ЗНАЕТЕ ЛИ ЧЕ: КВ. АВРЕН Е СЪЗДАДЕН ОТ БЕЖАНЦИ ОТ С. АВРЕН, СЛЕД ГЕНОЦИДА ИЗВЪРШЕН ОТ ТУРЦИТЕ НАД БЪЛГАРИТЕ ОТ БЕЛОМОРСКА И ИЗТОЧНА ТРАКИЯ
Едни от първите заселници в Ямбол през 1913 г. са от с. Аврен, Силиврийско (вилает Цариград).
Аврен (на турски: Акьорен) е било изцяло българско село в Източна Тракия, днешна Турция. Селото, въпреки, че е освободено от руснаците, останава извън границите на България след инищожителния Берлински договор.
Одринска Тракия е неколкократно обезбългарявана. След завладяването на Балканите от турците, старото българско село е заселено предимно от турци /няма данни какво се е случило с местните българи/. По време на кървавия „кърджалийски период”, селото отново започва да се заселва с българи, търсещи закрила от кърджалиите. Най-известни са семействата Братанови, Вергови, Яневи, Янови от гр. Калофер, Младенови от село Дървеница, Софийско, Станкови от Старозагорско, Бочукови от Свищовско, Панчеви от Панагюрище, както и семействата Йовчеви, Добреви, Дочеви, Лефтерови, Стойкови. Не се знаят фамилиите на коренните български семейства. След освобождението от турско робство в с. Аврен са преброени 150 български къщи /за съжаление радостта от Свободата на авренци е кратка/.
В землището на селото се простират пасища (мери) в посока Силиврия, Санън дере, Фенеркьой. В местността Черната и Бялата скока се образуват вирове. На северозапад от Малък и Голям харач, намиращи се на хълм с малки горички, са разположени кошарите на авренци.
Пресъхнало дере разделя селото на две махали – „малката” заселена от гърци и турци, от другата страна „голямата” – българската. В горния край на селото, в близост до дерето и турската махала, в един двор е съградено аязмо, в средата на двора се извисява топола, а на запад от него е описан двадесетметров бряст, край който минава пътят за Братанската махала. Аязмото е представлявало малка къщичка с икона, кандило и свещник. От нея започва тунел, дълъг 4 м., от чието дъно извира много студена вода, считана за лековита.
Целият този край, наричан Чорленско поле, след като е завладян от турците се застроява с бейски чифлици, в които работи изконното българско население. Българите стават ратаи и работници, които плащат наем за посев на завоевателите, а данъци плащат отделно на султана. След Освобождението българите изкупуват земята, но след Берлинския конгрес османското правителство започва да им я отнема насилствено и да настанява турци-мохаджири.
Благосъстоянието на българите в този край е било завидно. Селяните са се занимавали със земеделие и скотовъдство. Орането на земята се извършва с 4 – 5 чифта волове или биволи (чавгар), в т. нар „ялама“ или „кара сабан“ (дълбока оран) и се провежда от пролет до жътва. Оранта е дружна, като се изреждат да помагат на всеки по няколко дни. По-заможните българи орат самостоятелно. Сеят се жито и лен, от влакното на които се тъкат черги и чували. Бедните селяни след приключване на своята жътва отивали да жънат на чорбаджиите и след това се пристъпва към овършаване.
Авренските българи са имали и лозя, които не смогвали да оберат до късна есен. Отглеждат също много смокини и бадеми.
Освен земеделци, авренци са и състоятелни скотовъдци. Мнозина от тях имат говеда, биволи, стада овце. Млякото и млечните продукти се продават в Истанбул. Сиренето е с отлично качество, съхранявано в кози толуми. Овчарството е едно от главните занятия на авренските българи. Показателен е фактът, че когато авренци тръгват да бягат за България след Геноцида над тракийските българи, те водят със себе си 50 000 овце.
Авренци грижливо съхраняват и предават от поколение на поколение огромно, пословично трудолюбие. То, съчетано с решимост и упорство, им помага да оцелеят. От „Сведения за бежанците, които се намират в Ямбол към 31 декември 1926 г.“ става ясно, че в миналото от регистрираните 111 семейства, наброяващи 504 души, 56 стопани са земеделци, обработващи чужда и своя земя. Голям е броят на каруцарите, занимаващи се с кираджилък, на работниците също. Сред тях са чиновници, бакали, шивачи, зидари, кирекчия, налбантин, обущар, стражар. В борбата за оцеляване трудът е на почит.
