Stefan Dimitrov
Д-Р ИСТ. Н. СТЕФАН ДИМИТРОВ:
СТАРИЯТ МОСТ НАД МАРИЦА Е БИЛ РАЗРУШЕН ПРЕЗ 1806 Г. ПРИ НАВОДНЕНИЕ
Стефан Димитров е на 34 години и е от Свиленград. Завършил е история в ПУ „Паисий Хилендарски“ със степен бакалавър, има и магистърска степен по „Дипломация и международни отношения“. През 2009 г. е приет за редовен докторант в Института по история към БАН и след 4 години е защитил успешно докторската си дисертация на тема „Население и селища в Сакар планина и прилежащия район през ХV – ХVI век“, която е базирана основно на османски документи от този период. По време на докторантурата си изучава османотурски език. Освен това, владее английски, турски и руски език, както и старогръцки и старобългарски. След защитата на докторската си дисертация получава покана и остава да работи като асистент в Института по история към БАН. Същевременно от януари 2013 г. Стефан Димитров работи като уредник в Общинския исторически музей. Тази година той прекара три месеца в Истанбул, като през това време работи в Османския архив и се натъкна на интересни факти от историята на Свиленград.
Г-н Димитров, наскоро прекарахте три месеца в Истанбул, като през това време работихте в Османския архив. Каква конкретна задача имахте там?
Отидох в Истанбул благодарение на стипендията „Робърт и Нели Гипсън“ на Американския научен център, която всяка година подпомага млади български учени с докторска степен в областта на хуманитаристиката. Беше обявен конкурс, кандидатствах с проект „Демографска характеристика и икономическа активност на населението в Югоизточния дял на Балканите ХV – ХVI век“. Комисия от доценти и професори, която е базирана в Щатите, анализира проектите и ги оцени. От общо 16 кандидата от България бяха одобрени само 4, за мое щастие аз бях сред тях. Така три месеца – от 1 април до 30 юни, прекарах в Истанбул. Там бях в Американския научен център, ползвах тяхната база, а работех в Османския архив. Американците страшно много подпомагат дейността на млади учени. Основната ми цел през тези три месеца беше да издиря документи, свързани с демографската характеристика и стопанската активност на населението в Източни Родопи, Сакар и Странджа планина, т. е. днешната Югоизточна България. С какво са се занимавали хората, каква е етнорелигиозната им характеристика, каква е тяхната социална, професионална структура, изобщо ежедневието на хората. Кои етнически и религиозни общности са преобладавали, къде са били разпространени те. Османският архив в Истанбул е най-голямото хранилище на османски документи. Може да се каже, че е един от най-модерните в Европа, защото по-голямата част от документите са дигитализирани. Откриват се бързо по ключова дума с компютъра и лесно можеш да ги прегледаш. Може много бързо да ти запишат на CD, флашка или дискета всичко, което поискаш, и то на символични цени – 15-16 стотинки за документ от една страница, което е нищожна цена. В Османския архив има сведения не само за историята на Балканите, но и за Близкия Изток, Северна Африка и изобщо навсякъде, където се е разпростирала Империята. Именно там открих и много документи, свързани със Свиленград и най-ранния период от създаването на града – построяването на моста с целия комплекс. Там има много интересни сведения за хората, които са живели тук, с какво са се занимавали и каква е била стопанската им активност.
На какви нови факти се натъкнахте по време на работата си в Османския архив?
Информацията, която се съдържа в документите, е обемна и много интересна. По отношение на Свиленград открих най-ранните османски данъчни регистри от 1570 г., в които Свиленград се среща под името Джиср-Мустафа паша, т. е. Мостът на Мустафа паша. В тези регистри са описани поименно мъжете глави на домакинства, неженените мъже, вдовиците по махали. Накрая са описани всички данъци, които е плащало населението. Открих и друг османски данъчен регистър от 1580 г. Тези източници на информация са много ценни, защото освен за етнорелигиозната структура на населението, дават информация и за именната система на хората. А по имената може да се каже каква част от християнското население са българи и каква са гърци. Също така попаднах на опис на занаятчиите в Свиленград от ХVII век. В него всички занаятчии са описани по имена и като еснафи – еснаф на бъчварите, на железарите, на златарите, на бакалите и т. н. Наистина през ХVII век в града около моста и по цялата главна улица е кипял активен труд на занаятчии, които са предлагали своята стока не само в Свиленград, но и на пазарите в Одрин поради близостта на двете селища. Има и един интересен документ за моста Мустафа паша, явно при някакво голямо наводнение през 1806 г. или по-рано петте централни свода са се срутили. Близо 10 години мостът не е функционирал, жителите са преминавали с каяци, лодки, от единия бряг до другия. В последствие тогава местен османски представител тук, кадията, изпраща писмо до Истанбул като иска разрешение да се изпратят майстори и да започне ремонт на съоръжението. В документа се посочва от кои административни единици /кази/ какви майстори да дойдат. Например от Пловдив да дойдат железари, от другите подбалкански