От малък имам усещането, че не съм роден в правилното време. Това е така, може би поради факта, че семейството ми винаги е формирало у мен една по-романтична представа за предците ми. Епохата в която живея ми се струва прекалено фалшива. Никой от „отговорните” хора не поема истинска отговорност. 

Политиците, които трябва да са държавници винаги си остават политици и никога не стават държавници, понеже никога не носят реална отговорност за делата или бездействията си. Сега ще се опитам да ви разкажа съвсем малко за един човек, който е точната противоположност на тези хора. 

Той след като построи мост, например, застава под него, докато минават волски коли отгоре му, за да докаже на възложителя, че е сигурен в работата си. Когато представя терк-проект за даден строеж, предварително уговорената сума за него никога не се надвишава впоследствие, а често е и по-малка. Този човек е роден с имената Никола Иванов Фичев е известен като Колю Фичето и е дядо на дядото на дядо ми.

Никола Фичев е роден в махала Марча, която се намира на около три километра от Дряново. Има догадки къде точно е била родната му къща, но когато съм ходил там, водачите ми са изказвали само предположения. Знае се със сигурност, че е роден през 1800 година, но точната дата остава неизвестна. 

Обичайна практика в това време и място е децата да започват да работят и изучават занаят от малка възраст. Така става и с Фичето. Разказвал е, че е започнал като чирак първо при дряновските майстори, които по това време са били популярни строители. Те били наемани за различна строителна зидарска и каменоделска работа на различни места в Отоманската империя. 

И именно тогава той е усвоил различни техники и похвати. Обичал да  разказва на семейството си или след черква в неделя на улицата, където винаги бил обграден от любопитни слушатели, че е работил в Албания, Румъния, Одрин и Истанбул. Тъкмо тази симбиоза между различни архитектурни влияния и традиции му помагат по-късно вече като майстор да изгради забележителния си собствен стил, който да стане основоположен за българската възрожденска архитектура и всъщност да се превърне в цяла школа и поколения майстори в по-късни години да бъдат силно повлияни от нея. 

Колю Фичето разказвал вкъщи, че е започнал самостоятелната си работа при градежа на черквата „Свети Николай” в Търновград. По това време, някъде около 1836 година бил помощник на известния майстор Иван Давдата.

В следващите години Фичев създава основополагащи принципи за изграждането на българската възрожденска църква. Заоблените форми се превръщат в негов характерен отпечатък. Класическата „фичевска двойноизвита кобилица” се превръща в негов личен „подпис”. 

Основните сгради на неговите черкви са с фина и ненатрапваща украса. Камбанариите и куполите са изящни и ефирни. Вътрешните пространства са отворени и създават усещане за свобода. Именно такива примери са прочутата църква „Света Троица” в Свищов и  великолепната и много важна за семейството ни „Св. Св. Константин и Елена” в Търново. 

И при двете църкви първомайсторът оставя в наследство за поколенията механизъм, чрез който да се проверява устойчивостта на сградата, понеже и двете сгради са изградени върху трудни терени. Технологията е уникална за времето си – въртящите колони, които се въртят свободно, а когато има слягане на почвата и сградата е започнала някакво движение, тези колони се притискат и въртящото им движение вече не може да се извършва.

Черквата „Св. Св. Константин и Елена” е много специално място за нашата фамилия. В нея е и гроба на първородния син на Никола Фичев – Иван. А в  семейство Фичеви, всички момчета от първородния син на Колю Фичето насам сме само и единствено с имената Иван и Константин. Така вече шест поколения. 

През 1933 година дядото на дядо ми и внук на Фичето е направил парично дарение на храма и е издигнал нов паметник на баща си Иван и в памет на майка си и по-големия си брат генерал Иван Фичев. В семейния архив пазя документи за паричното дарение, квитанции за поръчката на паметника и благодарствено писмо от църковното настоятелство към дядото на дядо ми. 

