*Този разказ, предаден с известни литературни подобрения от Михаил Греков, в действителност има стойност на исторически документ за живота на бащиното му семейство през тежките години на кърджалийството, преселването и установяването на българите от Сливенско в Бесарабия (Бел. съст.).

Бесарабия, тоя много хубав кът на земното кълбо, в различни времена е принадлежал на различни народи.

В началото на миналия  век Бесарабия стана неразделна част от руската империя и по тоя начин Русия се доближи до Турция, стана й съседка.

Това обстоятелство отведнъж го почувствуваха угнетените поданици  на султана -българите, и почнаха да се изселват в свободна Бесарабия, гдето намираха високо покровителство, широка свобода.

Преселванията в Бесарабия почнаха още от 1790 год., когато фелдмаршал Суворов превзе крепостта Измаил, и те се продължаваха в малки и големи размери дори до Освободителната война 1877-1878 год.

Но в 1829-1830 и 1831 година е станало масово преселение в Бесарабия, което е образувало цели 70 села и два града, а нашите забягнали из отечеството си братя и ден-днешен живеят там и се наслаждават с мирен живот под покровителството на мъдрите руски закони.

Преди повече от четиридесет години аз посещавах казаните български села или колонии, както ги наричаха русите, живях там значително време, запознах се с тия наши братя и съобщавам това, що записах по думите на войводата Генчо Къргов, като тургам в заглавието на разказа си името на тоя малко кому досега неизвестен герой.

Материала предавам така, както е записан, а героят на разказа — войводата Генчо Къргов е лице известно в оная земя, но вече починало в 1883 год. на възраст повече от 90 години. За делата на тоя личен герой аз ще имам случай още да поговоря и другаде.

                                                                                                                                                                                           С.Ч.

(М. Греков)

ЧАСТ ПЪРВА 

ГЛАВА ПЪРВА

С войводата Генчо Къргов аз се запознах за първи път в собствената му къща, в с. Дермендере, Измаилски окръг ­- Бесарабия.

Селото Дермендере е разположено на едно прекрасно равнище, пресечено от две долини по остър ъгъл и лежи на равно разстояние между градищата Измаил и Болград.
Селото Дермендере по онова време беше доста голямо. То беше планирано, имаше четири правилни улици, на които селските къщи бяха съзидани правилно и равномерно една от друга. Него разхубавяваха прекрасните общински постройки: църква, училище, общинско управление, общински хамбар.

Църквата, училището, общинското управление бяха съградени от тухли; хамбарът —  дъсчен и в него селяните държаха запасните си храни за гладни години.

Всички тия постройки бяха обградени със зид и украсени с диви и фруктови дървета.
По-отстрани от тия постройки, като сираче стоеше още едно строение; то беше изкопано в земята, покрито с пръст и имаше широка врата, над която висеше черна табла с надпис: „Дермендерское Питейное ЗаведенIе” — това бе селската кръчма, бакалският дюкян.
При входа в селото, от двата края, на видно място стърчаха стълбове, описани с бяла, синя и червена боя — руския трикольор.

На стълбовете бяха приковани железни плочи и на тях с едри букви написано: „ИзмаильскIй округъ, колонIя Дермендере. Дворовъ  280, душъ  2250; мужскихъ  1134, женскихъ  1116”.

Дермендере, по всичко се виждаше, беше в цветуще положение, а селяните му богати — зажиточни, както казват русите, и гдето и да протегнеха ръка, досягаха всичко.
Та и как няма да досягат от всички страни, когато руското правителство ги беше облагодетелствувало, когато трепереше над тях, като над свои малки чада!
Така е, но и от своя страна българските преселници отплащаха на своето ново отечество с любов и безпределна преданост.

С войводата Генчо Къргов аз се запознах, както е казано по-горе, в неговата собствена къща и изповядвам, че бях учуден, смаян от това, що видях със своите собствени очи вътре в стаите на една селска къща.

Къщата имаше обширен двор, 10—12 декара и в него бяха разположени: високата му едноетажна с 8 стаи къща, под която гевгирен зимник, извит от рязани варовити камъни, където бяха натъркаляни 10-15 бъчви руйно вино.

Малко по-настрани се издигаше отделна кухня, гдето се готвеще за 15-20 души и където се помещаваха пастирите, ратаите, пазачите и пр.

Къде средата на двора стърчаха три дъсчени хамбара, препълнени с жълта пшеница, а след тях идеха яхърите, гдето цвилеха атове като змейове.

