Събитията в романа „Алексис Зорбас“ стават между 1903 и 1908 г.

Само един глас не стига на Никос Казандзакис през 1957 г. да получи Нобеловата награда за литература. Комитетът в Стокхолм я присъжда на Албер Камю “за неговото значимо литературно творчество, което с прозорлива сериозност осветлява проблемите на човешката съзнателност в днешните времена”. Камю казва, че неговият гръцки колега заслужава наградата стократно повече.

Този роман безспорно е класика. Главният герой Алексис е любим на поколения читатели по цял свят със своята непокорност, виталност, освободеност на духа, страст към живота.

Никос Казандзакис му прави следния портрет: “… Този възхитителен лакомник,

пияч, як работник,

женкар и скитник.

Най-широката душа, най-крепкото тяло, най-свободният вик, който съм срещал през живота си.”

Алексис Зорбас има своя прототип и първообраз – миньора от Македония Георгиос Зорбас. А действието в романа се развива в началото на века, когато Балканите клокочат от натрупала се национална енергия, изригват бунтове и въстания, а по-късно и войни, прекрояват се и изчезват граници, раждат се нови държави.

Никос Казандзакис се запознава с Георгиос Зорбас през 1915 г., през 1917 г. двамата отиват в селището Мани в полуостров Пелопонес и се опитват да разработят лигнитна мина. Начинанието им претърпява пълен крах.

Но преживянато там, плановете за дърводобив в Света гора, както и други истории, авторът описва в романа си. Двамата, Зорбас и писателят, разговарят много и по най-различни теми: за бога, смисъла на живота и великото и нищожното в него, за трагичното и комичното, за бунта, свободата и родината, за действието и примирението, за възвишеното и първичното…

Срещу книжните аргументи на писателя Зорбас излиза с уроците на своя бурен живот, пълен с премеждия, приключения, възторзи и разочарования и с чести срещи със смъртта.

В един от разговорите писателят пита Зорбас ходил ли е на война и бил ли се е за родината си. И той разказва следното:

“Грабнах, значи, пушката – и друм! Хванах Балкана, станах комитаджия. Веднъж, около здрач, се промъкнах в едно българско село и се скрих в един обор, в самата къща на един български поп, свиреп кръвопиец и комитаджия. Хвърляше нощем расото, обличаше се в овчарски дрехи, вземаше си оръжието и потегляше към гръцките села; връщаше се сутринта, на разсъмване, измиваше се от калищата и кървищата и отиваше на литургия. През ония дни беше убил един учител грък в леглото му, както си спял. Вмъкнах се, значи, в обора на попа и зачаках. Изтегнах се по гръб върху тора, зад двата вола, и зачаках. По едно време, по мръкнало, ето ти го влиза попът да нахрани животните си; нахвърлих се върху него и го заклах като агне. Отрязах му и ушите и ги взех със себе си; правех си, видиш ли, колекция от български уши; и тъй, взех ушите на попа и си отидох.”

Пита ги чии деца са и те обясняват, че са на попа, дето вчера го заклали. Зорбас вади от пояса си кесия, пълна с турски лири и меджидиета, и ги изсипва на земята. Децата започват да ги събират с малките си ръчички, а той оставя кошницата със стоката и хуква да бяга. Този епизод от живота на героя си Казандзакис използва, за

да покаже една от

многото драматични

промени в героя му.

В случая – как Зорбас се отървава “от родината, от поповете, от парите…” Освобождава се от заблудите и става човек. Стига до идеята, че не е важно какъв е човекът – грък или българин, важното е да добър. Братя сме всички, видите ли…

Въпреки тези прозрения и вътрешни освобождения, Зорбас бастисва и цяло българско село, въпреки че една вдовица го спасява в постелята си от преследвачите му.

“Влязох веднъж пак в едно българско село. Един мръсник грък, старейшина, ме издаде и ме обградиха в къщата, където бях отседнал. Изскочих аз горе, запълзах от покрив на покрив, имаше луна, заскачах от тераса на тераса, за да се измъкна. Ала забелязаха сянката ми, качиха се на покривите, откриха огън по мен. Гледам, какво да правя? Рипам в един двор; и току изведнъж изскача една българка – тя спяла на двора – по нощница, и като ме вижда, отваря уста да извика, ала аз протягам ръка, прошепвам й: “Аман! Аман! Мълчи!” и я хващам за гърдите. Жената побледня, премаля. “Влез вътре – казва ми тя тихо, – влез да не ни видят…” Влязох вътре, стисна ме за ръката: “Грък ли си?” – казва ми тя. “Да, грък. Не ме издавай.” Прихванах я през кръста, не продума нищо.

Това си казвах, докато бях при нея, в топлите й прегръдки. Измъкнах се сутринта, преоблечен в български дрехи, които ми беше дала българката, вдовицата; извади от сандъка и ми даде дрехите на покойния си мъж и ми целуваше коленете и ме молеше да се върна пак.

Да, да, върнах се аз на следващата нощ – патриот, видиш ли, див звяр – върнах се с една тенекия газ и подпалих селото. Изгоряла е навярно и тя, горката. Казваше се Людмила…”

Ето така героят Алексис Зорбас се променя, но погубва живота на цяло българско село.

На 13 ноември 1904 г. андрати нападат българска сватба в село Зелениче, Леринско. Това е известно в историята като Зеленичкото клане или Зеленишка кървава сватба. Кметът на селото жени сина си и присъстват много гости.

Гърците взривяват

бомба сред

сватбарите.

Убити са 13 души, включително младоженецът и баща му. На 25 март 1905 г., Благовещение, андратски чети палят Загоричани, Костурско, родното село на Димитър Благоев. Погромът е известен в историята като Загоричанско клане. Селото е подпалено от всички страни, а в центъра гърците събират 20 души видни възрастни граждани, 14 от които отвличат и убиват в планината Върбица. Сред тях са попът, кметът и дъщеря му. В селото са убити 39 момчета и мъже и 7 момичета и жени.

В периода 1904- 1908 чети от андарти, водени от щатни гръцки офицери, извършват масови убийства и погроми над българи в Македония. Това става с поддръжка на гръцката държава и благосклонното бездействие на турската власт.

Явно Казандзакис добре познава този период на насилия и кръв и вкарва героя си в двата случая на погроми. След тях по волята на писателя Зорбас надскача ограниченията на тясното националистическо схващане за хората и размирния балкански свят.

Уви, тази тема не влиза в книгите на нито един български писател. С изключение на Яворов и неговите “Хайдушки копнения”, които излизат като книга през 1908 г.