Той е кръстен с името Константин именно в тази черква. Пазя и неговото кръщелно свидетелство, което е от 1865 година. Та поради всичко това, черквата е наистина специална за нас. В рода ми се говори, че самият майстор я е считал за най- хубавото си творение. За жалост днес църквата не е отворена за посетители. 

Отключва се само една помещение от нея, което се използва като параклис. Не е ясно защо търновската митрополия в лицето на дядо Григорий не счита за необходимо да стори нужното този емблематичен за старата ни столица храм отново да започне да приема миряни.

Но да се върнем на Колю Фичето и неговия необикновен път. От началото на втората половина на 19 век, започва да получава и работи по държавни поръчения. Започва да гради ханове, мостове и градски конаци. Най-забележителните творби са покритият мост в Ловеч, мостът при Бяла и сградата на конака в Търново, където е проведено Учредителното Събрание. 

Мостът при Бяла наедно със сградата на Учредителното Събрание са най-представителните в традиционната българска възрожденска архитектура. Самият Феликс Каниц описва срещата си с Колю Фичето в пътеписите си. За Първомайстора и за беленския мост той пише, че този скромен човек едва ли осъзнава, че е изградил най-мащабното хидро-инженерно съоръжение в Османската империя извън Константинопол. 

Мостът е построен, за да свърже пътя между Русе и имперската столица. Мостът има 13 подпорни колони, 14 свода, дълъг е 278 метра, а ширината му достига 10 метра. Известният ръководител на Дунавския вилает Мидхат паша прави тази поръчка на Колю Фичето, понеже първомайсторът предоставя почти три пъти по-ниска цена за градежа на моста от тези на чуждестранните инженери. 

При въпрос от страна на държавника дали наистина ще може да построи съоръжението за дадената сума и в уречения срок, Никола Фичев казва, че е готов да отговаря с главата си за това. Мостът освен важна инфраструктура, представлява и много голям интерес от архитектурна гледна точка. 

Украсен е с каменни пластики на митологични създания – лъв, лебед, грифон и нимфа. Облицован е с фино обработен камък, което заедно с преливниците, оформени като прозорци, създават усещане за изградена и украсена жилищна сграда, а не за обикновен мост. 

След успешното приключване на градежа Колю Фичето е награден с орден, дадено му е голямо място в Търново и не малка сума от Мидхат паша. За жалост и този мост тъне в разруха в днешно време. Имаше кампания за събиране на средства за ремонт и поддръжка, после по новините съобщиха, че уж се бяха намерили пари за това, но ето десетилетия, както и черквата „Св. Св. Константин и Елена”, не е в завидно състояние. 

Всяка една сграда, както всеки един човек с неговите душа и тяло имат нужда от поддръжка през годините. За да има неща, които да обединяват едно общество, трябва да има памет за неща, хора и събития. Не разбирам как нашите политици с намерения за държавници не осъзнават, че това би трябвало да е животворящо и съзидателно за тяхната дейност и тяхна основна работа. 

В Търново Колю Фичето се радва на изключително уважение сред съгражданите си. Има лично място в храмовете, където се е черкувал, винаги около него са се събирали хора, за да слушат историите му или да потърсят съвет от него. Ревностен християнин, никога не пропускал неделна служба.

Знам от дядо ми, че неговия дядо му е разказвал, как семейната им къща в Търново е имала определено място, в което са се помещавали чували с жито, отредени за дарения на нищи материално люде. Знам от него също така, и че в къщата е имало помещение, в което Никола Фичев е събирал и съхранявал всичките си износени цървули и обувки. Защо го е правил? Най – вероятно, за да помни и не забравя откъде е тръгнал, къде и какво е правил. 

Пазя една особено скъпа история от едно мое посещение в Търново. Приятелка от музея в Троян ми изпрати снимка от една книга, посветена на кованото желязо като възрожденски занаят в България. На тази снимка беше нарисуван, по твърдение, с точно описание силуетът на един свещник с формата на кръст от ковано желязо. 

