ИВАН Г. КАЛОЯНОВ / 1887 – 1967/
Дядо ми по майчина линия е роден в Доганхисар като тринадесето дете. Големият му брат вече се женел. Затова племенникът му – Георги Поппетков Калоянов /Пушкин/, участник в четата на Руси Славов, бил негов връстник.
Родът на Калояновци е един от най-големите родове на голямото, развито и заможно беломорско селище. В края на 18 век родоначалникът Стоян Калоянов получил мюдюрско, т.е. кметско отличие, с право да го предава в своя род. Най-виден от тези мюдюри бил дядо Петко, споменат от одринския книжар и летописец Г.Г. Димитров като „една знаменита личност във Ференско“ /“Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение“, изд. 1894 г./ Дядо Петко има истински възрожденски заслуги в Западна Тракия, като съдействал за настаняването на български свещеници и учители в този край,защитавайки ги пред властта от гръцките клевети и гонения. От този род са излезли първите младежи да се учат в Одрин, Ст.Загора, Габрово. В борбата за национална свобода загиват от османски ятаган Стою Георгиев Калоянов, брат на дядо ми, и Кирю Стоянов Калоянов, ятак на капитан Петко войвода.
През 1908 г. Иван Калоянов участва в младотурския преврат, както и други български революционери – с надеждата, че със свалянето на султанската власт българите ще получат равноправие. На следващата година бяга в освободена България, защото турската армия започва да мобилизира и малцинствата, което до този момент не е ставало. Идва в Пловдив, където работи в ковашката работилница на по-големия си брат, националреволюционера Стоян Калоянов. През 1912 г. при обявяването на Балканската война се записва доброволец в Македоно-одринското опълчение, както се вижда от запазеното свидетелство н. 361 от 16 окт. След Междусъюзническата е бил войник и по време на Първата световна война.
До края на дните си дядо ми е ревностен поддръжник на Тракийското движение. Като повечето тракийски бежанци се бореше за насъщния и работеше до самата си кончина, защото нямаше държавен стаж за пенсия.
През 1965 г. в Пловдив се събират над двеста белокоси ветерани от Македоно-одринското опълчение, участници в Балканските войни. След патриотичната си конференция малкото останали участници в опълчението, с униформени калпаци /отпред със златни лъвчета, които държат развято знаме/, обкичили гърди с ордени и медали, изкачват Хълма на освободителите и полагат венци на признателност.