Още по-настрани бяха разположени ъглите, гдето вечер-сутрин се дояха 15 крави, а близо до тях се затваряха 120 глави едър рогат добитък! Овци войводата не въдеше, той си имаше за това своите причини, които ще се обяснят по-нататък, държеше около стотина глави само за домашни потреби.

Освен всичко това войводата владееше една вятърница със стойност от 2 до З хиляди рубли; лозе от около 40 декара и до 600 декара ниви, ливади, пасбища,
Самата къща на войводата беше пълна-препълнена чаша! Обилие се лееше в нея и показваше, че владетелят й е човек разумен, разпоредителен, трудолюбив, пестелив. Пък
къщната обстановка, накитите и ръчната работа*; която видях в къщи, показваха, че и стопанката не дремеше, че и тя дене-ноще се трудеше да обогати своята къща, че не доспиваше със своите чада, но затова имаше всичко, досягаше всичко.
Когато старият войвода ме покани да разделя обяда му, изповядвам, че бях учуден и не знаях, дали в къщата на селянин се намирам или в къщата на някой чокой! В своята широка къща войводата беше отделил една от 8-те стаи за столова, гдето сядаха да обядват всеки ден 10 души.

Сред столовата беше поставен грамаден стол, а около него наредени канапета за седение.
Столът беше покрит с бял, чист кълчищен (къщна работа) месал, за всеки имаше отделен прибор с кърпи за изтриване.

Когато ястието почна да се дими на стола, хазяинът произнесе заветната дума:

— Заповядайте!

В ръката му се яви графин с някаква си настойка, прилична по цвета си на кехлибар.
Сега той наля три чаши; подаде едната мене, другата на стопанката, а третата пое сам.
— Заповядайте! — се обърна стопанката към мене и кат нямаше повече нужда от канене, ние се чукнахме и изпихме чашите.

След това почнаха да се нареждат едно след друго ястиетата, които ние запивахме с розово, чудесен аромат, вино. Щом се свърши обедът — ситен обяд от 4-5 ястия нам подадоха десерт от туршия круши и петмез с рачел и орехови ядки.
След десерта ние с домакина седнахме в една голяма, добре постлана стая, която беше един вид гостна, и разговорът се почна между нас.

Войводата Генчо Къргов, при своите 72 години, беше още прав, статен, строен cтарец.
Ръст той имаше среден, пълен беше, плещест. Лице имаше правилно, над което растяха още черни къдрави коси.

* Мене показаха копринени ризи и други копринени платове, изработени в къщи. В къщата на войводата се хранеха буби, като развъждаха до четири напръстника семе, що бяха изнесли из своето отечество.

Очи той имаше сиви, големи, умни; нос римски. Брадата си бръснеше, а мустаците му бяха малки, гъсти и почнали да белеят. Бузите му румени като на 20-годишно момче, а зъбите му, при толкози напреднала възраст, бяха цели — неповредени.

Облеклото на войводата се състоеше от късо палто – син дебел шаяк, подплатено с кожи; гащи носеше от същия шаяк, а краката му бяха обути с дълги чизми. Главата му винаги беше покрита с калпак от сива кримска кожа.

Изобщо може да се каже, че цялата фигура на стареца внушаваше уважение. Аз бях подкупен от сладкия разговор и милото лице на войводата, който, както споменах по-горе, в това време беше 72-годишен.

Цялата челяд на войводата се състоеше от 10 души. Аз на това обърнах внимание и му казах:

— Надарил те е господ с челяд, дядо!

— Да! — отговори той; имах 13 деца: седем сина и шест дъщери, но богу било угодно да ми остави само три сина и пет дъщери! Другите починаха.

— И с имот те е надарил, както виждам!

— Не можем се оплака! — подзе той; бог ни помогна, пък на Белия цар дължим всичко. Аз дойдох в тази земя със счупена кола и две волчета като котки, гдето се рекло, а сега, хвала богу, не мога се оплака, имам всичко!

— Дошли сте със счупена кола и две волчета, — натъртих аз, — а как спечелихте толкова имот?

— Че нали ти казах, — отбележи войводата, всичко дължим на Белия цар, който ни милва, гали, като свои деца! Като дойдохме тука, ние бяхме голи като пушки, но царската милост не ни остави, защото, ако ни бяха оставили на наши ръце, на наши сили, отдавна костите ни биха изгнили по тези голи равнини. Ех, синко, бог е велик, царят милостив! — добави той като за себе си.

— Та с що ви надари царят? — питах аз стареца.