Интересното в случая беше, че в текста под рисунката на свещника се твърдеше, че е подарен от майстор Колю Фичето на храма „Св. Св. Кирил и Методий” в старата махала Варуша, в Търново, след нейното построяване. Най-важното беше, че според книгата, свещникът е подписан от самия Фичев, а освен това има и написана дата. 

При вида на тази снимка от книгата и текста, аз бях силно развълнуван, понеже знам, че вещите, които доказано с били лично притежание на Фичето са единици, а ако успея да открия този свещник ще имам допир до лична вещ на моя именит предшественик. Да стигна до тази вещ, не беше никак лесно.

Първо аз не вярвах докрай на тази рисунка, после знаех, че целия инвентар на черквата е преместван през годините от място на място и възможностите за запазването на тази ценност започваха да намаляват. Разбира се почти веднага тръгнах за Търново и се оказах пред дверите на храма. 

Пред мен кротко седеше една жена, която продаваше свещи в нартиката. Поздравих, прекръстих се и побутнах дверите. Отначало очите не могат да привикнат с тъмнината в затворения храм, но скоро се появиха силуети. Първият, който се очерта се намираше вляво от входа и за мое удивление разпознах кръстатата форма на свещник. 

Почти веднага се върнах назад. Отидох при жената, представих се, казах за какво съм дошъл и че съм сигурен, че съм открил свещника, дори без да се приближа до него. Тя наистина доста емоционално прие моя разказ и чупейки ръце ме поведе и каза, че това трябва да се провери. 

Запалихме осветлението и пред нас наистина се появи същият свещник от книгата. Приближих се и започнах много внимателно да го оглеждам отблизо, без да го докосвам. Моят шест пъти прадядо беше написал на лявото рамо на кръста-свещник: „Колю Фичи”, а на дясното рамо „Октоврь.5.1861” Сами можете да предположите как се почувствах в този момент. Всъщност не можете. Необяснимо е. Жената до мен се разплака и после дълго гледахме свещника и разговаряхме.

Никола Иванов Фичев-Колю Фичето умира на 15.11.1881 година в Търново. Единствената снимка, на която той присъства в кадър е тази от неговото погребение. През 1935 година дядото на дядо ми размножава тази фотография и я разпространява сред роднини и институции.

При мен е запазена една от тези фотографии от 1935 година, като на нейния гръб има текст, написан на ръка. 

През 1992 година се прави предложение да бъдат възстановени образите на бележити българи. С нелеката задача се наема антропологът професор Йордан Йорданов, който възстановява по черепните костни останки на историческите личности. Дядо ми присъства на тази ексхумация и когато гробът е отворен, се вижда, че тежката каменна плоча, с която е затворен гробът се е строшила и е паднала върху костите. 

Черепът на Колю Фичето е раздробен, а възстановката невъзможна. При скелета са намерени лякои лични вещи, между които сребърен пръстен с изображение на птица/гълъб/. В нашето семейство вярваме, че намирането на такъв пръстен, както и надписът върху свещника, доказват твърденията, че фамилното ни име идва от думата „птичка-фтичка”, а българите трудно изговаряме две съгласни една след друга, така че тази дума в различни краища на България би станала „фичи”.

Важна историческа максима е, че човек е жив дотогава, докато хората произнасят името му. Истинска радост за мен е, че винаги, когато отида в Търново и Дряново откривам все още жив спомена  за моя знаменит предшественик. Винаги с интерес и уважение съм посрещан навсякъде по тези места само заради факта, че съм негов наследник и нося същото фамилно име, макар да не съм направил нищо за този факт. 

Не е възмъжно само в тези редове да опиша целия дългогодишен труд на Никола Фичев, а и не е това моята цел. Целта е още веднъж да изговорим името му и някой млад чувек, който чете това да осъзнае кои са ценните неща в нашия кратък земен път. Ако има дори един такъв човек, тогава тази история за Колю Фичето би имала смисъл.

Kонстантин Фичев е пряк потомък на Колю Фичето. Историк, който пише по теми, свързани с археологията, архитектурата и паметта на знаменития си род.