Как „Кръг Будител“ откри останките от храма „Св. Никола” в Лозенград
Автор: Пламен Георгиев – Крайски почетен председател на „Кръг Будител”
През 2009 г. сдружение „Кръг Будител” с подкрепата на Съюза на народните читалища подехме инициативата да бъде възстановена една от българските църкви в Лозенград, днешен Къркларели. Въпреки първоначалната подкрепа, която получихме от българското правителство, последва отказ, мотивиран с лошото финансово положение на държавата и трудностите, които биха се появили за последващата поддръжка на сградата. Днес вече тя се реставрира с инициатива и средства на община Къркларели.
След успешната реализация на възстановяването на българските църкви „Св. Георги” и „Св. св. Константин и Елена”, както и след откриването на българско читалище и Информационно-образователния център в Университета в Одрин, съвсем естествено дойде идеята да се погрижим и за други български старини в Турция. След реставрацията на нашия Метох в Истанбул управата на града даде разрешение да се работи и по ремонта на църквата ни „Св. Стефан”. Българската екзархия успя да си възстанови собствеността над гимназията „Д-р Петър Берон”.
В търсенето на българските следи в Одринска Тракия, благодарение на находчиви студентски наблюдения, стигнахме и до една великолепна сграда в Къркларели (Лозенград). Той е родното място на първия български екзарх Антим I и на още много културно-просветни и революционни дейци. Дори и на Вазовия герой Бойчо Огнянов от „Под игото”. Тук е един от центровете на Илинденско-Преображенското въстание. Градът е свързан и с успешните бойни действия на българската армия през Балканската война и, както разказва историята, кавалерията ни е „минала в галоп и продължила за Люлебургас”.
Тогава се създава и временно управление, като за губернатор е назначен ген. Георги Вазов. В града е запазена къщата, в която се установява и цар Фердинанд по време на войната.
Църквата „Св. Никола” се намира в квартала Яйлата (Платото), обявен за културен и исторически резерват, където са запазени много старинни къщи, строени в края на ХIХ и началото на ХХ в. Болшинството от тях са жилищни, но впечатляват внушителните останки на гръцкото училище.
Вниманието тук привлича една монументална фасада на двуетажна сграда с ренесансови архитектурни елементи. Тя е доминирала в силуета на тази централна част на района. При подравняването на терена е изсечена част от скалата и така първият етаж е вкопан в нея. Зидарията е смесена – от дялан камък и редове от недялан камък и червена тухла. Стените са били измазани.
Входът е затворен с масивна двукрила дървена врата, а от двата кръгли прозореца вътре пестеливо е прониквала светлината. Вторият етаж е осветяван от пет прозореца, вписани в арка, носена от елегантни колони. Над тях има още един кръгъл прозорец. Границата между двата етажа е очертана от отстъп, в който са лягали гредите на носещата подова и конструкция. Тя, както таванската и покривната конструкция са разрушени. Представа за последната добиваме от единствената открита досега снимка, правена вероятно в началото на ХХ в. Лаконична представа за района около църквата намираме в цитираните от П. Маджаров спомени: „Минаха през пазара, през калдъръмената чаршия и се озоваха в голямата българска махала „Свети Никола”. Край улицата се издигаха високи каменни зидове с големи, обковани в желязо дървени порти.”
Първоначалният оглед, направен от покойния арх. Васил Китов, не ни даде нужната категорична информация, че това наистина е църква. Твърде противоречиви бяха и събраните устни сведения от жители на града. Сред тях сградата е известна като „българската църква”, „жилище”, „винарна”. Това се допълва и от факта, че входът е от източната страна, а не от западната, както е по православния канон. На всичко отгоре тя е двуетажна и липсва абсида.
Търсеният знак се появи след подробен оглед на западната стена. Правоъгълният прозорецът, отворен в нея, е увенчан от декоративна украса, изработена от вертикално поставени малки тухли. В най-високата точка на арката украсата прекъсва и именно тук е поставен божият инициал – „ХС” – Христос. Макар и да е бил скрит над таванската конструкция, инициалът категорично свидетелства за намеренията, които са имали строителите – изграждане на молитвен дом.
Спираме се на тези факти, защото така оформена, фасадата донякъде кореспондира с фасадните архитектурни решения на църквите от края на ХІХ и началото на ХХ в. Тя обаче в стилово отношение е по-близка до западните образци на католическите катедрали, отколкото до характерните за епохата православни църкви.
В рамките на една работна хипотеза може би трябва да потърсим отговора в събитията, които се разиграват между 1860 и 1870 г. Стремежът към духовна и политическа еманципация на българите през ХIХ в. в пределите на Османската империя, движението към самостоятелна църква и острото противопоставяне от страна на Цариградската патриаршия и Русия кара група деятели да търсят църковна независимост в лоното на католическия Рим. Така на 2 април 1861 г. в Сикстинската капела папа Пий IХ ръкополага за епископ на Католическата църква от източен обред архимандрит Йосиф Соколски. За епископски център е избран Одрин. Вероятно тогава, за да „натрият носа” на гръцкото духовенство, започва и градежът на тази сграда.
