Странджа – древна и мистична
От хилядолетия Странджа планина е рай за дребните преживни животни – овце и кози. След завладяването на Странджа от османците, българите са тези, които продължават древните традиции на траките, запазвайки и развивайки овцевъдството. Предпоставка за това развитие е близостта на огромния цариградски пазар. Преди 1912 година само в малкотърновска община овцете и козите са били около един милион. Големите кехаи са имали от 1000-2000 до 5000 животни. Мерите им се простирали от Черно море през зимата до Вътршна и Висока Странджа, около Малко Търново, Караман баир и Махиадите през лятото. Овчарите са лекували всички болести по преживните животни, дори и тези, които съвременната медицина лекува чрез избиване на животните. Едно от най интересните заболявания по преживните животни е т.н. „жабка“. Това всъщност не е заболяване, а натравяне на преживните животни. През хилядолетната практика овчарите са установили, че натравянето се дължи на едно малко, 4-5 мм. зелено червейче, живеещо сред тревите. През сухите летни месеци и през зимата то се увива в сухи тревички и подобно на висулка се залепва и виси по корите и хралупи на дървета, прилично на малко жабче. Често може да се види под капаците на пчелните кошери. Та това малко червейче, ако се глътне от някое преживно животно (от агънце до бивол), предизвиква подуване на корема на животното и ако няма наблизо лечител, до час-два животното умира. Лечители са определени овчари, като лечението се предава през поколенията от баща на син. Засега такива лечители се знаят само в малкотърновско и станаха известни след издаването на книгата на Кирил Еленчев „Живот сред природата“ през 2018 г. Всъщност Кирил Еленчев, вече на 95 години, е единственият жив лечител на жабка. Лечители са били баща му и дядо му. Бай Киро разказва как дядо му Киреза, на когото е кръстен, го направил лечител, когато е бил на 15 години. Дядо му приготвил 3 червейчета „жабка“ и с лъжичка и малко вода той ги глътнал. След това дядо му взел хапка хляб, плюл три пъти върху хапката и я дал на внука си да я глътне. (По тоя начин дядото дал отровата и ваксината, а внукът придобил имунитет и организмът му започнал да произвежда антитела, с които пожизнено лекувал заболели животни. Дали това не е начинът да се справим с Коронавируса?). Така Кирил Еленчев станал лечител на „жабка“ и през живота си излекувал 75 животни. Ето как той описва това в книгата си „Живот сред природата“:
Бях на 14 години през 1940 година и чиракувах като овчар на Станково, на Димитър Цъгов. Втората половина на декември 1940 год го взеха войник – запас и когато ми предаваше уроците, как и какво да правя по управлението на стопанството му, ми каза:
– Кирчо, има една болест „жабка”, от нея ако не помогнеш на заболялото животно, то умира. Признаците на заболяването са характерни – животното започва да се подува, често ляга и му висват ушите. Лекуването е от човек, който е глътнал „жабка”, да плюне на хапка хляб и да я даде на животното. На нашите колиби дядо ти и дядо Тодор са лечители, тях търси.
Не ми се наложи да ги търся, но казах на дядо ми – дядо Киреза, и го помолих да направи и мене лечител.
Той се почуди и ми каза:
– Малък си, ама като пораснеш я ще намеря три „жабки” и работата ше стане.
Аз се зарадвах. През 1941 година, лятото бай Димитър беше се върнал от запас и дядо ме повика. Аз, запъхтян отидох с добро настроение, но веднага настроението ми се промени като видях дядо колко е притеснен. Каза ми:
Ха добре до. Я подготвих три „жабки”, направих и лъжица малка, по-дълбока, ама много ме е шупе, да не направим някоя беля, малък си още. Бивол, хиляда кила, като изяде една „жабка”, умира, пък ти трябва да глътнеш три, а нямаш 40 кила. Затова се обадих на дяда Тодора и той да дойде, да сме двама и той може да лекува.
Отговорих му:
– Вярно дядо, нямам още 15 години, ама имам мерак, каквото ми кажете добре ще го правя, обещавам.