Обичайки труда, авренци умеят и да се веселят. Песните и хората са стари, български, обичаите също. Авренки умеят да приготвят вкусни ястия, като тархана, юфка, рязана чорба, мантин. Точат баници, правят сирени пити (тутманици), макарина. Срещу Васильовден правят баница, в която слагат дрянови клонки, наречени на нещо, и пара, а на кой каквото се падне се счита за негово бъдеще. Същата вечер се вари и пачата от прасето, сурвакарите тръгват от полунощ с дрянови сурвачки и до сутринта посещават всички семейства в селото.
На Йордановден (Водици) свещеникът слага кръста в медна купичка от вечерта. Ако през нощта водата вътре замръзне, годината ще бъде плодовита. На сутринта отиват на църква. Свещеникът ръси всяка къща с китка босилек и кръста. Кръстниците, на които кумиците имат деца, им носят плодове. На канап, дълг 1 м, нанизват фурми, смокини, портокали, а плодовете, които не са сушени, се слагат в специална за случая покривка и се носят преди обед на кръщелника. Кумицата ги гощава.
Друг очакван с вълнение празник е бил Заговезни. Всички се измиват, изкъпват, обличат си новите дрехи и тръгват да искат прошка, като започват поред от най-възрастните дядо и баба. Събират се всички свои на масата и си целуват ръка, като казват: „Прости ми, ако нещо съм те обидил“, а те им отговарят: „Простено да ти е“. Така според възрастта всички си ходят на гости за прошка, а възрастният не трябва да я отказва. Тази традиция не съдържа разлики с установената и в други краища на България.
За Великден се изпича цурек – козунак с нахутена мая, а в средата му се слага червено яйце, придържано от две кръстосани лентички.
От Лазаровден вечерта се ходи на черква всяка вечер без сряда. Четвъртък и петък е най-голямото черкуване. В събота, преди разсъмване, хората обикалят селото, начело на свещеника, като всички носят свещи в ръце. Веселбите започват от първия ден на Великден. Той е най-тържествен. Следобед е хорото. Всеки ден се обличат с нови и различни дрехи. Мъжете са обути с гайтанени потури, а жените с рокли, силно набрани в кръста, украсени с дантела и бродерия, косите събрани на висок кок. Признак на изтънчен вкус са копринените забрадки, наречени бариж. Тържествено се чества и Гергьовден. Интересно явление за селото е приставането или краденето на мома. Жените си гостуват на кафе и сладко, обикновено след черква.
Църквата в с. Аврен е построена след 1900 г. Дърворезбата и рисуването на иконите са поверени на майстори от България. След завършването и се е провело събрание в дюкяна на известния род Ганчеви, за да се реши как да се нарича. Тъй като в селото живеят 35 души с името Георги, се решава черквата да бъде именувана „Свети Георги“.
Датата 28 август 1908 г. за хората от село Аврен е изключителна. На този ден младежите от селото поискват от българската екзархия да им изпрати български учител и свещеник, като се отказват от гръцката патриаршия в Истанбул. На този ден, по спомени на Бочуков, на празника на Голяма Богородица в селото пристигат български учител и свещеник. Литургията на този ден се извършва на български език. Враждата между българи и гърци е много силна, но българите, не се предават.
Статистиката на професор Любомир Милетич от 1912 отбелязва Аврен като българско село.
ГЕНОЦИДА НАД ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ
На 5 октомври 1912 г. започва Балканската война. Слуховете за нейната подготовка се понасят още през септември. В средата на месеца започва придвижването на турски войски в посока към България, а след месец-два отстъпват обратно. По това време кмет на селото е Илия Братанов. За да защити селото от отстъпващите, той предвидливо нарежда на жените да изпекат хляб, за да го предложат на турската войска. Изтеглящата се войска се окопава около Чаталджа, а село Аврен остава в района на преследващата я българска армия. Населението на турската махала се изтегля, изоставяйки имуществото си. След три дни пристигат български войници, за които Димитър Младенов си спомня, че са от Плевенския полк. Знамето на полка е окачено на къщата на рода Младенови и го охраняват офицери. Било е много студено, но е осигурявано навреме продоволствие, затова с изхранването на войниците е ангажирано населението на селото. Край Чаталджа започват да бушуват заразни болести – холера, коремен тиф. Като лекарство българските лекари препоръчват чесън. Авренци се страхуват, че след подписването на примирие между съюзниците и Османската империя, българското население ще бъде подложено на изтезания и организират бягството си.
