Люлебургаско-Бунархисарска операция доц. д-р Петър Ненков

Люлебургаско-Бунархисарска операция на съединените 1-ва и 3-та български армии /15-20 октомври 1912 година/

/Едва ли има истински българин, който да не настръхне, като чете за безпримерната храброст и мъжество на нашите воини в най-голямата и кръвопролитна битка, водена някога в Тракия./

доц. д-р Петър Ненков

След поражението, нанесено им от Първа и Трета български армии в Лозенградската настъпателна операция, турското Главно командване използва двудневната почивка, дадена на българските войски от генерал-лейтенант Радко Димитирев, за да прегрупира силите си. Те са разположени на 30-километров фронт по линията Люлебургас-Бунархисар, в двата края на която са стратегически важните пътища Одрин-Цариград и Лозенград-Цариград Шестте турски армейски корпуса са разпределени в Първа и Втора Източна армия.

Главнокомандващият на турската армия, Назъм паша поставя за цел едната армия да спре българското настъпление, а другата да нанесе разгромяващ контраудар. Подобни са намеренията и на българското Главно командване. Първа и Трета армии получават директива № 5, според която І-ва армия трябва да нанесе решителен удар на противника на линията Бабаески – Люлебургас, а 3-та армия чрез обходен маньовър срещу десния му фланг да го отреже от посоката за отстъпление Люлебургас – Чорлу – Цариград.

На 14 октомври двете български армии подновяват своето настъпление и след тежък двудневен марш по калните пътища на Източна Тракия достигат турските позиции

Съотношението на силите е в полза на турците. 108 000 българи в 106 пехотни дружини срещу 126 000 турци в 207 табора, 24 български ескадрона срещу 43 турски, 360 български оръдия срещу 342 турски и 116 български картечници срещу 96 турски. В планираното направление за контраудар турските войски постигат още по-голямо преимущество срещу българските части – 101 табора против 30 дружини, 13 ескадрона срещу само 1 български ескадрон и 132 оръдия срещу 30 български оръдия. На този участък между Чонгора и Соуджак турските сили превъзхождат българите – два пъти.

Главното командване на Действащата армия с директива № 6 нарежда на 15 октомври І-ва армия да продължи настъплението си по посока на Люлебургас, където заедно с 6-та Бдинска дивизия да атакува противника, за да даде възможност на 3-та армия да го отреже от пътя му за отстъпление: Люлебургас – Чорлу. Конната дивизия трябва да разузнае участъка между пътищата Бунархисар-Виза-Сарай и Тюркбей-Месини-Чорлу.

В дъждовното утро на 16 октомври 5-та пехотна Дунавска дивизия настъпва в две колони към Соуджак – Виза и Соуджак – Евренджик против три низамски корпуса, но е контраатакувана от многократно превъзхождащия я противник. По скалистите височини в полите на планината Странджа пламва жестока битка. Най-тежки са боевете за Безименната височина, където воините на 18-и Етърски и 20-и Добруджански полкове отблъскват непрекъснатите атаки на турските войски и смело ги контраатакуват. В ожесточения бой се включва и 4-та Преславска дивизия, която настъпва към Караагач. Против 1-ва и 2-ра бригада на преславци настъпват три турски дивизии. Въпреки убийствения огън на противника, българските воини се понасят в атака „на нож”.

Кореспондентът на английския вестник “Дейли телеграф” пише за гигантския дуел между турската и българската артилерии: “Никога не съм чувал такъв гръм от артилерия . Махмуд Мухтар паша е концентрирал всичките си сили и той по численост надвишава българите. Нищо не помага. С една ловкост, която учудва всички, българската артилерия взема надмощие“.

В разгара на жестокия бой барабанчик с откъснати до китките ръце, потънал в кръв и рани, се влачи на колене по земята, стиснал в зъби ремъка на барабана и удря ли удря в транс с чуканчетата на китките си сигнала за атака. Той умира щастлив, като вижда, как турците се разбягват пред шеметната щикова атака на неговите другари.

Турското командване обаче въвежда нови части в боя и така една българска дивизия се изправя срещу шест турски дивизии. В критичния момент е въведена в боя и 3-та бригада на 4-та Преславска дивизия. Нейните бойци се хвърлят в боя с такова въодушевление, че увличат своите другари от 1-ва и 2-ра пехотни бригади.

Цялата 4-та Преславска дивизия под звуците на бойния марш „Шуми Марица”, с развети знамена и вика „Ура” атакува противника с невероятно презрение към смъртта. Турските части са унищожени и позициите край река Караагач овладени от българите.6-та пехотна Бдинска дивизия настъпва срещу 1-ви и 4-ти низамски корпуси със задача да достигне Сатъкьой и Татарлар. Първа бригада на дивизията сломява турската съпротива и влиза в Люлебургас. Втора бригада настъпва в подкрепа на дясното крило на преславци и изтласква турците от заетите позиции. Действията на бдинци привличат вниманието на противника и българите са подложени на ожесточена контраатака. С помощта на полковете на І-ва пехотна Софийска дивизия турците са отхвърлени, но получили подкрепления отново настъпват и българските части са изтласкани назад.

В сражението се включват с известно закъснение частите и съединенията на Първа българска армия. Те атакуват смело турците и ги отблъскват. Достигат с бой височините, западно от Люлебургас и оказват навременна подкрепа на сражаващата се с многоброен противник 6-та пехотна Бдинска дивизия.

