Западна Македония, част от “Велика Албания 1941-1944”. Етнически взаимоотношения и конфликти

Автор: Димитър Петров

Проблемът за италианската окупация на Западна Македония по време на Втората световна война, българо-албанските* отношения и сблъсъците разразили се в тази част на Балканския полуостров са слабо известени на българския читател и рядко застъпван в българската историческа книжнина. След конфликта, който се разрази там преди няколко години, този въпрос придобива актуалност и едно по-важно значение, тъй като имайки поглед върху събитията станали в периода 1941-1944 година до голяма степен можем да намерим обяснение за случващото се в Косово и Македония в самото начало на XXI век.

За действията развили се в Западна Македония по време на Втората световна война, основен използван извор са докладите на Битолския областен директор – Драгомир Димитров и на българския офицер за свръзка в Тирана. Тъй като тези документи представят само едната гледна точка, авторът рискува да бъде обявен в тенденциозност. Ето защо в стремежа си към безпристрастност, ще се опитаме да представим и албанските виждания и желания от този период, доколкото това е възможно, имайки предвид липсата на документи от албанска страна. С цел да се обрисува по-ярко положението през разглеждания период, е необходимо да се представи политическото положение в региона и най-вече италианските интереси, а така също и да се разяснят основите на албанския национален въпрос, които става техен заложник на Балканите.

Подобно на останалите държави от полуострова, при създаването си Албания не обединява всички етнически територии населени с албанци. Извън нейните граници остават Косово, Западна Македония (където населението е смесено от българи и албанци) и части от Черна гора, които след Първата световна война са предадени на Кралство на Сърби – Хървати и Словенци (Югославия), където местното албанско население е подложено на гонение от официалните власти. Избухването на Втората световна война, поражда у албанците надежди за разрешаване на националния въпрос и обединението им в една държава.

Италия от своя страна макар и победителка от Първата световна война не е доволна от придобивките, които получава. Ето защо след възкачването на фашистите на власт начело с Бенито Мусолини през 1922 год., Рим започва да води политика на експанзия с цел създаването на една обширна империя в района на Средиземноморието. През 1939 година е предприета и първата крачка с окупирането на Албания. С цел налагане на хегемонията си, Италия предприема, антиюгославска и антигръцка политика, с цел промяна статуквото в този район на полуострова, а с подписването на Тристранния пакт на 27 септември 1940 година, официално е определена и сферата на италианското влияние – Средиземноморието и част от Африка.[1] Скоро след това, Рим предприема и конкретни стъпки като един месец след подписването на пакта напада Гърция. По отношения на Югославия, италианският съюзник – Германия отказва предложението на Мусолини за агресия срещу нея, тъй като Хитлер се надява до последния момент да я привлече на своя страна. На 26 срещу 27 март 1941 година обаче, в Белград е извършен държавен преврат и е прекратена прогерманската политика на страната. С “Директива 25” е разработен план за нападение над Югославия, който трябва да се осъществи успоредно с операция “Марита”, за нахлуване в Гърция.[2] Съпротивата на Белград продължава десетина дни и на 17 април е подписана безусловната капитулация. Поражението на Белград поставя на дневен ред, наред с албанския и македонския въпрос. На 21 април 1941 година във Виена се срещат външните министри на Италия и Германия, граф Чано и Рибентроп. Чано защитава албанските претенции върху Дебър, Гостивар, Тетово и открито възразява срещу отстъпването на цяла Македония на България. Рибентроп се съгласява цяла Далмация да премине към Италия и да отговори на претенциите за Македония. Така е очертана граничната линия между Албания и България, наричана по-късно “Виенска”.

Съгласно тази спогодба италианците трябва да опразнят заетите от тях Ресен и Охрид в замяна на Тетово, Дебър и др. градове в Западна Македония. Българското правителство е уверено, че ще получи Вардарска Македония до Шар планина и Качаник, а към Албания преминават Преспа, Струга, Дебър, Гостивар, Кичево, Тетово. Италианците не са доволни и настояват границата да минава непосредствено на запад от Скопие, като Битоля също трябва да влезе в Албания, но получават отказ от германска страна.

Италия започва да се чувства ощетена, защото не постига максимума на своите цели. Германия си присвоява големи територии в Словения, Хърватия като независима държава трябва да се намира под италиански протекторат, но постепенно тук надделява германското влияние. Определеният за крал на Хърватия дук ди Сполето изобщо не заема трона. Започват териториални противоречия между Загреб и Рим и Будапеща и Рим. Италия се ангажира с обявяването независимостта на Черна гора, но нито един член от семейството на италианската кралица (тя е дъщеря на последния черногорски крал) не се наема да заеме трона. Формално и Гърция се признава за италианско владение. Германците си запазват само Солун и част от Крит, но фактически поемат главната отговорност за окупацията. При това положение за Италия единствената безспорна зона остава Албания и тя се стреми по всякакъв начин чрез нея да разшири влиянието си. Идеята за “Велика Албания” може да се постигне чрез разширение в Епир (за сметка на Гърция), в Косово и Западна Македония, където неминуемо ще се сблъска с българските претенции. [3]

Тези планове на италианското правителство не остават скрити за българското население, като още през 1940 година са публикувани декларации и петиции от различни македонски организации, които се обявяват против италианската позиция за дележ на областта и искат цяла и неделима тя да влезе в границите на България. Това с особено голяма сила важи за Западна Македония с областите на градовете Тетово, Кичево, Дебър, Струга и Гостивар, където живее смесено население от българи и албанци.

