османското робство отбрани турци със своята сила, ловкост и хитрост, с цялостното си борческо изкуство, станали синоним на непобедимостта и мощта на империята. Било истинска дързост българин да се възправи срещу тях ,у това се възприемало като бунт. Подобен Херакъл се ражда през 19. век в Алфатар, за да се прочуе по-късно като Въндю Пехливан. Най-големите си успехи той постигнал по времето на големия поклонник на борбите Абдул Азис.

Според легендата малкият Въндю бозал от майка си цели 5 години, а в „свободното време” лапал до насита козе мляко и винена попара. Затова първата му работа, след като излязъл от люлката, било не да се учи да върви,… а да се бори. С течение на времето неговите „спаринг-партньори” станали почти всички домашни животни, сред които най му допадал като „противник” 120 –килограмовия коч. И може с право да се каже, че той на училище не ходел, но и да беше ходил щеше редовно да качардисва. Защото неговото училище и учител станали именно те рогата на коча. Честите му срещи с тях завършвали с ежедневни „кървави сцени”, все едно че бил гладиатор с диви зверове.

Първата си победа Въндю удържал още на 6 години. „Лошото” било, че в яростта си едва не удушил батко си, с две години по голям от него дете на чичо му. В аналите за българските борци по времето на турското робство се преплита и друго име на бележит наш земляк – това на кърджалийския главатар и народен закрилник Кара Колю. Впрочем, прадполага се, че когато Кара Колю умира Въндю Пехливанин бил на около десет години. На два пъти остъпвал да „ учи занаят” в турско теке /школо за пелеванлък/, най-напред в Шумен и после във Филипопол. Така усвоил до съвършенство изкуството да язди кон с главата надолу, да вдига тежести до 120 килограма, усвоил също умрючния бой, да бяга, да скача, да хвърля… За ония години е и народната песен: „Борба са бореха/бял камък мятаха…”

Най-добре Въндю се „срастнал” с тайните на сухата и мократа борба, или казано другояче, с пехливанлъка във всичките му разновидности и форми. Веднъж с един удар на дясната си ръка счупил черепа на младо биче, а друг път с няколко саблени удара за малко да „разпарчети” и двутонен бивол.

И понеже алфатарският бей бил също пехливанин, между тях се е зародило непринудено, най-искрено, да го наречем „Борческо приятелство”. И друго : беят, русоляв, набит млад човек, сякаш бил по-силен от Въндю Пехливан.Но далеч му отстъпвал, казано на съвременен език, в тактиката и стратегиятя и най-вече в атракцията и скоростната техника, тоест в „чалъмите”.Те сякаш били дадени на Въндю като дар от Бога и Сулейман бей не можал да ги усвои никога. Иначе „борческото им приятелство” продължило около 30 години, почти колкото неразделното кържалийство на Индже войвода и Кара Колю. Но при Сулейман бей и Въндю Пехливан взел връх още един момент: понеже били като сиамски близнаци, те не можели един без друг нито час. И затова след зрялата си възраст, „горгорбашията” на Алфатар напуснал бейската къща в центъра на селището и се установил в къщата на Въндю Пехливан. Там, в добре уредената одая, заедно с бейката и с цялото домочадие на първия си приятел, той изкарал на десетина зими и лета.

Като млад Въндю Пехливан бил малко по-едър от Сюлейман бей, черносок красавец с бяло лице и сини очи, с врат, два-три сантиметра по дебел от главата му. Нивите му, за удобство, били комшийски с тези на бея-срещу заплащане ги обработвали малоимотни селяни. За сватби, обрязвания, сборове и за други важни мюсюлмански и християнски празници в Добруджа, когато се налагало присъствието на Вюндю, Сулейман бей намерил „цаката”. Той поръчал и закупил от Хаджиоглу Базарджик приказен Файтон, а от Аккадънлар наел кочияш-теллалин. По време на всеки празник, когато се оформял алаяг за народни борби, аккадънларецът влизал в още едно амплоа, това на „мениджър”, викач и „букмейкър”, записваш и събиращ облозите на публиката.

На фона на пъстрия файтон, застанал в средата между двамата бележити гости, с подчертано аристократичен глас той високо обявил: – А сега на вашето внимание, домакини драги, човекът, влизал в клетката на бенгалски лъв, безстрашният, най-силният, единственият българин в империята бейски борец, алфатарецът Въндю Пехливан.

Тозчас до възбог еквали зурлите. А гол до кръста със запретнати крачоли в алая вече се разхождал бавно и величествено Въндю Пехливан. На гърба му мускулите танцували като змийски камшици, гръдният му кош, подобен на духало, се опвал до пръсване, а ръцете му сякаш не могат да се сгънат от големите „железни топки” на бицепсите. И така около минута две, най-много пет. Публиката крещяла и изпадала в транс- та тялото на Въндю не било тяло, а канара от играещо живо месо, възел до възел, буца до буца.

