На 21 октомври 1912г., по време на Балканската война, Струмица е освободена от турско робство от части на 26 пехотен полк на Седма рилска дивизия и до 1919г. влиза в границите на Царство България.
При избухването на войната сто тридесет и шест души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение. Струмица става окръжен център с управител Владимир Караманов, а Христо Попкоцев е назначен за началник на Струмишка околия.
Стру̀мица (понякога в по-старата литература Струмница, на македонска литературна норма: Струмица, на гръцки: Στρώμνιτσα, Стромница, на турски: Usturumca, Устурумджа, както и Струмджа и Егри-су) е град в Република Македония, общински център на Община Струмица (25 селища).
След заселването на славяните на Балканския полуостров градът получава настоящето си име. В IX век Струмица влиза в пределите на Първата българска държава и е център на комитат. След битката при Беласица в 1014 година градът попада под византийска власт.
След 1019 година Струмица е многократно споменавана, като една от основните митрополитски епархии на Охридската архиепископия. През XI—XII в. градът e описан като богат с обработени полета, лозя и градини.
В 1334 година сръбският владетел Стефан Душан превзема Струмица заедно с Прилеп и Охрид.
Струмица пада под османска власт след 1395 година. Градът и неговата околност са включени в състава на Кюстендилския санджак, като самостоятелна кааза. Според османски данъчен дефтер от 1519 година в града живеят 2780 жители, от които 1450 християни и 1330 мюсюлмани.
В средата на XVII век през Струмица минава османският пътешественик Евлия Челеби, който пише, че е оживен и благоустроен град, средище на каза. Има 2400 покрити с керемиди, едноетажни и двуетажни красиви каменни къщи, разположени терасовидно. Крепостта му в миналото е била мъчнопревземаема, но вече е изоставена.
През Възраждането Струмица от типично турско-мюсюлмански град постепенно се побългарява.
В 1845 година руският славист Виктор Григорович на път от Радовиш за Петрич посещава града и пише в „Очерк путешествия по Европейской Турции“:
„Струмица, чийто управник Касим-бег е доста приветлив, е построена в подножието и склоновете на една планина. Градът е престолен на тивериополския митрополит и има гръцко училище и древна крепост. Тук ме доведоха някои сведения за миналото на града. Без да броим важността му в историята на българските и сръбските войни, в църковно отношение той е забележителен със светите Тивериуполски мъченици и с временното пребивание в него на Свети Климента Славянски.“
В 1856 – 1857 година Панайотис Арвантинос пише за Струмица:
„Струмица – град, който лежи в пределите на Македония, между Радовиш и Вардар, наричан някога Тивериопол, сега с население от 3000 души от български род с митрополит, някога епископ под Охридската архиепископия.“
В Струмица се разгаря упорита борба за българско училище и българска църква. В края на 60-те години на XIX век в Струмица е формирана българска църковна община. През март 1870 година в града отваря врати новобългарско училище с учител йеродякон Агапий Войнов, което среща сериозна съпротива от местната гъркоманска партия, ръководена от Струмишката митрополия. Основна роля в това начинание играят местният свещеник Тодор Тилков и известните търговци от Велес Костадин Шулев и четиримата му братя, които морално и материално подкрепят учебното дело в града. Скоро училището е закрито, а учителите заточени – единият в Радовиш, другият в Тиквеш. След това са арестувани и членовете на общината, единият от които Константин Русев е задържан в солунски затвор. Двете църкви в града са опожарени и разрушени напълно, а екзархистите са обвинени от владиката, че са въстанали. Разследването показва, че се касае за клевета, но властите не позволяват на общината да разчисти останките от едната църква и да я изгради наново и шестима общинари са отново затворени в Солун. В 1870 година българската община отново прави постъпки за разрешение за строеж на църква, но то води до нови арести. В 1876 година в Струмица пак има арести на екзархисти, обвинени в противодържавна дейност.
Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Струмница (Stroumnitza) живеят 4000 гърци. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Струмица (Stroumniza) е посочена като град с 2 400 домакинства с 3 300 жители мюсюлмани и 2 120 българи.