Българите в тези области се чувства непосредствено застрашено при една промяна на границите да останат извън пределите на Отечеството. В публикувания меморандум от Дебърското благотворително братство се очертават границите на териториите населявани от българи в Западна Македония и признати с ферманът от 1870 година, Цариградската посланическа конференция от 1876 година и Санстафанския договор от 1878 година. Приложени са статистически данни от последното преброяване в Югославия, което доказва, че в тези области преобладаващо е българското население.* Основните доводи за присъединяването на селищата от Голо Бърдо и Долни Дебър са: Прибира се българският елемент – християни и мюсюлмани в границите на България; Хинтерланда на град Дебър се увеличава и се осигурява неговото съществуване; единственият път, който води от Дебър за Струга, Охрид и по на изток, по левия бряг на река Черни Дрим ще бъде отдалечен и запазен от нападения и така ще се създаде поминък на населението, най-вече пастирството в Голо бърдо. С оглед изпълнението на тези условия Братството предлага, границата да се отдалечи от непосредствена близост от река Черни Дрим и да мине по река Окщун. [4]

Опасенията на българите на са лишени от основание. На 7 юни 1941 година, италианския пълномощен министър в София – Маджистрати, връчва проект за нота на българското правителство във връзка с използване водите на Охридското езеро. В нея се иска българската страна официално да признае правото на Албания върху всички води на езерото, правото на транзит по ж.п. линията за Охрид и на преминаване пътя обикалящ езерото. Нотата има ултимативен характер, тъй като към нея е приложен и един проект за отговор, с който българското правителство дава съгласието си по всички пунктове. Министър-председателят Богдан Филов, определя италианските искания като неприемливи, но поставена пред свършен факт, българската страна възприема линия на протакане и отлагане и ще „чакаме по-благоприятен момент”.[5]

Въпреки всичко на 19 юли италианското правителство издава декрет за определяне на българо-албанската граница, с който Тетово, Кичево, Дебър и др. се включват в границите на Албания. За основа на границата служи Виенската спогодба, като точното и определяне е предвидено да стане от една итало-албано-българска комисия, която да реши необходимите поправки и въпроса с размяната на населението*. Тя обаче не пристъпва към работа и спорните проблеми остават неразрешени.

С определянето на демаркационната линия, териториите на Западна Македония попадат в границите на провъзгласената от италианците “Велика Албания”, където веднага се пристъпва към въвеждането на албанския език в администрацията и образованието, създава се албанска полиция, албанска административна власт и др. Самите италианци подхранват националистическите чувства и стремежи у албанците, като по този начин виждат възможност за заздравяване на властта си в страната. Италианския консул в Битоля Аугусто Кастелани в докладите си до Рим завишава многократно броя на албанското население, като целта е тези територии да се включат в пределите на Албания. На населението се раздават карти на “Велика Албания” и пропагандна литература. Появява се стремеж цялото мюсюлманско население да се приобщи към албанството. По този начин, религията се използва като отличителен маркер и чрез него албанците се опитват да асимилират и приобщят българските мюсюлмани, използвайки религиозните различия. Издига се тезата за автономия на Македония и се разпространява позив, в който се говори за “отърваване на македонците от българското робство”.[6] Появяват се претенции за Скопие, Охрид, Буяновци, Враня. Засилва се пропаганда в Македония с цел да се представи, че в областта преобладава албанския елемент. Издигат се идеите на идеолога на албанското Възраждане, Сами Фрашери за обединение на всички земи населени с албанци и включващи: Шкодра, Ипек (Печ), Призрен, Прищина, Скопие, Битоля, Дебър, Елбасан, Тирана, Берат, Корча, Костур, Янина, Аргирокастро (Превеза).[7] Всичко това кара българското население да се чувства несигурно и застрашено, да се страхува за живота и имота си. Тези опасения не са без основание и това се доказва веднага след налагането на албанската администрация. Всички българи на административни длъжности са уволнени заради българския им произход, а на тяхно място са назначени сърби, сърбомани и мюсюлмани. Започват преследвания и гонения и нарушаване правата на българите в Македония. На жителите на град Струга е забранено да поддържат контакти с посетители от Охрид или други градове под българска власт. В случаи на нарушаване на забраната, нарушителят се арестува.[8] Българите са принудени да се записват като албанци и да заявяват, че желаят албански училища, а тези които отказват са арестувани и отвеждани във вътрешността на Албания. Стига се дотам, че се правят арести в Тетово заради пеенето на български песни.[9] Децата са принудени насила да ходят в албански училища, където им се слагат белите албански кепета, с което цели да се покаже, че в Западна Македония живеят само албанци. Тези от българите, които откажат да пращат децата си в албанско училище са подложени на заплахи, глоби, а не рядко дори затвор. Под предлог, че търсят оръжие албанците грабят и тероризират българското население.

