МАЛОАЗИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ
През 1935 г. излиза от печат едно от най-солидните изследвания за малоазийските българи. Това е книгата на видния наш етнограф Христо Вакарелски „Бит и език на малоазийските българи“. Още тогава тя е забелязана и прави впечатление както на нашите изследователи, така и в далеч зад граница. Даден е сериозен старт на една позабравена тема от българската и балканската история.
След прогонването на малоазийските българи, което стана на два етапа се забравяше, че бяха прогонени само българите православни християни, а тези които бяха приели исляма останаха да живеят в Мала Азия. Сериозно изкривена беше и историята за съдбата на българите мохамедани от Волжка България и Кримския полуостров, а да не говорим за голямата българска колония в Багдад, столицата на Ирак, които до преди няколко десетилетия имат свои храмове и поддържат българската си култура и не забравят и историческо ни наследство.
Именно на тези теми се спира в забравената си днес книга Петър Коледаров за българщината в Мала Азия. Благодарение на богатата си култура и езикова подготовка младият Коледаров, тогава още на 18 години пише и издава тази малка по обем и формат, но голяма по своята историческа стойност книга. Основавайки се на широка и сериозна изворова база той пише книгата си и показва съдбата на малоазийските българи и тяхното участие както в историята на татарите, така и в ранната история на турските завоевания на Балканския полуостров. И днес изворите на Коледаров не са широко известни, а те определено заслужават вниманието както на изследователите историци, антрополози, езиковеди и етнографи, така и на широката ни общественост. За много от споменатите факти и събития, за които пише Коледаров може да бъде намерена информация в турските архиви. Но това е една голяма задача, с която трябва да се нагърбят специалисти от различните области на науката.
* * *
ПЕТЪР СТ. КОЛЕДАРОВ
(BULGARIANDOM IN ASIA MINOR)
БЪЛГАРЩИНАТА В МАЛА АЗИЯ
София, 1940
На злощастните българи-бежанци от Мала Азия.
У българина този вътрешен порив да дири нови простори за труд и победи е стар, колкото и прародината му. Само той може да обясни присъствието му по четирите главни посоки на света. Този инстинкт и неумолимите превратности на историята са довели българина и в Анадола. И нищо чудно, че в Мала Азия – поле на военно, културно и стопанско съревнование между всички раси и народи през вековете, и път между Изток и Запад, българщината е оставила своите дири, видими за окото на историята и скрити в дебрите на Анадола.
Първите известни на науката българи там са 30-те хиляди македонски славяни от Кавалско до Солун, пленени и изпратени от императора Юстиниян около 690 год. към Киликия за борба срещу арабите, и 208-те хиляди тракийски славяни – политически бежанци от Телец (761-764), заселени от Константин Копронима във Витиния (Бурсенско). Но загубени за нас са както те, така и многобройните други славянски челяди, изселени вследствие на византийската обезбългарителна политика, от областите около Солун и Цариград, в Мала Азия и там претопени от мътните анадолски вълни. Хан Омуртаг, виждайки тази им печална съдба, поискал тези злощастници да бъдат върнати по селата, заети от доведените от Византия арменци, сирийци и соргучи – турци. През 50-тях години на IX в. Св. св. Солунски братя са се оттеглили в манастира Полихрон в Малоазийската планина Олимп (до Бурса) и там те са сътворили свещеното наше българо-славянско писмо.
През време на византийските междуособици (1343-1346), които доведоха за пръв път турците на Старопланинския полуостров, Тракия била опустошена, а мнозинството от населението й било откарано в робство в Мала Азия. Такива роби и робини за харемите са отвличани в Анадола в всички столетия от тогава насетне. За туй съдим и по скърбите на народния певец по цар Шишмановата сестра Кера Тамара (Мара) и многото „синджир роби“.
