На 8 октомври през 1945 г. е роден поетът Мехмед Хасанов Карахюсеинов в село Севар, Разградско.
Още като ученик той и семейството му се преместват в София. Мехмед завършва руска гимназия и техникума по полиграфия задочно. Като ученик той рисува. Без школа, той не спира да рисува. Желае да продължи образованието си в Художествената академия, но не успява. След няколко неуспешни опита се насочва към специалност руска филология във Великотърновския университет, но не се дипломира. Работи в строителството, като осветител в киноцентъра в Бояна, а след това – и в Полиграфическия комбинат като словослагател, уредник на списание „Нов живот“ и други. Превежда поезия от турски. През 1970 г. се ражда дъщеря му Севара.
В средата на 1980-те, когато комунистическата държава начева насилственото преименуване на българските граждани с турски етнически корени, той няколко пъти успява да се измъкне от това унизително задължение. Ала на 1.02.1985 г. на работното му място е проведено партийно събрание, на което му е съобщено, че с оглед „единението на българската нация“ вече няма турци и той трябва да „върне“ българското си име. По това време българските турци са смятани за турцизирани с насилие бивши българи, към които институциите биха могли да подходят с легитимно и нормиращо насилие, представено като „възвръщане към корените“.
Кампанията по принудителната смяна на имената е подготвена внимателно от БКП. Нейни съучастници са не само политиците на власт по онова време, но и хора на науката и изкуството. Важно е да се знае, че историци събират и издават два обемисти тома със заглавие „По следите на насилието“, представящи документи за насилствени обръщания на християни в исляма по време на османското владичество. Водеща фигура е професорът от Историческия факултет на СУ Петър Петров, който до днес не се е разкаял за стореното. Значим дял от свидетелствата са с повече от спорна автентичност, а за един от основните – хрониката на поп Методи Драгинов от с. Корова – и тогава се е знаело добре, че е късен фалшификат, идентифициран е и авторът му. Част от научната подготовка на „Възродителния процес“ е и създаването на тезата за тюркското население, останало непокръстено и носител на езическата си култура в средновековна България чак до завладяването от османците – средство, с което се обясняват както липсата на съпротива срещу завоевателите на някои места, така и приетата за факт съвършено несъстоятелна хипотеза, според която тези непокръстени българи лесно се уподобили на културния модел и на езика на османците, бидейки в дълбочината си етнически българи. Автор на тази абсурдна гледна точка е османистът от Института по балканистика към БАН Страшимир Димитров.
В разгара на антитурската политика на БКП през втората половина на 1980-те се появява и филмът „Време разделно“. Той е част от пропагандата, узаконяваща смяната на имената и има за цел да подсигури положителното отношение на мнозинството към насилието към малцинствата.
Само ден след събранието в Полиграфическия комбинат Мехмед Карахюсеинов посяга на живота си. На 2.02.1985 г. в условията на държавно организирана принуда и крайно негативно обществено мнение той, оказал се в практическа безизходица, решава да свърши със себе си. Денят е събота, оживлението по улиците в зимния ден е слабо. Карахюсеинов се качва в Княжево, където на една от последните малки улици преди началото на гората семейството държи малък парцел с едностайна сграда. Там той се полива с бензин и се самозапалва.
Поетът Мехмед Карахюсеинов не търси публичност. Жестът му не е сторен с цел да бъде видян и повторен, каквото е намерението на самозапалилия се на 16.01.1969 г. чехословашки студент Ян Палах, който протестира срещу бездушието и безразличието на съгражданите си във връзка с нахлуването на войските на Варшавския договор (без тези на Румъния) в Чехословакия през август 1968 г. Неговия пример следват само в рамките на дни Йозеф Хлавати, Ян Береш, Евжен Плоцек, Ян Заийц, Шандор Зауер и др. Самозапалването на поета от не е последвано от никого. Така, както той е пожелал. Българското общество се намира в почти пълна парализа на съвестта. Единици осъзнават какво наистина се случва и разбират мащабите на насилието, но разговорите за това се водят прикрито и далеч от публичността – ДС бди и налага тежки наказания.
Случайно го намира шофьор на такси. След като успява да угаси горящото тяло, търкалящо се безпомощно по наклона, той го откарва в „Пирогов“, където постъпва с над 50% изгаряния. Следват няколко животоспасяващи операции. От дима са увредени и белите му дробове. Налага се голям дял от тях да бъде отстранен.
Поддържат го в кома за 20 дни, а през това време името му е сменено на Методи Асенов Караханов.
Мехмед Карахюсеинов не доживява да върне името си. На 3.05.1990 г. той умира, след като дълго време преди това боледува от рак, причинен навярно до голяма степен и от пораженията от изгарянето. Последните 5 години от живота си той преживява силно обезобразен и в усилия за възстановяване, съчетани със срама от смененото име и видимите следи от неуспешния опит за самоубийствен бунт. Прикрива отчасти белезите си с голяма шапка с периферия, която сам си ушива. Споделя с приятелите си, че пътувайки в градския транспорт, чува зад гърби си как майките плашат с него децата си. Етнически различният става и визуално отблъскващ. Приема тези реплики с чувство за хумор и без озлобление. Кончината му заварва съпругата му бременна със сина им Аспар, който никога не вижда баща си, освен на снимка. Една от мечтите на Мехмед е да има син.
Месеци преди кончината си той пише едно от най-силните си стихотворения, озаглавено недвусмислено „Горене“:
Горене
…това бучене в мойта кръв,
този пожар няма да се промени!
Хасан Хюсеин
Горят гърдите ми! Горя, горя…
Това не е насън, а е наистина.
Като дърво, откъснато
от своята гора
след мълния,
сред пламъци увисвам.
Горят гърдите ми! Горя, горя…
Изгарят баберките на търпежа.
Водата бистра оголя,
а в мътната вода се хвърлят мрежи.
Горят гърдите ми! Гори вода.
Изтляват допотопни демагози.
Убива ли се вик за свобода!
Сложете ми на гроба
бяла роза…
1989
Стиховете му дават по убедителен начин да се разбере, че на равнището на емоциите българи и турци не се различаваме. Няма разлика в начина, по който смятаме свободата, демокрацията и избора за ценности, които носят моралния товар на света. Без тях няма общество, няма свят. Няма и българи, турци, няма нищо.
Карахюсеинов е и пример за представител на малцинствена общност, лишен от чувство за етнически национализъм – той пише на български и само на български език. Сред близките си е бил известен като Мето. В работния си колектив не е познат с протурски нагласи. Не е известно да е бил практикуващ мюсюлманин. Живеел е живот на светски и градски човек, принадлежащ към работничеството, реализиращ се в България и в рамката, в която са го правили и представителите на мнозинството. Не приема национализма дори след принудата, която неговата държава прилага, довеждайки го до решението за самоубийство. Не обвинява никоя система за страданията си. Изговаря пред познати избора си като свой. Биографията му е пример за толерантност.
Българските учебници по история и литература биха се обогатили значително, ако включат стиховете и личната история на Мехмед Карахюсеинов, а и на други представители на малцинствени общности, чийто културен принос е бил системно унижаван. Демокрацията изисква да признаем, че никой няма право да си присвоява обществото, в това число – и възможностите за публикации в културния му корпус. Създатели на българската култура са българи, турци, роми, арменци, евреи, гагаузи, гърци и всички граждани на България, разпознаващи себе си като елементи от българското гражданство днес.
*Публикацията е изготвена от Dimitar Atanassov, историк и член на Клуб „Девети Декември“
___