Възползвайки се от промяната на положението след разгрома на Югославия и провъзгласяването на “Велика Албания”, в областите на Македония под албанска власт, започват да се сформират албански банди – качаци. Извън контрола на италианските власти, те нападат селяните по пътищата, отвличат хора за откуп, грабят и опожаряват селата. Много българи са прогонвани от домовете им и там се самонастаняват албанци. Проявяват се провокации, като в домовете на българите се подхвърлят позиви със комунистическо съдържание, в резултат на което последват обиски и арести за набедените “комунисти”.

В резултат на всичко за голяма част от българското население, единственото спасение е преминаването на демаркационната линия. От средата на 1942 година случаите на емиграция в източните части на Македония зачестяват и като основната причина те посочват терора, на който са подложени от албанските власти. Засилването на този процес тревожи българското правителство, тъй като “този край рискува да бъде обезлюден от български елемент и при един евентуален плебисцит в края на войната ние ще се намерим в тежки условия за доказване правата ни над него”.[10] Това доказва, че властите в България са сериозно притеснени от ставащото в областите намиращи се под италианска окупация и предприемат още по енергични усилия за защита на тях и техните интереси. Част от предприетите действия от правителството на Богдан Филов е срещата на българския консул в Тирана Иван Сливенски с албанския премиер Мустафа Круя. На тази среща, албанската страна отхвърля българските протести като преувеличени и от своя страна отправят обвинения за масово изнасилване на албанки от български войници. Изказват се възражения срещу новата българска Наредба за поданство в освободените земи, защото ако тя се приложела към албанците в България, щяла да има най-тежки последствия. Този разговор, кара българският консул да заключи, че Мустафа Круя не вярва на българските оплаквания, не им отдава значение и е убеден, че албанците са малтретирани в териториите на Македония намиращи се под българска власт, а това негово виждане се споделя и от всички министри. В доклада си Сливенски стига до извода, че кабинета Круя се държи на власт благодарение на италианците, като оправдава тяхното присъствие с факта, че те “те създадоха Велика Албания”, а присъствието на италианските войски е необходимо с оглед опазването албанските граници “най-вече от България”. За да задържи властта си правителството пропагандира за българската опасност. Започват да се носят слухове за “българските зверства” отвъд демаркационната линия, как албанците са подлагани на гонения, убийства, арести, изнасилвания, как не им се разрешава да носят бели кепета. България се превръща в основен противник на “обединена Албания”, с прекомерните си амбиции за Струга, Тетово, Кичево, Дебър и желанието да окупира Косово.[11] Това води до разпалване на нови националистически страсти и до засилване на терора над българското население. Зачестяват и проявите на религиозна омраза и оскверняване на християнски храмове. Така например манастира “Св. Наум” е изписан с албански надписи, а от библиотеката изчезват всички славянските книги.[12] С този и други подобни актове албанците целят да покажат, че тези зами са албански не само етнически, но и религиозно, като по този начин категорично се разграничават от българското население.

Освен грабежите и насилията в края на 1942 година над българското населението се стоварва още една тегоба наложена от официалните власти – данъка “Спахилък”, при който спахиите откупват от държавата събирането на данъка, а после произволно го набират от населението.[13] Същевременно всяко село е принудено да плаща големи суми на един или повече албанци за “охрана”. В повечето случаи те са съдружници с качаците, с които си разделят заплатата както и придобитата плячка, за която дават сведения.[14]

Напредването на войната и зачестяващите поражения на италианската армия на африканския фронт, дават своите отражения и в окупираните от Рим територии на Балканите. В Албания се организира съпротивително движение, в което участие вземат както националистите така и комунистите. През декември 1942 год. се организира националистическата съпротива, като нейните представители създават “Национален фронт” (Balli Kombëtar), начело на който застават едни от най-изтъкнатите албански патриоти като Мидхат Фрашери и Али Келкира. Той е враждебно настроен към югославското антифашистко движение, което претендира за възстановяване на Югославия, в която да влизат Косово и Западна Македония, но е ориентиран към съюзниците и е противник на комунистите. [15] АКП води началото си от три комунистически групи, представители на които се събират на 8 ноември 1941 год. на нелегална учредителна конференция в Тирана. Централният комитет на АКП определя целите и задачите на новосформираната партия, а те са: борба за независимост на Албания, въоръжено антифашистко въстание, освобождение от фашизма, народнодемократично управление. В края на 1941 год. започват да се образуват първите партизански отряди, чиято цел е да извършват атентати против италианските окупатори. АКП свиква през септември 1942 год. в Пеза (близо до Тирана) конференция, на която присъстващите, комунисти, зогисти и католически водачи от Севера, решават да се създаде “Националноосвободителен фронт”, ръководен от осем членен съвет.[16] В края на 1942 год. са организирани 22 чети, групирани около 2 000 бойци, които освобождават няколко зони в планинските райони на Централна и Южна Албания.