Новата 1913 г. авренци посрещат в полуразрушено турско село. Там те остават до пролетта, свободни ниви има достатъчно, зърно в изоставените домове – също. Авренци засяват пролетни посеви. Но на 10 юли 1913 г. около 14 часа двама младежи донасят вест, че Люле Бургас е пълен с турска войска, и че българите са масово избивани, а оцелелите бягали към България.
Пак тревоги, паника, дълги, изморителни преходи, отново изоставени домове. По време на Междусъюзническата война Турция нарушава договора за границата по линията Мидия-Енос и насочва войските си към старата граница с България. Авренци се насочат към Лозенград, но той вече е евакуиран. Продължават прехода и по тъмно на 14 юли уморените и изтощени хора и животни достигат границата. Влизат в едно село, което се оказва Кайбелар (дн. Странджа). Пренощуват спокойно, като мислят, че няма кой да ги преследва. На сутринта се оказва, че през нощта местните селяни са напуснали селото. Авренските бежанци продължават до с. Еледжик (дн. Горска поляна), после през село Капаклъкьой(дн. Ружица), Куртбунар(дн. Вълчи извор), Болярово и Попово, където остават за по-дълго, за да отремонтират каруците.
Покрай височината Баралкайряк излизат на Каравеловското ханче. На 4 км югоизточно от него на поляна до Тунджа се установяват на бивак. В продължение на една седмица им се осигурява храна от 29-и Ямболски полк, докато изтече карантинния период.
След престой в селата Отманлий (дн. Симеоново), Пандаклий (дн. Тенево), Бикьово (дн. Козарево) и др., през 1914 – 1915 г. по решение на Околийската комисия в гр. Ямбол, те се заселват в неговия квартал Каргона, настанявайки се в ханове, навеси и стопански сгради до 1920 г.
На 15 септември 1915 г. България влиза в Първата световна война. Всички мъже на възраст от 22 до 45 години са мобилизирани. От бежанците заминават 77 души, от които загиват шестима.
Катастрофалните последици от участието на България в Първата световна война влошават положението им. Като цяло индустрията в града не може да поеме освободената от селското стопанство работна ръка.
Ямболската комуна(1920 – 1921 г.) защитава гладуващите изселници от Тракия: раздава им се брашно на намалени цени, въвеждат се купони за най-необходимите стоки, износът на животни става само с предварително разрешение от общината. През лятото на 1920 г. започва застрояването на мястото до гробищата. Родът на Братанови започва първи. Къщите, които строят, са от кирпич и дървен материал, който набавят от местността Ормана, по 3 куб. м на семейство. Къщите са с две стаи и антре. На стените оставят отвори за прозорци и врати. Къщите са покривани с папур или керемиди, според възможностите на стопанина. Така за 5 – 6 дни къщата е готова. Дворовете са заградени след 3 – 4 години. Улиците са кални по време на дъжд и сняг, хората сами пренасят на гръб или с каруци сгур от гарата, за да посипят пътеки. Тротоари няма, електричество – също. Улиците нямат имена, наричат ги 1-безименна, П-безименна и т.н. Чак през 1936 година им дават имената на тракийските села и градове: Тракия, Аврен, Енос, Кавала, Силиврия…които са запазени. Авренските деца, живеещи в ямболския кв. Каргона, се учат в училище до черквата „Свети Георги“. Когато се настаняват в новия квартал, ходят в училищата „Кирил и Методий“ и „Даскал Атанас Кожухаров“, докато съберат средства за построяване на собствено – „Страшимир Кринчев“.
