ОЧИТЕ НА ЧАЯ – АЛТЪНА РАЗКАЗВА

Преваляше ден, когато Пейчин Аяров сложи едър рубин на везните. Беше от онези, на които им казват„ Гълъбова кръв“ – червен, с леко виолетов оттенък – един от най-скъпите. Точната майсторска ръка започна да слага грамчета, любувайки се на редкия камък. Тънките везни въздъхнаха пред красотата, потрепериха, сякаш теглеха ангелски пух и скоро се уравновесиха.

– Десет карата – каза златарят.

– Мене ми се чинеше, че е повече, майсторе, ама ти си отбираш от занаята – леко възнегодува Кънчо Скръндзата.

Не случайно в Станимака му бяха дали този прякор. Хората познаваха стиснатия му, сертяв нрав, не знаеха само, че Скръндзата е иманяр отколе и заедно с комшията си Недюв Филчо копае, де що се чуе за заровено злато. Тъмнееха очите на двамата ортаци, не изпускаха червеното чудо върху везните. Бяха попаднали на истинска находка от римско време – пръстен с рубин и искаха да извлекат колкото се може по-голяма полза от нея. С Пейчин имаха уговорка, щом изровят нещо ценно, да му го носят на смрачаване. И сега се случи тъй. Куюмджията отпрати калфите и заключи вратата, след като иманярите влязоха. Тънките му пръсти дълго разглеждаха пръстена и накрая решиха да го купят. Този път, обаче Скръндзата и Филчо си тръгнаха с недоволното усещане, че са взели по-малко, отколкото се полага.

Вратата хлопна зад гърбовете им, а Пейчин, необезпокояван от никого, се вгледа в красивия рубин. От месец чакаше точно такъв да попадне в ръцете му. Щеше да го почисти и да го вгради в пръстена, който София, старата гъркиня отдавна му бе поръчала. Ако не ѝ беше обещал, той щеше да запази тази драгоценност за себе си, да я скрие на дъното на сандъче от слонова кост, което криеше страстта му към красивото. Още по-мило му беше това сандъче, защото му беше бащин дар със заръка да го напълни догоре с накити, на които би завидял и цар Соломон. Едва беше навършил десет години, когато блясъкът на земните благини го помами в дюкяна на баща му. Старият Аяров си разбираше от работата, видя как светнаха синовните очи и реши да ги учи на куюмджийство. Труден беше тоя занаят, ала Аяровите се радваха на голяма почит в Станимака, навярно защото майсторлъкът им се предаваше по кръв. Усърден беше Пейчин, започна като чирак, премина през калфа, за да стигне до майстор. С изкусни пафти получи кетап от задругата на златарите във Филибе. След издържания изпит баща му се оттегли, давайки преднина на младостта.

Младостта реши да надмине учителя си и се зае да претопява, милва и целува с пръсти злато и сребро, придавайки им съвършена форма. Постепенно страстта към великолепието се усили и Станкул, Пейчиновият баща, усети, че синът му копнее всички благини, скътани в недрата на земята, да са негови. Влизаше старият златар в дюкяна и заварваше чедото си да слага на тънките везни красота, да разглежда продължително драгоценности, опитвайки се да определи колко струват и точно колко богат е станал. Познаваше Станкул здравата ръка на златото отколе. И него беше стиснала на младини, но той успя да се отскубне от нея и да сложи мярка в ума си. Сега синът му беше в хванат от ръката на бляскавото. Купуваше, ваеше, продаваше накити, дори започна да дава пари с лихва в замяна на злато. Виждаше цялата сила на земята, събрана в нейните съкровища. Не го блазнеше ни топъл хляб, ни нивите, от които излизаше насъщният, ни станимашкото вино, за което вървеше приказка, че може в кърпа да се носи. На златото можеше да се противопостави само нещо по-ценно и по-силно от него – любовта. Тази мисъл поведе тревожния баща във Филибе преди две есени. Намери момиче, което да подхожда на името и богатството на Аяровите и скоро в заможната къща влезе едничката дъщеря на Радан Гюзелджов – Чая. Баща ѝ търгуваше с тютюн в Европа и Ориента и не си знаеше парите.

Пейчин прие жената с име на река в постелята и в живота си като необходимост. Спираше за миг поглед върху сините ѝ очи, но виждаше в тях само тази, с чиято помощ ще продължи Аяровия род и чиято зестра щедро легна до сърцето му. Ала това мъжко сърце се радваше повече на изящен порцелан, на антични статуетки от абанос, отколкото на очите, в които можеше да се удави небето ведно със светилата. Измени се животът в дома на златарите, така, както се променяше името на реката, течаща през града… Сребрица, Златица, Алтън дере, Чепеларска река, Чая… Най-сетне тази река потече и в сърцата на Пейчиновите родители. Гледаха синевата ѝ и изричаха името ѝ със скрита надежда скоро да залюлеят внуче, покрай което и синът им да се застоява повече вкъщи, отколкото в дюкяна.