— С що ли? — повтори той питането ми и продължи: — Та с всичко, що видиш! Първо, дадоха ни по 60 десетини* земя на венчило; дадоха ни по 300 рубли за съграждане къщи; освободиха ни от плащане данъци за 10 години**, дадоха ни пари да си купим работен добитък; дадоха ни, на първо време, безплатно храна и семе; освободиха ни от даване солдати!

*Руската десятина има почти ll декара. 

** Официално е известно, че колонистите са били освободени от плащане данъци в течение на 7 години — Авторът.

— А това, що ви хариза царщината, освен земята и солдатлъка, няма ли някога да връщате? — питах аз.

— Никога! — отговори той горделиво. — Ето, аз живея тук, гдето се рекло, толкози години и нищо от мене и моите съселени правителството не е подирило и не ще дири, само че от 20 години насам плащаме вече данък по 20 копейки на десятината. От друга страна, като има човек толкози дарби и милости от бога и царя, не му остава друго, освен да стане имотен и охолен! Тук между нашите съседи няма сиромаси, освен хайманите, що се по цели дни търкалят и прозяват по механите, техните земи пък ги работят трудолюбивите и стават заможни. Имаме тук, за присмех, един съсед — Чобан Петко, комуто никак не върви и с трън да завъртиш около къщата му, не можеш нещо закачи. През дене си дошъл да иска от селото да му се даде място да си съгради къща, че в сегашния му двор имало таласъм, та воловете му ревали, конете му цвилели, децата му плачели, умирали. . . Че как не ще да реват и плачат – гладно седи ли се? Човекът го мързи да работи, и наоколо му, и в къщи, цяла немотия, страх да те вземе!

– Кога се преселихте в тая земя и отгде? — запитах стареца.

– След Дибичевата война! — отговори той. – Мисля, това беше през 1829 година. Аз тогава бях около 40 години; в чумавата година имах повече от 25 години. Много време се измина, синко, оттогава, пък и аз да чета не зная, та не е чудно, ако съм забравил годината; но помня добре, че ние се преселихме в Дибичевата война! Защото аз тогази предвождах дружината от 120 души и в предните редове на войската припках за Цариград.
Като знаех, че старецът е предвождал дружината и бил войвода, аз го запитах как е това станало и той почна така:

– Хей, синко! Много е патила, прекарала тая глава, та ако ти разкажа всичко, ти ще изпишеш цели тефтери.

– Разкажи ми, разкажи всичко, — казах аз на войводата, — та да го запиша!
– Да ти кажа, синко, всичко да ти кажа, ала ще имаш ли време всичко да запишеш?
– Ще имам, ще имам! — се обадих аз. — Ти само разкажи.
Старият войвода, като си намръщи лицето, почна така:

                                                                                   ГЛАВА ВТОРА

Нашето село Колупчии или Хаинито, както се турски нарича, е разположено при самите поли на Стара планина – Балкана.

Колупчии е първото име на селото, българското име, а пък Хаинито – Хаинкьой, то било наречено по-после от турците.

– Не можеш ли каза, — запитах аз войводата, – защо селото ви се е наричало Колупчии, откъде то носи това име?

— Това не мога ти каза! — беше отговорът му. — Ала ще ти кажа защо то е наречено Хаинкьой.
Хаинкьой ще рече на турски мързеливо село, т. е. село, на което жителите са мързеливи, пък с това име го нарекли турците, защото то е било войнишко село и данък на царщината не плащало, но затова подире ще говорим.

И така, Колупчии е разположено при самите поли на Стара планина, до брега на Лазовската речица, на която са наредени селските воденици٭, долапи٭, чаркове٭, тепавици٭ и която извира из Балкана.

Не много далеч, отдолу под село, до самото планинско бърдо Дебелец, Лазовската речица се влива в Радовската, а отпосле тая последнята се втича в Тунджа.
Лазовската река изтича из върховете на Стара-планина и коритото, по което тече, се нарича Лазовский богаз٭, а по върховете й, татък горе, в старо време се намирали колиби, които носяли същото име – Лазово*.

Другата река, рече войводата, така също извира из Стара планина, а проходът, през който тя тече, се нарича Хаинбогази, пък реката, която е много по-голяма от Лазовската, се зове Радовската река.

* Лазово ₌ Влазово = влизам. 

Слушай сега, рече старецът, да ти разкажа това, що съм слушал от стари хора за реката и канарата Радово!

Аз се обърнах във внимание, а войводата, след като направи малка почивка, почна така:
– В старо време, когато турците превзели българското царство и вършели всякакви произволи, в Колупчии имало две хубави моми: те били дружки, обичали се и носели едно име – Рада.