Турският историк Мехмед Мурад, като говори за края на българското царство, казва: „Било заличено и унищожено цялото величие на българските князе, деспоти и боляри. По-мъжествените от тях били убити или потурчени насила и пратени в Анадола, гдето техните следи се заличават. Там постепенно те изпаднали в забвение …“ И наистина, на заточение в Бурса умрял и последният български цар Иван Страцимир, а синът му Александър, като се потурчил, станал управител на Смирна и бил убит при усмиряване на турски еретици в планината Стилария.
Тук му е мястото да споменем и за хилядите българчета, които, заради храбростта си, направила силно впечатление на турците, попълвали и войниганските и еничерски отряди, които са се били наред с редовния турски аскер още през 1402 година срещу Тамерлана, а сетне и по всички фронтове не само в Европа, но в Мала Азия, Сирия и Египет. Сетне тия войнигани се обърнали на обозчии и поправячи на пътищата за обозите, а най-после – на пастири и коняри на султанските и везирски стада и хергелета. С песни, гайди, кавали и с развети знамена те влизали в Цариград и откарвали стадата в Мала Азия. Мнозина от тях оставали там, задомявали се за гъркини и караманлийки и се заселвали в родните им места или в съществуващите там български села, за които ще говорим по-долу.
Търговците на добитък (джелепи) и прекупвачите на данъка по овците (бегликчии) са били познати не само в Тракия, Мизия, Македония, Поморавия, но и в Албания, Сърбия и Мала Азия – един от най-добрите пазари. А културното и политическо значение на тези българи – Богоридиевци, Чалъковци и много други е известно. Българското балканско производство, със своите каре абаджии – производители и продавачи на аби, шаеци, черги, гайтани, козяци, кебета от подбалканските градове, Габрово, Самоков, Устово, Райково, Широка лъка, Димотика и др. с камилски кервани са разнасяли из обширните предели на Отоманската империя. Купувачи били повечето турски търговци в Анадола – лазове и зебеци(1), които постоянно сновели между Сливен и Мала Азия. Тези български, балкански, подбалкански и родопски еснафи, с разширения си от търговията мироглед бяха тия, връз чиито плещи се изнесе и Възраждането. Анадолът погълна в своите градове и паланки много от тези добри българи, останали там и задомени за чужденки. Но те, както и заточениците в зловещите тъмници на Диарбекир, гдето на мнозина български въстаници са прогнили кости и здраве, не представляват етнически елемент от голямо значение.
За да подсили балканския турски елемент, и разреди тамошния български, Високата порта, подобно на Византия, предприела разселвания на селджукски и др. турци в Добружда, Делиорман и другаде. По тази причина, па и несигурността в европейските владения на отоманите от грабежите на еничери, кърджалии, даалии и своеволията на спахии и бейове, мнозина българи подирили относително спокойствие в земите, близо до централната турска власт. Така се появили от началото на XVII в. до началото на XIX в. български села и градски махали в Мала Азия.
От тях 15 на брой са с около 6700 българи в Бандърмско и Баленско (Балъкесерски санджак) и Лапсенско и Боашехирско (Дарданелски санджак). Те произхождат от Западна и Северна Тракия и Костурско, запазили българския си език, нрави, носия, (макар и мъжете да носели фесове с черни пояси), лични и фамилни имена, както и песни и обичаи. Главното им занятие е било земеделие и помощно скотовъдство, пчеларство и бубарство. Изобщо, беден между тях не е имало – всяка челяд е притежавала средно по 100 декара земя. С будно българско съзнание, тези българи само в две от селата имали училища – Мандър и Коджа Бунар. Неделчо П. Орешков в 1873 г. се уцанил в първото, като учител и певец в черква на български. За това си учителствуване той е оставил някои бележки, където, между другото, описва протеста и отказа на мандърчени да плащат владичина на Патриаршията, като дори нанесли побой с колове на Кизикийския гръцки владика, загдето той разярен, посегнал на един селянин. В с. Коджабунар първом даскалувал Т. Ив. Доросиев (1874-1878), а сетне малоазийчаните Димитър Велчев и Георги Кънчев. В другите села е имало гръцки учители и училища. Във всички почти села е имало черкви, в които се пеело и по български. В гр. Бандърма, гдето черквата била строена от тамошните българи, по-сетне погърчени, последните в 1870 г. не позволили да се чете за афоресването на Българската черква. Въпреки искането на делегацията от малоазийски българи, Екзархията не могла да прати български учители и свещеници и такива е имало само двама.