Дойде дядо Тодор, дядо и на него сподели страха си. Той леко се замисли и каза:
– Вярно Киреза, я когато станах доктор на тая болест бях на 25 години и бях по-як от унучето, ама дано господ да го опази.
Как протече всичко?
И двамата направиха със свалени гугли кръст към бога и започнаха. Изкараха зеленото червейче с черна главичка от тревичките, сложиха го в лъжицата, в която имаше вода и така с водата глътнах червейчето. Това се направи три пъти. След малка пауза и двамата плюнаха на хапка по три пъти и ми ги дадоха да ги изям. Това било само да не ги мори шупето и ми казаха:
– Ха сега, с божа помощ по живо по здраво да станеш доктор.
И така от 1941 година до юни 1987 година (когато излекувах последната болна крава), аз лекувах заболели животни от „жабка” – цели 46 години.
Ето един много интересен случай:
Бях войник-граничар през 1948 година и заедно с мой другар отивахме в с. Мечка, Русенско, за писмата от пощата, за войниците от заставите. Когато наближихме селото, гледаме наблизо край пътя събрани много селяни, край тях волска кола натоварена със снопи и до хомота стои разпрегнат вол. Казах на приятеля си:
– Хайде да видим какво гледат тия селяни?
Отбихме се от пътя и видяхме тъжна картина. На земята лежеше грамаден бял вол с рога, красив като ангел. Задните му крака бяха опънати, муцуната му подпряна на земята, ушите провиснали. Млад мъж, селянин в силата на младостта си го галеше по главата със сълзи на очи, а млада жена с трите си деца ридаеха и се подпираха на бутовете на вола. Имаше ветеринарен лекар на възраст около 50-55 години, който съветваше стопанина.
– Момче, много грижи положих, но спасение няма, потърси близки да го заколят и вземете месото.
Стопанинът слушаше и едва пристъпваше, съселяните му с жалост шушукаха и говореха:
– Тю бре, умира това голямо, красиво, младо животно, а помощ няма.
Не можах да издържа, бях много напрегнат, минах пред струпаните, загрижени селяни и казах на стопанина:
– Има ли някой да ми даде една хапка хляб?
Хората се спогледаха. Братовчед на стопанина дойде и ми подаде хляб. Аз отчупих една хапка и казах на младия мъж:
– Намери два дървени чокана да отворим устата на вола.
Доктора не се стърпя и ме попита много внимателно:
– Войниче, какво ще правиш?
Отговорих му, че ще се помъча да съживя животното. Той нищо не ми каза, а започна да помага. Отворихме с мъка устата на вече вдървяващото се мило, красиво животно, плюнах три пъти на хапката и с помощта на пръчка я вкарахме в гърлото на вола. Той я глътна и му плюнах три пъти обилна слюнка в гърлото.
Стопанинът, с мокро от сълзи лице ме попита:
– Войниче, ще оздравее ли?
Отговорих му доста плахо, но с голяма надежда, че болестта ми е позната и съм лекувал и други животни. След 15-20 минути вола си вдигна главата от земята. Прибра си опънатите задни крака, отвори широко очи, погледна стопанина си, погледна и мене с мокри очи и присви вежди. Стопанинът видя това и здраво ми стисна ръката с прегръдка през рамото. Жена му и децата му се затичаха с плач, но лекаря ги изпревари, придърпа ме към себе си с думите:
– Войниче, над 35 години съм лекар, такова чудо не съм видял – със слюнка да вдигнеш на крака грамадния вол. Аз ще намина към поста да ми разкажеш от где имаш тая сила – да не си „шаман”?
Докато се върнем от пощата, волът беше станал. Аз отидох до него. Той веднага обърна глава, видя ме, погалих го по очите, а той с острия си език ми лизна ръката. Хората бяха весели – много жени, близки на семейството бяха от радост просълзени. Радост и сълзи имаше и в очите на стопаните. Как те се отнесоха към мен е трудно да го опиша.