В околните турски села живеял някой си бей, който съгледал хубавиците, аресал ги, поискал да ги вземе и да ги направи свои ханъмки, но това не можало да стане по причина на омразата, която съществувала между турци и българи за народност и вяра.

За желанието на турчина – бея, знаяли момите, роднините им и цялото село, но никой не можал да му попречи, защото той бил въоръжен от главата до петите, пък селените били прости, та не знаяли как да помогнат, как да избавят хубавиците от поганските ръце.

Беят постоянно преследвал момите, пращал ханъмки да ги уговарят, да ги подкупят, но те не искали да менят вярата си, да се отделят от рода си, да се зачернят.
Дружките решили да се убият и да не менят вярата си – да се потурчат. Те слезли един ден по течението на Лазовската река, възкачили се на бърдото Дебелец и се надвесили над канарата, над онова място, гдето двете реки се вливат една в друга.
Сега Радини решили да скочат долу и да се убият. Дружките дълго време се двоумили: никоя от тях не искала да скокне първа, като се бояла да не би другарката да
измени.
Радини имали хубави дълги коси и тия коси решили въпроса за едновременната смърт.
Дружките се молили богу, плакали, прегръщали се и най-сетне, като нямало помощ и милост от никого, вързали си косите една за друга, хвърлили се долу в дълбокия вир и се убили.
От това време насам и бърдото, и реката се нарекли „Радово”; така че сега по нас в Колупчии казват: Радовската канара, Радовската река, Радово.

Канарата Дебелец или Радово, за която става дума, е висока около 300 боя и там, гдето казва преданието, че са се хвърлили момите, е права като стена, но от другата страна тя е полегата и е достъпна да се възкачи човек на върха й. Отгоре канарата Дебелец е плоска и обрасла с дъбове, които стотини години не са виждали брадва.

Откъде пусто пладне, на същата канара има една малка пещера, гдето в старо време са се крили хайдути и кьдето и аз с моите момчета съм намирал прибежище неведнъж.
Нашето село Колупчии е хубаво, много хубаво; то има с какво да прелъсти човека и да го накара да милее за него. Когато идеш от някъде, не виждаш село, а една зелена хубава градина и щом влезеш вътре, тя е обилна с миризми и чист планински въздух.
Реките: Лазово, Радово, Тунджа са пълни с прясна, сладка риба. Балканът изобилствува с дивеч, а пък селото потънало в цветя, ябълки и круши, дюли, орехи, сливи, праскови, грозде.

Пролет, когато припече слънцего, рукнат водите от Балкана, земята се покрие с морава, дърветата цъфнат, а гората се раззелени, та се напълни с птици, които цепят въздуха със своите песни, сладки оглушителни песни и особено когато цъфне гюлът и напълни всичкото пространство със своята сладка миризма, усеща се такава приятност, сладчина, че човеку се не ще да умира никога! Ако, синко, ти се падне някога път по онези места, иди в Колупчии и прекарай времето, когато се берат гюловете! Това време е най-приятното, най-веселото.

Хубаво е там и лете, когато вадата върви покрай хармана и ти носи узрели и нападали в нея плодове от дърветата: круши, ябълки и др.

Много приятно е и есента там, когато се почне гроздобер и по-после, когато бъчвите се напълнят с вино, буренцата с ракия!

След това малко отстъпление старецът си въздъхна, очите му се просълзиха, той ги изтри и продължи:

– Като преминеш селото и прегазиш реката Лазово, излизаш на един площад с три ъгъла, на която върхът се опира на Дебелец, двете страни са реките: Лазово и Радово, а едната страна се опира на Стара планина.

На тая площад се намират селските гюлове, лозя, ливади, пасбища. Тук на тая площад са ставали големи битки между българи и турци, руси и турци, за народност и вяра Христова. През нея минава и пътят, който по коритото на Радово – Хаинбогази, прорязва Стара планина и води за Търново, Оряховица, Дунава. По този път аз доведох в 1829 год. едно отделение руски войски в Тракия.

Моето любопитство беше голямо; боях се да не би старецът да спре интересния разказ и с това да ме лиши от удоволствието да чуя края, та го молих да продължи, а той след една значителна почивка почна така:

– Нашето село Колупчии си има своята кратка, пълна с тревоги и вълнения история и с тая история аз ще те запозная.