Година по-късно Чая роди момченце със същите сини очи. Реката ли си го хареса, небето ли си го нарочи за свое не се знае, но ненавършило два месеца детето спря да суче. Не плачеше, но и не отваряше уста да поеме мляко. Плачеше майка му кога явно, кога скришом и все си мислеше, че е урочасано, че някой е завидял на радостта ѝ. Вдигна се дядо му да търси доктори. Идваха не един, не двама, четирима се опитаха да лекуват малкото, докато накрая вдигаха ръце в безсилие. Не успяха да помогнат и детската душица се пресели в друг свят, навярно по-хубав. Преди да го види за последно, Чая отряза мъничко от рехавата косичка на детето си и я прибра за спомен.В продължение на четиридесет дни милваше снопчето коса, докато сълзите ѝ станаха толкова много, че се превърнаха в мътна река. И Пейчин се затвори в себе си. След смъртта, по молба на спътницата си в живота, направи медальон със сърце, което се отваря. Да беше друга, сигурно щеше да сложи в него свидни снимки, но Чая постави косицата и затвори сърцето в деня на помена.

Останал без надежда, мъжът ѝ все повече се заседяваше в дюкяна. А реката в дома му реши да сътвори радост, достатъчна за двама. Петимна за любов и нова рожба, Чая често отиваше в дюкяна, правеше кафе и десерти на мъжа си, за да го откъсне от работата и парливия спомен за празната детска люлка. Тази вечер тя полека слезе по вътрешното стълбище, натисна дръжката на вратата, за да я отвори, но разбирайки че е заключена отвътре, леко похлопа. Пейчин остави рубина с цвят на кръв и отключи.

– Пейчо, късно стана. Само тебе чакаме за вечеря – рече му галено.

– Ти отивай, Чайо! Аз идвам след тебе.

Очите на Аяровата снаха се навлажниха. Ръцете ѝ затвориха вратата и отидоха да помогнат на Кина, слугинята, да сложи трапезата. Заел своето място, Станкул нетърпеливо дръпна сребърната верижка на джобния си часовник и отвори капачето. Наближаваше двадесет часа, а синът му още го нямаше. Погледът му се срещна с майчините очи на Милкана, която също издърпа стол и седна в очакване на късната вечеря. След няколко минути Пейчин най- после се присъедини към тях и мълчаливо посегна към лъснатите до блясък прибори.

– Да ти сипя ли малко мавруд, Пейчо? – неуверено попита Чая.

– Два пръста ми налей! Колкото за адет.

– Много работиш, сине – подхвана Милкана – Не огладня ли? Кое време стана!

– Гледах да довърша нещо. Затова се забавих.

– От час тебе чакаме – сърдито каза Станкул – Работата нозе няма, няма да ти избяга. Пък и чух, че си отпратил калфите да почиват.

– Чая цял следобед ситни сарми завива – продължи майка му, виждайки че сина ѝ си замълча – Гледа да ти угоди някак, да ти е вкусно, да ти е наредено, пък ти комай и слама да ти сложи и нея ще дъвчеш. Ами, че млада жена си имаш вкъщи, овреме си ела с усмивка и похвала да ѝ се отплатиш. С баща ти си полягаме да си починем, тя крак не прегъва. От Кина повече шета. Котелските килими тупа, скриновете реди, огледалата лъска…Еѝ на, спрях да казвам на Кина какво да сготви, на Чая заръчвам. За утре ѝ викам говеждо с нахут да свари, че ни се е прияло.

Пейчин, който бучеше сармичките с големина на млади орехчета, отпи глътка руйно вино и понечи да отвърне. Но старият Аяров го изпревари.

– Вярно е, не се спира. Я чай ще ни свари, я балсуджук ще направи, я бод по бод боде…

– Мамо, тате, недейте тъй! – тихо издума синеоката – В къщи работата е множко. Кина не сварва с всичко. Не ѝ стигаме ний, та и калфите храни, и на тях носи. Пък те гладници, лами десетоглави!

– Чайо, ако трябва, ще намеря още една жена да помага на Кина. Ти гергефа си гледай! – меко издума Пейчин и отново се захвана с вкусното ястие – А на сармичките си първа! По-вкусни никоя станимашка ръка не е завила!

– Аз я научих, сине – усмихна се Милкана – Но тя ги свива по-ситни и от мене. Майстор майстора надвива, дето се казва.

Лека червенина плъзна по бледото лице на невестата и остана на страните ѝ, докато всички се подсладиха със сладко от бели череши, благословиха нощта и се прибраха в стаите си. Усетила дишането на мъжа до себе си, Чая посегна да го докосне. Пейчин леко я придърпа към себе си, прегърна я и потъна в Морфеевото царство. Уморен е мислеше си хубавицата, опитвайки се някак да оправдае липсата на ласки и обич. После дълго гледа набъбналата като първескиня луна, докато студената мартенска нощ не отстъпи на утрото. А утрото надяна кожух с дълги лисичи кожи и запремята зърната на тежка йерусалимска броеница, същата като онази, която старият Аяров носеше постоянно. Едрият кехлибар блесна в сънливите очи на станимачани и пробуди Пейчин.

– Добро утро, Чайо! – протегна се той.

