На 8 юли 1917 г., на фронта в Македония по време на Първата световна война се състои първата българска въздушна победа над английската авиация във въздушния бой при Петрич.
Поручиците Владимир Балан и Иван Узунов излитат от летище Левуново със самолети Роланд Д-2, атакуват противникова група бомбардировачи и свалят британския самолет Армстронг „Уитуърт“ ФК.8, пилотиран от командира на 17-та британска ескадрила – капитан О’Дуайър. Това е първата победа, постигната от български пилоти от новосъздадената изтребителна авиация в класически въздушен двубой.
Една забележителна въздушна победа, дошла сякаш между другото (по време на обяд на българските авиатори изтребители), при числено превъзходство на противника, чрез използване на „имелман“ в изпълнение на поручик Владимир Балан (на снимката) и въпреки засичането на неговите картечници, категорична българска победа, довела до пленяването на командира на 17-та английска ескадрила ирландеца О’Дуайер.
Разказът на героя от 1-во аеропланно отделение поручик Владимир Балан – син на проф. Ал. Теодоров Балан и брат на царския съветник Станислав Балан, възпитаник на Аеропланното училище в София (1916), преминал през боеве на Западния фронт при Вердюн в състава на 70-то разузнавателно отделение на германската армия (1916), завършил аероинженерство в Брауншвайг, Германия.
За „награда“ за победите си на фронта (участва в 29 бойни полета) над французи и англичани българският герой е УБИТ ОТ КОМУНИСТИТЕ СЛЕД 9.09.1944г.!
„Този ден към обед тъкмо бяхме седнали с Узунов да хапнем, защото още от сутринта бяхме се въртели из въздуха с надежда да срещнем някой англичанин, за да си примерим силите. Небето беше чисто и много синьо, чудесно слънце грееше, както често се случваше в Петричко, обградено от величествения Пирин, Огражден и Беласица. Работата ни беше да ходим на „лов“, така се наричаше службата ни, като летци с едноместни бързи апарати, снабдени с по две картечници и построени за нападение на неприятелски летала. Ние бяхме единствените двама „ловджии“ в целия участък на 11-та и 7-а дивизии, от Дова тепе чак до Тахинското езеро. Задачата на нас българските летци, беше хем тежка, хем интересна, и особено привлекателна за хора със железни нерви.
Изведнъж като фурия влезе в бараката ни телефонистът и съобщи, че една неприятелска ескадрила минала над позициите и се движела по посока към Петрич. Около този градец бяха разположени значителни продоволствени складове за войската. Веднага бяха пуснати моторите на двата едноместника и още със залък в уста заехме местата си, като с две думи се разбрахме за изпълнението на задачата. Бързо стигнахме височина около 3000 метра и откъм Огражден планина се запътихме за Петрич, гдето скоро забелязахме, малко по-ниско от нас 6 английски летала от системата „В. Е.“
От тях три бяха двуместни, а другите три едноместни, всички снабдени с картечници. Вече бяхме над самия Петрич, когато по даден сигнал, англичаните се наредиха в една редица, готови да пускат бомбите си над нашите складове. Това трябваше на всяка цена да се предотврати. В същия миг водачът на английската ескадра пусна червена ракета, което означаваше, че ни е забелязал. Узунов и аз се намирахме най-много на 20 метра един от друг и на около 400 метра над английската ескадра.
Без да губя нито миг повече, обърнах се към Узунова и му дадох знак за нападение, като едновременно се спуснах отвесно срещу водача. Както всеки англичанин с висок спортен дух и рицарско чувство, водачът веднага прие боя, обърна се срещу мене и се опита да ме обстрелва отдолу нагоре. Използвах този момент и от разстояние максимум 50-80 метра му изпратих кратък, горещ поздрав от двете си картечници. За секунда бях вече на двадесетина метра и, за да не се сблъскам с него, бързо изтеглих машината си нагоре. С един „имелман търн“ се озовах зад кормилото му. Натиснах двата спускъка на картечниците си и щях да кипна от яд, когато след няколко изстрела лявата млъкна, а дясната даде още един изстрел и скъса гилзата. Бързо се огледах, зад гърба ми имаше други двама англичани, които вече се прицелваха в мене, а на около 150 метра над тях забялязах Узунов, спускащ се върху им. Принуден да се обяви в „неспособност за стрелба“, бързо дръпнах кормилния лост, притиснах го с колена и едноместникът ми почна да пада във свърдел, като че съм ударен. В няколко секунди на падане успях с една кука, която имах винаги в джеба си да изтръгна скъсаната гилза и да заредя наново дясната картечница. Изтеглих веднага апарата си в завой нагоре, в момента, когато англичанинът – водач, беше залостил наново зад гърба ми, докато Узунов бе успял да отклони другите двама. Двуместниците забялезах вече далеч над Беласица, на път към техните позиции. С още един „имелман търн“ успях да се изскубна из мерника му. В същото време той бе направил стръмен завой, така че се озовахме точно един срещу други… Натиснах спусъка, за да му насоля малко носа и в същия миг противникът ми внезапно се наведе надолу. С бърз завой застанах зад него, пуснах му още няколко куршума, обаче и дясната ми картечница окончателно обяви стачка. Забелязах, че моторът на англичанина вече не работеше. Английският пилот, на около 50 метра от мен, махна с ръка и почна да слиза. Моторът му беше засегнат, а аз с повредено оръжие. Наоколо ни нямаше никакъв друг противник. На 300 до 400 метра забелязах Узунов, който повторно се беше насочил да ми дойде на помощ.
Англичанинът слезе в една ливада близо до Струма и бе пленен от минаващи наблизо наши части. Половина час по-късно, на гости при майор Иванов в склада Левуново, до нашето летище, можахме да стиснем ръката на нашия достоен противник капитан О’Дуайер – ирландец – командир на 17-та английска ескадрила и довършихме обяда си, като че нищо особено не беше се случило. Това беше първата българска победа, нанесена над английските летци на Южния фронт“.
Асен Виденов,
информация от Янко Гочев