Материалите събра и оформи – Таня Тсиолакиду
Източници: Стефка Станчева: БЪЛГАРИТЕ ОТ АВРЕН, СИЛИВРИЙСКО, В ДАЛЕЧНОТО И БЛИЗКО МИНАЛО, Георги Братанов – Спомени и разкази, в-к „Тракиец“ (Ямбол) Стайко Трифонов, История на българите в документи 1878 – 1944. Т. I, част втора: Българите в Македония, Милетичъ, Любомиръ. „Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година“
Аврен (на турски: Акьорен) е било изцяло българско село в Източна Тракия, днешна Турция. Селото, въпреки, че е освободено от руснаците, останава извън границите на България след инищожителния Берлински договор.
Одринска Тракия е неколкократно обезбългарявана. След завладяването на Балканите от турците, старото българско село е заселено предимно от турци /няма данни какво се е случило с местните българи/. По време на кървавия „кърджалийски период”, селото отново започва да се заселва с българи, търсещи закрила от кърджалиите. Най-известни са семействата Братанови, Вергови, Яневи, Янови от гр. Калофер, Младенови от село Дървеница, Софийско, Станкови от Старозагорско, Бочукови от Свищовско, Панчеви от Панагюрище, както и семействата Йовчеви, Добреви, Дочеви, Лефтерови, Стойкови. Не се знаят фамилиите на коренните български семейства. След освобождението от турско робство в с. Аврен са преброени 150 български къщи /за съжаление радостта от Свободата на авренци е кратка/.
В землището на селото се простират пасища (мери) в посока Силиврия, Санън дере, Фенеркьой. В местността Черната и Бялата скока се образуват вирове. На северозапад от Малък и Голям харач, намиращи се на хълм с малки горички, са разположени кошарите на авренци.
Пресъхнало дере разделя селото на две махали – „малката” заселена от гърци и турци, от другата страна „голямата” – българската. В горния край на селото, в близост до дерето и турската махала, в един двор е съградено аязмо, в средата на двора се извисява топола, а на запад от него е описан двадесетметров бряст, край който минава пътят за Братанската махала. Аязмото е представлявало малка къщичка с икона, кандило и свещник. От нея започва тунел, дълъг 4 м., от чието дъно извира много студена вода, считана за лековита.
Целият този край, наричан Чорленско поле, след като е завладян от турците се застроява с бейски чифлици, в които работи изконното българско население. Българите стават ратаи и работници, които плащат наем за посев на завоевателите, а данъци плащат отделно на султана. След Освобождението българите изкупуват земята, но след Берлинския конгрес османското правителство започва да им я отнема насилствено и да настанява турци-мохаджири.
Благосъстоянието на българите в този край е било завидно. Селяните са се занимавали със земеделие и скотовъдство. Орането на земята се извършва с 4 – 5 чифта волове или биволи (чавгар), в т. нар „ялама“ или „кара сабан“ (дълбока оран) и се провежда от пролет до жътва. Оранта е дружна, като се изреждат да помагат на всеки по няколко дни. По-заможните българи орат самостоятелно. Сеят се жито и лен, от влакното на които се тъкат черги и чували. Бедните селяни след приключване на своята жътва отивали да жънат на чорбаджиите и след това се пристъпва към овършаване.
Авренските българи са имали и лозя, които не смогвали да оберат до късна есен. Отглеждат също много смокини и бадеми.
Освен земеделци, авренци са и състоятелни скотовъдци. Мнозина от тях имат говеда, биволи, стада овце. Млякото и млечните продукти се продават в Истанбул. Сиренето е с отлично качество, съхранявано в кози толуми. Овчарството е едно от главните занятия на авренските българи. Показателен е фактът, че когато авренци тръгват да бягат за България след Геноцида над тракийските българи, те водят със себе си 50 000 овце.
Авренци грижливо съхраняват и предават от поколение на поколение огромно, пословично трудолюбие. То, съчетано с решимост и упорство, им помага да оцелеят. От „Сведения за бежанците, които се намират в Ямбол към 31 декември 1926 г.“ става ясно, че в миналото от регистрираните 111 семейства, наброяващи 504 души, 56 стопани са земеделци, обработващи чужда и своя земя. Голям е броят на каруцарите, занимаващи се с кираджилък, на работниците също. Сред тях са чиновници, бакали, шивачи, зидари, кирекчия, налбантин, обущар, стражар. В борбата за оцеляване трудът е на почит.