– Реката до него се усмихна, сякаш да му рече: Що ти е днес да работиш? Що ти е злато да ковеш и бисер да сбираш, като най-голямото съкровище до тебе лежи? Мигар не знаеш, че щастието не блести и не дрънчи? Златарят уви пръст около закачливо кичурче, дръзнало да падне над женските очи и синевата да закрие. Чудеше се дали са пропели втори или първи петли, икона ли да обкове за новия параклис днес или с устните си да извае сантим по сантим жената до себе си. Обзел го бе онзи трепет, идещ от дълбините на времето, трепет, който вълнува кръвта и я кара да се слива с друга кръв. Промуши длан под тънката риза и погъделичка зърната на женската гръд. Чая въздъхна сладострастно, тъй както въздиша реката, когато брегът опитва да я укроти. Топлият ѝ дъх обгърна Пейчин, омагьоса го и след малко той не знаеше с жена ли се люби или с река, плиснала хладни води в жарък горещник. Беше му хубаво, толкова хубаво, че не искаше да се отделя. Дълго лежаха слели тела, накрая Чая стана и започна да се облича. Красива беше! По-красива от пролетта и от всички антични скъпоценности, които грижливо криеше от света. За такава красота някога са се водили войни и мъже са умирали на дуел, но Пейчин се замисли как я бе гледал със сърце на сарафин, пресмятащ колко ще спечели. Богата ѝ беше зестрата и баща ѝ щедро притуряше към нея. Тази утрин той за пръв път я видя с други очи и се запита с какво ѝ се отплащаше за преданата любов. С безразличие? Нима ѝ беше потребна любов, която носи тежест вместо радост? Беше неделя, ден за почивка, но час по-късно младите Аярови ръце нагряха къс злато и когато то се разтопи, го изляха в калъпчето за пръстена. Накрая поставиха рубина. Заслушано в ударите на майсторското сърце, златото позволяваше да му придават форма на слънце, цвете или птица. Днес то прие овала на пръстен. Миг преди магията да свърши, тишината на твореца нарушиха други две ръце, понесли поднос с чаша ледена вода и бяло сладко. Роклята от синьо кадифе прошумоля, сервира деликатеса за отбрани гости и се загледа във фините ювелирни изделия на тезгяха.

– Синьо става наоколо щом влезеш, Чайо. Тая рокля много ти прилича!

– От тате ми е. Авраам евреина се върнал от Цариград с нова стока и тате избрал най-скъпата рокля,че да съм най-красива в цяло Филибе.

– То от тебе по-красива има ли в света? През целия си живот не съм виждал хубост като твойта ни в татковината, ни в Солун, ни по цяло Гръцко. Държал съм купища смарагди, торби със злато и сребро, но нищо не може да се равни с хубостта ти. Ти с реката си съперничиш – с възхищение я огледа от глава до пети мъжът ѝ и тайно си пожела нощта да дойде по-скоро. Мъжката му сила искаше да властва над нежното тяло, облечено в кадифе и да го покорява в постелята до пълна отмала. Откакто това тяло му обеща рая, той започна да я гледа другояче. Струваше му се, че невестата му се разхубавява, както се разхубавява река напролет, наченала от капка, ручей и поток.

– Какво си се заловил да правиш, Пейчо? Нека те погледам малко как работиш, няма да ти преча – примоли му се Чая.

– Невестино гиздило съм започнал, но първо ще ти покажа нещо, което рядко се среща.

– Харесва ли ти? – усмихна се мъжът ѝ, извадил рубинения пръстен.

– Омаен е! Може ли да е за мене?

– По-хубав ще ти направя! Давам ти дума – зарекоха се сръчните пръсти и се заловиха да теглят филигран.

Тънката нишка се проточи, усука се дваж – триж и се превърна в ситна дантела. Гледаше я Чая със съзнанието, че пафтите трябва да са уникални, да не се повтарят с предишни, за да носят нашир и длъж славата на майстора си. Личеше, че Пейчин си обича работата и изкарва хляба си с веселие. От Станкул се бе учил на златарските техники – отливане, изчукване и филигран и сега не му се опираха ни пафти, ни гривни и обеци, ни църковна утвар. Баш тънкостта на тоя занаят се криеше в направата на сокай. Сокаят – венецът на гиздилото – беше останал още от болярите от Втората българска царщина. Той се поставяше на главата на булката на третия ден след сватбата, след снемането на булото.Такъв тежък накит се раждаше сега под мъжките пръсти.

– Интересно коя ли ще го носи – изрече мислите си на глас Аяровата снаха.

– Не е тукашна, габровка е. Богомил Ласкарев, свекърът ѝ дойде след Водици. Помоли да изработя за снаха му Павлина.

– Кога ще е сватбата?

– Другата седмица. Затуй бързам да довърша.

– Хубав дар ще е! – отбеляза Чая и погали с нежност вече готовите обеци, гривна и пафти.

– Много му се щеше на габровецът да е от злато, но не му е по кесията. Затова украшенията са сребърни

– Я как блестят!

– Двеста гроша ми каза да нанижа един до друг, трепне ли единият да милва съседния, той пък следващия. Да приличал сокаят на този, що носела снахата на абаджията Нестор Рибарски. Ама онзи бил от чисто злато, на два реда и кога младоженката вървяла – пендарите пеели.

– Колкото повече висулки, толкоз по-хубаво! Още е трябвало да накачиш. Или се боиш да не натежи на моминската шия?

