Фейзуллах Небиоглу (ок. 1881/1885 – 1968 г.), роден в село Глоджево, Русенско. Ветеран от Първата световна война. Останал в плен на сърбите няколко години. Казвал е: “Минахме през Драва, Кавала, Охрид, Ниш.” Общо четирима се връщат от пленничество в Лудогорието. През 1966/67 г. отива на гости при сина си в град Бурса. Там синът му го води на петъчна молитва и почват разговор с някакъв възрастен мъж. Пита го от къде е, а той отговаря, че е от Глоджево, че е бил на фронта по време на Първата световна война и тн. Накрая се оказва, че всъщност този човек е един от бойните другари на Фейзуллах, с които се връщат в Лудогорието. По този повод синът му, който пак се е казвал Фейзуллах пише писмо до роднините си в България: “След години баща ми се видя със свой боен другар в Улу джамия в град Бурса”.
С тримата свои приятели успели да избягат от пленничество. Той е разказвал: “не владеехме добре български език. Скитахме се насам-натам из гори, поляни и накрая видяхме някакъв мъж. Попитахме го къде се намираме, а той ни отговори “в България”. Когато мъжът каза “България” го взехме на рамене си от радост. Дадохме му едно палто, а той ни извади от торбата си хляб. Първия български хляб след години ядохме тогава” е разказвал ветеранът.
След войната става кмет на селото. Като такъв той се е ангажирал редовно с ежедневните проблеми на селяните. Един ден пред него се явил някой, който му е казал, че негов съселянин имал да му плати пари, но постоянно се скатавал и отричал, че има дълг към него. Въпросният бил повикан от кмета Фейзуллах. Той пристигнал в Кметството, отворил вратата и не поздравил. „Излез!“ му казал кметът, той излязъл. Почукал и пак влязъл, но отново не поздравил. Фейзуллах се ядосал: „Излез!“ заповядал отново той. И така този фарс се повторил три пъти, а на четвъртия път побеснелият кмет станал и зашлевил един шамар на въпросния, като му казал: „Разбирам, че нямаш уважение към мен, а към този също ли нямаш?“ – посочил портрета на цар Борис III, окачен на стената на кабинета.
