Ласло Вегел e романописец, есеист, драматург и театрален критик от Войводина. Пише на майчин унгарски език и според литературните критици еднакво принадлежи на сръбската и унгарската литература. През 2009 година получава най-високото унгарско отличие за творчество, наградата Лайош Кошут.
В своите „Дневни бележки” той пише: „Омръзна ми много пъти казаното твърдение, че малцинствата имат две отечества. Повече съм склон да мисля, че нямат нито едно. Нямам предвид само административно-правното тълкуване на това понятие, защото това означава много повече от политика. Разбира се, можем само да одобряваме и да искаме равноправие за малцинствата, създаване на необходими условия за опазване на тяхната национална идентичност. Освен този политически въпрос при хората в малцинствено положение се появява и многопластово значение. Тази многопластовост създава разминаване между отечеството на малцинствения език и гражданството. Тази мистична малцинствена „четвърта димензия” произтекла от метафизичната загуба на отечеството, не може да се надомести с двойното гражданство – бях привърженик на двойното гражданство по времето когато всички унгарски партии бяха против него. Естествено, имах предвид двойното гражданство като средство за оставане в родния край, а не в това, в което се превърна – в документ който стимулира изселването. Разбира се, освен изселването има и други изходи. Един от тях е вечното самосъжаление, виктимологичен наратив или гетоизиране. Когато става дума за гетоизиране в повечето случаи се има предвид самогетоизиране. И това го има, но по тревожно е гетото което политиците на мнозинството предлагат на малцинството. От това има само един изход: асимилация.”