Обичайки труда, авренци умеят и да се веселят. Песните и хората са стари, български, обичаите също. Авренки умеят да приготвят вкусни ястия, като тархана, юфка, рязана чорба, мантин. Точат баници, правят сирени пити (тутманици), макарина. Срещу Васильовден правят баница, в която слагат дрянови клонки, наречени на нещо, и пара, а на кой каквото се падне се счита за негово бъдеще. Същата вечер се вари и пачата от прасето, сурвакарите тръгват от полунощ с дрянови сурвачки и до сутринта посещават всички семейства в селото.
На Йордановден (Водици) свещеникът слага кръста в медна купичка от вечерта. Ако през нощта водата вътре замръзне, годината ще бъде плодовита. На сутринта отиват на църква. Свещеникът ръси всяка къща с китка босилек и кръста. Кръстниците, на които кумиците имат деца, им носят плодове. На канап, дълг 1 м, нанизват фурми, смокини, портокали, а плодовете, които не са сушени, се слагат в специална за случая покривка и се носят преди обед на кръщелника. Кумицата ги гощава.
Друг очакван с вълнение празник е бил Заговезни. Всички се измиват, изкъпват, обличат си новите дрехи и тръгват да искат прошка, като започват поред от най-възрастните дядо и баба. Събират се всички свои на масата и си целуват ръка, като казват: „Прости ми, ако нещо съм те обидил“, а те им отговарят: „Простено да ти е“. Така според възрастта всички си ходят на гости за прошка, а възрастният не трябва да я отказва. Тази традиция не съдържа разлики с установената и в други краища на България.
За Великден се изпича цурек – козунак с нахутена мая, а в средата му се слага червено яйце, придържано от две кръстосани лентички.
От Лазаровден вечерта се ходи на черква всяка вечер без сряда. Четвъртък и петък е най-голямото черкуване. В събота, преди разсъмване, хората обикалят селото, начело на свещеника, като всички носят свещи в ръце. Веселбите започват от първия ден на Великден. Той е най-тържествен. Следобед е хорото. Всеки ден се обличат с нови и различни дрехи. Мъжете са обути с гайтанени потури, а жените с рокли, силно набрани в кръста, украсени с дантела и бродерия, косите събрани на висок кок. Признак на изтънчен вкус са копринените забрадки, наречени бариж. Тържествено се чества и Гергьовден. Интересно явление за селото е приставането или краденето на мома. Жените си гостуват на кафе и сладко, обикновено след черква.
Църквата в с. Аврен е построена след 1900 г. Дърворезбата и рисуването на иконите са поверени на майстори от България. След завършването и се е провело събрание в дюкяна на известния род Ганчеви, за да се реши как да се нарича. Тъй като в селото живеят 35 души с името Георги, се решава черквата да бъде именувана „Свети Георги“.
Датата 28 август 1908 г. за хората от село Аврен е изключителна. На този ден младежите от селото поискват от българската екзархия да им изпрати български учител и свещеник, като се отказват от гръцката патриаршия в Истанбул. На този ден, по спомени на Бочуков, на празника на Голяма Богородица в селото пристигат български учител и свещеник. Литургията на този ден се извършва на български език. Враждата между българи и гърци е много силна, но българите, не се предават.
Статистиката на професор Любомир Милетич от 1912 отбелязва Аврен като българско село.
ГЕНОЦИДА НАД ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ
На 5 октомври 1912 г. започва Балканската война. Слуховете за нейната подготовка се понасят още през септември. В средата на месеца започва придвижването на турски войски в посока към България, а след месец-два отстъпват обратно. По това време кмет на селото е Илия Братанов. За да защити селото от отстъпващите, той предвидливо нарежда на жените да изпекат хляб, за да го предложат на турската войска. Изтеглящата се войска се окопава около Чаталджа, а село Аврен остава в района на преследващата я българска армия. Населението на турската махала се изтегля, изоставяйки имуществото си. След три дни пристигат български войници, за които Димитър Младенов си спомня, че са от Плевенския полк. Знамето на полка е окачено на къщата на рода Младенови и го охраняват офицери. Било е много студено, но е осигурявано навреме продоволствие, затова с изхранването на войниците е ангажирано населението на селото. Край Чаталджа започват да бушуват заразни болести – холера, коремен тиф. Като лекарство българските лекари препоръчват чесън. Авренци се страхуват, че след подписването на примирие между съюзниците и Османската империя, българското население ще бъде подложено на изтезания и организират бягството си.