Веднъж, преди да се чуе поканата към публиката за желаещи да премерят сили, оттам изхвръкнал дългуч, черен арапин, енгьозест, на име Кьор Мюмюн. Всички веднага заскандирали името на своя любимец:

– Мюмют! Мюмют! Мюмют!…

Дерели въздуха и тюмбелеците. Не било за сефте обаче на Въндю Пехливан, в дотогавашните над 500 срещи той имал точно толкова победи. И веднага след това си удрят ръцете, без да се мае, се хвърля в алая: хванал с десния си ръка големия пръст на дестния му крак, „ахилесовата пета” при подобна мазна борба и започнал да го върти така, че с него въртял и цялото тяло. И понеже противникът бил жив човек, заревал от болка. А с него за мъст заревала и публиката. За това се наложило „усмиряване на духовете” от двадесетина гавази и мухтари. Въндю Пехливан верен на себе си, бил непреклонен; при хватката „вълчи капан” обаче неволно изпуснал ръката си и с прийомите от кеча притиснал Кьор Мюмюн на земята, и то така, сякаш му „бръкнал в зрението”, без малко да му извади и другото око. Това наляло допълнително масло в огъня. Но било и „бойният дразнител” за Въндю Пехливан, защото с едно исполинско вдигане той задължал високо горе Мюмюн като перушина, след което го пльоснал там, където му е мястото…- на земята по гръб. Спрели зурлите , спрели и скандиранията. И без малко да се стигне до гърмежи от шишанета и ръкопашен бой. За такива случай народът е създал и песен: „ Де се е чуло, видяло,/ българин горен да бъде…”. А на връщане отзад на файтона била „вързана” и наградата за победителя – черно 700 килограмово даначе.

Въндю Пехливан бил истински професионален борец, преживявал само с това, което изкарвал от борбите. Същевременно постоянно учел бея на чалъмите си – на лъжливо гмуркане, на черека, на куката с крака, на „вретеното”, с което победител Кьор Мюмюн, и най-вече, на залатната си „вътрешна сърма”. По-късно го запознал с екзотични бойни изкуства, а също и с кеча.

Веднъж се разиграла интересна случка в близкото до Алфатар село Акбунар. По повод голям мюсюлмански празник Сулейман бей и Въндю Пехливан гостували на акбунарския бей. Там също провеждали борби, но домакинът скроил голям „чакмак” на алфатарския си „колега”. Докато си „връчвали акредитивните писма”, и под предтекст, че отиват да пият „бейското си кафе”, те оставили сами пехливаните си. Двамат, от спортна злоба, не можели нито да се гледат, нито да се понасят след няколко заядливи реплики впримчили ръце. За акбунарският пехливан врещели хиляди души, а за Въндю Пехливан – нито един. И понеже у дома и стените помагат, акбунарецът без малко не само да го обърне по гръп, но и да го убие. Добре, че бейовете допили кафето си и навреме се появили в алаята. И от далеч виждайки лошата „предсмъртна” позиция на Въндю Пехливан, Сулейман бей изкрещял:

– Дръж бе! Аз съмтука!…Дръж! …

В оня момент тези думи изиграли ролята на допинг. Защото с едно фантастично хвърляне, подобно на Херакъл, той сграбчил акбунареца с всички сили, бавно го издигнал нагоре, изопнал ръцете си и го задържал като перце десетина секунди. А след това с все сила го забил в земята. Гавазите и мухтарите отново били безсилни, а публиката била настроена за саморазправа, за линч. В това време Сулейман бей намерил пролука и си хвърлил абата /капламата/ върху телата им. И понеже имало обичай, че бейската каплама не се „бие”, всичко постепенно поутихнало.

Петър Кънев

ЗЛАТНАТА РАКЛА НА СЕНЕБИРЛИЯТА

Ой Георги,Георги,

Георги златаре!

Тебе ми кажет:

тъничко ковеш,

диметно плетеш,

една дупката,

да ми исзковеш

позлатен гердан.