След сравнително по-охолен и свободен живот до Освобождението, почват и за тях притеснения. Завръщанията им в родината започват тогава доброволно, и през 1913-1914 г. насила от страна на турското правителство, като тези българи били подпомогнати от един нарочно пратен наш дипломатически чиновник. Те биват настанени в Западна Тракия, а след отнемането й от България – те предпочетоха да живеят свободно у нас. Сега те са бедствуващи бежанци, защото за недвижимите им имущества и стоки, оставени там и възлизащи на сума над 3 000 000 зл[атни] лв., не им е платено никакво обезщетение от турска страна, (Пълно проучване на тези малоазийски българи е дал Лука Ив. Доросиев в Сп. на Б[ългарската] ак[адемия на] науките, кн. XXIV, 13 (1922 год.).
Но извън тези бежанци, в Мала Азия е имало, и има и днес, още много българи, но вече загубили по една или друга причина народната си свяст. Загубени за българщината са българите из градовете Бандърма, Михалич, Балъкесер, Мудания, Бруса(2), Гебел, Бергама, Сома, Смирна(3) и др. Погърчили се нашите сънародници в с. Къзъ Дервент от XVII в. с 400 къщи (1898 г.); Ени кьой и други някой села по планински места между Измидския залив и Черно море(4) всички села в Енишехирско, Ескишехирско и Афионкарахисарско; с. с. Симабла и Байралич (Гюненска кааза); с. Маната, Бандърмско; с. Енидже и Лиман кьой на брега на Мраморно море, на запад от Бандърма, Юкаръ, Япиджа кьой и Аша Япиджа кьой на Мраморно море в Ердекския полуостров; с. с. Чалтик, Трама и Мата (Боашехирско), селата в каазите Перселийка, Бергамска, Къркагачка, Сома, Маница и Касаба в Смирненския вилает. Имената, точният брой, както и числото на българите от тях липсват за науката. Сегашната тяхна съдба е неизвестна, но с положителност може да се твърди, че ако не всички, то те в по-големия си брой са част от бежанците-анадолски „гърци“ в Македония и Тракия под гръцка власт и са същите тези колонисти, за които гръцкия в. „Етники“ (6.V.1936 г.) пише, между другото: „… Бежанците, настанени по тия места, гдето живее българогласно население, са научили вече българския език и мнозина говорят на тоя език по-добре, отколкото на гръцки … В околиите Лерин, Воден, Костур, Енидже Вардар няма бежанско дете на възраст от 8 до 14 и 16 год., което да не говори български по улиците, по центровете, в игрите, навред…“ Във в. „Врадини“ (декемврий 1939 год.) Проф. К. Амандос (Атина), разглеждайки въпроса за славяните и „славянофоните“ в Македония и Пелопонес, отбелязва същия факт. Така превратната съдба връща пак тези наши сънародници на българщината.
Други българи, отлъчени от нея са нашите сънародници в планинската околност на Багдат. За тях ни дават сведения В. Кънчев и Лука Доросиев. Багдадските българи се занимавали повечето с обработването на гори. В селата им нямало други инородци или иноверци. Те говорели през миналия век български и знаяли за съществуването на българи в Европа и тяхната държава. По селата багдатските българи си построили каменни черкви. Към края на миналия век дошъл в България един багдатски калугер, източноправославен, за да събира помощи за някой тамошен български манастир, където и игумена и монасите били българи. Пропуснато било, обаче, да се съберат сведения, колкото и любопитни за науката да са те.