Тези факти няма как да не се отразят на италианското управление в Албания и областите на Западна Македония. Зачестяват противоиталианските чувства сред населението Усилията за справяне с партизанското движение са неуспешни, ето защо италианските власти виждат в толерирането на албанците единствения начин да задържат властта си. Доказателство в тази посока са думите на Маджистрати, който заявява, че дори и да разбират българската кауза ако италианците променят политиката си не ще могат да избегнат една революция в Албания, а стигне ли се до там “ние не разполагаме с достатъчно свободни войски при такъв случай да се справим с положението”.[17] Стремежа на италианците изкуствено да насаждат сред албанците искания за части от Македония и да ги плашат с “някакви агресивни български намерения”, дава резултат. На слуховете, че предстои окупацията на Стружко от български войски, албанските първенци се събират в града и взимат решение ако това стане наистина те да се съпротивляват с оръжие.[18]

През 1943 година положението на италианците става още по-лошо. Те търпят поражение на всички фронтове, а през март кралския наместник Франческо Якомини е заменен с Алберто Париани. С тази промяна италианците се опитват да задържат властта си, като същевременно новият кралски наместник дава да се разбере, че реформи засягащи политическата независимост и суверенитета на Албания не ще се предприемат. С това кредита на доверие окончателно е изчерпан, в резултат на което зачестяват недоволствата и изстъпленията с оръжие срещу властта.[19] Пораженията в Африка и доближаването на фронта до италианския бряг оказват влияние и върху духа на италианските войски в Албания. Тези събития, както и липсата на отпуски (някои военни не са си ходили по домовете 3-4 години), почти деморализират не само войниците, но и голяма част от офицерите.

Падането на Мусолини от власт и капитулацията на Италия, довежда до дезорганизация на италианската и албанската администрация, от което се възползват разбойническите банди, които необезпокоявани грабят населението. Правителствената промяна на Апенините води и до засилване на съпротивителното движение. Престрелките и сраженията са ежедневие. Албанските общински и административни власти се изтеглят в областните градове, като по този начин българското население е оставено на произвола на бандите, които обикалят и тероризират селата. Българите са обявявани, че са комунисти и всичките им прегрешения се тълкуват като такива, а комунизма се отъждествява със славянството. [20]Под предлог, че търсят комунисти, са опожарени и разграбени цели села и оставени без поминък много българи са принудени да преминават демаркационната линия и да търсят спасение в териториите намиращи се под българска администрация. При капитулацията си италианската армия изоставя всичкото си налично оръжие, с него се въоръжава албанското население, а властта по места попада у албанци, повечето от които с престъпни наклонности. Терорът и насилието на тези банди върху населението увеличават бежанския поток към територията под българска администрация.[21]

Проявите на албанския национализъм имат различни проявления и постепенно в смесените райони ескалират в антибългарска посока. По време на националния празник 28 ноември се скандират лозунги против Италия, а в смесените райони на Кичевско и Стружко и срещу България. Обяснение за това са разпространяващите се слухове, че българската армия ще навлезе и окупира тези райони и “затова ние албанците мразим българите понеже претендират за нашите албански земи”[22] Тези слухове и страх пораждат изстъпленията на албанците. Така например село Премка, Кичевско е нападнато по време на албанския национален празник, подпалени са 10 къщи, а населението е заплашвано, че ще бъде избито ако не се изсели. В резултат цялото българско население на селото преминава границата. Фрапиращ е и случаят с убийството на семейство Кузеви от Тетово,* и зачестилите случаи на отвличане и изнасилване на български девойки.

От казаното до тук става видно, че умело използвайки и подклаждайки албанският национализъм италианците намират опора и средства за закрепване положението си на Балканите. Провъзгласявайки “Велика Албания” и издигането на тезата за “българската опасност” сред албанското население в етнически смесените райони на Западна Македония, води да изостряне на напрежението между двата етноса и до увеличаване на сблъсъците. Лишени от подкрепата на италианските окупационни власти голяма част от българите в тази област са принудени да емигрират. По този начин правителството в София е поставено в затруднено положение, а италианците укрепват позициите си срещу единствената преграда на тяхната експанзия на полуострова – България. От друга страна албанците съзнават, че основният реален противник в този момент за утвърждаването на “Велика Албания” е българската държава и поради тази причина албанският национализъм приема открито антибългарска насока.

Въпреки, че италианските войски в Косово и Западна Македония са посрещнати като освободители, постепенно със зачестяването на италианските поражения в тези райони, се увеличават и съпротивителните действия. Първият партизански албански батальон е сформиран в района на Урошевац и носи името “Зейнел Айдини”. След няколко успеха срещу италианските части батальона значително нараства, така че най-накрая е разделен на две отделни формирования : отрядът Зейнел Айдини за действия в Косово и новият отряд Емин Дурак, който трябва да действа в Западна Македония в района на Битоля.[23] Независимо от това обаче ЮКП има скромно влияние в тези две области, тъй като партизаните на Тито не успяват да убедят албанците, че ще получат право на самоопределение в следвоенния период. Те нямат никаква мотивация да оказват съпротива на италианците и германците, които ги снабдяват с оръжие, за да могат да се сражават срещу сърбите.[24] За да подтикнат албанците от териториите на бивша Югославия да се включат в борбата ЦК на АКП и регионалният комитет на ЮКП в Косово издават на 4 март 1942 год. съвместна прокламация към албанците от региона, в която ги призовават да не оказват помощ на силите на Тристранния пакт, а да се включат в партизанската война. Постепенно към средата на 1942 год. много албанци започват да поставят под съмнение дългосрочните намерения на окупационните сили. До лятото на 1942 год. в почти всички райони на Косово и Западна Македония са създадени партийни организации и нелегални бойни групи.