– По-скоро на свекър ѝ ще натежи – засмя се Пейчин – Като ударим калема, трудно ще оправи сметката, че и още трима сина има за женене.

Чая продължи да оглежда гиздилото, спирайки се на пафтите. Листа и гроздове по тях се преплитаха в чудна, пречудна плетеница, за да се накичи Павлинината младост.

– Прибави някое и друго лаленце или ситна детелина, та да станат още по-гиздави! Да ахнат тия, дето ги видят!

– Права си, от много хубост глава не боли – спря за малко работа златарят и се замисли образ на кое цвете да вложи преди да шлифова.

– А сватбено знаме ще има ли? – продължи да пита хубавата му жена.

– Него последно – утре, като съмне. С тънко сребро ще го покрия. Е, със златен варак щеше да е по-хубаво, но карай каквото – такова! Знаеш, ние, златарите тачим златото, че е меко и с него лесно се работи, ама нейсе. Белотата на среброто лоши очи ще отблъсква. Два месеца се напълниха, докато довърша това гиздило.

– Пак бързо си сколасал! Другиму щеше да отнеме пет-шест.

– То добре, че са калфите да помагат. Няма да е богата платата, но Ласкарев обеща да ми хариже и едно вакло агне.

Пейчин продължи да свещенодейства между огнището, наковалнята и тезгяха. Пресяваше и обработваше пръстта за отливките, топеше, режеше и изчукваше орнаментите. Твърдото парче метал влизаше в огъня и благословено омекваше. А седналата на малко столче, Чая следеше всичко с възхита. Гледаше как пилите, клещите, стягите и чукчетата, сплавите от бронз и месинг чакаха своя ред в извайването на магията. Накрая се осмели, приближи се и пипна инструментите, с които мъжът ѝ си вадеше хляба. Тая купчина инструменти чуваше човешката душа и вечния ѝ стремеж към красивото и искаше да извади на показ съвършенството, за му се радват и след век. Женските очи се навлажниха от вълнение. Една сълза се отрони, капна в горещото сребро, което изсъска и глътна топлината на синеоката.

– Всяка твоя пролята сълза е сапфир. Бива ли светът да богатее толкоз? – избърса мократа следа по нежните страни Пейчин – Сдържай сълзите си, усмихни се, както реката се смее!

– Много пъти съм я гледала, догде ти работиш. В слънчеви дни, сякаш самото небе слиза да се къпе в нея и водите ѝ стават сини. В мрачни – тъмнее и ми се струва, че плаче.

– Тя рядко тече спокойна. От извора си, от Роженския връх до Станимака преминава през дълбока и тясна долина, лъкатуши хладнолика, а след Станимака коритото ѝ става широко и песъчливо. От малък я зная жива, пъргава като пакостник немирен. Сигурно, защото крие много злато в

себе си и се бои някой да не ѝ го вземе. И допуска до сърцето си само тия, които открият ключ към тайните ѝ.

– Мама ми разказваше как от векове хората са се опитвали да я укротят със стени и прагове, ала буйната ѝ сила блъскала камъните и ги захвърляла надалеч. Разлютяла ли се, понявга изтръгвала дървета от корен и ги повличала или заливала къщи за назидание на дръзналите да я смирят.

– Ами опитомява ли се река? Дърво и камък да сложиш на пътя ѝ…Та тя е синева и шепот от миналото – изрече майсторът и се замисли кое е по-лесно: да укротиш жена или река – Водата блика от недрата на земята, бълбука, плющи, удря със синьо камшиче и отива на небето, на гости на слънцето. После пак се връща като дъжд и тъй от време оно.

– Когато бях тъжна, мама сядаше до мен и милваше косите ми. Приказки ми разправяше да ме утеши. Веднъж ми каза, че преди всички реки да залеят земята зората щяла да съблече лъчистатата си одежда, а Чая да се превърне в момиче с толкова сини очи, че да се чудиш на синчец ли приличат или на къс небе. Щяла да запее, а мелодичният ѝ глас да се носи из цяла Тракия и да дарява прошка на човеците за злините им. Тогаз не разбирах думите ѝ.

– – Аз ги разбирам, Чайо. Всичко разбирам – наведе глава над топлата още мед Пейчин, съзнавайки, че трябва да поиска прошка от жена си, че не ѝ отвръщаше досега със същата като нейната любов. А такава любов се даваше веднъж в живота…

Накитите поеха мълчанието на двамата. В това мълчание се сгърчи неизреченото от Чая, скрито от всеки в знатната, двукатна къща. Не каза хубавицата, че когато детето ѝ спря да диша, тя реши да сложи край на живота си, отиде до реката и дълго мисли къде да се хвърли, за да потъне, да я няма, да иде на оня свят при своята рано издъхнала рожба. Спря я само любовта, тази която течеше във вените ѝ. Реката чу думите, идещи от сърцето, и сякаш ѝ каза: „ Върни се вкъщи! Всичко ще се нареди.“ Гюзелджовата дъщеря я послуша.