Християнството на тези българи предполага балкански произход, както на багдадските българи, тъй и на останалите споменати по-горе наши сънародници. На въпроса дали и другите хунобългарски орди не са оставили диря, имаме само непроверени вести. Така, един висш турски флотски офицер, по народност арменец говорил на б[ившия] български военен аташе в Цариград г. ген. Марков Тодор, че в старите арменски книги имало положителни указания за една хунобългарска орда, преминала Кавказ и се заселила през II в. около Ванското езеро. Същият учен арменец му казал, че около гр. Трапезунд имало някакъв, манастир, в който всички надписи били със старобългарско писмо. Това може да е същият този паметник, за който ген. Т. Марков предал сведения на Л. Доросиев, че в Армения имало една стара каменна черква, съградена, по съществуващето и до днес предание там, от Мурадовата жена Мара със собствени нейни средства, за да услужи на своите роднини и ония нейни сънародници, заселени там от турското правителство. При едно основно проучване на старите арменски книги, ще се намерят положителни данни не само за тези паметници, но и за хунобългарската орда и много още други въпроси из нашето минало. Миналата година в[естни]к „Правда“ (Москва) обнародва първи резултати по работата на комисията от специалисти по изследването на богатата библиотека в гр. Ечмиадзин с арменски книги от V в. Там положително може да се проверят тези сведения.
Персийският историк пътешественик Мехмед Мурад ел Ремзи съобщава: „… Било е време, когато Велика България имала под своя власт не само земите на башкирите, и бургасите, но и земите още по-на юг. Случвало се даже тия българи да се вестяват чак до стените на Византия …“, а също тъй и Еву Бейт Азиз ел Бекри ел Куртуби ел Енделюси пише: „…В дните на абасийския халиф Ел мюк Тедир (или халифа на Багдат Муктадир Билах, т.е. м. май 922 г., бел. м.) той (владетелят на Волжка Велика България – Алмас Селки, сетне Джафар Бен Абдулах: бел. м.) приел мохамеданството. С 50 000 свои конници се бил срещу римляните, византийците, ромеи и започнал да заплашва Цариград, който е на няколко месечно разстояние от Бургерия. Това ще рече, че господарят на волжките българи – Алма Селки Джафар Бен Абдулах – съвременник на цар Симеона Велики е също нападал Цариград, но откъмто другия бряг – азийския. Какво ли би сполетяло Византия, ако като проява на кръвта и завета на Кубрата дунавските българи се спогодяха с волжките си братя.
През време на тазгодишните юбилейни университетски тържества у нас гостува именития английски ориенталист Sir Edw. Denison Ross, и при няколкократните ни срещи, ние си разменихме някои извори. Така, г-н професор Рос ни даде библиография за хунобългарите, а ние – за ордата около Ванското езеро и някои бележки на персийския поет Насър и Кхосрев Алеви за българите. Българската наука и общество ще му бъдат много признателни, ако той ни поднесе някое свое проучване по въпроса.
През 1922 год. професорът по история на турски език и обща османска история Неджиб Асъм бей (Цариград) печата във в[естни]к „Икдам“ сведения под надслов „Българи в Мала Азия“, черпени от едно шехнаме (царственик) на караманлийския султан Аляеддин от Шикяри бей Мухлис, а според г. Вл. Т. Хиндалов – писано от Дехани и, след смъртта на последния, довършено от Барджан, и преведени на турски от Шикяри. Г. Лука Доросиев предава извадки от статията на цариградския професор.