През 1943 год. в Косово пристига Светозар Вукманович – Темпо, представител на ЦК на ЮКП, за да създаде генерален щаб. Той е назначен за командващ Националноосвободителната армия и партизанските отряди в Косовски регион. Темпо се среща три пъти с Енвер Ходжа, като стигат до съгласие за създаване на балкански генерален щаб. Албанското движение за национално освобождение трябва да изпрати два отряда, които да действат съвместно с македонското командване в района Дебър – Кичево. Целта е да бъдат мобилизирани албанците, които поради омразата си към сърбите в тези райони странят от националноосвободителната борба. За да бъдат подтикнати да вземат участие в съпротивата Темпо поощрява създаването на специален албански отряд, които да носи червено – черното национално знаме и да бъде под командването на генералния щаб на Косово.[25] Същевременно Тмепо е инструктиран лично от Тито да предприеме всички мерки, за да се утвърди политиката на ЮКП в Македония. Поради “специфичните” условия в тази област обаче, Вукманович и ЦК на новосформираната Македонска Комунистическа Партия (МКП) приема за своя база Западна Македония, намираща се в границите на “Велика Албания”, където реалностите са съвсем други.[26]

Поражението на “Вермахта” при Сталнград в началото на 1943 год. коренно променя хода на германо-съветската война и поставя началото на разгрома на Германия. Това дава отражение върху съпротивителното движение на Балканите. В Македония МКП предприема силна агитация за масовизиране и активизиране на антифашистката съпротива. Създадени са общо 8 отряда и други малки партизански групи. Те действат главно в крайграничната зона, за да избегнат преследването и унищожението.[27] Въпреки, че увеличава мащабите си партизанското движение във Вардарска Македония не може да приеме масов характер, а и поради големите загуби, които търпят партизанските сили в сраженията с полицията и войската, се взема решение те да се съсредоточат предимно в Западна Македония. Тук след свалянето на Мусолини в Италия, през 1943 год. се създава пълно безвластие и те се чувстват по-сигурни.

В края на 1943 год. и началото на 1944 год. обстановката по фронтовете бързо се изменя в полза на СССР и капитулацията на Италия създава благоприятни условия за развитие на партизанското движение в Югославия и Албания. Германското военно командване започва да обръща все повече внимание на Балканите и фронтът в Югославия придобива по-голямо значение. Очакваното нахлуване на съюзниците и настъплението на Червената армия в Долнодунавския басейн кара германското върховно командване през зимата на 1943-1944 год. да вземе изключителни мерки против партизанското движение.[28]

Междувременно между албанските лидери на Движението за национално освобождение и Бали Комбетар съзрява идеята да се изгладят противоречията и да се изгради един общ Комитет за спасение на Албания. Така се стига до споразумението в Мукай от август 1943 год. там и националисти и комунисти заявяват, че ще се борят за освобождението на “етническа ” Албания, в която ще влизат Косово и Западна Македония. Договореностите в Мукай потвърждават правото на албанците на самоопределение и създаване на единна албанска държава. ЮКП силно се противопоставя на определението “етническа” и на присъединяване на териториите населени с югославски албанци в границите на следвоенна Албания. Ето защо под неин натиск АКП прекъсва връзките си с Бали Комбетар и се отказва от подписаното споразумение от Мукай.

След капитулацията на Италия, на мястото на италианските войски идват германски, които поемат и засилват контрола в региона. Германия признава “неутралитета” на Албания, а също и с множеството отстъпки, които тя прави на албанските водачи успява да спечели обещанието за “неутралитет” на голям брой балисти, които подкрепят идеята за присъединяване на Косово и Западна Македония към Албания.[29] Със създаването на Втората Призренска лига на 16 септември 1943 год. животът на сръбското и българското население населяващо тези две области става изключително труден. В сътрудничество с германските окупационни власти Лигата координира дейността на многобройните албански национални движения. Един от главните участници в насилията над славянското население е СС дивизията “Скендербег“ съставена от албански войници и германски офицери, а също и части на така наречената селска полиция.