Изтекоха десет дни от това неловко мълчание. Чая все така помагаше на Кина, ала беше видно, че лесно се уморява. Дълбоките ѝ очи синееха тъжно в очакване на нощите, когато потъваше в прегръдките на Пейчин. Една сутрин се събуди тревожна. Сънувала беше, че второ детенце люлее и втори път люлката се опразва. Мъжът ѝ беше станал по тъмно, дори не го беше усетила. Тя дръпна белите пердета и погледна навън. По тихата улица се разхождаше утрото и сегиз –тогиз се прозяваше. Две птички чуруликаха на отсрещния клон. Караха ли се, мили думи ли си разменяха на техния си, птичи език не бе ясно, но събудиха съседските котки. Чая отвори прозореца, за да влезе свежината на пролетта, напираща от Беломорието и в тоя миг усети замайване и лек трепет в сърцето. Убоде я щастливата мисъл, че в нея бие сърчице, колкото просено зърно. След месеци това зърно щеше да е големичко, колкото жълъд, дрехите щяха да ѝ отеснеят, а тя цяло лято щеше да се буди с нетърпеливото очакване, че ще става майка за втори път. Тази мисъл ѝ даде сили да точи кори ведно с Кина, да ги реди в тавата и мислено да нарича за здраве на растящото в утробата ѝ щастие. Малко по-късно Пейчин и родителите му вдъхваха уханието на топлата баница, умножено от хубавото, което витаеше във въздуха. Дали беше заради предстоящия след часове Благовец и усещането, че през прага им предстои да влезе блага вест като драг гостенин, идещ от далече? Никой не се досети защо реката в дома на златарите лее усмивки, дъвчеха вкусотията и си мислеха за своите си дела. Щото от драгоценности отбира само истинският сарафин, на другите им се чинят също стъкло. Пък и как ли да разберат, че иде нещо ново, което ще пълни стаите с крехък плач, смях и детска невинност? Всичко си беше същото, само Чая беше различна. Със задоволството на сития, Пейчин стана от трапезата.

– Какво ще правиш днеска, сине? – попита го баща му.

– Ще довърша обеците на малката Арабова щерка. Утре ще ѝ дупчат ушите, златни треперушки ще ѝ турят. Закопчалки трябва да им сложа.

– Хаирлия да е! Хайде отивай! – ала, виждайки как лицето на младата жена до него посърна за секунда, добави –

Няма по-ценно от златото, снахо. Само земята му е равна, навярно защото от нея излиза. Златото си остава злато, без значение дали е в ръцете на кралица, палач или шут. Радвай се! Син ми има ръката на Мидас – всичко, дето пипне става златно.

– Горда трябва да си, че с нашия род се сроди, Чайо – обади се в подкрепа Милана.

– И Гюзелджовите назад не остават, мамо! – рече хубавицата, за да защити рода си.

– Тъй, тъй, ама момичето краси чуждата къща – смигна Пейчиновата майка на Станкул – Тъй е останало отколе. Наша си вече – Аярова.

– Аярова…старата фамилия, изречена с достойнство, вече беше част от кръвта ѝ и тя я носеше с чест. От тая заран това щеше да важи с двойна сила, със силата, идеща от продължението на този знатен род, трепкащо под сърцето ѝ. В ъгълчетата на устните ѝ се спотайваше желанието да сподели радостта си. Реши да го стори с локум. Белите ѝ като скъп порцелан ръце свариха гъст сироп от захар и розова вода, спуснаха вътре наситнени орехови ядки и сушено грозде , мъничко нишесте и щом вълшебството изстина нарязаха малки парченца и ги оваляха в захар. Свекърът ѝ, като същ султан, обожаваше да си пие кафето тертиплийски с такъв рахат локум. И сега Чая се надяваше, че насладата от сладостта ще улесни изричането на благата вест, която таеше в себе си от съмнало. Прекръсти се, нареди сладостта и три чаши с вода върху сребърен поднос и влезе в дюкяна. Вечно гладните калфи –Досьо и Добри, веднага забелязаха почерпката. Чуеха ли ситните стъпки си знаеха – иде шекер. Сиреч празник наставаше за тях. Честността им беше изпитана, майсторът им имаше доверие, знаеше, че не го крадат, ала имаше нещо тъмно, което го караше да отблъсква жена си да дохожда в дюкяна, когато не беше сам. Мъчеше се да скрие, че ревнува от младите калфи, които свенливо се любуваха на красотата ѝ. Щеше му се да ѝ се радва само той. А тя в стремежа си да угоди, да е по-близо до обичния си и до това, дето го вълнува, несъзнателно разпалваше негодуванието му както духалото разпалва огъня.

– Добър ден! – изрече реката.

– Добър да е, госпожо! – почти едновременно поздравиха калфите.

– Нося ви нещичко.

– Помощниците на майстора не чакаха втора покана, отъркаха пръсти в парче плат и посегнаха към подноса. Пръстите им побеляха от захарта и неволно, по детски посегнаха за второ парченце. Пейчин, обаче не благоволи да опита локума. Работеше мълчаливо и му се щеше да е толкова силен, че да изкара ревността от себе си и да я влее в разтопеното злато.

– Да поостана малко, Пейчо?– примоли се Чая и, без да чака утвърдителен отговор, седна на малкото столче в дюкяна. Неспокойният ѝ женски ум си представяше, че носи момче, което щеше да наследи умелата ръка на баща си и ще продължи делото му в царството на съкровищата. Но същият този ум не забеляза тъмната сянка преминала през Аяровото лице. Добре, че на вратата се показа чорбаджи Балабанов.

