ЕДИННИЯТ РОДОВ КОРЕН НА БЪЛГАРИТЕ ХРИСТИЯНИ И МОХАМЕДАНИ ОТ ЗЛАТОГРАДСКО от Величко Пачилов

ЕДИННИЯТ РОДОВ КОРЕН НА БЪЛГАРИТЕ ХРИСТИЯНИ И МОХАМЕДАНИ ОТ ЗЛАТОГРАДСКО
от Величко Пачилов
Независимо че от помохамеданчванията са минали много години, все още се знае и помни единният родов корен на много от християните и мохамеданите в Златоград и околните селища. Като пример може да послужи Хекимовският род – родът на моята майка и на осем-девет поколения известни лечители и лекари. На родовите събори, състояли се през 1985, 1995 и 2005 г. в Златоград, бяха изнесени много и интересни сведения за този род. Родоначалникът Стоян е роден около 1700 г. Той е имал двама синове и три дъщери. Единият му син се помохамеданчил, а по-малкият – Манол, успял да остане християнин. И трите му дъщери обаче се омъжили за мохамедани. Толкова били оредели момците християни. Едната отишла у Алибашовци, другата у Ефендевци – все родове от града, съществуващи и до днес, ала третата се омъжила в района на с. Бенковски. Зетят от района на с. Бенковски бил еничарин. Той е запомнен с изключително доброто му отношение към жена си – позволявал е по-продължителни гостувания в Златоград. Жена му пристигала на кон, тържествено, със свита. Това освен другото показва, че еничаринът бил влиятелна личност. А златоградските зетьове и да искали не можели да позволят на жените си да преспят даже една нощ при майка си. Те трябвало да се съобразяват със строгите изисквания на шериата. Фанатиците зорко следели за тяхното безусловно изпълнение. Особен интерес предизвика сведението на д-р Никола Д. Хекимов (р. 1922). Когато през 1954 г. работел като зъболекар в с. Бенковски, неговият приятел Исмаил Мустафов Рустемов от стария род Измирлиеви от съседните села Китна или Могиляне, счетоводител в кооперацията, му казал: „Знаеш ли, че ще излезем роднини? Научих от дядо си наскоро, преди да умре, че навремето сме взели невеста от Хекимовския род. Но това било отдавна, още не сте се казвали Хекимовци.“Тази предсмъртна изповед потвърждава по отделен, независим път съхраненото в родовата памет на Хекимовци. По-късно Имаил, чийто майчин език бил турски, се изселил в Турция.Според родовата памет пряк потомък на най-големия помохамеданчен син на родоначалника Стоян е Хасан Мустафов Чаушев (р. 1884). През 1922–1924 г. били съдружници с дядо ми Лазар Г. Хекимов (1863–1927). Заедно наели и стопанисвали Хаджикостадиновия хан, дюкян и фурна. Почитали се и се уважавали като братовчеди. През 1946 г., когато починал най-малкият брат на дядо ми Димо Г. Хекимов (1869–1946) Хасан, въпреки съществуващите тогава верски предразсъдъци, отишъл късно през нощта, когато при покойника останали само най-близките му хора, да му се поклони. Стоял той дълбоко натъжен, избърсал сълзите си и казал: „Мил ми е много, защото сме една кръв. Вижте, че имаме и голяма прилика.“ И наистина двамата много си приличали. След малко добавил: „На айтакъва саръ са казват тева работи“ (При такива обстоятелства се казват тези работи). Майка ми Надежда Л. Пачилова (1903–1981) разказваше как баща ѝ, моят дядо Лазар, през 1912 или 1913 г. се опитвал да спаси двамата имами, обвинени, че потурчили (помохамеданчили) гъркинята Смарайна от Ксанти, макар тя доброволно да пожелала това, за да се омъжи за златоградчанина Исеин Карибчето. Когато не успял и те били разстреляни, дядо ми Лазар плакал и нареждал, че това е несправедливо и обяснявал на децата си какви добри и уважавани хора са били тези двама негови братовчеди. Разказваше още майка ми как нейните баща и майка са изпращали на Великден червени яйца и клинове (баници) на роднините си мохамедани, а пък те на Байрам им пращали баклави и клинове. Също така, когато е имало сватби, са си изпращали дарове. За дарове между Хекимовци и Алибашовци разказва и Петрана Т. Шукова (р. 1933).Тъй като в турско време (до 21.11.1912 г.) взаимните посещения по домовете и по-близкото общуване на семейни начала между мохамедани и християни били забранени, то семействата на дядо ми Лазар Г. Хекимов и неговите братя и сестри, когато минавали покрай къщите на своите сродници-мохамедани Кемил и Тасим Пехливанови в Табаханата (дн. Граничар) на път за Лъджите (дн. Термес, Гърция) или за светоките св. Илия и св. Костадин, спирали уж да поискат вода и да си отпочинат, а всъщност да се видят и да се разтъжат. Дъщерите на Кемил, вече в свободна България, са общували с майка ми и са се почитали като братовчедки. Съществували са роднински връзки и между Кинаневци и Хекимовци, но могат да се посочат и много други. Видният родопски книжовник и етнограф Стою Н. Шишков пише в сп. „Родопски старини“, кн. IV, 1892 г.: „Бащата на днешний първенец, българин в Даръ-дере, Александър А. Чоновски, когато да се жени, кръстница му била помакинята Аршинка, която отишла при него, та му дала прошка и препоръчала роднината си християнска Хикимовци да го венчаят, тъй като тя била мохамеданка и не можела да направи това.“ Величко К. Хекимов (1909–1985) помнеше, че в детските му години една жена – мохамеданка от Аршиневци, е палела кандило в къщата си. А семейство Весела (р. 1929 г.) и Кирко (р. 1922 г.) К. Пачилови това лято (2009 г.) ми разказваха, че една от аршиневските жени е имала в мазето си икони и кандило, където слизала да се моли. Държала ги под ключ. За Аршиневци се знае, че са имали родство и с бащиния ми, Пачиловски, род, с който са общували по-близко. Аршиневските деца, макар и мохамедани, са преспивали вечерта срещу Коледа у чичо ми Георги К. Пачилов (1880–1946), за да станат посред нощ и тръгнат да коледуват заедно с неговите деца Ангел и Михаил. У чичо ми Костадин К. Пачилов (1878–1955) пък са преспивали Али и Рамадан Кокуневи, за да коледуват с неговите деца Георги и Кирко. Тук става дума за края на 20 и началото на 30-те години на миналия век.
