Български овчар. Фрагмент от картина от Ж. Б. Ванмур /XVII в./. Rijksmuseum, Амстердам. През Турското робство скотовъдството е покровителствано, а кехаите и джелепите почват да добиват все по-голямо значение и влияние. Примери за това изобилстват в полуострова: Мияците, пастири-българи от Реканската Кааза, в Дебърски санджак, в Македония, са притежавали чрез фермани обширните летни пасбища в Бистра планина. Стадата им са зимували в Тесалия, а техните горди кехаи са прекарвали зимата в Солун. Когато напролет те потеглювали за своите села Галичник, Лазаро-поле, Гари и др., били охранявани до завръщането от силна военна стража. Всичко това иде да ни покаже, че домазлъкчилъкът и джелепството – и двете занятия упражнявани в Европейска Турция главно от българи – са били достатъчно ценени от властта. Може да се заключава, че в по-новите времена жилавите българи постепенно са завладявали тази стопанска област в Турското царство.
Според разказа на една от сестрите на Али-бей Гаванозоглу (Али-бей Гаванозоглу е последният от семейството на Т. Пазарджикските феодали Гаванозоолар, които векове по ред се владеели почти цялата днешна Т. Пазарджикска околия. Али-бей се обвиняваше от Цариградската конференция, че е подбутнал помаците да изколят Батак. Заповядано от централната власт да бъде арестуван, той се удавил в нужника.) от Т. Пазарджик, стадата и чардите на нейните прадеди са летували по Средна-гора. Почти всички техни овчари, говедари и кехаи били българи. Преди Освобождението е имало запазени в Панагюрище доста спомени и анекдоти от преди век и половина за Гаванозоолар, които доста често през лятото са прекарвали в селото Стрелча, намиращо се в полите на Средна-гора. Старата ханъма е разправяла още, че по летовищата са пасли и стада на кехаи – българи, които през зимата закарвали стоката си из одринско. Не подлежи на съмнение, че тука става дума за панагюрци и копривщени. За допущане е, че много от кехаите на поменатите пазарджикски бегове с течение на времето са станали сами собственици на стада, а в последствие техните синове и внуци са почнали да боравят и с джелеплък. Често пъти джелепи от другаде са се поселявали в Копривщица, както е случаят с дедите на Станьо Батулат от Батулци. Следвайки развитието на Копривщица, като постоянно заселище, ние можем да твърдим с положителност, че джелеплъкът (браничарството) е прямо последствие от развиващото се близо два века овчарство. До колко това последното е било изключителното, за първите времена от заселването, занятие на хората там, явствува и от запазения старинен обичай: когато някой си дойде от чужбина (курбет), да се поздравляват домашните му с думите: „Честит Ви овчар“.
Интересно е да се подчертае, че джелеплъкът се засилва при залеза на турското могъщество в Европа. Дневниците на пътешествениците, като Герлах и други, както и съобщенията на разните европейски посолства до Цариград, гдето често са преседявали по една-две години, са пълни с поразителни описания за духовната нищета и немотия в областите, в противовес на разкоша в султанския двор и конаците на пашите. Логично е да се мисли, че в този именно период на упадък на турското царство копривщенските и от други места джелепи са придобили влияние, което постоянно се усилвало. Турското правителство е държало за изобилното снабдяване на Цариград с месо, което снабдяване ние предполагаме, че е вършено главно от бошнаци и българи – скотовъдци и джелепи. Тук требва да се крие и причината, както споменахме и другаде, за даването на известни права на панагюрци и копривщени. Твърдението, обаче, че през двете села турчин с подкован кон не могъл да мине, е една басня. Никога гордото завоевателно племе не би дало подобна привилегия на раятско население