– Дал Бог добро, майсторе! – издума тежко-тежко той.

– Добре си дошъл, чорбаджи! Не си минавал скоро тъдява. Какво те води при нас? – посрещна го куюмджията.

– Пръстен думам да ми направиш. Ама да тежи!

– Досьо, вземи мярка на чорбаджията! – припряно нареди Пейчин, усетил, че калфата скритом поглежда жена му.

– На кой пръст, майсторе? –попита Досьо.

– На безименния – изрече тъмнотата, която не си намираше място.

– Хей, момче, опичай си ума! – подразни се чорбаджията, че калфата, а не лично учителят му взема мярка – Балабановите плащат щедро.

Уловили упрека, най-опитните пръсти в дюкяна оставиха завършените треперушки и записаха чорбаджийското поръчение.

– Майсторе, ще туриш повечко злато! Не бери грижа колко ще струва. Отгоре ще изпишеш най-хубавата буква – Б. Майсторът за пръв път от време, нужно за четири тютюна, се усмихна.

– Б“ ще рече Балабан нали?

– Балабан, Бог, буки, България, богатство, будност, бащиния, борба… – започна да изрежда чорбаджията, че да се покаже възможно най-начетен и думите му сякаш нямаше да имат край ако Пейчин не го беше прекъснал.

– Защо сложи и борбата сред останалите?

– Чини ми, че е дума важна, колкото бащиния.

– Щото и самият живот е битка – намеси се в мъжкия разговор Чая – Ежедневна борба на доброто и злото, дето завършва с победа или поражение. Борба между скръбта и голямата радост…

Чорбаджията, който беше обърнал гръб на жената в дюкяна, при тия умни думи я погледна право в дълбоките очи, като да му се щеше да прочете в тях какво голямо изпитание, каква болка е натрупала в тях мъдрост, присъща на беловласите. Не му се понрави на Пейчин женската намеса и той побърза да я отпрати:

– Чайо, жежко е тука. Върви си върши женската работа!

Но когато хубавицата замлъкна и излезе, той съжали за стореното. Започна да чува вътрешната река, която течеше пенливо по вените ѝ, плискайки се, търсейки брегове. Брегът ѝ беше неговото сърце. Може да го залее и удави или да го напои като суха земя.

Реката, облечена в дълга рокля, преглътна горчивината от нежеланието на мъжа си да е близо до него, изрече едно: „ Да ви спори!“ и кротко излезе. След нея остана едва доловимо ухание на цветя –парфюм от далечен Багдад, който накара мъжете да отворят широко гърди, да задържат диханието си, за да усещат по-дълго хубавото. А хубавицата удържа тъгата си, догде не стигна постелята. Едно любопитно врабче, надничащо през прозореца се помъчи да изброи сълзите ѝ, но така и не успя. Чет нямаха. Лекокрилото се обърка и отлетя към друг прозорец. Обед мина и отмина, Чая все лежеше. Затваряше клепачи и си представяше, че търка вълшебната лампа на Аладин от оная приказка, че излиза дух, обгръща я в дим и я води в пещера със смарагди, изумруди, перли, рубини и злато и тя гребе, гребе, пълни със съкровища полите на роклята си. Да има за Пейчин….още и още, цялата пещера да изгребе и да му занесе, за да е щастлив. Даде му любовта си, но той видя в нея само къс стъкло. Не я ценеше, не я пазеше. Жал ѝ стана, че никой не можеше да ѝ помогне.

Следобед, обаче Станкул реши да помага на сина си.

– Тате, да не те засърбяха пръстите? Да не се затъжи за златото? – засмя се Пейчин, когато баща му отпрати калфите да си почиват.

– Че може и да съм се затъжил – закачливо отвърна старият и отвърза голям вързоп, който беше донесъл в дюкяна – Нося ти нещо.

На дъното на вързопа имаше завързан бял месал. Първо него хванаха бащините ръце и сръчно отвързаха възела. Блеснаха перли и късчета розов брилянт, ситни като пролетни цветчета, изгубили се в първата трева. До тях потръпваше в зелено камъкът на безсмъртието и на Клеопатра– рядко срещан изумруд. Следващото вързопче разкри друга хубост – изящно великденско яйце, обсипано с изкусно обработено злато. Станкул с благоговение го отвори. В сърцето на яйцето стоеше малък часовник, за да напомня на хората колко е ценно времето.

– Вземи! – възлестите стари ръце внимателно подадоха бижуто на наследника си – На Фаберже е. Цял свят мисли, че петдесетина такива са направени за императорското семейство. Всяко е уникат, никое не повтаряло друго, всяко криело изненада. Ала ювелирът на руските царе е правил и за други, дето са почитали уменията му. Това е едно от тях.

– Но как? – зяпна от учудване Пейчин.

– Не ме питай! Не ти трябва да знаеш как са се озовали при мен тези съкровища. Дълго ги пазих. Дори майка ти не знае за тях. И от нея ги криех зад счупена тухла в стената. Там направих тайник, там ги пазих. Време е да ти ги дам. Искам само нивга да не ги продаваш и да ги предадеш на тези след теб. Чакай, има и още!