Из народната песен „Георги Златар и Кираца“

Основното парично средство за легендарния алфатарски чифликчия Иван Славов Караколев (съпрототип на Павли Сенебирлията в сборник с разкази „Вечери в Антимовския хан” от Йовков), бил скъпоценният жълт метал, понякога в кръчмите, дори лимонадата си заплащал със злато. Известно било и това, че за скривалища на златото му са служили комините и зидариите на къщите му, гривите на конете, тюфлеците, и т.н. Между впрочем, със злато той се снабдявал най-вече след продажбата на жито и цели стада добитък на хайван-пазарте в Царград и Одрин. Било 1902 година. Сенебирлията вече „завързвал” 60-те, но бил все така енергичен, първичен и здрав алфатарец. Благородната му алчност (след къртовски труд и от самия него, понеже той бил от оная категория чифликчии, които били чираци на самите себе си) нямала граници. Нещо повече. Налудничавата му жажда да притежава цели села със землищата им нараснала с годините. И с право – чифлиците му в Балабанлар, Махмузлий и Мелеклери, наред с всичко друго, произвеждали и най-хубавото бяло саламурено сирене в Добруджа. Но и тревогите му не били малко. Преди две години загубил дъщеря, нивите му в Ченевата шума, Пологара и Изгорялата къшла (в Алфатарското землище), не дали очакваната продукция, руно намирал чираци и ратаи. А на всичко отгоре някакъв инженер го лъгал в продължение на две години, че във всеки от чифлиците му ще изкопае кладенец, но всичко било блъф. Освен това мор погубвала стадата. Затова той, Сенебирлията останал верен на себе си – до кончината си на 75-годишна възраст за тия които не го познавали отблизо, бил както вече казахме, накъсаният, одрипавял бедняк. А иначе този своеобразен джингиби бил с по три-четири кесии злато в пояса си, с други две, по-малки в подплатата на калпака си, и т.н. От златото той изработвал (имал приятел-куюмджия в Добрич) пръстени, обеци, колиета, халки и всевъзможни други накити за многобройната си челяд. Но ето какво се случило веднъж. Отбил се той при куюмджията в Добрич и поръчал на осиротялата си внучка две гривни. „Сега не може – отговорил му подчертано професионално златарят. – Златото е прясно. Ще трябва малко да престои, дето се казва…да узрее”. В конкретния случай златото било в бухча – Сенебирлията си го прибрал обратно и отпътувал за чифлика в Мелеклери. На два километра, обаче, след Каралезката чешма, в дола той бил стъписан – отсреща от шубраците слизала конна орда с главатар много голям обирджия (последният вече имал няколко проиграни случаи за бастисване на Сенебирлията). Тогава имено той, Сенебирлията (то било нещо като интуиция на обграден кърджалия), се решил на отчаяна стъпка – завързал пояса си за горната дървена част на един запустял кладенец и се спуснал надолу. Нещо повече. След два – три метра се скрил в една странияна дупка и зачакал. Разбойническата група забързо заобиколила кладенеца, а някои от конете заопъвали юзди над осиротялото корито. „Тука някъде трябва да бъде – дрезгаво закрещял главатарят на бандата. – Я дайте ченгела ще проверим и в кладенеца!” Минута-две по-късно ченгелът се спуснал на няколко пъти до дъното, но напразно. Минало време, около час. Настъпила пълна тишина. Но Сенебирлията излязал да си поеме дъх, пак с помощта на пояса и напречната дървена част, чак по залез слънце. И запрашил за Мелеклери и Мосубей. За отбелязване е, че той не доверявал на синовете и дъщерите си сериозни неща (за подобни случаи избирал внуците си). Именно поради това, когато се отбил в Алфатар, извикал не дъщеря си, а Йордана, от Лазаровите, която била съпруга на внука му Илия Илийков. Извикал я в едно антре, изсипал бохчата със злато на софрата и й казал: „Ще вардиш това злато – а после я сплашил: – И знай, ако откраднеш макар и едно парче, ще ослепееш. Аз ще ти дам после”. Вардила Йордана софрата със златото цяла нощ – вардила и плакала. Сутринта Сенебирлията заминал отново за Мелеклери (така се наложило). На всичко отгоре, внезапно заболял. И то тежко. И, просто без да иска, се дошло до самопризнания на смъртния одър. Извикал той синовете си и споделил за бохчата злато в Алфатар. На другия ден, както можело да се очаква, златото вече имало нови притежатели – и това били Слави (Сенебирски) и неговият брат Куни. А за младата алфатарска невеста Йордана не останал ни пендар, ни звонк, ни рубе, ни махмудия. След отлежаване на златото куюмджията от Добрич изработил – след поръчка от Сенебирски, и за чифликчийската фамилия, разбира се – скъпа семейна реликва. И тя била с богата декорация и орнаментика…златна ракла! Какво е било съдържанието й, и по колко различни начини се е заключвала, почти никой не знаел.

Знаело се, обаче, че не можела да издържи само срещу…зиналата паст на огнедишащ змей!