Интересен е също така случаят с Налбантовия род. Старият налбантин от махала „Хаджи“ по време на доброволното покръстване в Златоград през 1912–1913 г. поканил семейството на Януда и Димо Г. Хекимови за кръстници, за да възстановят роднинските си връзки. Същото са направили и много други мохамедански фамилии. Например моят чичо Костадин е бил кръстник на фамилията Кокуневи от съседната махала „Колљто“, а чичо ми Георги е кръстник на Аршиневи от същата махала. Особен интерес представлява сведението на Милко Илиев Алабашев. На Третия национален събор на родопската песен „Родопите и Космоса – Златоград ’97“, състоял се на 13 и 14 септември 1997 г., по време на молебена на отец Боян Саръев, той ми разказа нещо изключително: Когато преди около 50 години ремонтирали старата си къща – заменяли тесните прозорци с нови, по-широки и светли, намерили зазидани кандило, кръст и голям счупен нож. Това ги потресло. Разбрали те каква била работата. Счупеният нож свидетелствал за насилствено помохамеданчване. След години, когато обществено-политическите условия позволявали, цялата фамилия с подобаваща тържественост се покръстила в Бачковския манастир. Впрочем Алабашовци отдавна са знаели за родството си с Хекимовския род, което беше потвърдено и в изказването на тяхна представителка на родовия събор през 1985 г. Подобни факти биха могли да се посочат и за бащиния ми – Пачиловски, род. Още повече че една издънка от него, която навремето си е приела мохамеданската вяра, е успяла да запази фамилното си име Пачилов. Проучванията показват, че общият ни корен е от с. Жълтуша, от едноименната махала „Пачелици“, наречена по-късно „Лобода“. След трагичните битки на българите под предводителството на легендарната девойка Саръ къз (Жълтото, т.е. русото, момиче) оцелелите християни побягнали от тези места. Моите прадеди, които се укрили около рида на древното светилище „Костадин“ (сега пресечен от границата), а по-късно се заселили в Златоград, са успели да увардят християнската си вяра. Другите, чиито потомци се установили в с. Върбина, не са могли да направят това. Все пак те са успели да запазят фамилното си име, българския език и българското си самосъзнание. Когато на 16 август 1976 г. заедно с баща ми Станислав К. Пачилов (1900–1980) и братовчедката ми Василка К. Стоянкова (1911–1994) посетихме Върбина, за да търсим сродниците си, намерихме Ахмед Смаилов Пачилов, роден през 1926 г. Той ни разказа интересни неща за неговия род, за брат си Хасан – знатен миньор, починал на 38 г. от силикоза, и за сина си Слав Иванов Пачилов, роден през 1953 г., който работел във Варна. Разбрахме също, че дядо му Хасан (1853–1938) е разказвал, че навремето си са поддържали връзка с Пачиловци от Златоград. Така се потвърди запазеният спомен, че в турско време при Пачиловци са идвали на гости „агупти“ (ковачи) от „горните“ села. Тогава, поради забраната да общуват на семейно ниво християни и мохамедани, още повече от един корен, Пачиловци не са огласявали, че имат семейни гости и че с тези хора са от един корен. След срещата баща ми беше убеден, че с Пачиловци от Върбина сме една кръв. Той беше поразен от невероятната прилика на Ахмед с починалия му братовчед Георги Л. Пачилов (1877–1949), и то не само физическа, но и по маниери, мимика и начин на говор. Други такива златоградски родове са Ванчеви и Анджерови. Както е известно, офицерът от турската армия Хасан Анжеров, като командир на военна част, съставена от българомохамедани, отказал да изпълни заповедта на Явер паша през октомври 1912 г. и да настъпи при Кърджали срещу българската войска, като заявил: „Ние срещу своя народ няма да отиваме“. При доброволното покръстване в 1912 г. Хасан приел българското име Аспарух. Веска Георгиева Ванчева–Дашинова (р. 1936 г.) ми е разказвала, че нейният дядо Евтим Ванчев (1864–1952) е казвал, че с Анджеровци са повече от роднина. Семействата им били много близки. На всеки Байрам Ванчеви били на гости у Анджерови, а те им връщали гостуването на Великден и Коледа. Когато през 1940 година баща ѝ Георги (1906–1957) бил взет запас, дядо ѝ Евтим повикал в магазина да го замести Митко Анджеров, с чийто баща се имали за братя. И това станало без инвентаризация и други формалности. Просто Митко влязъл в магазина и започнал да продава, а и да го снабдява със стока. И това продължило четири години. Съседите се шегували с Евтим Ванчев, че на стари години най-сетне се е сдобил с втори син. Известни са и други стари златоградски родове – християнски и мохамедански, които имат общи корени, но това е тема, която може да бъде продължавана и допълвана.