“ А ОДРИНСКО “ – СВЕТОСЛАВ СТАМОВ

Директната македонска миграция между освобождението и войните е от порядъка на 400 хиляди души. Голяма част от нея се заселва в ключов за политиката на България град – София. Оттам нататък нищо в политиката на България не може да се случи без да се вземе предвид тежката дума на македонската диаспора в София. Македония дава на България 4-ма министър-председатели, безброй журналисти, деятели на културата, интелектуалци и политици. Те са звезди на българския небосклон. Те са и убийците на Стамболов и Стамболийски (на първия вероятно със сръбски пари и заради отношението му към Русия, в която македонската диаспора вижда единствена надежда за освобождение, на втория заради обратното – предаване на българските интереси в ръцете на антантата и Кралство Югославия, македонци са създателите на БКП (тесните социалисти на Дядото), лъвовете от лайпцигския процес (Гошо Тарабата, син на македонски мигранти и бъдещ собственик на мавзолей насред софЕто). Според Дънкан Пери:

от 1289 офицери в българската армия през 1900 г. 430 (33%) са родом от Македония;

от 35 000 държавни служители 15 000 (43%) са от Македония;

от 3412 екзархийски свещеници 1262 (37%) са от Македония. – и това са данни отпреди илинденските миграции и тези от двете войни. От тия дни е поговорката „един габровец надлъгва двама шопи, а един македонец – двама габровци“.

Македонските мигранти са оперени, отракани, интелигентни, с афинитет към публичните длъжности и политиката. Хенри Ноел Брейлсфърд във великолепната „Македония, нейните народи и нейното бъдеща“ от 1903-а, която препоръчвам с две ръце като най-брилянтния очерк за Македония, от който е взаимствал, междувпрочем, Д. Талев за неговия „Железен светилник“, потвърждава подозренията ми – „Македонските българи в София се отличават с по-голяма живост на характера и са по-интелигентни от местните, поради което лесно се налагат“ –http://www.promacedonia.org/hb/brajlsford_makedonija.pdf, което евентуално обяснява свръхпредставянето им в политиката и държавните служби. Но това е само върхът на айсберга. Македонската миграция е значително по-стара от 19-ти 20 век. Т. нар тронки -от район в централна Странджа, говорят македонски диалект и предците им са от Македония. Хората са като реките – текат от високото към ниското; мигранти от високите полета на Македония, гонени от глад и албанския натиск, фромират поток на изток, създал Брацигово, Перущица, Батак, Панагюрище, Клисура, Копривщица (махала Арнаут и махала Жупан, третата, махала Тороман, е може би от босненски преселници) и още стотици селища, чак до Малко Търново в Странджа и Девня и Провадия край Варна (последното установено от руски филолог, който открива стотици албанизми в езика на девненските и провадийските българи, които бягат в Бесарабия през 1830-те, заедно с руските войски). България е полупразна през 15-ти век, това е причината. Празна земя, заселвана (принудително откъм Краището и Македония, един безкраен керван от хора. Празна земя, бавно заселвана с „македонци“. Това е и причината разликите между двата диалекта да са толкова малки – разделили са се много късно, през 16-ти 17 ти век са започнали диференциация.