На следващия ден със заповед на Главното командване на Действащата армия генерал-лейтенант Радко Димитриев е назначен за командващ на съединените І-ва и 3-та български армии. Това е едно от първите фронтови обединения в историята на военното изкуство .

Частите на І-ва Софийска дивизия настъпват към Люлебургас отбиват контраатаката на Редифиската дивизия и на свой ред атакуват. Разгаря се жесток ръкопашен бой. Настървението с което българите налитат в боя всява дива уплаха у редифите. Те отстъпват в безредие и българите влизат повторно в Люлебургас. Частите на 6-та Бдинска дивизия предприемат настъпление.

Генерал лейтенант Радко Димитриев лично повежда в атака 35-ти пехотен Козлодуйски полк. Командирът на 6-та пехотна Бдинска дивизия, генерал-майор Православ Тенев също лично повежда в атака 2-ра пехотна бригада на дивизията и с устрема си увлича и останалите части. Те заемат противниковите позиции при Тюркбей и принуждават турците да отстъпят.

По същото време започва боят и на 4-та пехотна Преславска дивизия с превъзхождащите я турски части. Войниците от 5-та пехотна Дунавска дивизия са принудени да водят ожесточени отбранителни боеве срещу настъпващите главни сили на 2-ра Източна армия. Атаките се редуват с контраатаки, височините между реките Соуджак и Караагач минават по няколко пъти от едни ръце в други ръце, но численото и огневото превъзходство на врага се оказва решаващо. Частите на дивизията свършват патроните. По-голяма част от ротните командири са убити. Някои роти остават без офицери. Оределите полкове отстъпват 6-7 км. назад към Бунархисар, където се окопават по хълмовете, източно от града.

Много тежко ранени бойци, които санитарите не успяват да изнесат от полесражението се самоубиват, знаейки, че ги чакат нечовешки изтезания, ако попаднат в плен на турците. Настъпващите турски части започват да опожаряват околните български села и да избиват мирното население. Полковият лекар, майор Имуков захвърля окървавената бяла престилка, закрива превързочния пункт въоръжава санитарите с пушките на ранените и с извадена сабя ги повежда в атака. Пада убит знаменосецът на 7-ми пехотен полк. Знамето поеме редник Иван Цанев, но и той е ранен. Тогава знамето е поето от полковия ковчежник, запасния подпоручик Вълчо Байчев. С вика: „Българският войник не отстъпва. Със знамето напред за родината юнаци! – той повежда бойците в атака. В този критичен момент генерал Димитриев заповяда на командирите на части: „Дръжте се енергично. Ако не можете да настъпвате, то окопайте се и се дръжте непременно. Нито крачка назад!”

Очертаващата се голяма опасност от обхождане на лявото българско крило кара командващия 3-та армия да поиска от

І-ва армия да атакува решително левия неприятелски фланг. Началникът на артилерията на 3-та армия, полковник Петър Тантилов е изпратен с поръчение от генерал Димитриев до генерал Васил Кутинчев да усили натиска. Генерал Радко Димитриев изпраща заповед и до генерал Павел Христов „Умрете с дивизията на мястото. Нито крачка назад!“

Въпреки многото жертви, дивизията удържа позицията. На 18 октомври сутринта 6-та Бдинска дивизия преминава в решително настъпление и преследва отстъпващия противник до село Сатъкьой. Четвърта Преславска дивизия също настъпва и нанася удар по противниковите части, опитващи се да обходят по фланга 5-та Дунавска дивизия, която се отбранява успешно. В съвместна атака с части от 4-та Преславска дивизия, дунавци принуждават противника да се оттегли. Продължава настъплението и на дивизиите от І-ва българска армия. На 19 октомври Дунавската дивизия започва настъпление срещу противника и двете страни хвърлят всичките си налични сили в боя. На помощ на дунавци пристига 3-та Балканска дивизия на генерал Иван Сарафов. През нощта е проведена нощна атака от частите на двете дивизии.

Ударът върху турските части е унищожителен. Завързва се жесток ръкопашен бой. Удряй с приклада за избитите майки и сестри през робството, мушкай с щика, за петвековното тегло, бий със съпьорната лопатка за разплаканите деца, а ако щика се счупи, хващай врага за гърлото, за да отмъстиш за братята в Македония и Тракия. Българските воини с диво настървение атакуват врага,. Офицерите дават заповеди за спиране на атаката, за връщане, за да не се дават излишни жертви, но никой не ги слуша. Този бурен български поток не може да бъде спрян. Няма земна сила, която би могла да го отклони от атаката!

На 20 октомври Люлебугаско-Бунархисарската операция завършва с пълна победа за българите. Това е най-кръвопролитното и грандиозно сражение през Балканската война. В него българските войски, под общото командване на генерал Радко Димитриев нанасят тежко поражение на двете Източни турски армии. Те отстъпват панически към Чаталджанската укрепена линия, която е последната преграда пред Цариград.

Така Българската армия разбива главите сили на Османската империя. По случай българските победи, председателят на Балканския комитет лорд Ноел Бъкстон пише с възхищение за храбростта и саможертвата на въоръжения българин. Той се старае да обясни на английската общественост, как бойният вик „Напред! На нож!” се счувал на бягащите турци, като: „По пет на нож!” И въпреки шрапнелите и куршумите българите настъпват смело, тласкани напред от племенната омраза към своите петвековни поробители и дълбокото осъзнаване на справедливото дело, за което се бият – свободата на своите братя и сестри в Македония и Одринска Тракия!

………………………………………………………………….

Моменти от епичната битка при Люлебургас- Бунархисар и паническото отстъпление на турските войски.