Петър Кънев

ПИРИНЧИЛИЙСКИТЕ ДЖАМБАЗИ

В Алфатар от памтивека се срещат какви ли не фамилии, прозвища и прякори – създали са ги самите хора като своеобразен народен фолклор.

До връщането на Южна Добруджа на България, в северозападна част на селището живеели двамата братя Кръстю и Димитър заедно с баща си Иван. И понеже нямали ниви, отдали се на джамбазлък за панаир, сбор или друг празник имали люлка, задвижвана с мотор и кон / и яйчарство/ муртаджилък/. Дядо Иван, баща им, бил беден човек. И имал адет – като всеки коларо–железари да почуква най–различни железа и тенекии. И особено една сплав, от която изкусните майстори изработвали звънци и пукалници за чукане на чесън, наричана пиринч. Именно поради това започнали да ги наричат Пиринчалиите. И една подробност – изкараното от тях било веднага изяждано и изпивано. По – малката люлка въртели с мотор, а по–голямата – с кон. И нали били муртаджии, срещу едно яйце завъртвали детето 3–4 пъти. След това трябвало да се заплаща с друго яйце / между впрочем най – усилено било люлеенето срещу писани яйца по Великден и Гергьовден/. В голяма част от страната те били известни като прочути люлкаджии/ люлките им били шарени и изобразявали най – различни домашни животни/. Но, ето какво се случило веднъж. Двамата братя дочули веднъж, че някакъв богаташ в Акпунар, днес Бистра, продавал волове – българин бил човекът и макар между много турци, забогатял. Най – напред „на оглед” покрай Сухата чешма за Акпунар заминал само единия от братята, Кръстю. И връщайки се на другия ден, казал на Димитър:

– Пазарих ги.

– Колко?

– Не е ли много?

– Не е.

В събота се отправил за Акпунар и Димитър. И спирайки пред вратата на богаташа казал:

– Имал си волове.

– Имам.

– Колко ги продаваш? Чифта?

– Ти откъде си?

– От селата.

– От кое село?

В този момент отнякъде довтасал Кръстю и развалил новия пазар. Малко по-сетне двамата братя взаимно прекъсвайки се, започнали да го молят – бедни били, да намалял цената. Богаташът обаче, верен на достолепието си, държал на своето. Нещо повече. В яда си завишил цената с 1000. Това за Кръстю и Димитър било като гръм от ясно небе. И Димитър, по – младият, започнал да псува Кръстя:

– Твойта майка, …будала с будала! Тъй ли се прави джамбазлък!? Поне питай.

– И аз, твойта майка… Ай сиктир бе, чукан! Баш на мене ли акъл ще даваш!

След като Пиринчилиите извадили по един остър нож, настанала голяма олелия и вакханалия. Накрая богаташът, изслушвайки взаимното псуване от по 20 – 30 пъти и подлудяващата циганска кавга, кандисал:

– Спрете бе, хора! Надухте ми главата! Аз имам и други волове! Вземайте тез и се махайте!

На връщане Пиринчилиите спрели да си починат до Тоневата канара, ядът им вече се поуталожил. Извадили от торбичките си хлебец, лучец, кратунките с водица. Тогава между хапките и глътките Димитър рекъл:

– Бате, разбра ли какво стана!? … аз на тебе „Твойта мама…”, ти на мене „Твойта мама…”. Накрая уредихме мама му на богаташа. Видя ли как му взехме воловете без пари!?

Петър Кънев

БАБУК

ОТКЪДЕ ИДВА ИМЕТО НА СЕЛО КАРА-ОМУР

Тук също има няколко предположения и предания. Първото предположение е, че почвата на селото е чернозем, ат който при дъждоне се получава лепкава черна кал „ черно тесто „, което на турски означава „Кара-хомур„ и с времето за по – лек изговор се превръща в „Кара-Омур„. Под име „Кара-Омур” селото е записано през 1873 и 1875 година в документи, преведени на български, които по – долу ще цитирам. Второто предположение за произхода е, че то произхожда от турските думи „ Кара Омут „, което означава черно намерение, черна надежда. Когато беят посещавал селото, питал заселниците имат ли намерение да си ходят по родните места: „Омут вар му„ на който те отговарят, че имат намерение да си ходят, а той им отговаря „Кара омут осезин”„ т. е. черно е вашето намерение, вашата надежда . така остава името „Черна надежда„ ,Кара–Омут, а впоследствие Кара-Омур. Трето предположение се оказва най – достоверно. То е върху факти, че когато нашите прадеди са се заселили тук, Горната чешма, чешмата към Дюдюклюка е съществувала. Тя била съградена от Кочански / Иширковски / паша на име Кара Юмер и я наричали Караюмерин чешмеси. Служила е на Кочанските скотовъдци. След заселване на дедите ни турците от Кочина вече наричали селото Кара Юмер, Кочина махлеси.Може би от името на чешмата и цялата местност получава това име.Много от възрастните хора като дядо Тодор Костов помнят от своите бащи, чу първото име на селото е било „Кара Омур”, „Кочина махлеси„. След като селото се разраства и започва свой собствен живот, то остава да се преименува само Кара-Омур. Това става най – вероятно между 1850-1860 година.