Из Колупчии излезе юнакът – Павли Телкиев, който със своята дружина уби водителя на кърджалиите – Кара Фези*, отърва хиляди наши братя селяни от неговите зулуми.
Колупчии в старо време се е ползувало с особени правдини, защото е било село войнишко, както и много други таквизи села покрай Стара планина имало.
В него турчин рядко е стъпвал и ако сегиз-тогиз са дохождали турци, те са били царски чиновници и идването им е било кратковременно, само за няколко часа.
Но отпосле, полека-лека, тия правдини селото изгуби, причина на което станаха самите селяни, които призоваваха вънкашна – турска намеса, без която не можеха да уредят вътрешните си работи.

Това се случи тогава, когато препирните и раздорите нашите селяни не можаха да ги разрешават помежду си и по-слабите призоваваха турска помощ и намеса против по-
силните.
– Какво ще рече войнишко село? – питах аз войводата.

– Войници – войнишко село в старо време са наричали ония села, които на царщината редовен данък не плащали, а в замяна на това вършели друго нещо – давали други помощи на царщината.

Така Колупчии развъждаше хергелета, отхранваше коне и пращаше в Цариград 15 коня на годината. Така аз запомних това от дядо си Генчо Къргов, който беше селски чорбаджия и управител на хергелетата

*Кара Фези, така ни се предаде това име от войводата и така го записахме. 

Веднъж, още момче бях, дядо ми ме отведе при хергелетата в планината, гдето видях как конете се бранят от вълците.

100-150 коня бяха се наредили, извили едно колело с главите си навътре. Всред колелото бяха скрити малките кончета, в безопасно място, от вълците.
Наближеше някой вълк до хергелето и се мъчеше да хване курбан, но в това време изскочеше някой мъжкак, погнеше вълка и като не можеше да го стигне, пък се и умореше, припкаше на мястото си да се скрие, а на помощ му излизаше друг кон и това се продължаваше, докато убиваха вълка или той сам избягаше.

Дядо ми Генчо беше силен човек; той не даваше на турците да се намисат в нашите селски работи и в негово време беше убит Кара Фези.

– А защо, войводо, дядо ти носел прякора „Къргов”?

– Твърде просто нещо, синко! — рече войводата. – Той се е наричал Къргов, защото един от прадедите му дялал в гората липови и букови къргове за мятане хляб в огъня, та го нарекли Къргов и така тоя прякор е достигнал и до мене.

– А кой е този Кара Фези, когото ти спомена малко по-преди?
– Кара Фези беше един от главатарите на кърджалиите. Пък кърджалиите бяха един вид башибозуци, развалени глави, луди глави, хайдути, които правяха голям зулум на раята, та че и на самата царщина, която не можеше да ги усмири, изкорени, защото беше слаба, безсилна.

– А много ли бяха самите кърджалии, от които се бояла самата царщина?
– Колко им е бил броят, това аз точно не мога ти каза, но знае се само това, че те са ходили на четири дяла и всеки дял се управлявал от един ага, а пък Кара Фези бил табурагаси, над всички.

Когато кърджалиите сядали в някое място да гостуват, те го не напущали, докато го не опустошели. Взимали всичко без пари, беснеели, вилнували, правели всякакви зулуми на хората, събирали от тях пари и разправия нямало. Никой ги не закачал и не дирял, закон за тях нямало, те били цар, те – бог!

– А във вашето Колупчии кърджалии дохождали ли са? — питах аз войводата.
– Дохождаха много пъти, бог ги убил! — рече войводата. – Но те на нашето село не можаха да причинят такива зулуми като на полските села, защото, щом доближеха до Колупчии, селяните напущаха селото и бягаха в планината, когато полското население нямаше къде да бяга и влачеше тегобата докрай.

Додат, кондисат, разположат се в село, па ги ти храни и пой на вересия, на юнашка вересия, като си уверен, че трудът ти никога няма да бъде платен.

Подсявай за конете им ячмик, та да не хруснели със зъби някой камък. Кокошките припичай на огъня и ги мажи с масло да били крехки, меки, та да си не изтривалп зъбите; с баници и яйца храни хрътките им, та да им ловели зайци. Плащай им диш-хаки, гдето си утруднявали зъбите да ти ядат храната!

Ами само това ли е? Додат в село, отбележат в кои кьщи има хубави булки, моми, та че ги събират, за да се развличат, да си минават времето, да се веселят, да им играят кьочек, да им наливат ракия!

– Между кърджалиите имаше ли българи, войводо?

– Имаше, имаше, да ги порази бог! Развратници по света много! Тях ги повечето приемаха кърджалиите като съгледатаи: да им казват кой има заровени пари, кой какво имане има, где има хубави жени и др.

Следва…