ПО СЛЕДИТЕ НА ДЕДИТЕ БАЛЧИШКИ ТЕЛЕГРАФ МАРУСЯ КОСТОВА

В малък празник се превърна екскурзията до гр. Тулча- Румъния и делтата на р. Дунав от местното дружество “Българско наследство. В гр. Констанца ни посрещна българката с голямо”Б”- Иванка Унгуряну, за да изминем пътя на нашите родители, дядовци, баби, прадядовци, прабаби от 1880 г. до1940 г., които са били в Северна Добруджа.

Още в Констанца посетихме Бялата българска църква “Св. Николай”, която е в непосредствена близост до сградата на българското сдружение “Единство”, събрало над 100 души с българско потекло. Да забележим, че сградата е на три етажа.

До прочутото Казино в този град се намира монументът на румънския поет Михай Еминеску, заедно със своето вдъхновение – красивата Вероника /образът ѝ ми напомни за нашата Мара Белчева./Недалеч се намира и монументът на римския поет Овидий, заедно с тамошния музей, в който може би има експонати от Балчишкия музей, взети през 1940 г. с румънския кораб “Ойтус”…

След това следваха католическата църква,ортодоксалната “Св.Св. Петър и Павел, дървената църква…
За да посрещнем в последствие Архангелов ден заедно с жителите на с. Лунка /чийто фолклорен състав бе гост на балчишкия форум “Българско наследство” през м. август 2016 г. /с кмет Кирчумару Михаил и основен двигател на всички културни събития в региона-неуморимата и всераздаваща се Виорика Дончу. Преди нас вече бяха пристигнали народните певци от с Дъбовик, общ.Г.Тошево, които са присъствали и на тържествената литургия в село Лунка.

Здрав български дух демонстрираха всички участници в този християнски празник. Всичко беше неповторимо и ние радостно се приобщихме към всички наоколо. Разговарях с две възрастни българки, омъжени там, като използвахме езика на моите дядо и баба. Оживена реч, одобрителни възгласи, аплодисменти отвсякъде в препълнената зала. Весели закачки- превъзбудени повече отвсякога /забележете/ предимно млади хора.

Наред с народните песни, чухме и румънска чалга, изпълнена от Йонела Марикос от гр. Констанца. Препълнената зала се взриви след изпълнението на момичетата от трупа “Головица”с координатор Матей Лауренцо, а когато след песните тези девет момиченца заиграха уверено и майсторски кръшно българско хоро, усетихме мига на красотата, улавяйки момента на разпукването, присъщ на всяко истинско изкуство.

В притихналия миг, след аплодисментите, загадъчно романтично, ала мощно се разнесе песента на руски език за девойката Маруся и нейната трепетна любов, изпълнена от липованците от съседното село Журиловка.Това естествено разчувства водачката на нашата група ѝ тя веднага ги покани да присъстват на Третия международен форум “Българско наследство”, който ще се проведе в нашия град от 25 до 28 август 2017 г.

Поради напредването на времето, не можахме да чуем изпълненията на останалите, защото трябваше да пътуваме към с. Бая /Хамамджии/, за да преспим. Пък и тахометърът на нашия шофьор трябваше да отчете паркиране в 19.00 ч.

Село Хамамджий е село с 5000 жители, но има два малки хотела и ресторанти, на които мнозина има на какво да се научат от него, по отношение на вътрешното разположение.

Сутринта се събудих от весела детска глъчка,момиченца и момченца забързани, пеш, бързо споделяйки нещо, радостно се смееха. Останах онемял и възторгнат. Това чувство дълго ще се разхожда неспокойно в мен.
Пътувайки към гр. Тулча, спряхме в с. Михаил Кугелничану, за да поднесем цветя пред паметната плоча на Апостола на Свободата- Васил Левски, който за кратко време е бил учител в този район.

Минавайки през Бабадаг, отляво се кипреха разточителните къщи на тамошните цигански кланове , а отдясно скромно им съжителстваха едноетажни къщички на асимилираните отдавна българи, вече станали част от Romania mare /голяма Румъния/.
Още отдалече ни посрещна паметникът, издигнат в гр. Тулча, по случай края на Руско-турската война през 1878 г. Именно тогава нашите освободители, които впоследствие се оказаха наши поробители, подариха Северна Добруджа на румънците, доказвайки на света, че винаги сме били здрав народ и калпава държава.