Към това предание има още едно, предадено от Желез Енчев Иванов, починал през 1966 година . Дядо Добри от Сливен предал на Желез Енчев от с. Смилец следното : „През 1865 година бай Петко от Кара – Омур карал стадо овце – данък за Цариград. Когато минавал край Лозенград, поспрял стадото да почине и напасе. Засвирил с кавал. Чула го една стара жена, познала добруджанската мелодия и го питала откъде е. той и отговорил, че е от село „Кара-Омур„. Тя му казала, че такова село няма , а има Бабук–Кочина. Той и обяснил, че селото се намира по пътя за Доростол, отляво до една чешма в гората. „ Чешмата я зная „ – отговорила жената „ направи я една кадъна на име, Кара Амер, бях комита по тези места и ги познавам. Това е историята на село Иширково от Г. Великов. Името на селото може да идва от кадъната Кара Амер, построила чешмата. В историята на с. Иширково не се споменава абсолютно нищо за пашата Кара Юмер и за кадъната Кара Амер.

Да разгледаме сега значението на думите Кара, Омур , Умур. Думите имат арабско–персийски произход. Преведени на български означават следното: Кара – твърд, сух, могъщ, черен, невзрачен, Злокобен. Омур – хълм, възвишение, прешлен на гръбначния стълб. Умур – дела. Ако помислим малко ще видим, че могат да се направят различни словосъчетания между двете думи и да се комбинират в най – различни наименования, характеризиращи природните дадености на местността. Примерно може да се приеме съчетанието Кара-Омуркато могъщо дело, черно дело и пр., а кара – Омур твърдохълмие, могъщи възвишения, невзрачни хълмове и пр. Мисля, че може да се приеме името Кара-Омуркато Черно дело, защото е заселено по незаконен път. Може да се приеме и тълкуването на Кара-Омур в смисъл на „ Могъщи възвишения „, тъй като самото село е обградено с големи хълмове, отговарящи на природната даденост. Това са лични мои предположения и тълкувания. Досега ве е намерен архивен документ, който да докаже точно откъде идва наименованието на селото – всичко се гради върху предания и предположения.

ЛЕГЕНДА ЗА ИМЕТО НА БАБУК

Легендата разказва за името на селото, че след някоя от кръвопролитните войни селото останало безлюдно. Имало само една-единствена възрастна жена, останала жива, която стояла близо до кладенеца на селската чаршия. Войниците, които минавали през селото, я видели и оттогава това населено място, което вече не е безлюдно (но продължават да преобладават възрастни хора), се нарича Бабук.

Други твърдят, че името произлиза от турското „баба“, „бабу“, което значи баща или от намиращите се в изобилие около него „баби“ (дънери), поради изсичането на горите. Възможно е, то да е донесено от преселниците на старата провадийска крепост Бабук, както гласят местните предания.

БИСТРА

ЛЕГЕНДАРНИЯТ ОПЪЛЧЕНЕЦ СТОЯН ПРОЙНОВ /КОМИТАТА/

Традицията в руско-турските войни да участва и български доброволчески отряд води началото си много преди 1876. В Освободителната война от 1877-1878 г. българското опълчение заслужи лаври за безпримерен героизъм в три решителни боя – Стара Загора, Шипка и Шейново. Но докато сражението при Стара Загора бе бойното му кръщение, то най-високата проява на победоносния и патриотичен дух на опълченците бе на Шипченския проход.

Шипка!