Повечето набори в тази дивизия са косовари, (шиптъри геги) от Косовска Метохия в Сърбия. Тази албанска военна част била сформирана и обучавана в Косово и е съставена от албанци мюсюлмани от Косово. Само малка част от тях са от Албания. Косоварите са ядрото на тази дивизия. Тя е била позиционирана в Косово и управлявана в други сръбски региони. От 11 398 набори, желаещи да се включат в редиците и 9 275 били одобрени. Косовската дивизия Скендербег се състояла от 8500-9000 души от всички чинове, от тях 6491 албанци били събрани в казарми в Косово, където започнало обучението и тренирането им. Официалното име на дивизията е 21-ва СС планинска дивизия Скендербег. Главния щаб налага като отличителен знак на дивизията, черния двуглав орел на червен фон (националния символ на Албания) които се носи на ръката, а над него е избродирана с бяло думата “Скендербег”. На десния ръкав знака съдържа шлем с козя глава отгоре, предполага се, че символизира шлема на албанския национален герой Георги Кастриоти Скендрбег. Те носят бели кепета национален белег на албанците геги. Главния СС щаб използвал сиви шапки с череп извезани отпред под националния символ на нацистка Германия представляващ бял орел върху свастика.

Албанците в дивизията били най-вече бекташи и сунити, но има и неколкостотин албански католици. Първият командир бил ген Йозеф Фитшум командвал дивизията от април до юни 1944. След атентата срещу Хитлер той бил произведен във главнокомандващ силите в Албания от юни до август 1944.

През юни 1944 дивизията участва в мащабни полеви маневри в района между гр. Берат и Адрежавика Черна гора. Гарнизони са установени в Печ Джаковица Призрен и Прищина. По-нататъшното обучение на дивизията продължава през август когато нови наборници били включени към нея. Артилерийския батальон състоящ се от две батареи е съсредоточен в Гниляне. Първите бойни действия са през август 1944 год., а на следващия месец дивизията окупира Западна Македония и помага на регионалния гарнизон. Тя действа в регионите на градовете Скопие, Куманово Прешево и Бояновац. Скендербег действа в района на Стара Сърбия (Косово) Печ, Гниляне, Джаковица, Тетово, Гостивар и Косовска Митровица, тогава част от Косово Метохия и Южна Сърбия.

През ноември 1944 когато немските армии на Балканите са изтеглени остатъците на дивизията са реорганизирани и изпратени в Скопие като са включени към отстъпващите бойни групи. Те заедно 7 планинска дивизия “Принц Ойген” отбраняват долината на река Вардар. Именно срещу тези войскови части се изправя 2-ра Българска армия по време на нейното настъпление към Косово.[30]

Междувременно Червената армия наближава Балканския полуостров. На 5 септември 1944 год. войските на Трети украински фронт са на българо – румънската граница, СССР обявява война на България, което е повод да навлезе на нейна територия. На 9 септември правителство на Отечествения фронт, в което комунистите заемат ръководни постове, поема управлението и започва бойни действия срещу Вермахта. По този начин пред намиращите се в Гърция и егейските острови германски войски се появява опасността да бъдат откъснати от основните сили на Третия райх в региона. Ето защо се вземат мерки за отстъплението на 350 000 – та армия “Е”. Оттеглянето започва през септември 1944 год. по долините на реките Вардар, Морава и Ибър. Целта на германското командване е чрез изтеглянето на група армии “Е” към района на Белград да се обединят всички сили на командването на Югоизтока и заедно с войските на група армии “Юг” да се създаде единен непрекъснат отбранителен фронт, за да се спре настъплението на Червената армия. Фронт за настъпление срещу германските войски не могат да създадат югославските народноосвободителни войски, те не разполагат с тежко въоръжение и действат на принципа на партизанската война. Западните съюзници нямат сериозни намерения да оказват с военни действия влияние върху стратегическата обстановка на Балканите. Германия не е изненадана от намесата на българската армия във войната. “От само себе си се разбира – отбелязва началник щаба на група армии “Е” генерал Рихберг – че във връзка с по-нататъшното безпрепятствено развитие на своите операции руското командване трябваше да се съобразява с немските войски в Гърция и да възпрепятства тяхната намеса в събитията. Основната задача по прикриването и ликвидирането на този противник то възложи на туку що присъединилата се към него българска армия. Българският войскови контингент…беше една значителна свежа бойна сила, която се появи на фронта”.[31]

Сраженията между Българската армия и частите на Врмахта започват веднага след политическата промяна в България на 9 септември 1944 год. Пета армия намираща се във Вардарска Македония започва бойни действия за овладяване на град Прилеп. На командира на армията ген. Владимир Кецкаров е наредено от министъра на отбраната Дамян Велчев да влезе във връзка с Главния щаб на партизанското движение във Вардарска Македония, за да се договорят за общи действия срещу германците. Такава връзка е установена в Пехчево, но поради поведението на партизанските представители не се стига до положителни резултати. На 9 септември 1944 год. българската армия остава на позициите си на рубежа Бяла паланка-Крива паланка-Царево село-Струмица. По въпроса за участието на българската войска против хитлеристките армии на територията на Югославия, Тито отправя искането българските части да бъдат под негово оперативно ръководство, да се постигне споразумение на правителствено равнище, а до тогава войските да се изтеглят на българска територия. На 5 октомври 1944 год. в румънския град Крайова е подписана т. нар. “Крайовска спогодба”. Съгласно нея югославското ръководство, чрез посредничеството на Съветския съюз е принудено да допусне българската армия на територията на Югославия, за да води бойни действия срещу германските части. България е призната за съвоюваща страна и е уреден въпросът за оставането на българските войски във Вардарска Македония.[32]

