Образователно дело и култура
По традиция, донесена от Кипровецко през Влашко и Седмиградско, грижата за образованието на децата и младежите е на първо място за българите и във Винга-Терезиополис.
С организирането на винганско училище („шкула“) лично се заема Чанадският епископ Никола Станиславич и за по-малко от година след масовото заселване, през 1742 г. то е налице. Първият учител на първите 60 ученика-момчета е самият епископ. След него с образованието се заемат монасите-францискани от местния манастир, които преподават по традиционните още от Кипровецко илирийски книги, написани с латиница. Учебните занятия се водят във францисканския манастир в центъра на селото до 1756 г., когато е построена отделна училищна сграда за многобройните вече ученици – българчета. В това училище преподават учители-граждански лица. Според имперския закон за образованието училищното обучение в „народните училища“ продължава две години. За високо ценещите образоваността вингани това не е достатъчно и през 1782 г. общината открива четиригодишно училище, в което се преподава и на официалния за Хабсбургската империя латински език. След още известно време винганските ученици надхвърлят 450, почти поравно момчета и момичета37.
В средата на XIX век за българите в Банат става съвсем неприемливо противоречието между техния майчин език и „илирийския“ вариант на хърват-ския език, който им преподават в училище. Този проблем е особено остър в павликянските села Стар Бешенов и неговите колонии. Жителите им оказват силен натиск върху местните учители и свещеници и те правят опити за създаване на молитвени книжки за черковните служби и катехизиси за религиозното обучение, написани с латиница, но според народния говор. Във винганското училище учителят Рафаел Будур, българин, роден в Стар Бешенов, пръв се отказва от употреба на илирийските книги в учебния процес и започва да преподава по свои записки. Това не е достатъчно и през годините 1863 – 1865 – 1866 учителският колектив във Винга, под лидерството на вече доказания талантлив филолог Йозеф Рил, разработва на научна основа писмена норма (кодификация) на говоримото във Винга наречие на банат-ския български говор. По тази книжовна норма са написани и издадени необходимите учебници.
Така възниква най-голямото културно достижение на банатските българи- банатската българска книжовна норма, която е третата, освен официалната и македонската, българска книжовна норма. Тя е безценен и много специфичен принос на банатските българи в общобългарската културна съкровищница; дава възможност за вечно съхранение на един от българските говори, „законсервирал се“ се в почти автентичен вид отпреди повече от три столетия. На тази книжовна норма почти век и половина вече се твори, макар и скромна, художествена поезия и проза, издават се вестници, списания и алманаси, наречени „календари“, а напоследък и изследователски трудове: брошури и монографии със съдържание за банатското българско минало. Във третото десетилетие на ХХI век румънският етнос е силно преобладаващ във Винга (над 54 % за общината) и в основното училище се преподава на румънски език, като желаещите могат да учат по два часа седмично официалния книжовен български език, ако има осигурен преподавател. Банат-ският български език остава донякъде за домашна употреба и говоримо, и писмено се владее и ползва от българите на средна възраст и от по-старото поколение, а по-малко от младежите и децата, предпочитащи официалният език