Станкул продължи да разкрива съкровищата си. На работния тезгях се нареди божигробски пръстен от синьо стъкло. До него сребърни пафти със седефени плочки, с двуглав орел върху седефа – знакът на Цариградската патриаршия.

– Дари ги на църквата! – посочи пафтите старият златар.

– На коя от всичките?

– – Станимака е Малкият Йерусалим. В която и църква или параклис да ги занесеш, все ще е добре.

– Чудиш се как забогатях толкоз? Преди години работех с ищах – от златни парички за кръщаване на новородено, до светилници, украсени със сребро. Нищо не ми се опираше. Богати търговци идеха при мене, мене търсеха и ме тачеха повече от панагюрските, търновските, врачанските и чипровските златари. Учил ме е дядо ти, сетне и най-добрият от Филибе. Търсех изделия, венециански стил, под лупа ги гледах да се уча. Венецианците са славни майстори. Но първи над първите са древните тракийци. Вграждали са дъха на земята и полета на птицата, жаждата за вино и хубав живот. Хилядолетия са добивали злато от планините и реките, хилядолетия са го обработвали. Ненадминати от никой друг народ са!

– Затова ли успя да се замогнеш?

– Успях, защото се научих да говоря на златото. Аз съм сънувал как правя мъжки пръстен и на сутринта по туй, що ми е останало от просъница в главата съм го ковал. Дядо ти беше южняк със сърце от кремък, той ме научи на старите чалъми, той ме накара да гледам на златото сякаш е живо, сякаш ми е дете. Опитах да ти предам точно това.

– Цял живот ще съм ти благодарен, тате! – посегна да целуне сбръчканата ръка Пейчин. Ръката се дръпна, не позволи да я целуват. Посегна и извади револвер, чиято дръжка също беше богато украсена.

– Видиш ли го тоя? Хвана ли го,чувам комитска песен. Сребро съм турял по дръжките на пушка кремъклийка и на сабя, но обковите на оръжието са нищо пред златните лъвчета, носени по време на Априлското въстание и пред медалите, дето увенчават героите.

Пейчин поглъщаше с очи и не смееше да докосне с пръст събираното от баща си.

– Думал съм ти, че калаят е чума за златото. И с какво да шлифоваш съм те учил.

– Помня, тате – с дървена пепел или със смесени креда и пчелен восък. И за скъпоценните камъни си ме учил.

– Сега ще ти кажа как да разпознаеш дали един камък е истински или фалшив. Капни една капка и обърни накита, ако е истински, капката не пада.

– Лъгали ли са те търговците?

– Че имали ли такъв, дето да не е лъган? Знам едно момче, дето донесе Цариградско злато. Удар щеше да получи, кога почна да го топи. Разбра, че са го излъгали. Много пари загуби, но и туй се случва. Силното злато си има свой особен блясък.

– Чувал съм, че краденото злато отмъщава, тате, и че е лошо да ти се присъни, но аз често насън кова и топя и ето, нищо ми няма. И ми се ще да открия нявга заровеното. Говори се, че най-голямото имане било под голям път.

– Що ти е? Мъртво злато заменя ли живо? Пък и на тебе нищо ти няма, ама дете зарови. Забрави ли?

– Не съм. Такова нещо до гроб се помни.

– Помни се, да. Съдба! Не може да предвидиш кое кога ще ти се случи. Нито пък да избягаш от нещо. Забраних на майка ти да споменава за мъртвото, и на Кина заключих устата, но на Чая не мога да запретя, тя е майка. Макар да мълчи, тъжи. Гледа живота през сълза. Имам нещо за нея – разтвори шепа старият златар, а в нея стояха два сапфира –Пазех ги за майка ти, исках гривна да ѝ изкова и с тях да я украся, но късметът бил на снаха ѝ. По ще ѝ приличат, а и дъждът в очите ѝ трябва да пресъхне. Вземи!

Пейчин пое синята магия, разпределена по равно между двата камъка. Беше чел някъде, че сапфир се носи вместо талисман, защото пази от наранявания. Някога сините бижута присъствали при подписване на договори за мир, за да прекъснат кръвопролитията. Вярвало се даже, че отровна змия, сложена в стомна със сапфири, умира. Ето това щеше да е достоен дар, който да пази неговата радост. Обеци щеше да ѝ направи и да ги кръсти „Очите на Чая“. Но подир малко двамата мъже се стреснаха от нахълталата в дюкяна Милана.

– Станкуле, Пейчине, елате, бре! Чая се е затворила, не излиза, пък вий тука празни приказки си хортувате. Рекла на Кина, че не ѝ е добре. Пратих я да повика доктора, прегледа я той и рече, че само на мъжа ѝ ще каже що ѝ е.

– Станкул бързо прибра съкровищата, а Пейчин се затича към стаята, в която лежеше неговата река. Чая спеше, успокоена от някакво лекарство. Наведен до нея, лекарят мереше пулса ѝ.

– Докторе, какво ѝ е? –попита притесненият ѝ мъж.

– Не е страшно. Силна храна и вардене от работа трябва. Тежко да не вдига никак.