Девети август 1877 г.! Лавина от табори на низами и черкези!… Атака след атака – десет подред – отбива руско-българският отряд. Счупена е дори дръжката на Самарското знаме. Заповедта е, в случай на пълно обкръжение, то да се изгори. От ония мигове паметно остава обръщението на генерал-майор Столетов: „Момчета! Неприятелят, с когото вие тъй юнашки и неустрашимо се бихте при Стара Загора и дадохте да разбере, че българският опълченец не по-лошо се бие от своя по-стар брат, руския войник, настъпва към нашата позиция. Той се готви да превземе Шипченския проход. Вие безсъмнено знаете, че в по-голяма степен от честта на Шипченската позиция зависи съдбата на Вашето Отечество – съдбата на България… Аз вярвам, юнаци, че ако вие при Стара Загора можехте да нанесете страшно поражение на противника, то тук – на нашата непристъпна позиция – не ще допуснете и кракът му да стъпи, като му дадете още веднъж да изпита вашето юначество, вашата мощ!” И тъй като отбраната на Шипка е поверена на Габровския отряд, още на следващия ден – на 10 август – от Габрово пристигат две конни оръдия, няколко десетки казаци и двеста българи – доброволци. Единият от тях е Стоян Пройнов Стоянов /Комитата/! Ако имаше номинация за десетте най-бележити личности на община Алфатар през XX век по старшинство, тя трябваше да се води именно от легендарния опълченец от село Бистра. Стоян Пройнов е роден в село Тодорчета, Габровско, през 1852 г.. Имал още двама братя и една сестра. Баща му бил обикновен воденичар, но въпреки това всички членове на семейството били закърмени с пословичния свободолюбив дух на балканджиите. Малкият Стоян опитва много занаяти. Особено му харесва животът на овчаря по хребетите на Стара планина. Именно затова през 1862-1863 година в своето село той бил „титулованият” селски овчар – а бил само на 10-11 години. И като такъв, четири-пет години по-късно съвсем отблизо става свидетел на подвига на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През април 1876-а желаещото мъст буйно и непокорно сърце на Стоян се разделя завинаги с чобанлъка. Въоръжен, заедно с още двама въстаници, той влиза в състава на известната чета на Цанко Дюстабанов. Въстанието е потушено. И тримата верни приятели се укриват в селското торище. Цели 72 часа престояли те в рохкавия тор. За да не се задушат, и тримата захапали по един масур, като само 1-2 сантиметра от другия му край се показвали на повърхността. След като успели да се измъкнат от търсещата ги потеря, те се отправили в най-потайните доби на Балкана. Там отново се срещат с другарите си от четата на Цанко Дюстабанов и останали при тях до лятото на 1877г. По същото време в Габрово започва сформирането на 9-а и 10-а опълченски дружини. И тримата другари, начело със Стоян Пройнов, се записват в 9-а дружина. В боевете при Шипка Стоян Пройнов проявява безпримерен героизъм и себеотрицание. По-късно, в края на август, по искане на главнокомандуващия Девета опълченска дружина заедно със своя командир, прикомандирования руски офицер, подполковник Лвов, през село Зелено дърво се отправя към Габрово. А в началото на октомври на дружината е наредено да изпълнява гарнизонна служба. След приключване на войната със заповед от 15 юли 1878 г. Девета опълченска дружина, в която служи Стоян Пройнов, била преименована на „Сливенска” – 25 и включена в Българската земска войска. Стоян Пройнов се преселва в село Добромирка, Севлиевско. Като поюаджия години наред пренася кореспонденцията от Велико Търново. Пройно, първият му син, се ражда през 1882 г. Следват дъщеря му Гина /тя почина преди време на 90 г./ и другият му син – Димитър. Стоян Пройнов е в системата на пощите до 1901 г. След това се преселва в Добруджа и купува сто декара ниви в Акбунар /дн. Бистрица, община Алфатар/. Рядко трудолюбив, той си построява къща, която съществува и до днес. Едно от любимите занятия става работата в плодовитата му овощна градина. Но чуждите очи са ненаситни – нощем лоши комшии постоянно разграждали плета. Опълченецът обаче намира цяр и за това – зарежда с барут няколко от оградните колове. Готованковците веднага ги откраднали и започнали да ги ползуват като дърва за огрев, затова и захвърчали покривите на някои от бордеите. Но жертви нямало. Именно така Стоян Комитата, както го наричали абсолютно всички, направил за посмешище крадците и калпазаните. Пройно, най-големият му син, умира след румънски инквизиции през 1918 г. По това време дядо Стоян вече наближава 70-те, но се заема с издръжката на семейството. Обстановката се усложнява и от това, че по време на избори къщата му е постоянно подлагана на обиск. Затова през 1927 той се преселва в село Цани Гичево. На следващата година по повод 50 години от Освобождението на България портретът му е публикуван в специално издание, а самият той е награден с кръст за храброст и възпоменателен медал. С изплатената /неполучавана по вина на правителството в продължение на 10 години/ опълченска пенсия той закупува в село Вълнари къща и ниви на най-малкия си син. И отива да живее при него. За последен път Стоян Комитата посещава Бистра през 1930 г. Трябвало да уреди с румънската власт поземлената си собственост – тогава така налагал Законът за комасацията на земята в Южна Добруджа. Няколко години по-късно получава удар, който го приковава на легло за цели 7 години – от 1935 до 1942 г. И именно тогава, на 90-годишна възраст, сърцето на Стоян Комитата бие за последен път. Поборникът от община Алфатар Стоян Пройнов Стоянов за вечни времена ще е притежател на най-високата българска награда, на най-свещената българска „титла” – „Опълченец от Шипка”!