Новата 1913 г. авренци посрещат в полуразрушено турско село. Там те остават до пролетта, свободни ниви има достатъчно, зърно в изоставените домове – също. Авренци засяват пролетни посеви. Но на 10 юли 1913 г. около 14 часа двама младежи донасят вест, че Люле Бургас е пълен с турска войска, и че българите са масово избивани, а оцелелите бягали към България.
Пак тревоги, паника, дълги, изморителни преходи, отново изоставени домове. По време на Междусъюзническата война Турция нарушава договора за границата по линията Мидия-Енос и насочва войските си към старата граница с България. Авренци се насочат към Лозенград, но той вече е евакуиран. Продължават прехода и по тъмно на 14 юли уморените и изтощени хора и животни достигат границата. Влизат в едно село, което се оказва Кайбелар (дн. Странджа). Пренощуват спокойно, като мислят, че няма кой да ги преследва. На сутринта се оказва, че през нощта местните селяни са напуснали селото. Авренските бежанци продължават до с. Еледжик (дн. Горска поляна), после през село Капаклъкьой(дн. Ружица), Куртбунар(дн. Вълчи извор), Болярово и Попово, където остават за по-дълго, за да отремонтират каруците.
Покрай височината Баралкайряк излизат на Каравеловското ханче. На 4 км югоизточно от него на поляна до Тунджа се установяват на бивак. В продължение на една седмица им се осигурява храна от 29-и Ямболски полк, докато изтече карантинния период.
След престой в селата Отманлий (дн. Симеоново), Пандаклий (дн. Тенево), Бикьово (дн. Козарево) и др., през 1914 – 1915 г. по решение на Околийската комисия в гр. Ямбол, те се заселват в неговия квартал Каргона, настанявайки се в ханове, навеси и стопански сгради до 1920 г.
На 15 септември 1915 г. България влиза в Първата световна война. Всички мъже на възраст от 22 до 45 години са мобилизирани. От бежанците заминават 77 души, от които загиват шестима.
Катастрофалните последици от участието на България в Първата световна война влошават положението им. Като цяло индустрията в града не може да поеме освободената от селското стопанство работна ръка.
Ямболската комуна(1920 – 1921 г.) защитава гладуващите изселници от Тракия: раздава им се брашно на намалени цени, въвеждат се купони за най-необходимите стоки, износът на животни става само с предварително разрешение от общината. През лятото на 1920 г. започва застрояването на мястото до гробищата. Родът на Братанови започва първи. Къщите, които строят, са от кирпич и дървен материал, който набавят от местността Ормана, по 3 куб. м на семейство. Къщите са с две стаи и антре. На стените оставят отвори за прозорци и врати. Къщите са покривани с папур или керемиди, според възможностите на стопанина. Така за 5 – 6 дни къщата е готова. Дворовете са заградени след 3 – 4 години. Улиците са кални по време на дъжд и сняг, хората сами пренасят на гръб или с каруци сгур от гарата, за да посипят пътеки. Тротоари няма, електричество – също. Улиците нямат имена, наричат ги 1-безименна, П-безименна и т.н. Чак през 1936 година им дават имената на тракийските села и градове: Тракия, Аврен, Енос, Кавала, Силиврия…които са запазени. Авренските деца, живеещи в ямболския кв. Каргона, се учат в училище до черквата „Свети Георги“. Когато се настаняват в новия квартал, ходят в училищата „Кирил и Методий“ и „Даскал Атанас Кожухаров“, докато съберат средства за построяване на собствено – „Страшимир Кринчев“.
Материалите събра и оформи – Таня Тсиолакиду
Източници: Стефка Станчева: БЪЛГАРИТЕ ОТ АВРЕН, СИЛИВРИЙСКО, В ДАЛЕЧНОТО И БЛИЗКО МИНАЛО, Георги Братанов – Спомени и разкази, в-к „Тракиец“ (Ямбол) Стайко Трифонов, История на българите в документи 1878 – 1944. Т. I, част втора: Българите в Македония, Милетичъ, Любомиръ. „Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година“
