Преди 67 г. тютюноработниците в Пловдив се вдигат на стачка – нещо немислимо за комунистическа страна. Това прави  България първата страна от Източния блок, в която е имало масово и открито изразено недоволство от комунистическата власт след кончината на Сталин на 5 март 1953 г.

Недоволството прераства в бунт, който по заповед на тогавашните партийни функционери е удавен в кръв от милицията.

С надежда за отпускане на режима след смъртта на диктатора, пловдивските тютюноработници, подкрепени от стари синдикалисти,  решават да потърсят правата си. На 20 април стачниците изпращат писмено на премиера Вълко Червенков синдикалните си искания: целогодишна заетост, увеличение за заплатите, петдневна работна седмица – по това време се работи и в събота.

В посланието им е посочено, че в началото на май ще напуснат работа и ще протестират пред секретариата на Държавния тютюнев монопол в Пловдив. Избран е и стачен комитет. В него, по разследване на Христо Марков, влизат общо двайсетина души, включително трима свещеници и неколцина анархокомунисти.  В стачния комитет са Кирил Джавезов,  Димитър Бахаров, Златка Влайчева, Усин Мутов от Устина, Георги Колев-Анархиста от Карлово, Тота от Първенец, Кера Вълева, Станка от Коматево. Като център на стачния комитет се оформят бившите складове и фабриката на „Томасян” в центъра на града, където дълги години бе Стоматологията на Медицинския университет.

На 3 май нощната смяна в склада „Иван Караджов”  изгонва охраната и се барикадира вътре. В ранната сутрин милицията ги приклещва в помещенията и заключва външните врати. Вероятно не се намесват по-грубо, защото повече от протестиращите са жени.  Сутринта на 4 май спират работа и жените от складовете „Стефан Кираджиев” и „Георги Иванов”. В окупирания склад „Иван Караджов” стачниците разбиват вратите и прогонват милиционерите, които явно са били в ступор от нечуваната дързост. Стрелят във въздуха  и се оттеглят. Стачкуващите от трите склада правят митинг, на който говори и анархистът Станьо Вътев.

Около фабриката и складовете на „Томасян” се събират хиляди протестиращи. Според историчката на БКП Искра Баева в акцията участват около 20 000 работници, според други източници са между 3000 и 5000.

Да се справят със ситуацията пристигат на пожар висши функционери  на БКП от София: министрите на вътрешните работи, на промишлеността и земеделието Георги Цанков, Антон Югов и Станко Тодоров, вицепремиерът  Райко Дамянов, шефът на Държавната планова комисия  Георги Чанков. Придружават ги кметът на града Никола Балканджиев и секретарят на ОК на БКП в Пловдив Иван Пръмов, по-късно свекър на Меглена Кунева. Булевард „Руски“ е отцепен от милиционери.
Като пловдивски комунистически деец пръв говори Антон  Югов, но работниците го прогонват с камъни. На живо в центъра на Пловдив се разиграва описаният картинно от Димитър Димов сблъсък от романа „Тютюн”, но този път в ерата на социализма. И Станко Тодоров е освиркан и целен с камъни. Стреляйте!, крещи вбесен от трибуната Иван Пръмов. И народната милиция започва да стреля на месо – в телата на стачкуващите. Убитите са поне 20, ранените над 50, стотици са арестувани. Точният брой на убитите не може да се установи поради наложената от властите строга цензура.

Протестиращите се разбягват, стрелбата продължава. Разправата командват Пръмов и кметът Балканджиев. Делегацията от министри е прибрана под конвой от милиционери по улица „Ив. Вазов”.  Хаосът става пълен. Докарани са душегубки и директно тъпчат в тях арестуваните. Години след това се разказва случката с Райко Дамянов, който се натресъл  в група стачници, докато бягал панически. От втория етаж на фабриката, впоследствие Стоматология, цивилен агент на ДС застрелва анархиста Станьо Вълев.  И досега се говори, че убиецът е дядо на един от демократичните пловдивски кметове. Станка е убита при първия залп, падат още няколко души.  До гарата е застрелян и водачът на стачката Кирил Джавезов. Погребан е в запечатан ковчег, а на роднините е обяснено, че са го убили протестиращите. Кера Вълева е прегазена от милиционерска камионетка до днешното кино „Гео Милев“. Умира на другия ден в областната болница. Стотици стачници са изпратени по лагери и затвори – Белене, Стара Загора, Скравена, Сливен.

Посетих Пловдив за да събера спомени от останали живи съвременници на стачката в Пловдив, за която разбрах от труда „Кратка история на модерна България“ на професора от Кеймбридж Робърт Крамптън, докато работех върху дисертацията си „Образът на врага в България 1948-1953 г.“, разказва френската историчка с български корени Мона Фосколо.
Сблъсках се с тежка колективна амнезия, като че ли събитието бе потънало в небитието. А за мемориал в Пловдив, какъвто има в памет на жертвите от стачката в Берлин от юни 1953 г., въобще и дума не е ставало. Върнах се от Пловдив единствено със снимки на полуразрушената сграда на бившата цигарена фабрика,  казва историчката.

За съжаление и днес малцина пловдивчани знаят за бунта на тютюноработниците през 1953-а. В града няма никакъв белег за загиналите в опит да защитят правата си  работници. От властта, поела управлението на държавата точно в името на правата на народа.

Потушената жестоко пловдивска стачка от май 1953 г. нанася силен удар по авторитета на БКП. Оказва се, че работническата класа се вдига срещу работническата партия, която нарежда да се стреля по работническата класа. Семето на съмнението е посято. Нужни са обаче няколко десетилетия ерозия на системата, за да се стигне до краха  в края на 1980-те

Разследването

Подробности за бунта разкрива политикът Христо Марков, депутат в два парламента. Мотивите му да се рови в архивите са както принципни – да се знае истината, така и лични – сред застреляните организатори на стачката е вуйчо му Кирил Джавезов, за когото е слушал от баба си и дядо си. Детайли за бунта Христо Марков научава от покойния отец Храбър Марков, преследван от комунистическия режим, лежал в Белене с двама от водачите.

Причина за недоволството

Причината за стачката е съвсем логична. След 1944 г. в тютюневия бранш настъпва криза.  Избити или пратени по лагери са собствениците, технолозите и търговските представители на старите фабрики, обвинени, че са снабдявали с цигари „фашистка Германия”. В историята отиват проспериращите някога фирми  „Томасян”, Златен лъв”, „Зора”, „Тютюнджиян”.  Сменени са имената на фабрики и складове.  Вследствие на разгрома на този клон от промишлеността около 1950 г. вече има остър недостиг на работна ръка. За да има кой да работи, властта затваря очи и праща принудително там „нездрави елементи”, „бивши хора“  – суинги и зози, хора с по-фриволно поведение, католици, дъновисти, униати, мюсюлмани. Условията обаче са изключително лоши – практически половин година работниците са без препитание. Заплащането е в пъти по ниско от това преди 1944 г. Спомен са почивните станции отпреди 9 септември.