Теренът, върху който тя е изградена, е дарен със султански ферман и е повече от 2,5 дка. Самата постройка е заемала 455 кв. м, а в останала част от двора по-късно е започнат строеж и на нова голяма църква от дялан камък. На първия етаж се е намирал молитвеният дом. Как е изглеждал, все още не знаем. По тясна дървена стълба се е стигало до втория етаж, където е имало две класни стаи и една малка одая за учителите. Всичко това намира паралел в т.н. „Дървена църква” в Истанбул.
Дарението, което прави влиятелният османски държавник – българинът княз Стефан Богориди, за черковни нужди на българите, е двор с три постройки, едната от които е дървена. Тя е двуетажна и от обикновена къща е превърната в църква. В долния етаж е разположен параклисът „Св. Стефан”, който е осветен на 9 октомври 1849 г. Година по-късно в същия двор започва строежът на Метоха, който след 1870 г. се превръща в седалище на Българската екзархия. „Дървената църква” от параклис прераства в самостоятелен храм. Неговата географска ориентация също не отговоря на приетия църковен канон олтарът да е на изток.
Всичко това ни кара да предположим, че църквата в Лозенград е строена преди 1870 г., и твърде вероятно е строежът да е започнал след 1860 г.
Идентификацията на църквата продължихме, опирайки се на спомените на българи от района, публикувани от редица автори, както и по съхраняваните в ДА „Архиви“ документи.
Успяхме да установим наличието на три български църкви в Лозенград. Тези сведения се потвърдиха и от архива на Българската екзархия.
Стана ясно, че катедралната църква „Св. Спиридон” се е намирала в центъра на града и е просъществувала най-дълго, вероятно до 50-те години на ХХ в. Другата църква – „Св. Атанас”, е разрушена рано, може би след Балканската война. Така във фокуса на предварителното проучване попадна третата църква „Св. Никола”, която се е намирала в т.н. „горна махала „Св. Никола” или сега известна с името Яйлата. Наред с това разбрахме, че в града е имало и три училища – две начални и едно класно (прогимназия).
Проучванията в архивните фондове на ЦДА доведоха до намирането на документи, които съдържат описание на църквата и училището в махалата „Св. Никола” в Лозенград. От своя страна те помогнаха за нейното идентифициране и засичането на информацията от другите източници. Основно работата се съсредоточи върху архивния фонд на Българската екзархия.
През 1872 г. за първи български екзарх е избран роденият в Лозенград Видински митрополит Антим І. Посоченият архивен фонд е един от най-ценните и богати архивни фондове в ЦДА. Документите в неговите 7 описа обхващат времето от 1762 г. до 1974 г., като основният масив документи е създаден през втората четвърт на ХІХ и първата половина на ХХ в.
Вълнението ни беше голямо, когато в ръцете ни попадна един от училищните дневници на училището в църквата „Св. Никола” със старателно изписаните имена на учениците. От него научихме какви предмети са изучавани и какви пособия е имало в класните стаи. Вниманието на училищното настоятелство в града е било насочено и към хигиената в училищата. Специален контрол е осъществяван спрямо площта и обема, които се полагат на един ученик, като посочените норми по нищо не се различават и от валидните днес. Описвано е дори състоянието на тоалетните.
От намерените във фонда документи, които дават информация за църквата „Св. Никола” в Лозенград, най-интересни за нас са два отчетни доклада, свързани с учебното и църковно дело в Лозенградската епархия. Първият e Отчет за училищното дело в града през учебната 1919-1920 г. В неговия раздел за училищната хигиена и помещенията, в които учат децата от началното училище „Св. Никола”, детайлно е описана сградата, която ни интересува, особено нейния втори етаж, където се е помещавало училището.
Другият документ, на който се спираме, е Годишен рапорт на Българската митрополия в Лозенград за икономическото развитие, църковното и училищно дело в епархията през 1931 г. Именно тук, в раздела, озаглавен „За черквите”, са посочени трите известни църкви в града, намиращи се в българските махали – „Св. Спиридон”, „Св. Атанасий” и в махала „Св. Никола”. В същия доклад в раздела „За училищата” се описва подробно частта от сградата, отделена за училището. Тези описания се оказаха важни за работата по идентификацията на църковната сграда.
Заслужават да се отбележат и друга група документи от посочения архивен фонд, а именно ежегодните списъци и таблици, изготвяни от архиерейския наместник в Лозенград до Екзархията за имотите, които тя притежава в града. В надлежно попълнените таблици, някои от които чернови, са посочени видът на имота, местонахождението му, застроената и незастроена площ, брой помещения, квадратура, с какъв документ се владее собствеността и къде се съхранява той. Запазени са изготвените списъци и таблици за 1934, 1936 и 1938 г. и т. н.
Тези документи са част от преписките между българското дипломатическо представителство в Цариград, Св. синод на Българската православна църква и Екзархийското наместничество и са свързани с усилията за уреждане на статута на екзархийските имоти в Турция. В графата „с какъв документ се владее имотът” – за църквата „Св. Никола” пише „ферман”, а в графата „къде се съхранява документът” – пише, че е „изгубен”.
