Таня Николова, Пловдив
Член на Дружеството на пловдивските писатели
Р О Д О В А П А М Е Т
Беше събота. В късното утро се чуваха откъслечни звуци от новинарски емисии и музика, разпри и потракване на съдове. Няколко кучета си общуваха лаейки. Панелката приличаше на студентско общежитие…
Заключих. Преметнах сака през рамо и се запътих към колата. Навън дърветата бяха плувнали в зеленина, но тротоарите и улиците все още носеха белезите на остатъчен прах и мръсотия след стопения голям сняг. Аз бързах да се отдалеча от напрежението на шумния град.
Април беше към края си. Черешовите градини от двете страни на пътя бяха посипани с прецъфтели бели цветолистчета. Короните на дърветата, се къпеха в слънчева светлина. В тях изобилие от малки плодчета потрепваха. Мек топъл ветрец носеше пролетни аромати и докосваше закачливо лицето ми. Земята разтваряше пазва и държеше в ръцете си цялото жужащо царство. Изумително събуждане.
Бях решила да отида в планината наблизо. Имах си любимо място. През лятото понякога спирахме и беряхме горски ягоди, полускрит тревист остров, разположен под местността, където ходехме на ски с децата и съпруга ми. Точно там пътят правеше няколко дълбоки завоя, съединени един за друг в три подкови. Там започваше и голямата стръмнина нагоре към хижата.
Над последната серпентина на шосето от лявата му страна се простираше моето райско кътче. Слънцето огряваше поляната през целия ден. Леко полегата, в долния край тя бе оградена от нискостеблена широколистна гора. Около нея пътят бе осеян от гъсти туфи и храсти. От горе и от дясно на този оазис започваше иглолистното царство на боровите исполини.
Паркирах на малката отбивка до чучура и извадих любимото чердже – последното останало от баба ми. Тъкахме го заедно с нея преди десетки години. Бе една малка кипра парцалена черга с бели бонбончета между шарките. Така им казвах, когато се учех да тъка на домашния стан.
Държах в ръцете си миналото – сладък спомен от детството. В главата ми отекнаха съвсем ясно потракването на педалите, движението на кросното при последващото втъкаване. Обичах песента на совалката, равномерното мъркане на калемините масури в нея…
Освободих се от унеса. Тръснах глава и вдишах дълбоко свежината. Изпод гръдта на планината се надигаше невероятно меко благоухание на събудения живот. Обонянието ми бе докоснато от аромата на смолист боров повей. Сладостно опияняваше цъфтежът на диви джанки. Въздухът гъмжеше от всевъзможни ципокрили създания. Слюдените им крилца от време на време проблясваха като светулки посред деня.
Слънцето припече и грабна мислите ми.
Сгънах на няколко ката черджето и седнах. Присвих колене и се загледах надолу. Градът се разстилаше пред очите ми. Виждаха се върховете на тепетата. Несъзнателно погалих платнището. Усетих релефа му. Лека топлина полази по пръстите ми. Сякаш бабината ръка ме хвана и върна в старата кирпичена къща.
Седях на голямо червено махагоново легло със седефени орнаменти по рамката. Беше постлано с тънка млечнобяла покривка от копринен кенар от чеиза ѝ. Краят ѝ завършваше с фино бродирана на ръка тюлена дантела. На високото нощно шкафче встрани стоеше газовата лампа, а до нея тънка разтворена книга. В горната си стеснена част абажуреното стъкло отвътре бе опушено от фитила, а отвън замъглено от прах, сякаш искаше да ме върне много назад във времето. Беше в контраст с чистотата и завладяващия уют в стаята. През прозореца няколко слънчеви лъча пробиваха асмалъка отпред и попадаха точно на заглавието „Бежанци“, разположено в долния край на дясната страница.
Втренчила поглед, недоумявах за случилото се. Това четиво се появи в дома ни много по-късно. Даже си спомних коментарите в новопостроената кухня. Бях в края на ученическите си години или в началото на следването си.