Кратка разходка с корабче по делтата на р. Дунав- реката,  в която  през 1916 г. са били поени конете на българските кавалеристи, водени от българския генерал Иван Колев, роден в Бесарабия и наречен от западните журналисти “бащата на българската конница”.
Като всеки истински българин няма да забравя моите, твоите, нашите прародители, установили се тук, подгонени от отоманския ятаган, за да съхранят не само своя живот. Още през 1807 г. откриват първата частна болница на Балканите, а през 1811 г.- училище.         Българската църква “Св. Георги”, за която нашите сънародници са събирали пари от 1851 г., но ферманът от султан Абдул Меджид е издаден едва през 1856 г. – дотогава не е била изписана и осветена. Надписът под барелефа указва, че това е сторено на 20.05.1857 г. Църквата е изографисана отначало от българина Рафаил Матеев, художник- портретист, учил в Рим, като негови картини се съхраняват Националната художествена галерия- Букурещ. Дървеният иконостас /с размери 17/15 метра е произведение на изкуството, състоящ се от  90 икони, повечето от тях подписани от Станислав Доспевски /това е псевдонима на Зафир Зограф- представител на Самоковската художествена школа, племенник на Захари Зограф/. Този българин е един от първите с академично художествено образование, отначало учил в Московското художествено училище за   живопис, скулптура и архитектура и завършил Императорската художествена академия в Петербург.
През 1866 г. църквата е била седалище  на епископ на Българската екзархия. През 1873 г. е построена часовниковата кула с височина 27 метра, днес е повече известна, като “църквата с часовника”. Храмът е осветен повторно от двама български митрополити- Григори и Симеон, заедно  с тулчанския епископ Климент Браницки  /Васил Друмев/ през 1875 г.

Тогава е открита и българска печатница.

Българското читалище в Тулча е ” Търновско сборище”- открито  през1861 г., но през 1869 г. е преустроено, разширено и с ново име ” Съгласие”. През 1895 г. румънски националисти го подпалват, но преди това открадват преписа на Манасиевата хроника, този препис е поръчан от  нашия цар Иван Александър, датира от периода 1344-1347 г., написан на старобългарски език /сега се съхранява в библиотеката на Румънската академия на науките/.

В Тулча има и други, още по-трайни следи, от силното ни българско присъствие, за което има много свидетелства. Може би трябва да започна с румънския буквар, написан на кирилица в гр. Брашов – 1853 г. и е част от фонда на музея по История и археология в гр. Тулча, т.е. техният буквар е написан и увековечен с… български букви…
Другото, което видях и запомних, е мирното съжителстване на монументите на самия бряг на реката – техния Карол Първи, /за разлика от нашия Фердинанд/, а недалече  бяха бюстовете на руския поет Сергей Есенин, турския държавник Мустафа Кемал Ататюрк, украинския писател Тарас Шевченко ѝ гръцкия Никос Казандзакис.

То имаше и още неща за  запомняне, но времето беше малко, затова трябва да има ѝ следващ път, когато отново балчишкото “Българско наследство” ще се справи благородно със задачата да  съхраним трайността  и верността на събитията.
Защото още през 1933 г. във в- к “Щурец” карикатуристът Райко Даскалов /убит след преврата -1944 г./ ни споменава за националния девиз: “Съединението прави силата”, /може би вече символичен/, който още тогава посочил трагедията на разделения български народ, имайки предвид Западните покрайнини, Източна Тракия,  Северна Добруджа, Македония….Тъжно напомняйки ни и за държавния девиз: ” Боже, пази България”. Българите най-често възлагаме задачата на Бог да ни съхранява…
За разлика от другите държави, които имат за цел да съхранят, защитават и зорко пазят своите интереси!

С тази екскурзия до изконните български добруджански земи, мисля, че направихме и ние нещо, обелихме зрънце в националната българска памет за съхраняване на родното, на българското.

Георги ЙОВЧЕВ от Балчик до Тулча и назад