От самата църква „Св. Никола” в Лозенград са запазени приходно-разходната книга за 1919-1927 г. и касовата книга за 1925-1927 г. В описите се срещат и преписки, свързани с функционирането на този български храм и свещениците, които служат в него. Разполагаме с имената на редица духовни лица, служили в църквата, с имената на десетки български учители, работили през годините в това българско училище.
Запазен е и ферманът, издаден на 30 август 1870 г. от султан Абдул Азиз, с който се разрешава строежът на църквата „Св. Спиридон” в Лозенград. От него става ясно, че в Дар Гюзар махала българската общност няма храм. Дадено е разрешение да се построи сграда с дължина – 29 аршина, ширина 16 аршина, височина 8 аршина, с 14 прозорци и 3 врати. Мястото за строежа е преотстъпено от някой си Кириак, а сумата от 35 000 гроша ще бъде платена от тринадесет български първенци.
Архивният фонд на Екзархията съдържа и други документи, които имат значение за проекта по възстановяване картината на миналото в района на Одринска Тракия. Могат да се посочат поименните списъци на българските семейства в трите махали в началото на ХХ век, в които освен имената и занятието на главата на семейството, е отбелязан и броят на членовете на фамилията. Разполагаме и със списъците на принудително и доброволно изселилите се българи от града през 1925–1926 г. след подписване на Ангорския договор между България и Турция.
Цитираните документи разкриват социалния и демографски облик на града през първата четвърт на ХХ в., дават информация за населението през годините и очертават тенденцията на постепенното намаляване броя на българите християни в района след войните, което е част от процеса на обезбългаряване на Източна Тракия. През 1931 г. в махала „Св. Никола” остават само 10 семейства, а за целия град – 26.
Другият великолепно запазен документ е книгата за приходите и разходите на църквата „Св. Никола”. В нея свещениците са отбелязвали всички приходи от продажба на свещи и от „дискос” (даренията), а също така и как са изразходвани те.
След Балканска война от Кърк клеси (Лозенград) българското население е прогонено бавно и мъчително. Изселени са и хората от околните села. Имуществото е разпределено сред живеещите там и новозаселилите се турци. Българските църкви и училища обаче са запазени и те продължават да служат на малкото останали нашенци. За кратък период по време на Гръцко-турската война 1919-1922 г. Одринска Тракия е под гръцка власт.
При оттегляне на гръцките войски и изселването на гръцкото население ставаме свидетели и на един жалък факт. Имуществото на българските църкви и училища е разграбено. Специална комисия от свещеници ни е оставила ценен документ, който свидетелства за този факт. В протокол са описани всички църковни и училищни вещи, които са били откраднати – икони, кръстове, книги, столове и какво ли още не. В следващите години продължават да функционират катедралната църква „Св. Спиридон” и църквата „Св. Никола”. Запазено е и едното от училищата.
По последни данни, открити в българските архиви, имотът църквата „Св. Никола” е отнет в края на 1934 г. и началото на 1935 г. Запазени са разписки, които свидетелстват за платените от архиерейския наместник йеромонах Висарион пари по пренасянето на църковното имущество. Според тях основното училище в махалата затваря врати преди църквата. Ръка с разкривен почерк ни е оставила информация за средствата, дадени от църквата за извършен ремонт през 1933 г., както и за приходите, разходите и сумата, която остава през 1937 г. Важна за нас е и разписката за изплатените суми по свалянето на иконите от църквата и пренасянето им в църквата „Св. Спиридон”, която продължава съществуването си.
Според друг документ, съхраняван в екзархийския фонд, през 1936 г. църквата „Св. Никола” е заета от настанените там войскови части. Посочените документи са създадени през 1935-1936 г. Вероятно това е времето, когато църквата престава да действа, сградата е изпразнена и реквизирана. Застрахователните полици на екзархийските имоти, съхранявани във фонда, също подкрепят този извод. Не е намерена и откраднатата камбана на църквата, която турската полиция упорито издирва. Това са и последните дни на един център на българската духовност в Лозенград.
Днес градът се развива бързо и успешно. Ако попиташ някой жител от бившия Бургаски окръг къде се пазарува най-евтино, той ще ти отговори – в Лозенград. И това не е случайно, защото от нашата граница при Малко Търново до магистралата Одрин – Истанбул е изграден великолепен път. С културните паметници от различни епохи и природните си забележителности провинция Къркларели все по-често привлича вниманието на туристите.
Безспорно възстановяването на православния храм „Св. Никола” с училище в Къркларели маркира една българска следа в Одринска Тракия. Благодарение на инициативата, подета от сдружение „Кръг Будител” и Съюза на народните читалища, той може да се превърне в един нов културно-просветен център.
Църквата „Св. Никола” преди реставрациятаАрхивна снимка на Лозенград. В средата се вижда църквата „Св. Никола”Реставрираната фасада на храма