„Известно е, че околностите на Анталия (б.м. Адалия) и Ерменак са каменисти и гористи. „Заетите с византийците и сетне с монголци селджукски турци нямали време да отделят за тия места. Но все пак, най- важните места от тази страна останали в ръцете на чужденците. Между друго, крепостта Ерменак се намирала в ръцете на българите. Когато Нуредин Бей (основател на Караманлийската династия, имаща свой султан до XVI в., и който, според проф. Н. Асъм бей, е философът Невре), властвуваше в Сивас, в Таш Илинде (Ерменак калесинде) неверниците – думата е за българите – тиранизирали населението (изглежда арменци, карамани и турци, б.м.), което постоянно дохождало да се оплаква на султан Аляеддин (Селджукски).“ Тогава последният възлага на Нуреддин бея да уреди това положение, и ако превземел крепостта, да я присвои.
С помощта на всички огузки, тюркменски и кюрдски бейове и, главно, на хитростта, „за очудване на всички“, успял да овладее Ерменак, заедно с големите му съкровища, що намерили вътре и в околността. След 40-дневно сражение превзели Мод, Гюлнари, а после и Маре в Булгардаг“. – Воюването с българите продължило години наред, и със смъртта на Яхша хана, загинал в боя, се свършило, като сина му Айдът бей станал васал на Нуредин бея и се върнал в Ерменак.
Като такъв в 1243 г. Айдън бей, с 4000 български войници се бил срещу „френците“ (франките-кръстоносци, б.м.) с „железни гащи“, които в голямото сражение при Гюргес (Корикос, Георгос; б.м.) били поразявани от прашките на „българите, които с всеки камък унищожаваха главите им. Сам Айдън уби на бойното поле 24 души …“ Гр. Селефке се предал на турците и „българският княз Айдън бе оставен с 7000 войници за пазител“.
Българите се намесили и в междуособиците между селджуците и Мехмед бей, под началството на брата на последния Махмуд бей. Те се били на страната на караманлиите, а в 1343 г. с Аляеддина Карамански се борили 10 000 българи срещу Таш Илинде (Ерменак). За тази година Л. Доросиев казва, че френците писали, че била „решително неблагоприятна“.
Потомъкът на Айдън бей Яхша в 1354 г. се опитал да отхвърли, в съюз с турците от Варсак, зависимостта си от Аляедина II Карамански, но не могъл да извоюва наново пълна свобода, на която се радвали българите в Булгардаг при дядо му Яхша I. Разбит, той се видял принуден да отстъпи в непристъпните чуки, и Алледин, предвид мъчнотии, които щял да срещне при преследването му, го простил. Същото сторил и на Асеня(5) с цел и него да привлече на своя страна, докато се разправи с Халепчани.
В това време Асеоглу (вероятно синът на споменатия вече Асен, б.м.) заедно с варсашките турци от гр. Караташ се отправил за гр. Тарос, гдето бил Яхша II хан и го убедил да въстане срещу караманлиите. Ханът с 20 000 „юнаци“ изявил желание да стане султан, отслужил „хутбе“ (молебен,) и с развито знаме се отправил срещу гр. Мут, когото превзел. Тогава той бил провъзгласен за „шах“ (вероятно цар, б.м.), а Асен и Саадеддин (вероятно водител на турцитe от Варсак) – за везири. На името му били сечени монети.
Шах Яхша II превзел Гюлнари и всички места до Карадаг и Аляйе.
При Ларенда, гдето той се сражавал с караманлиите, дошъл от Халеп, за да го накаже Аляеддин II, Яхша не могъл да удържи и избягал в Пиас, (Паяс, б.м ), чийто управител склонил да мине на негова страна, и начело на 20 000 войска превзел Никде и Ак Сарай. В последния град, обаче, той бил обсаден от Аляеддина. „Най-после Аляеддин опрости Асеня, който взел със себе си всичкото си имане и дружината си и излязъл. Отпосле името му не се чуло вече“, – казва се в царственика. Това станало през 1360 година.
Тук предполагаме да е края на Яхша II, който придобил титула шах и разширил Българската държавица в Булгардаг чак до Средиземно море – от Караташ до Аляйе, т.е. от залива Александрета до залива Адалия.