градове – дървари, каменоделци, за да може да се поправи мостът. Съоръжението е било поправено за шест години. Срутените сводове са били пет, а при ремонта от тези 5 са направили 4. Дори и днес като се погледне моста се вижда, че в големината на сводовете в двата края има симетрия, а средните са по-различни. През 1812 г. съоръжението вече е било поправено. Най-вероятната причина за разрушаването на моста е наводнение. Открих и сведения, свързани с църквата „Св. Троица“, като през 1898 г. църковното настоятелство е отправило искане за поправка на Червеното училище. Интересното е, че документът е написан на османотурски език, а отдолу църковните настоятели са си написали имената и са се подписали на български език. С друг документ от следващата година църковното настоятелство получава разрешение да извърши ремонта. Впоследствие в края на деветнадесети век в махала „Баяндър“ българите са направили искане за строеж на църква, като в документа има, според моето скромно мнение, прекрасен архитектурен план и до ден-днешен с малки изменения храмът си е същият. Десет години по-късно жителите на същата махала правят искане за построяване на камбанария, и тя има архитектурен план. Има сведения също за църквата в „Гебран“, за българската църква „Св. Никола“ в Одрин, която вече е изчезнала, за Червеното училище, както и за дейността на българите в Свиленград. Интересното е, че документите обхващат периода от средата на ХVI век до началото на ХХ век.
Каква работа ви предстои сега със събраните документи?
Събрах тези документи, които са най-представителни и съдържат най-много информация. Сега ги обработвам и живот и здраве някой ден ще ги публикувам. Трудното е, че османотурският език е мъртъв, пише се на арабски и е много сложен за разчитане. Освен това крие много подводни камъни, човек може лесно да се обърка. Започнал съм с най-ранните документи и ще следвам хронологията. В момента превеждам опис на населението в Свиленград от 1570 г. Най-общо тези документи дават информация какви хора са живели тук, с какво са се занимавали, от къде са дошли тези хора, техните наследници дали са останали тук, какво е било имущественото им състояние, дали са били християни, мюсюлмани, евреи, арменци. Може да се види, че една пъстра палитра от етноси и религии са живели в града. Също така може да се проследи по какъв начин се развива градът. То е едно селище, което постоянно се разраства, като голям стимул за развитието на нашия град е близостта на Одрин. Защото Одрин е един голям консуматорски център, който постоянно има нужда от хранителни стоки, облекла, обувки, животни и т. н.
Вие сте хабилитиран учен. Защо избрахте да работите в Свиленград?
Избрах да работя в Свиленград, защото това е моят роден град. Освен това, ранната история на Свиленград до началото на ХХ век е едно тъмно петно, непозната е. С познанията, които имам по османски език и османска история, искам да допринеса да излезе на бял свят историята на града и вече да имаме конкретни факти от нашето минало, а не както е досега само предания, легенди, неясноти, неточни факти. А избрах да работя в музея, защото това е мястото, което ми дава възможност да се развивам, да работя в сферата, в която искам.
Освен работата в музея, с какво друго се занимавате в момента?
Работя и по документите за Свиленград от Османския архив. В момента подготвям и статия за едно англоезично списание, което се разпространява в Европа и в цял свят, за преобразуването на Одрин от типично византийски град в типично османски. Живот и здраве очаквам догодина да излезе на бял свят като книга и докторската ми дисертация. Тя съдържа интересни сведения за селата в община Свиленград. Например Левка е било селище с преобладаващо християнско население и то българско. В началото на деветнадесети век се развива много, голямата българска общност започва и строи църква, училище, камбанария. Населението на Левка е било много активно, хората са търсили да закупуват книги за училището, богослужебна литература за църквата, за което в онези години се е искало да имаш голямо самочувствие и национална идентичност като българи. Работя и като асистент в Института по история към БАН, като се занимаваме основно с периода от историята на българските земи – ХV- ХVII век. В същото време кандидатствам за стипендии в различни научни организации, участвам в конференции в България и чужбина.
Много ли са „белите петна“ в историята на Свиленград и региона?
Особено за османския период има още много работа. Османският архив в Истанбул съдържа много документи, но трябва доста хора с десетилетия да работят, да превеждат, за да се попълни хронологията. В новата история също има доста “бели петна“. Един от проблемите беше изяснен на организираната от музея конференция за Балканската война. След това беше издаден сборник, като вече е ясно щабове на кои войски са били в Свиленград, къде се развиват военните действия. Но има още работа. Във Възрожденския период също има спорни въпроси за уточняване. Основните сведения, с които сега разполагаме, са дописки на местни жители, местни търговци, които са кратки и лаконични.
Интервюто взе:
Елена МИХАЛЕВА
