Българо-татарски епиграфски паметници във Вятския край.
Както знаете, в Слободски район на Вятска област на Нижегородска област и в Глазовски район на Воцкия автономен район има два малки острова на татарското население, изоставени далеч на север от основния масив на татарите. Първият от тези островчета се намира на разстояние от 45 км. от град Вятка, това е едно голямо село с население от около 5000 души, състоящо се от множество села и селища, слети заедно. Това е село Нократ или Карино на руски. Друг остров, състоящ се от 22 отделни села, се намира в област Глазовски, в горното течение на река Чепца, левия приток на Вятка, на около 180 км. от Нократ, в непосредствена близост до масивните масиви на населението във Воцки и Бесермянски. Тази последна зона се намира на разстояние от над 250 км. от границите на татарската република.
Как и кога са се заселили татарите тук? На това отговарят запазените тук датирани епиграфски паметници. В Нократ е имало три такива древни камъка и всички датират от първата половина на 16 век. Още по-интересен е четвъртият, паметник от българската епоха (XIV век), намиращ се в село Гурия-Кала сред Глазовските татари.
Намирането на тези паметници тук служи като документално доказателство за древността на местното татарско население. Местни татари, значително различни от местните казански татари в техния диалект.
Древните исторически документи свидетелстват за съществуването във Вятка на отделна група българи, наречени нократи, още в предтатарския период. Тази група от българския народ вероятно е заемала долното течение на река Вятка. Древното селище и много български паметници (XIV век), разположени в близост до село Кермен, в Мамадишската волхта на Мамадишкия кантон на Република Татарстан, служат като ясно доказателство за това. Изследователите твърдят, че тук се е намирал българският град Керменчук, който многократно се споменава в руските летописи.
Както е известно от историята, съседните финландски племена са били под властта на българските ханове още през 10 век и те са им плащали данък. Този данък се изразявал главно от кожи. Българите осъществявали широка търговия с кожи и други стоки, притичащи към тях от северните райони. Наред със събирането на данъци вероятно е имало и обменна търговия както с най-близките, така и с по-далечните аборигени на Северен Урал. Ясно е, че пипалата на българската държавна организация е трябвало да проникнат в средата на подвластните от нея северни народи с политически, фискални и търговски цели.
Като крепости на властта на българските ханове в далечния север на техните владения, на прага на мистериозната „Земя на мрака“ на арабските пътешественици, е трябвало да има укрепени постове – крепости, които са надеждно прикритие на гарнизони и търговски колонии. Един от тези аванпостове – крепости на българската власт и търговия по всяка вероятност е бил местността над високия ляв бряг на плавателната река Чепца, където сега се намира татарското село Гурия-Кала (близо до жп гара Балезино). Характерно е, че името на това село включва думата „кала“ – „крепост“. Наистина в близост до това село има ясни следи от древни укрепления – ровове и валове. Трябва да се предположи, че укрепените точки тук са били още по-рано от XIV век, в предмонголския период.