Изпълнявайки поетите в Крайова задължения България мобилизира 154 653 души и формира 1-ва, 2-ра и 4-та армии. Те трябва да взаимодействат с части на 2-ри и 3-ти Украински фронтове и на Югославската Народноосвободителна Войска (ЮНОВ) да настъпят по три основни направления, да спрат отстъплението на германските армии от Гърция и да ги разгромят. По Софийски-Нишкото и Нишко-Косовското направление настъпва 2-ра армия под командването на ген. К. Станчев. По Кюстендилско-Скопското направление действа 1-ва армия начело на ген. Вл. Стойчев. По Горноджумайско-Велешкото направление действа 4-та армия с командващ ген. Б. Урумов. Трите армии водят бойни действия на фронт от около 330 км. ширина и дълбочина до 250 км.[33] Веднага след обявяване война на Германия българската армия минава в настъпление. Целите и стратегическите задачи са да разгроми част от силите на противниковите групи “Сърбия” и “Е” и да освободи част от Южна Сърбия, Вардарска Македония и Косово. Да овладее долините на реките Вардар и Морава и Косово поле, прекъсване на комуникациите за изтегляне на противниковите войски от Гърция и осигуряване на стратегическия фланг на Червената армия.[34]

Срещу българската армия се изправят германските сухопътни войски в състав групите армии “Е” и “Ф”, които са подчинени на командващия югоизтока генерал – фелдмаршал Вайх с щаб в Белград. Общата численост на тези войски достига 22 дивизии и 10 бригади, голям брой отделни полкове, батальони и дивизиони поделения от Гестапо, полицията и други. В Македония и Косово действат и около 15 000 балисти, в района на Прищина, Печ, Призрен, Тетово като оперативен резерв германското командване съсредоточава 21-ва СС планинска дивизия “Скендербег”. Главното командване започва общите настъпателни операции на 8 октомври в състав от три армии, втора, четвърта и първа настъпващи съответно в десния, левия фланг и центъра.[35]

След успешно осъществяване на Нишката и Страцинско – Кумнаската настъпателни операции българската армия прерязва главния път за изтеглящата се немска армия. В ръцете на немците все пак остават тежките, но проходими пътища в Западна Македония и Източна Албания. През Охрид – Гостивар – Тетово те прехвърлят частите си в Косово, а оттам за Белград. За да осигури изтеглянето на група армии “Е”, командването им съсредоточава в района на Подуево и северно от него сили от разбитите при Ниш и Лесковац войски и изнасящите се от Гърция колони достигнали района на Прищина. След това отбраната е засилена с албански съединения, обединява войските при Кралево, Подуене и Враня под свое командване и по такъв начин на мястото на пробива западно от Ниш създава непрекъснат фронт. С оглед предстоящото българско настъпление сред албанското население в Прищина е организирано попълването на 21-ва СС дивизия “Скендербег”.[36] Албанците са ангажирани в по инженерното оборудване, в резултат на което са изградени две отбранителни позиции: 1-та минава по линията на селата Тачевац, Горна Дубница, Мердаре, Василевац, Орляни, и връх Гурище, връх Лисица, село Лапсидей; 2-та минава на 13 км. Южно от Подуево, на линията на селата Даме Любче и Търнава.[37]

Настъплението е планирано за 25 октомври, но започва по-рано на 14-ти с.м., когато при Прокупле е разгромена елитната СС дивизия “Принц Ойген”. След този успех българската армия настъпва на запад и на юг отхвърля противника и достига билото на Копаоник планина. Командването на група армии “Е” разбира, че “владеенето и има решаващо значение за планомерния ход на отстъплението”. Затова то продължава да прехвърля нови сили срещу 2-ра армия. В резултат на това в полосата на 6-та пехотна дивизия са изпратени части от 21-ва СС планинска дивизия “Скендербег”. В първите дни настъплението не постига решителни успехи, но постепенно контраатаките на противника са отблъснати и българските войски навлизат в Косово поле. На 19 ноември е превзет град Прищина, на 30 ноември частите на българската армия овладяват Рашка и Нови Пазар. До 10 декември е сломена съпротивата в цяло Косово. Така завършва и първият период от участието на България във войната. С дадените над 30 хиляди убити и ранени българските армии изиграват решителна роля за освобождаването на Македония и Сърбия.

С пораженията на Югославия и Гърция, по време на Втората световна война за пореден път са променени границите на Балканите. Със създаването на “Велика Албания” и присъединяването на Вардарска Македония и Беломорска Тракия към България се постигат националните идеали на тези два балкански народа. Твърде скоро, обаче се появяват и първите противоречия, относно Западна Македония, където населението е смесено от албанци и българи. Поради факта, че тази област се намира под албанска администрация и предприетата открита политика на денационализация и асимилация довежда до остри сблъсъци и конфликти. Същевременно италианските окупационни власти прилага политиката “разделяй и владей”, като по този начин албанския национален въпрос става заложник на италианските интереси, които всячески се опитват да подклаждат албанския национализъм и да го насочват в открита антибългарска насока, виждайки по този начин възможност да затвърдят позициите си в този регион на полуострова. В резултат, голяма част българското население подложено на терор и насилие и страхувайки се за живота и имота си е принудено да бяга към областите на Македония намиращи се под българско управление.

