Няма да е грешка, ако кажем, че Гораните в Косово, които живеят в областите Гора и Жупа, са най-забравената и най-неизследваната от науката българска общност зад граница.
В Сърбия ги определят в духа на сръбския национализъм не като българи, а като уникален етнос – “горанци”, говорещи на призренско-тимошки диалект.
В Северна Македония, в областта Торбешия също живеят част от тази първоначално разделена с административна граница, а сега и с държавна граница българи, ги определят като “македонци с мухамеданско вероизповедание”.
В Албания, където в деветнайсет села в района на Кукъска гора също живеят българи горани, албанците им викат българи, “горан”, “торбеши”, “потур”.
Самите Горани, разделени между три държави – Косово, Албания и Северна Македония, и с планините Шар, Враца, Кораб и Коритник, се определят като българи, “нашинци”, “горани”, а от известно време някои от тях се определят и като “босненци”. Но всички вкупом твърдят, че са потомци на прогонените българи богомили, намерили убежище в труднодостъпните планини Шар, Кораб и Коритник.
Тяхните самоназвания, свързана със самоопределението им, се дължи най-вече на историческата забрава и пренебрежението на държавата-майка към тях, а след това и на редица други политически, географски и геостратегически фактори. Най-важното обаче е, че в продължение на векове, десетилетия и години те са успели да съхранят в себе си българското – от език, самобитност и традиции до дълбоко вкоренената им любов към България и Черно море.
Ако се върнем векове назад в историята, ще видим, че областта Гора е влизала в границите на Първото и Второто българско царство, което след XIV в. попада в пределите на Османската империя. Що се отнася до областта Жупа, през Средновековието тя е влизала в границите и на България, и на Сърбия, а от 1455 г. е в пределите на Османската империя.
Процесът на ислямизацията в тези области е станал през XV-XVI в., като най-силен е в края на XVIII и в първата половина на XIX в. Последните български християни напуснали Гора през 1912-1918 г., като една част от тях се заселила в България. В Опълчението за свободата на България са участвали и българи горани от Призрен и съседните му райони. През периода 1915-1918 г. в Жупа има българска администрация и мъжете от жупските села служат в българските войски.
Топонимията на 40-те села в Гора и Жупа е изцяло българска.Това проличава от названията на селата, като: Рестелица, Крушево, Зли поток, Брод, Млике, Бока, Диканце, Глобочица, Вранище, Кукаляне, Горно Любине, Долно Любине, Манастирица, Мушниково, Планяне, Средска, Живиняне, Речане, Грънчаре, Любижда… Архаичния си български говор, близък до западно-македонското наречие, гораните в Косово и Албания определят като “нашенски”. Единственото конкретно нещо, което българската държава направи досега за гораните, е, че преди няколко години издаде речник с 43 000 думи и изрази, посветен на говора на българите в Кукъска гора (Албания), авторски труд на видния горански общественик, писател и краевед Назиф Докле.
Поради икономически, политически и множество други причини днес броят на гораните в Косово е намалял до 9000 души. Това ги прави една най-малобройните етнически общности там. А само допреди 25 години техният брой е бил с пъти по-голям. Казват, че от глад и мизерия ги е спасило печалбарството, благодарение на което те до ден днешен прехранват семействата си, поддържат къщите си и строят нови в родните си села. Гораните са известни като сладкарите, бозаджиите и баничарите на Балканите. Пръснали са се в почти всички балкански държави да си изкарват хляба.
Горани има и в България, в която са дошли като заселници в София, Ямбол, Сливен, Свиленград още в началото на миналия век. Децата им традиционно продължават да се занимават със сладкарство и баничарство. “Ние не сме от албанците научили да правим сладки, боза и баници, а те от нас!”, обичат да подчертават гораните. Докато тези от Жупа държат да подчертаят, че са най-добрите майстори строители на Балканите.