През май 1878 година след Руско-турската война Ставруш Тимов и Константин Русев от името на Струмишката българска община подписват Мемоара на българските църковно-училищни общини в Македония, с който се иска присъединяване на Македония към новообразуващата се българска държава.
След войната мерките на солунските вилаетски власти за закриване на българските училища засягат и Струмица – съществуващото в Струмица българско училище е закрито лично от Струмишкия патриаршески митрополит. Председателят на българската община свещеник Константин, подкрепян парично от Екзархията, е принуден временно да напусне Струмица и да се настани в Солун, а в града остава само екзархийският свещеник Тома. Арестувани са някои от видните българи струмичани, между които Ставро Тимов, Божил Георгиев и Антон Поликар.
На 25 юни 1895 година д-р Христо Татарчев основава комитет на ВМОРО в Струмица. През 1900 година според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) градът наброява 10 160 жители, от които 6 200 българи християни, 3 100 турци, 700 евреи и 160 цигани. Бившето село Свети Петнадесет, станало по-късно квартал на Струмица, между 1896 – 1900 година преминава под върховенството на Българската екзархия.
През 1897 година със султански берат в града е учредена Струмишка българска митрополия, подведомствена на Българската екзархия с първи предстоятел митрополит Герасим. Но екзархийската партия в Струмица си остава по-слаба от гъркоманската. До началото на ΧΧ век в града няма българска църква, а духовните нужди на екзархийското население се поемат от един малък параклис. По този въпрос българският екзарх Йосиф I протестира пред Великия везир:
„ А в Струмица всички [са] българи, няма ни един асъл грък, а на екзархистите не дават черква да си направят…“
Това положение продължава до 1911 година, когато е завършен и осветен монументалният екзархийски катедрален храм „Свети Свети Кирил и Методий“.
Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година християнското население на Струмица се състои от 1 800 българи екзархисти, 4 400 българи патриаршисти гъркомани, 114 българи протестанти, 35 гърци и 18 власи. В града има 4 начални и 2 прогимназиални български училища и 1 начално и 1 прогимназиално гръцко.
Градът е освободен от османска власт на 21 октомври 1912 г. по време на Балканската война от части на 26 пехотен полк на Седма рилска дивизия и до 1919 г. влиза в границите на Царство България. При избухването на войната сто тридесет и шест души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение. Струмица става окръжен център с управител Владимир Караманов, а Христо Попкоцев е назначен за началник на Струмишка околия.
По време на Междусъюзническата война през 1913 г. за кратко време Струмица е завзета от гръцката армия. Изгорени са казармите, правителствените здания, църквите, митрополията, двете български прогимназии, както и част от българските, турските и гъркоманските махали, а също и цялата чаршия.
След оттеглянето на гръцките части от града се изселват голям брой местни гъркомани, турци и евреи, които го опожаряват. По време на големия пожар през август 1913 г. изгарят повече от 1900 обществени сгради, къщи, дюкяни и кафенета. От същата година градът е център на Струмишки административен окръг. Турското население на града също в голямата си част се изселва и според Димитър Гаджанов в 1916 година в града живеят едва 150 турци.
През 1916 година града посещава професор Васил Златарски, като участник в научно-разузнавателната мисия в Македония и Поморавия, организирана от Щаба на действащата армия. В рапорта си до Началник щаба на действащата армия той пише:
„Градът, почти наполовина разрушен и опожарен от гърците и гъркоманите, които, напущайки в 1913 г. завинаги Струмица, изгорили къщите си и дори църквата, представляваше твърде жалко и грозно зрелище, макар и да завзема такова чудно географско положение. Там са настанени бежанци от Кукуш, а напоследък и от Дойран.“
След края на Първата световна война по силата на Ньойския договор от 1919 г. Струмица и Западните покрайнини са отнети от България и дадени от Антантата на Кралството на сърби, хървати и словенци, бъдещата Югославия.
По време на Втората световна война от 1941 до 1944 г. градът отново е включен в границите на България. Негов кмет по това време е Ильо Богоев. На 13 август 1951 година комунистическите власти извършват убийството на петима студенти от Струмица („Струмишката петорка“) в Дорломбос.
АСЕН ВИДЕНОВ