Приключването на Втората световна война не води до разрешаване на албанския национален въпрос. С възстановяването на Югославия се слага край и на бляновете за “Велика Албания”. Косово, макар и като автономна област е включен в рамките на новата федеративна държава, а Западна Македония влиза в границите на съюзна република Македония. Макар и намиращи се в рамките на една държава между албанците от една страна и българите и сърбите от друга, които живеят в смесените райони войната остава едно взаимно недоверие и подозрителност, което в следващите десетилетия ще се задълбочи, ще стане една от причините за разпадане на Федеративна Югославия и ще доведе до кървавите етнически конфликти в Косово и Западна Македония на границата между две столетия

* Авторът застъпва тезата, че за македонска нация и държава можем да говорим в периода след 1945 година.

[1] Димитров, Илчо Българо – италиански политически отношения (1922 – 1943), с.380 – 381

[2] Лалков, Милчо Югославия (1918 – 1992) Драматичният път на една държавна идея, с.147

[3] Димитров, Илчо Българо-италиански политически отношения (1922-1943), с.409-410

* Виж приложение N1

[4] ЦДА, Ф. 176 оп. *8 а.е. 806, л.2-32

[5]Димитров, Илчо Цит. съч. 412

* Виж приложение N2 и 3

[6] ЦДА, ф. 176, оп. 8 а.е.2834, л. 23-24

[7] Желязкова, Антонина Албански идентичности, В: Албания и албанските идентичности, с. 55

[8] ЦДА, ф. 176, оп. 8, а.е. 2834, л. 15-17

[9] ЦДА, ф. 176, оп. 8, а.е.1967, л. 13-25

[10] ЦДА, ф. а. е. 176, оп. 8, а.е.1967, л.70

[11] ЦДА, ф. 176, оп. 8, а.е.1967, л225 – 229

[12] ЦДА, ф. 176, оп. 8 а. е. 1106, л. 5

[13] ЦДА, ф. 176, оп. 8, а.е.1967, л. 281

[14] ЦДА, ф. 176, оп. 8, а.е.1122а, л. 110

[15] Кастелан, Ж., История на Балканите XIV – XX век, с.469

[16] Пак там, с. 468-469

[17] ЦДА, ф. 176, оп. 8, а.е. 1106, л. 5

[18] ЦДА, ф. 176, оп. 8, а.е. 1106, л. 50-57

[19] ЦДА, ф. 176, оп. 8, а.е.1194, л. 4

[20] ЦДА, ф. 176, оп. 8, а.е.1194, л. 39

[21] ЦДА, ф. 176, оп. 8, а.е.1197, л. 85, 94

[22] ЦДА, ф. 176, оп. 8, а.е.1101, л. 132

* Виж приложението

[23] Викърс, Миранда Албанците: съвременна история, с. 176

[24] Пак там с. 176

[25] Пак там с. 144 – 145

[26] Македония. История и политическа съдба т.III с.67

[27] Пак там с. 69-70

[28] Пак там с. 70

[29] Пак там, с.146-147

[30] Carl Kosta Savich, Albanian Skenderbeg SS Division, www.rastko.org.yu/istorija/savic_skenderbeyss.html

[31] Криворов, Игнат Някои особености на първия период на войната с Германия (септември – ноември 1944) В: Втора световна война и Балканите. С.227-228

[33] Пак там с. 81

[34] Пак там с.230

[35] Исторя на Отечествената война на България 1944-1945 т.2 с.26

[36] Исторя на Отечествената война на България 1944-1945 т.2 с.236-237

[37] Пак там, с. 237

БИБЛИОГРАФИЯ

1. Викърс, Миранда Албанците: Съвременна история, София 2000
2. Димитров, Илчо, Българо-италианските политически отношения (1922-1943), София 1978
3. Желязкова, Антонина, Албанските идентичности В: Албания и албанските идентичности, София 2000
4. История на Отечествената война на България (1944-1945) Т.2 София 1978
5. Кастелан, Жорж История на Балканите XIV-XXвек София 2002
6. Криворов, Игнат Някой Особености на първия период на войната с Германия (септември-ноември 1944) В: Втората световна война и Балканите София 1984
7. Лалков, Милчо Югославия (1918-1992). Драматичният път на една държавна идея София 1992
8. Македония. История и политическа съдба т. 3 София София 2000
9. ЦДА ф. 176 оп. 8 а.е.806
10. ЦДА ф. 176 оп. 8 а.е.1106
11. ЦДА ф. 176 оп. 8 а.е.1122а
12. ЦДА ф. 176 оп. 8 а.е.1194
13. ЦДА ф. 176 оп. 8 а.е.1197
14. ЦДА ф. 176 оп. 8 а.е.1967
15. ЦДА ф. 176 оп. 8 а.е.2234
16. Carl Kosta Savich, Albanian Skenderbeg SS Division,