Село Каледжидере – така се казваше това книжле в меки корици с
цвят на избеляла керемида. Може би защото съм била малка и не помня или просто не съм обръщала внимание на разговорите на големите, но тогава вкъщи за първи път чух да се говори за Гюмурджина и Еникьой, за Дедеагач и Беломорието – родния край на родителите на татко. Баба не говореше за своето детство. Беше мълчалива и много работлива. Но излизането на това издание се коментираше възбудено и с много емоция. Тогава научих за тяхното бягство, за ужаса, който са преживели, когато са били на моята възраст.
След няколко изтощителни войни и разрухи в двадесетте години на миналия век, Беломорието остава извън пределите на новите граници на България. Принудени да бягат от многото набези върху тях, прокудени от безчинства, те напускат родния край. Оставят бащин дом и тръгват да търсят закрила в Родината.
В това преселение към България братът на баба ми е бил на 40 дена пеленаче. Прабаба ми Комня е била на ръба на безумието да задуши ли или да убие плачещото бебе, за да спаси останалите от гонещите ги разбойници…
Настръхнах. Сякаш звук на плачеща цигулка прободе пролетния лековей над поляната. Така усетих това връщане назад, този спомен в мислите си…
Баба все още ме държеше за ръка като тогава, когато подскачах от радост в бялата си рокля на оранжеви пеперуди. Отивахме на гости на нейна братовчедка в София – баба Иринка. Черешово време беше. А в техния двор дърветата раждаха от тези бели перлени плодове. Нейният син Дянко бе военен и аз много се впечатлявах от шапката му с издута голяма брошка отпред над козирката. Обичах да я слагам на главата си. Баба Иринка бе много красива и приветлива. Малко накуцваше. Била е ранена при бягството им тогава.
Странно… Върнах се и във времето, когато даваха сериала „Капитан Петко войвода“. Затаила дъх, слушах да коментират, че малък Петко е далечен наш роднина…
Какъв манипулатор е умът. Живо същество, което се разхожда в галерията на мозъчния ни кошер и вади от всяка килийка едно след друго папируси със спомени и случки, радости и болки.
Бягство. Всеки от нас бяга понякога… Колко дълбок и скрит смисъл. Колко различни измерения има.
Те са бягали. Бягали за Свободата си, за да съхранят наранените си корени и онзи свят майчин блян на родовата памет.
Накъсани и раздрани живи халища. Това е била земята на България в тези следвоенни години. Набези и гонения, за да изсъхне разцепено Древното дърво „Тракия“. Сломена да е тайната му сила.
А аз бях избягала от бетоновите скелети и магнитните очи на времето, исках да се отърся от ежедневното бреме.
Душата ми бе жадна за красотата на безмълвното обаяние на тревите и цветята, за тайното докосване на скритата им мъдрост. Бягах от градското себе си, търсех другата Истина, за да се слея с безпрепятствения растеж на живота.
Поглъщах изблика на новосътворения цъфтеж, наслаждавах се на всяко пролетно трептене около мен. Очите ми радостно сълзяха в повишени вибрации.
В такива моменти обичах удивлението на мозъчните ми клетки да вдишват боровия аромат с леко стипчав свеж вкус и реакцията на обонянието ми да го препраща чрез възхитителни импулси до цялата ми сетива.
Отдадох скрита почит на моята баба. Усетих лекота. Тялото ми се отпусна в безмислие.
Вероятно бяха минали около два часа. Гората ме събуди. Мекото шумолене на листа и клони, премесено с пресипналата припряност на насекомите ми подсказа, че е следпладнево време.
Станах. Обиколих с наслада полянката и слязох до чучура. Ледената вода имаше вкуса на безгрижието. Наплисках се. Изух мокасините и ритуално положих крак след крак под нея. Магията на изворната непорочност ме събуди изцяло.
Тръгнах си. Запитах се: Избягах ли? Или се завърнах в себе си. В моята тайна библиотека на подсъзнанието.
Колко ли много истини има още скрити в нея?