Петър Кънев

БОСНА

Според едно предание Босна възниква след превземането на Балканите от османските войски. Пръв тук се заселва войник, участник във войните в Босна и Херцеговина. При завръщането си по Дунав той слиза край село Попкьой /днешното село Попина/ и тръгва към Мала Азия. Опиянен от красотата наоколо, се настанява тук и създава семейство. Преполага се, че той дава и името на селото.

Според друго предание пак по същото време, от Босна и Херцеговина се преселил със семейството си Бошнак – мюсюлманин, който се занимавал с пчеларство. Харесал тукашната природа и климат и се настанил завинаги тук. Почнали от околните села да прииждат гости, които на въпроса накъде са тръгнали отговорили: „ При босненеца”, откъдето се смята, че е останало името на днешното село.

ЛЕГЕНДА И ИСТОРИЯТА

Една легенда, разказва в различни варианти в селото, свързва името му с държавата Босна.

В нея се говори за това, че някога тук дошли седмина според едни, според други – един, според трети – двама братя пчелари от Босна. Харесали земята, изобилие от вода и хубавите гори и останали. Оженили се, вдигнали къщи народили им се деца. Идвали хора от съседните села, харесвали селото и обитателите му и някои от тях оставали завинаги в село Босна. Кога е станало това легендата не казва.

Историята свързва възникването н Босненското княжество с бан Кулин (1180–1204г.). Пълна независимост и разцвет то достига при Стефан Твърдко (1355–1391). След смъртта му кралството се разпада. През 1463 г. Босна е завладяна от османските войски.

През XII век и до загубването на самостоятелността си Босна е княжество, в което проникналото от България богомолство е прието за официална държавна религия. За славянския език на населението ѝ най-пригодна се оказва славянската писменост.

След османското нашествие някои от местните феодали, както и на всякъде в поробените земи, приемат исляма, за да запазят социалните си привилегии. През XVI век Босна е едно от главните направления на помюсюлманчванията. Всички, които не успявали да се скрият из горите или да избягат в драги земи били поставяни пред избора: да признаят Аллах или да загубят главите си. Навярно към онези далечни кървави времена се отнася и легендата за основаването на село Босна.

БЪЛГАРКА

АНГЕЛУШЕВО КЛАДЕНЧЕ

Само допреди 150 години между силистренските села Срацимир и Бръчма /Българка/ е имало пълноводна река, по която години по-рано са идвали кораби от Европа, че дори и известният австрийски кораб Радецки. Целта на туристите е била лековитата вода на Ангелушевото кладенче. В миналото до целебния извор стигали слепи, сакати и хора със заболявания по кожата. Като пиели от водата, хвърляли патериците и очилата, отдавали слава на Бога и оставяли по нещо. Местната турска власт и църковната гръцка се скарали кой да прибира печалбата от святото българско място и забранили на свещеника да служи. Скоро всичко потънало в забрава.

Местният краевед Димитър Кунчев преоткрил историята в статиите на австрийски военен журналист.Съвсем случайно Ангелуш открива тази вода, след като сам той е имал рани и се е мил. Животните, дето са имали рани, също ги е мил. Той е бил овчар и е помогнала тази вода – и на него, и на животните. И по този начин се разпространява, че тази вода е лековита.С кораба Радецки са идвали всеки ден и са пътували – това цялото тук е било направено със шатри, а в селата Срацимир и Бръчма са отсядали за по-дълго време и са идвали с бастуни, с патерици и са си отивали без тези неща. Преди няколко години в местна нива, намерили камъните, дето са били на кладенчето. Не случайно тази местност цялата се казва Аязмото. Мнозина са убедени, че водата помага, но само ако се подходи с вяра към нея – който вярва, водата го лекува.