Вл. Т. – Хиндалов дава известия за българите от Булгардаг от малко по-сетнешна доба: след Косовската битка (1380 год.), когато, осигурен откъм Европа, султан Баязид Османски решил да уреди несигурното си положение в Мала Азия спрямо зетя си Аляедина, емир на караманлиите, които въстанали.
При Кара Хисар султан Аляедин имал съвещание със съюзниците българи от Булгардаг и Тюркмени. Водителят на последните Айдиноглу, с 10 000 „българи каменохвъргачи“ и 6000 гюлнарци налита връз войските на ранения и пленен турски стратег Демир Таш. В боя се хвърля и сам султан Баязид, но, намерил се в опасност, сключва мир през 1391 год. Баязид след това унищожава Второто бълг[арско] царство и превзема Търново, води още две войни с караманлиите и булгардагчани, които се постоянно подновявали по причина на това, че той не можел да ги подчини. В 1402 г. Тамерлан обявява война Баязиду. Тя се свършва с пълното поражение и плен на покорителя на България. Булгардагчани в тая борба останали неутрални, като се прибрали в своята непристъпна област. Това благосклонно към монголите държане на българите се харесало на Тамерлана, който след поражението на османците „върнал на българите всичко, що било българско“.
В приложението към царственика, имало сведения за една друга българска държавица в Мала Азия. Тя била на българското племе, населяващо непристъпната планина Еренкелов. Там в края на XV и началото на XVI в. царувала една кралица на име Катерина, която „понеже, – съобщава проф. Н. Асъм бей, – тази мома била умна, станала много богата. Тя не ходила никъде на плячка, а войската си използувала за обработване на земята В една хубава местност тя имала чифлик и дворец, който наричали Алтъй сарай, т.е „златен“, защото стените му отвън били покрити със златни покривки. Водата за него била хваната далеч и доведена с водопровод“.
След като караманлийте се оттеглили в Булгардаг, всичкото население до Кония и Бей Шехир останало под властта на кралица Катерина. Поради това, че, докато бил зает в Египет тилът му бил смущаван от караманлиите и 10 000 българи от Ерменак, султан Селим решил едньж за винаги да се справи с тях. За тази цел той изпратил пълководеца си Абдулах Кемал Паша срещу Катерина, която отлично се защищавала с въоръжените си с прашки 10 000 войници и топовете по височините около двореца й. И имала успех – Абдулах Кемал паша паднал в сражението, а войските му се върнали в Кония. Селим, обаче, след това заобиколил Алтън сарай, бомбардирал го и го разрушил. Катерина, обаче, се била отдръпнала в планината и поставила по пещерите в прохода войници, които обстрелвали турците, които с големи жертви овладели прохода. Там те поставили артилерия, която довършила българите, чиято кралица, войска и част от населението загинали, а остатъкът се разбягал. Според надписът на гроба на Кемал паша, това ще да е станало през 1413-1414 г.
Каква е, обаче, съдбата на българите от тези две държавици, не е известно. В „Бележките по учителствуването ми в Мала Азия“ Н. Орешков предава думите на малоазийските българи, които, покрай преданието за някаква си „Маненска крепост“ на някой си „Мано, български войвода на преселените много отдавна българи с хиляди във времето на българските царе“, твърдели че караманлиите са потурчени българи. Това, обаче, не отговаря на истината – те говорят турски, християни са, но пишат на гръцки, г. Лука Доросиев потвърждава, че имало мнозина покараманчени българи. Покараманчването е единственото, което може да ни обясни изчезването на старите българи от Булгардаг, където е факт, че сега няма българи. Запазили са се само топографските наименования Булгардаг и Булгармаден (българска мина, на с[еверо]-з[апад] от Адана) и казания царственик.
Ибрахим Аджизи, преписвач на шехнамето, е оставил някои бележки, като казва, че не можал да разгледа крепостта Ерменак, защото било невъзможно да се иде до самата нея, но че там имало много старини. Същият твърди, че развалините на двореца на кралица Катерина съществували „до днес“, т.е. миналия век. Те образували могила, наричана от местнотото население „Хатун сарай“ („Женски дворец“), а водата и сега съществувала. В „Der Brockhaus atlas“ намерихме едно селище отбелязано Katun Sarai в много ближна околност на пл. Еренкелов.
