ТРЕТИЯТ КРЪСТ ЗА ХРАБРОСТ НА ГЕОРГИ МИХОВ

Ще се върнем от фронта с дървени или железни кръстове!

/един разказ, който ме разтърси/

„Когато след няколко години търсене открих войнишкия паметник на прадядо ми Георги Михов, загинал през 1918 г. в Първата световна война в Македония и видях, че е осквернен – няма да крия, разплаках се“. Това разказва майорът от резерва и бивш военен летец Борис Георгиев, сега председател на Синдикалната взаимнозастрахователна кооперация.

„После се ядосах. А след това си помислих, че може би този, който е замазал с три слоя боя част от имената и е изкъртил статуята на воина от върха на постамента, така е спасил да не бъдат изровени и поругани костите на българските войници. Накрая влязох в колата, надух уредбата и пуснах „Велик е нашият войник, велик, велик, велик…“

Това е една история на безкрайно уважение към паметта на дедите и тяхното дело. Сега в кабинета на Борис Георгиев има портрет на неговия прадядо, нарисуван по негова молба от известната художничка и майстор на историческите портрети Милена Велчева.

Има още два диска с любителски документален филм, в който той разказва за търсенето, което предприема заедно със синовете си Георги и Венелин, на гроба на своя прадядо Георги Михов, герой от трите войни за национално обединение и кавалер на три кръста за храброст. Подредил е в албум и всички документи и факти, които е издирил за него и чрез които е стигнал до истината за неговата история и гибел.

Роденият на 14 март 1884 г. в малкото търновско селце Дичин Георги Маринов Михов рано остава сирак. По време на военната си служба записва различни курсове, с които тогава подготвяли младежите за цивилния живот. Той учи френски и есперанто, умения да си служи с картечница, както и малко известното вече българско бойно изкуство – огън, щик и приклад.

Буден и жаден да опознае света, заминава за Канада, а езиковите му познания му помагат да си намери бързо работа и то в бюрото за емигранти. Това му позволява да устрои много българи, част от които лично води от родния си край. Някои наследници още получават „американски пари“ от дядовците си, заминали зад океана по съвет на Михов. Семейството на самия Михов обаче не е сред тях, но не защото той не е успял в Канада.

Младият мъж се връща в родното си село през 1908 г. и се жени за Тодорка. Година по-късно му се ражда син – Георги, а през 1914 и 1915 г. – две дъщери. Първо воюва в Балканската война, от която е и първото му отличие за храброст. След края се връща в Торонто. Обмисля да вземе и семейството си, когато получава депеша от баща си:“Върни се, мобилизиран си за фронта“ Започва Първата световна война. Ако синът откажел, военните закони позволявали да се вземе целият имот на семейството на „дезертьора“.

И Георги отново е на фронта, като заместник командир на взвод от 8-а пехотна рота.През 1915 г. го раняват при село Гниляне край Прищина. После става картечар. През 1918 г. получава орден „За храброст“ за участие в патрулно нападение до Гевгели.

На 2 август 1918 г. вечерта загива от артилерийски шрапнел на 1,5 км от село Моин. На следващия ден е погребан в училищно-църковния двор на село Негорци в общ гроб заедно с още 7 загинали с отдадени военни почести от караул от 64 души. Посмъртно получава третия си орден „За храброст“.

Ето какво е записано в краеведската книга „Село Негорци през миналото“. Георгиев е открил там снимка на паметника на прадядо си, под който пишело: „Този паметник е издигнат от българските войски през 1918 г. След поражението на българите“ в Първата световна война, сръбските власти събарят българския войник, който стоеше отгоре на паметника и поставят свой войник, с поглед към Каймакчалан. През 1941 г. българите пък събарят сръбския войник.“

На повечето от тези сведения, внукът попада в дневника на бойните действия на частта на прадядо му. Там подробно е описано как той и другите войници, които са действали нещо като днешните командоси, тръгват на поредната операция срещу френските части, повечето от които съставени от сенегалци. В нея 8 от тях намират смъртта си. Михов загива, като пада върху командира си, на когото бил личен телохранител, за да го предпази от осколките. Само след 18 дни войната за неговия полк приключва.

Малко преди края си подофицер Михов ползва 30 дни отпуск – толкова се давало за пленен офицер. Отива в родното си село, а там празнували Великден, виело се хоро. Понечил той да се хване да поиграе, но негов съсед го повикал настрани. „Върви си бързо вкъщи, нещо става с жена ти и децата.“ Намира ги болни от тиф. За три дни умират съпругата му Тодорка и дъщеричките Йорданка и Стефка по на 4 и 2 годинки.

Десетгодишният му син Борис е бил с дядо си в една колиба и това го опазило жив. Той умира през 1981 г.

Георги погребва най-близките си и с бележка от кмета на селото какво го е забавило се връща на фронта. Там го чака наказание за самоотлъчка. Вкарват го в ареста, късат му нашивките. По-късно му връщат воинския чин.

Тази трогателна сага внимателно и късче по късче е събрал правнукът. Цяло приключение е издирването на гроба, свързано често с неразбиране от местните хора, с подозрителност, а често ги спирала и полиция. Всички го питали дали е иманяр?“ Намират се добри хора, завеждат ги, показват им да видят къде почиват костите на героя.

Борис Георгиев (той е бил сред 10-те летци от 400, класирани в последния кръг при избора на космонавт №2 на България – бел.а.) оставя цвете на паметника и се замисля дали да го почисти от боята. Дали пък това няма да привлече вниманието на злонамерени хора, пита се той.

Затова, освен че описал в документален филм цялата история, поръчал на художничката Милена Велчева негов портрет – „Третият кръст на Георги Михов“. Да се предава от синове на внуци заедно с трите кръста за храброст.