КЛАДЕНЧЕТО НА АНГЕЛУШ

На два километра северно между селата Бръчма (Българка) и Караорман (Срацимир) имало старо, затлачено кладенче. То се намирало в широката, продълговата долина, източно от сегашния бръчменски язовир. През лятото на 1861г. силистренецът Ангелуш Трифонов го почиства и разпространява слух, че водата е лековита и сам той се обявява за лечител. Тук започват да идват болни от близки и далечни села и градове… При него идвали болни и от чужбина – от Сърбия, Влашко, Бесарабия, Молдова и Австрия. Повечето от болните и техните придружители са пътували с корабите на австрийското параходно дружество „Лойд”, което е спечелило през тази година толкова, колкото за четири години. Долината около кладенчето се превръща в истински панаир и много струпани хора и бараки за продажба на стоки. Куци, сакати, слепи, душевно болни се трупали на това място с надежда за изцеление… Те престоявали около 20 дни. Идвали пеша, с каруци, талиги, брички, файтони. Много от болните идвали на носилка, а душевно болните – бързали. Силен крясък се разнасял наколо тях и придружителите им… Блажени са били тези, които имали честта да достигнат до кладенчето и да докоснат Ангелуш. Много болни се задоволявали да пият от разлятата вода от кладенчето (Аязмо), която е била събирана в локвички, а с калта да мажат болните си места… Крясъците на болните и техните придружите били подсилвани от продавачи-бакали, кръчмари, тютютнджии, кебапчии, бозаджии, шербетчии…”. Из спомените на Илия Блъсков: „О, чудо чудес! Отгде се събра толкоз свят и мир! То не мяза нито на събор, нито на пазар, нито на Джумая панаир…. Хора от всякаква рода и вяра. То, правилняк, яйце да хвърлиш, не, но игла да хвърлиш биля, нямаше де да падне”… А сетне допълва: „… В монашеско облекло Ангелуш вадел вода от кладенчето, осветявал я, като потапял сребърен кръст в нея, произнасял тихо непонятни слова и правел многобройни поклони. След това изливал водата в кладенчето, за да освети и останалата… Водата се вадела с макара и пълнела в кофи, бакъри, качета, бъчви, стомни, кани, бъклици… Под стряхата на кладенчето имало окачени върлини, на които се надпреварвали дарителите да премятат скъпи шалове, сукна, кадифета, платове, селски платна, басми… Тук са били поднасяни скъпи подаръци от посетителите: сребърни кандила, свещници, големи и малки свещи, икони… Свещениците са записвали имена за опрощаване на греховете… При тях, при свещениците, имало три дискоса, които до вечерта се препълвали от парични подаръци…”.

„… Събрани били 50-60 хиляди гроша. Ангелуш бил безкористен: за себе си не взел нищо. Искал със събраните пари да се построи манастир, но парите били взети от силистренските черкви, като най-много са взели гърците, българите получили 15000 гроша за вътрешната украса на новата си черква. Не останал назад и силистренският управител Ибрахим паша, който взел една трета от спечеленото…”.

Та това е историята на Ангелушевото кладенче.

Димитър Кунчев

ЗЛАТОТО КРАЙ ПРЕСЪХНАЛАТА РЕКА

Край селата Българка и Срацимир минава широка, живописна и лъкатушна долина, обградена с канари, на места доста висока, с множество пещери по тях. Някога по тази долина е текла голяма плавателна река, която чрез езерото Буджак се е вливала в Дунав. Изследванията показват, че край тази река е имало човешки живот още от дълбока древност. Край село Българка е намерено монетно съкровище, датиращо от трети век преди новата ера . Тук е открито и старо тракийско поселение. Такова селище е открито и източно от Срацимир.

Край долината има обширни поляни, на които пасат стадата на двете села. Овчари от Българка са Картошков Велико и Мильо гайдаря. Като запладнят стадата двамата овчари се събират и си хортуват. Една заран, като изкарват стадата и овцете се пръскат по росната трева, виждат, че по височината оттатък дола е прокопан ров.

– Кой ще е копал тука, Велико ? – изненадан каза Мильо.

– Нощес е копано, вчера нямаше – рече Велико

– Чудна работа, защо е копано ?

– Да идем там !

– Като пристигнаха на място, какво да видят – цялата височина, от единия край до другия е прокопана напречно, дълбоко.

– Виждаш ли, Мильо нещо? – каза Велико. – Хе там гледай, трапче! – като се подпираше на гегата си той слезе в прокопания ров и и се загледа в загладената вдлъбнатина, вдигна глава и изненадан извика:

– Делва, Мильо, делва е имало тука! Злато са намерили… !Кои са копали, отде знаят, че злато е имало заровено …?

Като поразгледа мястото и обходи изкопа, Велико излезе. Той седна на тревата, извади от пояса огниво, заудря кремъка и като запали цигара рече:

– Тук злато имало, Мильо, газили сме върху му, а да не знаем… Други са го намерили …

Велико жадно теглеше от цигарата и все гледаше мястото на делвата, тъй ясно очертано в пръста. В селото се заговори за загадъчния изкоп. Някой каза, че през тази нощ е видял хора да копаят, а край пътя имало кола. Светло било, имало месечина. Някои казаха, че иманярите са от друго място, даже и от друга държава и по карта са намерили мястото. Какво ли не се приказваше в село…

Димитър Кунчев