ХОРОВОДКАТА
/истинска история/
В памет на Руска Делчева
А селото още съществува, само че други хора живеят в него, в съседство на държавата ни. Доган хисар, „Орловата крепост“, голямото и заможно българско село, с трудолюбиви скотовъдци и земеделци, е останало отдавна в миналото. И в духовните селения на българите. Потомците, чиито родови корени тлеят в рехавата почва на живописната родопска котловина недалече от Бяло море. Паметта ни е съхранила всичко – историята, бита, културата…Образите на дедите.
Хубави са момите в китното беломорско село. Стройни, белолики, здрави момичета, навикнали на къщна и полска работа. А когато в празник се наредят на хорището в центъра на селото и заиграят „слядно оро”, сякаш се надига морска вълна – застанали една след друга, девойките се придвижват с бавна ритмична стъпка напред, всяка положила ръка върху свития лакът на предната дружка. С бели ръченици на главата, украсени с пера и треперушки, сини везани сукмани върху белоснежните ризи, сребърни пафти на кръста и пъстроткани престилки с бяла дантела и реси. С бели калци и черни папучки на ниски токове. Начело е хороводката Кръстина – красива, гласовита, лична мома от големия и знатен Калоянов род. Род от времето на цар Калояна, заселил се в благодатните земи край Егея. Векове наред Калояновци управлявали селото като мюдюри, предавайки кметството от баща на син.
Ще поведе Кръстина дружките си, ще извие глас, а в това време запяват първите две певици от началото на редицата. В края са се хванали други две, които отпяват.
Мумите ору стория.
Матю на ору утиде.
Матю оруто заоди.
Дваш гу надолу пудкара,
Триш гу нагоре завъртя.
Любимата песен за погубения овчар Матю, брат на Петко войвода от същото село. Плач за младия хороводец, станал жертва на бейска тирания. Бавно и тъжно пристъпва живата верига на момите. Редят се стъпки и гласове, хорото се вие в центъра на мегдана, заобиколен от достолепната църква „Св. Богородица“, училището на два ката, общината, дюкяните.
Притихнали, гледат и слушат млади и стари, въздишат за своя каматен съселянин.
Койту ми Матя видеше,
Се за Матя ми питаше:
-Тва ли е Матю чубанин
Ав Бешебей поле широку,
Ав Кавак курия гуляма?
Знаел е за слядното хоро и турският войник, който в страшния погром на 1913-та подредил така и пленените от него жени в планината, та ги пронизал в гръб с два изстрела. Пет българки с малки деца, а шестата – младо момиче, отвел със себе си. Страшното, кърваво лято на фаталната година, разорението на тракийските българи.
Но животът продължил, завърнали се в изгореното си село забегналите доганхисарци, възстановили къщите, подхванали стопанството. И отново заблеяли многобройни стада, земята раждала и хранела. Дошло време за празници и хора.
Лична мома била Кръстина, за Вълчо, личен момък я задомили. Лика – прилика, от два заможни рода. Родило им се момченце, кръстили го на дядо им Георги. Но след Първата световна война започнала друга, между гърци и турци. Под диктата на Великите сили Западна Тракия била предадена на Гърция. Вълчо го взели войник в гръцката армия, заедно с другите младежи в селото.
Една заран тревожно забили камбаните на църквата и народът се събрал на площада. Предупредили ги да си вземат каквото могат, защото ще ги изселват по островите. Това било назиданието за комитлъка им. А всъщност Кемал Ататюрк надвил гръцката армия и прогонил гърците, обитаващи Мала Азия. Къде да ги настанят? По византийски – в българските села.Повели народа към Дедеагач, дн. Александруполис. Много младежи и деца избягали в гората, за да не отидат в чужди непознати краища. Кръстина носела на ръце малкия Георги, искал само майка си. Труден, мъчителен бил преходът до пристанището. Там ги качили на параход, претъпкан с хора. Дълго пътували, обикаляли, някои не издържали и моряците ги хвърляли в морето. Кръстина с дете на ръце и семейството на мъжа й са оставени на пристанище Волос, а оттам в малкото село Топузлар. Нейните родители Злата и Петко с най-малките им деца са въдворени в съседното село Карачи. Трите им по-големи деца са избягали в балкана, където ги намират четници и с други бежанци ги превеждат в България. На полуострова гърците ги посрещат с ненавист, оставили ги на открито, принудени да работят по цял ден за парче хляб.
Свекърът на Кръстина бил богат, обичал я като родна дъщеря и ѝ поверил, че е заровил в Доган хисар лири. Това написала Кръстина на мъжа си и му проводила писмо. Не след дълго българските войници ги разпущат и всеки намерил близките си, само Вълчо не се върнал. Отишъл да търси бащиното имане.
Залиняла хубавата Кръстина, тежкият труд, лошите условия, маларията, отровната храна и мъката я съсипали. Поболяла се. Майка ѝ от съседното село научила това и отишла да я види. Извикала местния доктор, но той бил безсилен. Трябвало да я заведат в града „на голям доктор”. Докато намерят пари, маларията покосява младата българка. Погребали я в двора на църквата в Лариса. Пред красотата ѝ се поклонили и местните гърци.
След намесата на консулите изгнаниците се завръщат по родните села, но заварват домовете си ограбени. Поемат към майка България, а в селищата им се настаняват малоазийските бежанци след края на Гръцко-турската война.
Така е обезбългарена Западна Тракия и най-многобройното население – българите, будни и трудолюбиви, замогнали се с труда си, биват изтръгнати от корените си. Достигнали до България, те трябвало да започнат всичко отначало. В победената, изтощена и обекръвена от три войни държава.
А двайсетгодишната Кръстина от Доганхисар – красива, жизнерадостна българка, певица и хороводка, останала завинаги в маларийната земя на Лариса. Нерадостна съдба очаквала малкото ѝ сираче. Но такава била участта на стотици, хиляди българи от Източна и Западна Тракия, прокудени от бащините земи, избивани и ограбвани. Жертва на престъпна политика, прекрояваща с кръв балканските граници. Политика, която пречи на обикновените хора да живеят в мир и добросъседство.
