СВИЛЕНГРАД НЕ Е СЪЗДАДЕН ЗА ЕДИН ДЕН
Анастас Разбойников го определя като „град от кал, снишен със земята”. Къщите са кирпичени, с каменни основи, а оградите плетени от чилия.
Жителите са около 7000 хиляди. През септември 1913 година го сполетява зла участ – опожарен е до основи от отстъпващите турски войски.
В освободена България, в трите махали на града – Баяндър, Канакли и Гебран, се започва нов градеж. Архитекти не се търсят – всеки който строи, сам си изработва плана. Създава се така наречената „маришка двуетажна архитектура”. В помощ идват скоро създадените местни тухларници и керемидарници, пренесени от Одрин.
„…Маришките чардаци са леки, паянтови сгради,. – пише авторът в своето изследване – в горните си етажи недостатъчно защитени от атмосферните промени. Зиме те не могат да се използват, защото са студени, ветровете духат доста свободно през пукнатини и прозорци. Обаче лете, след изхранване на бубите, в тях, под покрив на хлад, може да се нощува. Тези къщи имат много прозорци, с капаци от дърво и без стъкла… Жилищата нямат изба, поради прииждането на р. Марица. Вместо изба – маза на първия кат, като отделна стая.”
През 1915 година възстановяването спира поради войната. След края й населението бърза да доизгради започнатото. С железницата се пренасят строителни материали от Родопите. Появяват се първите” гивгирени” постройки от тухла и вар, в основите си остават каменни, а оградите са от тел. Вътре в стаите се цени дърводелското изкуство – ниши, долапи, полици.
Дюлгерите тракат от ранни зори, мъчейки се да преодолеят страха и мъката по претърпените загуби. Всеки полага усилие да забрави ненавистта към войната, да осигури подслон на семейството си. В празничен ден край ниските перила на моста се трупа голяма тълпа хора. Стоят и чакат под моста да минат плоскодънните лодки, набързо направени, отблъсквани с прът, карани от развеселени младежи. Подвикват си реплики и отгоре това изглежда смешно. На слънцето реката проблясва като цинков лист. От горната страна на моста, откъм брега, чернеят тополите, които хвърлят мръсна сянка върху реката.
Сред тези момчета са Спас и Авел Битлиеви – любители на спорта и машините. Живеят на крайречната улица в квартал „Гебран”. Държат под наем магазин „Тоска”- млади предприемачи, които се издържат не толкова от магазина, а от земите на баща си, в които сеят жито, овес, сусам и най вече черничеви дръвчета, с които изхранват буби. Вместо да минат под моста, лодките им завиват и се отправят към брега. Шегите свършват и тълпата се разпръсква.
В последните години градът много бързо изгражда свой собствен стопански и културен облик. В него се развива мрежа от кооперативни сдружения на занаятчии, което е новост за века. Едно от първите е народната потребителска кооперация „Наркооп”, която обединява търговците в далечната 1919 година. След нея се нареждат сдружението на бубохранителите” Коприна” – 1921 год., юрганжийското сдружение – 1922 год., тютюнопроизводителната кооперация”Тракия” – 1923 –та. През 1929 година създават общо околийско занаятчийско сдружение. В него освен посочените влизат: въжарското сдружение – 1930, занаятчийско дърводелско-столарско сдружение, обущарско-чехларско и сарашко сдружение, кооперация на коларо-железарите и тенекеджиите, кожарско, шивашко и дюлгерско сдружение.
В организационен план те се подпомагат от Българска кооперативна банка. През 1932 година тя взаимства и разпространява типов устав на кооперация „Заря”, град Русе. С него уеднаквява организационната им, производствена и обучаваща структура. Благодарение на първите създатели – дарители, натрупват капитал, постигат развитие и напредък. На желаещите се отпускат финансови средства. Това става въз основа на закона за развитие на занаятите.
Сдруженията ратуват за морално и специално образование на чираците, калфите и своите членове. Задължават се да откриват курсове за обучение, поддържат добри отношения между майсторите и техните помощници в занаята. Обнародват се органите им за управление. На първо място стои общото събрание – най-върховният орган. След него се нареждат настоятелство, състоящо се от 5 до 7 човека, контролна комисия, съвет на калфите, занаятчийски помирителен съд, който работи по одобрен правилник, занаятчийски взаимоспомагателен фонд. Ръководството се състои от председател и подпредседател. Избират и си гласуват патронен празник, знаме, печат и покровител. Обявяват публично седалището и състава.