– От какво е болна? До обяд беше добре, в дюкяна идва, сега лежи.

– Не видяхте ли, че е бледа, пребледняла?

– Тя на никой не се е оплаквала за нищо.

– Сварих я да милва пелените на умрялото. Чая чака дете – изрече благата вест в нощта преди Благовец лекарят и добави – Ще се роди преди Коледа, но трябва да почива, повечко да лежи. Инак има опасност да пометне.

– Защо спи, докторе?

– Дадох ѝ хапче. Ще поспи малко, ще се успокои. Но искаш ли да се роди рожбата ти и жена ти да е жива и здрава, ще прекарваш повече време край нея. Тя ми довери, че не ще никой друг до себе си – ни Кина, ни майка ти. Тебе търсят очите ѝ.

– Ще я пазя много от тук нататък! – обеща младият Аяров и легна до своята река.

Докторът успокои останалите в къщата и си тръгна, а Пейчин зачака очите на Чая да се отворят. Приличаше на река, отдръпнала водите си, отъняла до поточе. Гледайки я, му идеше да заплаче, сега, когато най трябваше да се радва. Пак щеше да става баща. Споменът за първородното убоде сърцето му и незарасналата в него рана прокърви отново. Мартенските звезди обсипаха небето, вещаейки студ на идния празничен ден. Не ги смути ни вечерникът, който се явяваше привечер и спираше да вее чак на сутринта, ни мъжките устни, които изричаха обичното име в мрачината. Чая, мила моя Чая… Прости ми, че бях сляп! Първото, което събудилата се при шепота на името си потърси с ръка бе медальона с косичката.

– Тука е, до възглавницата. Откачих го от врата ти – изрече Пейчин и го сложи в крехката ѝ длан.

– Сънувах, че някой ме вика – промълви синята любов.

– Аз бях, аз те виках. Нужна си ми, Чайо, тъй както пеленачето от майка си се нуждае. Защо не ми каза, че си трудна?

– Днес разбрах и аз. Сърцето ми го подсказа. Исках да ти кажа, но ти от работа почти не ме виждаш.

– Затуй ли толкоз пъти ми носи кафе в дюкяна?

– Кафе, сладости…исках да те зарадвам, да съм близо до тебе, Пейчо.

– Прости ми! Огорчих те, обидих те със студенина…Само за скъпоценности имах очи досега.

– Замълчи! – каза реката и сложи пръст на устните му, но мъжът ѝ продължи.

– Едва преди дни осъзнах колко си ми мила и колко те обичам. Всеки майстор оставял подире си нещо голямо, нещо много красиво, което да го слави. Аз някой ден ще изкова книга от тънко злато и на всяка страница твоето име ще пише. Но преди туй друг дар ще ти направя.

– Какъв ще е? – неволно се прояви женското любопитство.

– Тате ми даде два сапфира, досущ като очите ти. В обеци от чисто сребро ще ги сложа, лицето ти да красят. Пък ти ще ми обещаеш, че ще се щадиш, ще лежиш повечко. Докторът рече, че около Стефановден ще проплаче рожбата ни, стига само да си здрава, да се вардиш.

– Пейчо, помниш ли кога се годихме?

– Баш на Стефановден беше.

– Майка ти ми каза, че на тоя ден се сбъдвала голямата любов. Ако детето се роди тогаз, празникът ни ще е двоен, а ако е момиче нека обеците, дето ще ми направиш то да ги носи!

– Съгласен съм, Чайо. Ако е момче, обаче тебе ще красят. Заспивай сега, че късно стана! Утре, на Благовещение, ще кажем благата вест на татюви, да се зарадват и те.

– Прегърнаха се сърцата им и блажено се унесоха в съкровеното на нощта. Навън звездите се усмихваха доволни от това, че женствеността строши камъчетата на алчността и безразличието към всичко останало у златаря. После, малко преди тишината да приспи в скута си луната, слязоха жадни на земята. Всяка звезда се наведе да пие от водите на Чая, която течеше пълноводна от топящите се снегове. Най-малката звездичка си изми бялото личице и нарече след месеци Аяровата снаха да кърми женска рожба с очи бездънно бистри и добри. Спусна наричането си по водите на Чая, а тя го целуна със синьото си дихание, та да се сбъдне и продължи да тече край твърдата гръд на скалите, почти до Есенемас, крепостта Асенева.

Благовещение настъпи с благите мисли и с благите вести за станимачани, за да разгори огнища поизстинали и сърца да стопли. В крилете на лястовиците се събуди чародейката пролет, решена да види как опитен златар вгражда обичта си в две обеци със сапфири, тъй изкусно изваяни да трептят по ушите на любимата му, че да славят името му надлъж и шир. Тия обеци – „ Очите на Чая“, дълги години, обаче носи дъщеря му, защото се роди точно на Стефановден с очи сини, сини, от небето по-сини. Много вода изтече от тогава, реката още се смее момински и си чертае път през Тракия, а слънцето – почти дете, седи на бреговете ѝ, докато завее вечерникът. Седи слънцето, гледа как мъже и жени пресяват златоносен пясък и слуша приказките на иманяри, готови да жертват живота си, за да открият митично съкровище. И му иде да им каже, че всъщност най-голямата драгоценност е любовта.