Известният професор по Прабългарология г. Геза Фехер по резултатите от тазгодишното си научно пътуване из Турция и Иран заяви, че е посетил и Булгардаг и Адана в южния Анадол. Чак, след изучване и обнародването на находките и материалите от там може да се говори с положителност за съществуването на български държавици в Мала Азия, защото и в официалната наука те са приети със съмнение, като не е обяснен и произходът им. Те, както е известно, са били християни и не могат да имат връзка с прабългарите от Волжка Велика България, а по всяка вероятност с политически емигранти от България, или насила преселени от Византия по море.
В тритомния си труд Histore des Croisades ориенталистът Rene Grousset говори за арменски владетели в Булгардаг през XI, XII и XIII в., като названието на планината пише Boulgardag, което у някои учени не се приема (Ислямската енциклопедия на Хутме го смята за погрешно и твърди, че е Bougha dag, т.е. превод на турски на Таурус планина. Също и проф. М. Москопулос (Атина).
Само една научна етнографоархеологична експедиция в Мала Азия, която да посети и проучи на самото място въпроса за Булгардаг, Еренкелов, Ерзерум, Багдат, Ечмиядзин, Трапезундат и всички засегнати малоазийски селища може да хвърли повече светлина върху тия неизяснени страници от историята на българщината в Анадола, чиито етнични, политически, стопански и културни, връзки и без Булгардагските ханства cа безспорни.
БЕЛЕЖКИ:
(1) Потомците на селжукскитe турци.
(2) И до днес един от кварталите на Йруса се нарича „Булгар махле“.
(3) Самоковецът К. Фотинов е издавал там първото българско списание „Любословие“ (1842 и 1844 до 1846 год.), с което слага основите на българския периодичен печат. Там са отпечатани и неговите „География Всеобща“ (1843) и „Греческо-Болгарскiй Разговорник“ (1845 г.).
(4) Тези българи по протежение на планинската, местност на Мраморно море са дошли по тия места към края на XVIII-и в началото на XIX в. от Подбалканската, Родопска и Странджанска част на Тракия, и като трудолюбив населителен елемент – като овчари и въглищари – са почнали първи да използуват стопански обезплодените и необработени дотогава земи, Така българите са първите културтрегери по тези земи. Характерни са думите на проф. от Парижкия университет Cypr. Robert, който в своя труд „Les slaves en Turquie“ казва, че българинът – като пълноводна река – прелива бреговете си и затова няма установена граница нито откъм запад, нито откъм юг, и че тая му способност за мирно проникване се дължала на неговата приспособимост и трудолюбие. А Destrilhes пише: „Българинът има вродена наклонност към колонизиране. Браздейки земята, той се стреми безспирно да се разширява.“
Проф. Дим. Яранов, при едно свое геоложко проучване, посетил през 1937 год. земите около Мраморно море и намерил следи от тези българи.
(5) Присъствието на този Асен и още един друг Асеноглу по-сетне ни наумява за някаква вероятна, но недоказана връзка между последния Асеновец Ив. Асен III, избягал от България през 1270 г. с държавното съкровище при татарския хан Ногай. След като последният се опитал да го убие, побягнал при дяда си в Цариград, гдето в 1184 имп[ератор] Андроник II му дал да управлява областта Троада. Иречек смята, че Асеновци изчезнали безследно във вътрешността на Мала Азия. Ето че след 70 години те се появяват може би пак, но за да се изгубят безвъзвратно.
Публ. в Петър Ст. Коледаров, Българщината в Мала Азия (Bulgariandom in Asia minor). С карта и таблица. София, 1940, 23 с.
Copyright © 2010 „Сите българи заедно“
Всички права запазени!