В процеса активно се включват както местни граждани, така и бежанците, които идват от Източна и Западна Тракия, Мала Азия, Македония..
Някои от последните са българи от други географски ширини, от друг климат. Родните им места са уникални средища на българщината. В мислите си все още носят пиетет към древните строители и душите на животните. Календарът им играе важна роля в живота – спазват датите кога да жънат, да сеят, правят ритуали, демонстрират уважение към природата. Целуват земята за зърно и вода.
В новите поселения участта и битността им носи мотивация за работа, покачва енергията на младите – независими в намирането на препитание.
Някога местата близо до Константинопол са били център на европейската цивилизация. Те пренасят палитра от умения и знания – течаща вода по вади, употребата на железни плугове, вместо дървени, използват железни колела на каруците, ръчно правене на тухли в калъп, дялани и гравирани дървета, каменен под на огнищата, ями. В растениевъдството привнасят култури като чесън, домати, чушки, бамя, подправки, недостатъчно познати по това време на местните хора. Произвеждат мая за сирене и кашкавал по собствена рецепта, изграждат подходящи сушилни за зреене.
Историческият поглед за живота на епохата ни показва съществуването на бързо развиващо се земеделско производство и, едновременно с това, на занаятчийски къщи на железари, тенекеджии, въжари, обущари, шивачи, бродерачи и др., които обслужват стремежа им към модерния свят. Тези промени носят революция, създават система за нов живот. Нужно е да представим тази екзалтация на духа им и да я осветлим с хора .
Братята Михаил и Атанас Караиванови от с. Пашово са бежанци от Яйлагюню, Малгарско. Там имат големи фамилии, разполагат с повече от двеста декара земя, отглеждат големи стада овце и кози. Опитът им в животновъдството и търговията, добре развита между две морета и два континента, ги кара да произвеждат и тук редки култури и да търсят пазар в цялата страна. През 1949 година Атанас носи с каруца до гарата в града сусам , бамя, тахан, кашкавал, пристига с влак в София и докато търгува се разболява и умира в столицата .
Мария Янкова Битлиева от Свиленград завършва занаятчийско училище в гр. Харманли. Избрана е сред възпитаничките да стажува при шивачката на царица Йоанна. Пренася от столицата писъка на последната модна линия на двадесетте и тридесетте години, открива ателие и провежда курсове за обучение. Със собствени модели участвува на изложение в Унгария. Един от тях – тъмновишнев пеньоар от сукно, със сърмена бродерия, получава първа награда.
Подобна дейност развиват модистките – шивачки Зюмбюла Кузманова, Елена Бонева , г-жа Капасъзова. Техните ученички, братовчедките Катерина Дулева и Димитринка Стефанова, родени в с. Пашово, са сред най-добрите работнички на държавната шивашка кооперация „Мир”. Ателиета откриват плетачки и бродерачки на гергеф като Стоянка Тодорова, Сийка Търговчева и др.
Георги Христов Стефанов от Свиленград е от занаятчийско семейство – бежанци от Одрин. Научава обущарския занаят при майстор Михаил Д. Ников. В работилницата не смогват да произвеждат модните тогава, а и сега, дамски ботуши от боядисана в червено и кафяво телешка кожа с ниско стъпало. След 1944 година ателието се одържавява и става кооперация ТПК „ Нов живот” След години е привлечен в пловдивския обувен цех „Кочо Честименски”. Става технолог и същевременно обучава млади майстори. Цехът е първосъздател на обувните заводи в града .
Най-впечатляваща история има сдружение „Коприна”. Създават го 44-ма бубохранители . Дават средства и права на управителния съвет да търсят пазар за продукцията си. Намират го извън пределите на страната, което за времето си е голямо търговско постижение. Търгуват изгодно с Италия и Австрия, откъдето закупуват машини и оборудване и на заделената за тях общинска земя, построяват цехове за обработка. Те прерастват в свилоточна фабрика „Коприна”. Платовете им от естествена коприна се търсят като най-добрите в страната. Възходът й е до 70-те години на ХХ век. Като неин технически директор до кончината си работи Авел Димитров Битлиев
Град Свиленград не е създаден за един ден!. Под неговото небе са живели и работили много българи, чиито имена са забравени и изгубени във времето.
Станка Битлиева