Защо са толкова отракани македонските българи в София – чуди се Брейсфълд в книгата си. И си отговаря – сигурно защото, макар и идващи от селца, те притежават характерната отраканост и енергичност на градското население, Македония е гъсто населена и селцата са в дефакто градски мрежи, за разлика от рядко населената, селска България, типична с наивността и простодушието си. Сигурно приказката „един габровец надхитря двама шопи, а един македонец двама габровци“ е от тези времена. В същото време, Брейсфълд обаче твърди и нещо различно – в Македония, македонските българи са най-бедното, битово изостанало, живеещо в нищета, селско население – градовете са заети от албанци и турци, които държат административни позиции, власи, които държат кръчмите и малките магазинчета и гърци, които държат търговията. Англичанинът е поканен на българска сватба, в малко македонско селце.Настаняват го в къща с една единствена стая, без мебели, която споделят 15 души. „Тази е най-богатата, обясняват му. Другите са още по-зле“. На сватбата Брейлсфърд с изумление научава, че албанският бей ще се ползва от правото на първата нощ, т.е. ще преспи с невестата преди младоженеца. Забележете, годината е вече 1904-а. Ако твърдението на Брейлсфърд нарушава гордостта ви, успокойте се – всички народи са създадени така, от последните 10 хил. г., в цяла Евразия – всички бъдещи господари са бивши роби, обогатени с агресивните гени на бившите си господари, които са отхвърлили (не без помощта на насила придобитите от тях агресивни гени). Та, алтернативно, македонският българин носи в себе си отракаността, гордостта, енергията и агресивността на трите други македонски народа, с които е във вековен контакт – албанци, власи и гърци. Тази енергия, предприемчивост и експресивност фертилизира целият народен български дух, от Паисий и Вазов, потомъкът на бегълци от албанския терор в Янинско, през възраждането, въстанието, освобождението и енергичния градеж на своя държава. И тука идваме до отговора на входния въпрос – защо българската обсесия е по Македония, а не по „Одринска Тракия“? Защото цифрите. Докато македонската миграция в Б-я е от порядъка на 400 хиляди души, събраните в Дедеагач западнотракийски българи след разорението на селата им през 1913-та, по сведения на Милетич, са 18 хиляди общо. Толкова. Това е истинският размер на българската популация в беломорска Тракия. 18 хиляди. 2. Това е популация от високата планина, а не от беломорската равнина. Трите най-големи селища на „тракийските“ българи – Манастир, Сачанли и Доган Хисар, всъщност са високо в планината. В равнината на беломорието, български селища на практика *няма*. Живейте с това. 3. Най-голямото от трите е Сачанли, с 400 къщи. И 150 хиляди глави рогат добитък, което звучи абсурдно днес. Първото училище в Сачанли е открито чак през 1903-а г. от ВМРО. Дотогава, в селото училище *няма*. Тази любознателност, любов към образованието, толкова характерна за македонските българи и въобще за България, в беломорска Тракия отсъства *напълно*. Първият учител, млад македонски ентусиаст, пратен от ВМРО, издържал 3 месеца и избягал. ВМРО пратило втори учител за училището си. Той издържал 4 месеца (данните са на Б. Славков). Третият учител е бил прадядо ми. Той издържал три години, преди да избяга, защото „много ги обичал, въпреки всичко“. След това учител повече не се появил.. През какво точно са минавали учителите там, какви са били местните ученици и какво е било отношението на тракийските българи към образованието можем само да гадаем, но тези скоропостижни бягства са казващи за разликите в характера и привичките на македонската и на тракийската популацията. Едните създават възраждането, при другите то никога не пристига. Това е и голямата разлика между македонските и тракийските българи, освен в бройките, което прави разлика и в отношението на България към двата си региона. Разбира се, по данни на Н. Инджов, манастирските българи също са потомци на мигранти от Краище или Македония. Такива са и сачанлийци, по сведения на Евлия Челеби, който при посещението си в Сачанли записва лаконично – „Дебелоглави гяури са. Целите в бяло. Носиите им като албанските. Избяга ми роба в селото им, отказаха да го предадат, въпреки настояването (на властите)“. Третата причина, защо Македония, а не Тракия е в параноидния, горд, затворен характер на тези твърдоглави планинци, които не биха се оплакали на никого и за нищо, макар да изпитват същите емоции към родните си места като македонските българи – „Пред реките на Вавилон окачих арфата си, там седнах и заплаках“ – както свидетелстват съдбите на Мара Михайлова, моя кръстница (тракийците знаят коя беше Мара), мъжът и Илко Димитров (тракийците добре знаят и той кой беше, останалите –не.), първи братовчед на дядо ми Стоян и последен ръководител на военизираното крило на тракийската организация, заточен от комунистите до живот в Момчилград, заедно с брата на дядо ми, Георги Стамов, на подписки до края на живота си, угаснали в самота и изолация, по искане на гръцкото правителство, наказание за въоръжени наказателни акции на територията на Гърция, продължили и след 9-ти септември 1944-а г. Мир на праха им.